Мрачна нощ

В наши дни едни от най-търсените книги са онези, които убеждават, че изкуството да бъдеш успешен се състои в това да се преструваш на самодостатъчен до такава степен, че сам да си повярваш, че си такъв. Оставяйки настрана ефективността от подобен трик, добре е да напомним, че самодостатъчността е привилегия на боговете.
Какво ще можем да кажем тогава за такъв един свят като нашия, който така повсеместно [чете и] се стреми към божественост? Просветлен ли е той или помрачен?

Вероятно по-скоро второто:

"Нощем всички котки са сиви - и ако да бъдеш бог означава да изглеждаш като всички останали, изцяло и съвсем като всички останали - тогава мрачна нощ е и всички ние сме ..."*

Котки или богове?

__________

* Из Сьорен Киркегор, Въдворение в християнството

Свят на колизии (след Хегел)

Колизия – това е сблъсък на противоположности, при което противоположностите остават несвойствени една на друга.

Колизията не може да се разреши, тя може единствено да се отстрани, в случай, че се изолират противостоящите си елементи.

Колизията се снема чрез изолация, при което противоположностите остават в себе.
Няма никакво за себе си, няма никакво опосредстване в другостта.

Погледнато строго, това не е свят на противоположности, това е чисто и просто свят от отделности.

Белязан (из "Книгата на Р.")

Винаги съм мислил, че вътрешните ми терзания са сериозни и искрени. Затова и често съм се възмущавал на несправедливостта, че аз съм единственият им свидетел.

С течение на времето на лицето под дясното ми око се появи и оформи пигментно петно, което постепенно доби форма и плътност – и към днешен ден изглежда досущ като изрисувана сълза. Струва ми се, че вече знам как да тълкувам този шутовски белег – целият ми вътрешен свят е едно съкровено и много лично представление.

Меланхолията

Меланхолията е може би единственото преживяване, което е възможно да имаме и в което битието се дава в цялост, т.е. така, че да не сме в състояние на фиксираност или ангажираност с едно или друго съществуващо. В меланхолията ние пребиваваме в безразличие по отношение на отделните биващи, в едно характерно чувство на безтегловност спрямо тях. Безразличието спрямо всяко „това-тук” обаче ни води до това да преживеем незначителността на разликата между битие и небитие в него. Така меланхолията става в определен смисъл повик на Нищото, повик, в който животът сякаш снема сам себе си.
Става дума за такова преживяване, каквото по никакъв начин не би могло да ни бъде дадено в състоянието на ангажирана загриженост. Меланхолията е също толкава малко състояние на потиснатост, все състояния, които са ни дадени, бидейки изцяло потопени в жизнения си свят.
Меланхолията поражда дистанция както спрямо живота, така и спрямо смъртта, разбрана като негово противоположно.

____________________
Въпросната меланхолия е тема на филма на Ларс фон Триер – Меланхолия (2011). Впрочем самият Ларс признава, че с него той плаща дан на немския романтизъм.
Филмът е разделен строго на две части, които наред с техните условни имена – Джъстин и Клер (двете сестри от филма), в които той третира на първо място социалните аспекти на меланхолията и на второ място - онтологическите.
Филм на голям майстор.

Кантовото понятие за "опит" и феноменологията

Една от основните отлики между Кант и феноменологическото направление може да се открие в това, че Кант не разграничава ясно предтеоретичния от теоретичния опит, казано другояче – не разграничава ясно жизнения опит от понятийно-артикулирания опит на научното познание. У Кант понятийно-артикулираният опит съвсем не стои като нещо вторично, производно или дори отчуждено от синкретичното единство на един първоначален жизнен опит.

Податки за горното разграничение обаче могат да се открият дори и у самия Кант. А именно - в синтетичната дейност на способността за въображение в отлика от категориалната синтеза на разсъдъка. Първата може да бъде интерпретирана като даваща непосредствения жив опит, т.е. феноменологически разбрания жизнен свят, докато втората – като задаваща „обективния свят” в качеството му на предмет на научното познание.

Carla Bley

Карла Блей е прелестно музикално бедствие.
Колкото нежно, толкова и шокиращо изключение в света на музиката. Жена – композитор, лидер на биг-бенд и чудесен пианист. При това жена и духовита и одухотворена в творчеството си.

Карла дължи фамилията си на първия й съпруг – Пол Блей, един от големите джаз-пианисти от 60-те насам. Това обаче може да е донякъде подвеждащо, защото Карла Блей е още от началото на кариерата си музикант, който е не толкова воден, колкото сам води. В това отношение тя е наистина изключение - жена, която увлича мъжкия свят не с друго, а тъкмо с идеите си.

Стилово музиката й може да бъде определена като биг-бенд джаз и джаз-авангард, но с цялата условност на тези определения. Наред с големите биг-бенд проекти, Карла Блей като пианист прави и чудесен камерен джаз най-вече в дует с басиста Стив Суолоу.

Музиката на Карла Блей е от една страна премислена и перфектно аранжирана, но от друга - изпълнена с размах и нюансирана. При първо слушане композициите и аранжиментите могат да се сторят педантично оформени или дори изсушени до детайла, но в дълбочината им има жив дух – игрови, шеговит, скептичен, дори саркастичен. Това е музика, в която сериозност и намигване сякаш са се слели в един-единствен лек в същината си жест.

Карла Блей е американка, но заедно с това и европейка, най-малкото поради това, че дейността и концертите й от десетилетия насам са съсредоточени най-вече в Европа. В музиката й американското суинг и би-боп клише е доведено до един очарователен и преднамерен предел, в който то сякаш непринудено се е сляло с европейската музикална традиция на градските духови оркестри.

Един от любимите ми записи на Карла е Европейското й турне от 1977, на което тя записва с някои от английските джаз-музиканти от кентърбърийската сцена – Елтън Дийн, Хю Хопър, Гари Уиндо. В албума те допринасят с едно специфично фрий-джаз звучене - с един лек нюанс на налудност в повече, нещо, което обикновено отсъства в повечето й изящно балансирани запаси.

Ето само част от джаз-музикантите които са взели участие в нейни проекти, т.е. такива, в които тя е била лидер: Михаел Мантлер (вторият й съпруг), Чарли Хейдън, Дон Чери, Дейв Холанд, Гато Барбиери, Пол Моушън, Енрико Рава, Кени Къркланд, Анди Шепърд...

P.S. Първата ми среща с музиката на Карла Блей дължа на моята прекрасна Ваня.

________
Биг-бендът на Карла (1995)
И през 2009
Един очарователен (вокален!?!) дует със Стив Суолоу
И трио със Суолоу и Анди Шепърд

За Карла Блей в Wikipedia и в All About Jazz.

Самоопровергаване

Човек е същество, непрестанно склонно към самоопровергаване.

Или както е чудесно казано с думите на Анджело на Шекспир (или по-точно с техния превод):

Ах, щом сме грешни, себе си не знаем -
желаем нещо и не го желаем.

Шекспир, Мяра според мяра

Превод: Валери Петров

Привилегията на плача

Големият ми син Петър няма особени проблеми с това да споделя лични вещи и пространство с малкото си братче. С готовност обявява, че е готов да споделя и бъдещи пътешествия и приключения. Единственото, спрямо което не желаеше да допусне посегателство и от което съответно доскоро му бе твърде трудно да отстъпи беше привилегията на плача. Привилегията да плаче явно и на висок глас да настоява върху своята безпомощност и нуждата да бъде обгрижван.

Ето защо един от най-сериозните белези за съзряване ми се струва тъкмо това – човек да започне да плаче единствено пред самия себе си и твърдо да отстоява тази си самота.

_______
Петър наскоро прехвърли 3 години и половина, а Антон скоро ще навърши три месеца.

Versöhnung

Има една чудесна дума в немския език, която гласи Versöhnung. Тази дума обикновено се превежда на български като "помирение", но това може да бъде твърде подвеждащо. Под помирение тук не се разбира нито инструментално-целевият акт по сключване на примирие (което може да остане съвсем външно по отношение на воюващите), нито сантименталната стъпка да се сдобриш с някого (която може да бъде зависима от моментно състояние и нагласа). Versöhnung е помирение, което съвсем не на последно място е помирение със себе си. За човек не е възможно да се помири с някакъв антагонист (или антагонистична сила) без да е постигнал вътрешен мир със самия себе си.

Някой би могъл да възрази, че за човек е невъзможно да постигне вътрешен мир другояче освен в смъртта. И в този смисъл Versöhnung може да бъде религиозно понятие, което изразява личния аспект на спасението. Само спасеният, преминалият през смъртта, е в мир със себе си.

_______
Етимологически Versöhnung е свързано със Sühne (изкупление). В християнски теологически план Versöhnung e възможно само чрез и в Христос.

Картезианският демон и истината

Представете си един картезиански демон.
Той, разбира се, съвсем не е задължително да притежава сетивно-възприемаем облик. За сметка на това обаче, подобно на Мефистофел, той ще е в състояние да каже за себе си: Аз съм онзи дух, що вечно зло желае.

Представете си сега този радикален зложелател изправен не срещу вашето окаяно тяло, а срещу вашия чист Аз, т.е. срещу чистото ви мислене или cogito. Единственото зло, което картезианският демон ще в състояние да ви стори - е да ви мами. А онова, по отношение на което той ще е в състояние да мами, е съдържанието на мисленето, макар не и неговия акт. Както подчертава Декарт, единствено актът на мислене би останал несъмнен.

Съдържанието на мисленето с оглед на неговата автентичност се нарича истина. Ето защо истината е свещена дума, с още по-свещен предмет - защото дори и да бяхме свободни от всякаква собственост, да нямахме никакви тела и да бяхме лишени от близки хора, истината би останала единственият възможен обект на посегателство.

Болка и озадачение

Едно от най-силните и разтърсващи преживявания може да бъде това - да видим озадачение в най-ранния детски поглед*, озадачение провокирано от болка. В такъв един детски поглед е сякаш синтезиран целият екзистенциален проблем, изразим чрез въпроса: Къде съм попаднал? - Въпрос, който важи в неразличимост както по отношение на света, така и по отношение на собственото ни тяло.

Като че ли тъкмо в това начално детско озадачение има своя корен и питането, което може да сполети възрастния: Защо не мога да се абстрахирам от болката, след като се осъзнавам различен от нея? Защо болката и в едно с нея тялото ми са ми дадени по същия неотменим начин, по който аз сам съм си даден?

______________
* Малкият ми син Антон тези дни навърши два месеца.

Райска есен

Меките есенни дни са благодат на земята. Ето защо си представям рая като есенна градина, покрита с листа в топли, меки и ярки цветове, и в която невидими музиканти свирят струнните триа на Бетовен.
Нечие присъствие се долавя, но ничие присъствие не се натрапва. Ниски каменни зидове образуват нещо като лабиринт с абстрактен геометричен мотив, формиращ застлани с багри, плавни пътеки.

Всичко е веществено, дотам веществено, че може да бъде усетено дори с поглед; поглед аналогичен на онзи на Бъркли, пред който целият свят се разтваря в сетивни идеи, непосредствено сътворени от Бог.

Виртуалната сянка (по Юнг)

Дори и да тичаме, не бихме могли да се изплъзнем от собствената си сянка. Със странно упорство тя стъпва в нашите стъпки, следва нашите движения и имитира жестовете ни, често довеждайки ги до гротеска. И въпреки това ние прогресивно свикваме да не я забелязваме. Тя е нашият сякаш невидим спътник – онова, което не желаем да си признаем, че сме. И онова, което често сме убедени, че виждаме в другите. В сянката ни се концентрира всичко онова, което считаме за неприемливо или негативно в нашата личност. То е понякога грубо варварско, понякога по детински пакостливо, а понякога злостно или дори демонично. Сянката не е задължително зла, но е изворът на вътрешните ни ангели и демони, които често привиждаме вън от нас.
- Сянката обикновено е зад гърба ни, но нейните творения - срещу нас.

Има още едно лице, което упорито ни следва и което е дори още по-трудно за фиксиране. Това е лицето, което сме си приготвили за пред другите и което често ни гледа от огледалото. Това лице е обикновено тъй приемливо за околните, а и толкова удобно и за нас самите, че ние дори започваме да си вярваме, че е нашето собствено. Бихме могли да го наречем персона, по аналогия с маските, които античните актьори са носили за да е разпознаваем представяния персонаж. Казано другояче, персоната е онзи наш анонимен PR, който не се отказва никога от задачата да ни прави по-привлекателни за пред чуждия поглед. Отдали се на услугите й, ние все повече се отдалечаваме от това да я забележим и да се разграничим от нея.

Персоната обикновено доминира в отношението ни с околните. Тя стои на светло, докато сянката се оттегля във вътрешната ни тъма. - Във виртуалното пространство обаче нещата в известен смисъл се променят. Усещането за живот в паралелна вселена, частичната анонимност и размитата персоналност на околните приспива нашата персона и съответно активира нашата сянка. Ето защо при писането и общуването в интернет може да останем изненадани от собствената си личност. Черти, които сме мислили, че принадлежат изцяло на „другите”, се оказват наши собствени. Сянката се отказва от привилегированото си потайно място зад гърба ни и започва да ни прави знаци и физиономии от екрана. Мониторът се оказва един вид speculum obscurum, в което се отразяват най-вече сенчестите, но не и явните черти на собствената ни личност. Това, разбира се, само в случай, че сме достатъчно осъзнати за да ги забележим.

В тази връзка мога да предложа един окултен експеримент. В полунощ, часът на вещиците, поставете източник на светлина високо зад гърба си. Ще видите пред вас … собствената ви сянка. Щом посегнете към клавиатурата на компютъра, ще забележите, че нейните пръсти са на клавишите преди вашите собствени. - Тя ви води при писането.

Всяко дело за сърцето

„В любовния акт никоя жена не остава за дълго величествена.”

Елфриде Йелинек, Пианистката

Та затова и не си правете идеал от жена.
А ако все пак имате дама на сърцето, под никакъв претекст не я доближавайте. Запазете всяко дело за сърцето.

Маурицио де Агостини, из Поетични помисли

За съвременния гений

Съвременният гений не е човек на изкуството, съвсем не и на науката. Още по-малко той е мислещ човек с визия за бъдещето. Съвременния гений е един нов Локи, чийто талант отива изцяло за това да надхитрява себеподобните си да купуват все повече и повече.

Съвременният гений е един вид факир или гуру на продажбите, който е дотам хитър и ловък, че знае какво искат последователите му (разбирай купувачите), още преди самите те да са го поискали.

Изненадани в това и опиянени от собствената си потребителска страст, те с основание могат да започнат да го боготворят.
___________
* Локи е божество или йотун от скандинавската митология; бидейки антагонист на боговете или техен посредник, негови основни черти са хитрост и непостоянство.

Системата на ценностите на Рикерт и мястото на интимността

На първо място Рикерт прави разлика между 1. ценност и 2. благо, което е историческо въплъщение на първата, и 3. оценка, която е субективно вземане на отношение въз основа ценността. Последните две са исторически определени (и в този смисъл са наистина релативни), но това за разлика от самата ценност, която е свръхисторична и притежава чиста валидност.

Доколкото всяко отнасяне към ценност се стреми към нейното осъществяване или за-вършване in concreto, Рикерт различава три нива на съ-вършеност:
1. това на безкрайната или незавършима тоталност (тя с оглед въвличането на времето обуславя ценностите на бъдещето)
2. това на завършимата партикуларност (ценности на настоящето) и
3. това на съвършената тоталност (ценности на вечността), което в своето понятие е проблематично.

По натактък Рикерт принципно разграничава 1. отношението към предмет от 2. отношението към лице (личност).

Съгласно съчетаването на горните, троично и двоично деления, могат да се разграничат шест вида ценности:

1. тази на незавършимата тоталност с оглед на предметността, или това е теоретическата ценност на истината.
2. тази на незавършимата тоталност с оглед на личността, или това е моралната ценност на доброто.
3. тази на съвършената партикулнарост с оглед на предметността, или това е естетическата ценност на красивото.
4. тази на съвършената партикуларност с оглед на личността или това е чисто човешката ценност на интимността.

Накрая са двете религиозни ценности на съвършената тоталност:
5. тази с оглед на предметността - иперсоналната святост и
6. тази с оглед на личността - определената в персонално отношение святост.

Достойнството на една подобна систематизация на ценностите съвсем не е в нейната схематичност, а в това че дава понятиен ориентир за отношенията между традиционните ценности - добро, истина, красота и святост, и че въвлича в тяхната корелация една допълнителна ценност почти нетематизирана преди Русо - тази на интимността.

___________
* Хайнрих Рикерт (1863 - 1936) е един от основните представители на баденското неокантианство. Негов приемник в Университета във Фрайбург е Хусерл, а негов студент и впоследствие хабилитант - Хайдегер, с когото имат активна кореспонденция през периода 1912-33. Теоретичната връзка от Рикерт към Хусерл и Хайдегер е малко изследвана в детайли, при все нейната несъмненост.

Мой превод на Системата на ценностите на Рикерт може да се прочете тук.

Траене (из "Книгата на Р.")

Случвало ли ви се е да не бързате за никъде? На мен ми се е случвало. А погледът ви да изхожда сякаш от две педи встрани от тялото? Така че ако се абстрахирате от навика, който владее вашето бързане, да успеете да се видите дори в профил? Ако действително успеете, ще се учудите от това, колко уморен изглеждате. Светлината, естествена, ще пада така, че да подчертава сенките под очите. Ще видите дори бъдещите си бръчки. Крайниците ви леко отпуснати, подобно ръкави.Това може да бъде дори любопитно - ще можете да гледате на тялото си като на старата си риза, обличана по навик, с вече поизтлял сантимент.

Този поглед, опровергал собственото ви време, ще ви помогне да се взрете в безвремието на света около вас. Едно безмерно сега, чиято същност е траене. Бавен ход на веществото, което леко пука, подпухва, надига се и спада, в безвечност.
Ще заспите…

Консумация и вещност

Консумацията се различава от ползването или потреблението по това, че води до директно разлагане или онищоствяване на своя предмет. Ако по принцип за консумация са предназначени неща, които поради самото си естество са подложени на процес на развала и следователно имат ограничен срок на годност (най-вече храни), в съвременното общество на консумация вече подлежи практически всичко - мебели, коли, телефони... Днес всички вещи биват в бърз процес изхабявани, дори само поради похвалната цел да бъдат заменени с нови.

Тази нагласа обуславя производство на продукти-еднодневки, именно защото в очите на консуматора закупената вещ е вече безвъзвратно остаряла. Тя иманентно подлежи на замяна с по-нов модел. В тази непрестанна замяна вещественият свят започва да губи реалност и да се десубстанциализира. Дори в сетивните си качества продуктите са вече иреални. Тяхната вещественост е изтляла предварително още в производство ориентирано към консумация.

Консуматорът обаче си мисли, че за него именно светът на вещите е същественото. Всъщност е точно обратното. В процеса на консумация той непрестанно опровергава вещта, свеждайки я до отпадък.

Изкуство и фалш

Най-голямото качество на всяко изкуство е неговата искреност.

Сергей Рахманинов

И учудващо ли е, че прекият убиец на всяко изкуство е неискреността? За съжаление това важи не само на страната на твореца, но и на тази на възприемащия.

Ето защо далеч по-добре е възприемащият да се задоволи с простичкото: „Това ми хареса”, нежели да пръска фалш около себе си под формата на високопарни и патетични излияния. Суетният и празен човек е склонен да надува цената на цененото с единствената цел да надуе и собствената си цена на ценител.

Резултатът от горното е - множеството балони на партито, ликвидност на етикетите и конвертируемост на модния надпис „Изкуство” върху челото на бездуховността.

Чудесен ден

Днес е чудесен ден. А един ден може да е чудесен не просто с оглед на непосредствените преживявания, а и с оглед на онези предстоящи моменти, които той е в състояние да отключи.

От днес ще мога да разчитам на това, че моите малки съавтори в този блог са вече двама.

Оковите на успеха

За да можеш, за да посмееш да кажеш някои големи истини не трябва да си зависим от успеха си.

Жан-Жак Русо, Изповеди

Думи на Русо парадоксално актуални днес. Успехът или по-точно идеята непременно да успеем ни прави адаптивни, предвидими, управляеми, уязвими.

Идеята да успеем прави така, че да приемем всяка една временно удовлетворителна социална маска за свое лице. Така, че да прегърнем отчуждението като свой живот.

Съвременното общество - едно общество от успешни измамници и самоизмамници.

Лакейство и окултизъм

Любопитно е да се видят стари снимки* на теософи и окултисти от началото на 20-ти век. Виждат се човешки фигури, тела в превзет и същевременно отчаян опит да се дегизират като духове. Онова, което общо се усеща като остра липса у тези фигури потънали в пошлото им и претенциозното облекло и парадиращата им стойка, е всякаква отсянка аристократизъм. Напротив, има по-скоро нещо от самодоволството и неудовлетворения бунт на изкачващия се по социалната стълбица лакей. Усеща се лакейството в неговата отмъстителност и ресантимент по отношение на аристократизма. Аспект, който е много добре развит в образа на Жан от драмата Госпожица Юлия на Стриндберг. Иронично, самият Стриндберг в определени моменти на живота си е залитал към теософията и окултизма.

Любопитно е, че и хора занимаващи се и в днешния ден с всякакви проби окултизъм и „езотерика”, видени зад фасадата им, са белязани с едно мазно, плашливо и нечистоплътно лакейство на духа.
________
* Виж например тук, тук, тук, тук.

Когато езикът отказва да се движи (из 'Книгата на Р.')

Усмихна се. Тя мислеше, че ще са й нужни само няколко минути. Завърза ръцете му за рамката на леглото, накрая пристегна възела подчертано агресивно, облиза устните си и се наведе над него.
Разклати косата си над лицето му, над гърдите му. Безброй нежни иглички полазиха тялото му, от дясната вежда та чак до петите. Тя се спусна предизвикателно бавно надолу, издърпа кожичката и го пое плавно. В началото бе истинско, той чувстваше опипването на устните й, движенията на езика й, въртенето на очите. Постепенно обаче тя се довери на ритъма; появи се упорство, а после и нетърпение, личеше си, че очаква вече да свърши. Очите му се зареяха по бледите сенки на тавана, виждаше оранжевото око на горящата печка, сякаш пробило свода. Това му припомни детството, ламята, как малкият брат се криеше зад завесите на леглото на принцесата и я наблюдаваше. Бавно и отдадено. А тя доверчиво спеше.

Ръцете му бяха вързани, не можеше да отстрани главата й от слабините си. А и не му се продумваше дума - има моменти, когато езикът отказва да се движи.

Щипка несериозност (изповед на един мислител)

Онова, което винаги е липсвало на моя характер, е щипка несериозност. Аз никога не съм можел да се радвам на нещо, в което не виждам ценност или в което не съм склонен да положа ценност. Това в голяма степен ограничава възможните ми обекти на радост - казано честно, свежда ги до онези, които биха били одобрени от разума ми.

Един от вътрешните ми гласове би могъл да каже: „Та що за скучен човек си ти!?! За да се радваш трябва да чакаш санкция от разума си. Колко досадно!”. Друг би добавил: „Ти, господин мърморко, си като дете от Холивудска драма– стараеш са да гледаш по-сериозно и по-умно дори от възрастните!” Трети вътрешен глас направо би ме отписал: „Оставете го! Нека си живее в златната си клека инкрустирана с ценности!”.

Само един вътрешен глас би застанал на моя страна. Вероятно това би било момчешко гласче, което би казало: „Чичко, научи ме и аз да отбирам красивите неща от живота!”. След което би добавило: „Ти, чичко, наистина си неспасяем. Дори и това последното взе насериозно!”.

Философия срещу баснословие

Философията се движи неизменно в елемента на всеобщността.

Ето защо да искаме от нея да дава конкретни примери означава да искаме тя да се превърне в алегория, в едно грубо и изопачено подобие на баснята като архаично-литературна форма.
Форма, в която непосредствено се изражда всеки наивен опит за наукообразно говорене в сферата на духа.

Смърт - абсткракция или насъщност

Най-абстрактното и поради това бедно откъм определения понятие в сферата на живота е понятието смърт. Затова онзи, който се сеща за смъртта в ежедневието си, божем вече не е съвсем жив, а е наченал да умира.

Юношата като че ли прави изключение, на него често може да му се случи да мисли за смъртта. При все това обаче за него тя си остава напълно абстрактна. Онова, на което той се удивлява, е всъщност тъкмо техническата абстрактност на понятието "смърт" - това да няма аз и да няма други.
За юношата смъртта е непривично-абстрактна и загадъчна, именно защото му е непознато усещането, че умира.*

Единствено за умиращия бавно, за остаряващия, смъртта е насъщна, смъртта е в него самия.

Допълнение:
От казаното може да се разбере защо единствено при юношата (или при онзи, който е запазил юношески дух) самоубийството може да се яви форма на протест.
За възрастния самоубийството може да е резигнация, отказ, умора, отчаяние, акт на фанатизъм, но не и протест. И е често единствената възможна проява на живот в процеса на умиране.

Болка и партикуларност

Физическата болка по двояк начин ни прави частични. На първо място тя ни фиксира в определена част от собственото ни тяло, партикуларизира самото тяло, а на второ място ни фиксира по принцип в телесността, насилва ни да идентифицираме своя аз с тялото. Чрез това второто тя партикуларизира самата ни личност.

Аналогично е с душевната болка, тя ни фиксира върху отделен случай, лишавайки всички останали от интензивност, и така на второ място ни идентифицира едностранчиво в чувствеността.

Духовната болка обаче е тотализираща, тя не допуска друго и в нея се самоизяжда самият аз. Останките от трапезата са тяло и душа, без личност. Т.е. отново партикуларност.

Допълнение: Поддаващият се на болка е безвъзвратно остарял, нещо което съответно може да се разбира в три различни смисъла - физически, душевен и духовен.

За произхода на (думата) меланхолия

Меланхолия означава на гръцки черна жлъчка (μελαγ-χολία). Черната жлъчка (наред с жълтата жлъчка, кръвта и флегмата) е една от телесните течности или хумори*, които съгласно античната медицина са отговорни за баланса в човешкото тяло. Преобладаването на една от тях предопределя по един от човешките темпераменти. Черната жлъчка естествено обуславя меланхоличния темперамент и в качеството си на телесна течност съотвества в областа на натурфилософията на елемента на земята - тежка е, инертна и студена. Нейният сезон е есента.

Remark: Човек обладан от елемента на черната жлъчка се превръща в мелахолик. Той не бива да се опитва да се отчужди от това си състояние, а е добре да се превърне в ласкател на собствената си меланхолия. Тя може да му се отблагодари с бавност и съзерцание, които ще го издигнат в позицията на фин и безучастен наблюдател на живота. Така елементът на земята в определени случаи се осъществява в качествата на своя опонент - въздуха.

______________
* От гръцки χυμός и латински (h)umor със значение на сок, мъзга, влага, фр. humeur, англ. humour, нем. humor. (Впоследствие, всъщност едва през 17 век, думата "хумор" придобива привичното й днес тясно значение.) За добро изложение на античната теория за четирите телесни течности виж тук (на немски).

Историята на Р.: Глас през храста

Бях забравил да чувствам детайлите, бях забравил да усещам различията. В едно ежедневие, в което процедурите са установени, аз забравям да възприемам света си. Аз тека по установените канали, минавам през отверстията на най-малък натиск, следвам импулсите към предзададената ми цел – всичко останало се превръща в излишно дразнение. - Да стигна дотам, че да превърна живота си в ненужно дразнение!

Откровението на един храст ме върна към истината – не, храстът не пламтеше, ни говореше. Бе само лек вятър, полъх през листата, всяко едно от които трептеше различно, неповторимо. Потрепваха не в синхрон, без конвенция. И точно в това е въпросът - не бих могъл да приема, че едно такова многообразие от детайли е излишно разточителство, не бих искал да приема, че нюансите в гласа на този храст са въпрос на чиста случайност.

Не, аз не съм Мойсей, но чух глас през храста.

Разбиране и преживяване

Винаги съм считал, че разбирането е в състояние да отнеме или добави нещо към самото преживяване. По-специално като човек заинтересуван от философията особено съм държал на това, че разбирането добавя към или обогатява преживяването.

Може да се открие обаче една особена, типично женствена сила в противоположното убеждение, а именно - че дадено рационално обяснение или разбиране не може да промени нищо в преживяването. Сякаш преживяването е ултимативният факт, който не подлежи на рефлексия.

Към миналото

Проблемът на миналото е, че посредством дадено настояще го виним за нашето бъдеще.

Мечтая за едно изцяло съзерцателно отношение към миналото. - Но може би тъкмо това е състоянието на забрава, в което миналото чрез една напълно незабележима метаморфоза се е превърнало в настояще?

Маурицио де Агостини, Дневници

Бащинство и страх

Откакто синът ми започна да се движи активно, сякаш цялата ми виталност е отчуждена от моето тяло и прехвърлена в неговото. Аз съпреживявам неговата радост от движението, ликувам с неговото ликуване, боледувам с неговите болежки, виждам и откривам света нов през неговите очи, възприемам веществеността на нещата чрез неговите сетива.

Но това на пръв поглед завоалирано отчуждение придобива природата на същинско най-вече в невъзможността да споделя и усетя неговата болка. Да, аз не съм в състояние да възприема в моето тяло болката, която той усеща в неговото. Само да бих могъл, струва ми се - аз бих могъл да преценя доколко е оправдано всяко едно притеснение. Сблъскването тъкмо с тази невъзможност непосредствено се превръща в преживяване на страх и неизвестност.

Виталността ми вече е вън от мен, топурка ежедневно с малки крачета наоколо ми и поради това аз се чувствам напълно неспособен да я владея.

_____________
Петър скоро ще навърши три години и два месеца.

Природа или екзистенция

Понятието "човешка природа" предполага подреденост на човека под един всеобщ природен ред.

Отнасянето на човека към самия себе си не като към природно същество, а като към лице или като към проект за себе си, изисква обаче да бъдат снети претенциите на всяка една предзададена подредба.
Ето защо екзистенциалната нагласа задължава по принцип към суспендиране природността на човека и респективно изначалието на някаква негова "готова" същност.

"Човешката природа" или humanitas е неминуема жертва на всеки един последователен екзистенциализъм.

Екстензивни и интензивни величини

Българският език не прави разлика между екстензивна и интензивна величина. Така например ние казваме "много", както когато имаме предвид голямо количество, така и когато имаме предвид висока степен. И съответно казваме "малко", както когато визираме ограничено количество, така и когато визираме слаба степен (на интензивност). И респективно питаме и за двете с един и същи въпрос: "колко?".
Да вземем обаче английския или немския - там има различни изрази по отношение на различните величини - например many и much, и съответно viel и sehr.

А и така би трябвало да бъде, защото екстензивност и интензивност се намират в обратно отношение помежду си. Ето един очарователен пример: когато един мъж обича много жени, той не е в състояние да обича истински дори само една, и обратното - ако той обича истински една жена, той съвсем не е в състояние да обича много такива. Нещо повече, във втория случай "такива" изобщо не съществуват.
И ако в този контекст ми е позволено още едно намигване, следва да отбележа, че оттук става ясно защо на английски е забранено да кажем I love you so many, поне когато визираме една единствена, прекрасна и неповторима личност.

Нека обобщим: екстензивността е величина на количеството, интензивността е величина на качеството. А качеството, схванато динамически, е сила.

Допълнение: Както става ясно от казаното, максималният предел на интензивността е в индивидуалността или дори личностността.

.

Regnum gratiae - мистика и антиутопия

Кант нарича идеала за един свят, в който би имало пълно съответствие между моралност и щастие - царство на благодатта (regnum gratiae) или царство на милостта (Reich der Gnaden).

Кант същевременно дефинира въпросния свят като "corpus mysticum* на разумните същества в него, доколкото свободната воля на тези същества при морални закони се намира в пълно систематично единство както сама със себе си, така и със свободата на всеки друг".

Такъв един свят е "само идея, но все пак практическа идея, която действително може и трябва да има влиянието си върху света на сетивата, за да го направи по възможност съобразен със себе си"**.

Една идея допуска безкрайно приближение към себе си, без същевременно да може да стане реалност в никой етап на историческото развитие.
Ето защо заместването на идеята, която е ноуменална, с едно въображаемо историческо състояние на сетивния (феноменалния) свят, е грехът на всяка една утопия.

______________
* corpus mysticum (лат.) - мистическо тяло. Тук Кант използва откровено християнски термин рефериращ към Църквата като 'тяло Христово' съобразно с думите на ап. Павел в Послание до Ефесяни, 4:12.
** Всички цитати са от Кант, Критика на чистия разум, с. 720

Сократ и Хамил

Една от най-силните социално-критични песни на Питър Хамил се казва Hemlock. Едва ли човек, който няма специални интереси в областта на ботаниката или историята, би могъл да знае, че hemlock е наименованието в английския на едно от най-отровните растения, известно у нас като бучиниш. Нервно-паралитичната отрова, която се добива от него, е отровата, с която е извършена екзекуцията на Сократ през 399 пр.Хр., осъден по обвинение в "провъзгласяване на нови богове" и "развращаване на младежите".

В текста на песента никъде не се споменава за самия Сократ, но културно-историческите препратки, с които изобилстват текстовете на Хамил, никога не са директни. Хамил използва бучиниша като метафора за информационната лъжа и отрова, с която съвременното ощество е заливано. Нашият свят е наречен hemlock world и в текста се пее: Swallow hard and do not try to think. ("Поглъщай здраво и не се опитвай да мислиш.")

Има още един пласт в метафората и това е бучинишът като отрова на репресията и страха: Meanwhile, in the cells, secret police champion freedom, offer justice, keep the peace.("Междувременно в килиите тайната полиция поддържа свободата, предлага справедливост, пази мира.")

И ако за Сократ, строго погледнато, можем да кажем, че е имал имунитет срещу отровата и в двата й аспекта, дали можем да кажем същото за хората в нашия крехък общ свят, в който социалното съвсем не е това, което ни свързва?!?

При така наречените "социални мрежи", уж принципната защита на дадена кауза се приравнява с носенето на рекламни фланелки на един и същи продукт.

It's a hemlock world.

_______
Тук може да бъде прочетен целия текст, слушайки изпълнението.

Мидас или за нищетата на психологията

Нищетата на психологията е в това, че тя се опитва да гледа на Аза винаги само от трето лице. При това тя не може да осъзнае, че в този поглед няма нищо дадено като аз, а всичко е то.

Така психологията е в положението на цар Мидас – пожеланата дарба се е обърнала в проклятие, защото всеки аз, до който тя се докосне, тутакси се превръща в злато.

_______
Илюстрацията: Мидас, превърнал дъщеря си в злато (1893) от Уолтър Крейн към издание на Натаниел Хоторн.
P.S. Подобна тема не присъства в античните варианти на мита, а е рожба на Романтизма.

Tabula rasa или за белия лист и утробата

Белият лист или tabula rasa символизират един идеал, който представлява тоталната първоначална липса на определения и наред с това тоталната пасивност при получаване на определения. Белият лист, бидейки изписван, не предопределя по никакъв начин самото написано.

Тук се мисли една изначална чистота - да приемаш, без да привнасяш нищо от себе си.

Дали детето е такъв един чист лист? Детето обаче никога не е първото, то е винаги вече положено в една следовност от поколения, поради което за нас е еднакво невъзможно да си представим както дете без родители, така и първия човек като дете.

Оттук (поради това, че винаги е вече предпоставен един род, една историческа следовност) чистотата, вътре в тази следовност, се представя като наивност. А в наивността вече се примисля ако не вина, то поне упрек. За да се предпази чистотата от подобен упрек, тя трябва да се заметне още по-назад - в утробата - и да се каже: същински чисто е детето, което все още не се е родило. Преди утробата обаче, ще рекат някои, стои единствено самата плът, [макар и] маркирана с ДНК-знаци. Дали не е тъкмо плътта невинното?

Да, плътта е невинното, само да не трябваше да се раждаме човеци.

_________
Текстът на снимката: Als das Kind Kind w[ar] (Когато детето, бе дете...), началото на стих на Петер Хандке и кадър от филма Криле на желанието (1987) на Вим Вендерс.

За стеснителния човек

Стеснителният човек умее да говори най-вече със самия себе си. Той осъзнава невъзможността с другите на този тип искреност, която е възможна със себе си. Оказал се в амбивалентността да търси и да не може да постигне искреност, той става неуверен относно границата между вътрешния и външния свят, поради което и никога не е в състояние да уцели верния тон в компания с други хора. Той се люшка между две крайности - рязка дистанция или спонтанен опит за близост. Стеснителният човек си дава сметка за тези две крайности и винаги му се струва, че първото изглежда в очите на другите като студенина, а второто - като опит за фамилиарничене. Така той винаги се намира в едно двояко притеснение - Дали не се държа твърде дистанцирано? - и - Дали пък не се натрапвам? и никога не е в състояние да напусне тази дилема.

Поради непохватността в общуването си, стеснителният човек сам започва да следи поведението си и прави опит да се наблюдава отвън, за да си даде сметка как изглежда в очите на другите. Тази му рефлексия естествено само усложнява нещата, в нея той е обречен никога да не намери естествения тон и в държанието си винаги да бъде принуден. От друга страна, обладан от усилието на общуването (а чрез това понякога и от ентусиазма на разбирателството), той често може да забрави за всичко останало и да се превърне в лесен обект на манипулация, без сам да е лековерен.

Обезсърчен от неуспехите си, стеснителният човек търси бягство отново в утехата, че единственият лек и безопасен разговор е този със самия себе си.

Допълнение 1: Стеснителният човек се сближава трудно, но сближи ли се веднъж, има опасност да се вкопчи детински в тази си близост.

Допълнение 2: Срамежливост е стеснителност, която е интензифицирана от съзнание за половата разлика (или за друго различие).

Допълнение 3: Най-вече на философията, струва ми се, човек може дължи способността да гледа на себе си без сантимент.

За приоритета на етиката пред онтологията

Онтологията има за предмет онова, което е, докато етиката - онова, което трябва да е. Така етиката е в състояние да се абстрахира от въпроса дали изобщо нещо е или по-скоро е нищо. Т.е. етиката няма за своя предпоставеност битието, а още по-малко живота. Тя не се интересува от това дали има все още останали живи или по-скоро всички са мъртви. Етиката не издига своите изисквания към онези, които са живи, а към онези, които - в случай че са живи - биха искали да гледат на себе си като на достойни за живот и за щастие.

Предмет на етиката е не битието, не и живота, нежели щастието, а достойнството за щастие.

"Разумът не одобрява блаженството (колкото и склонността да го желае), ако не е съединено с достойността да бъдем щастливи".

Имануел Кант, Критика на чистия разум, с. 723

Писане на дим

На снимката можем да бъдем видяни - аз и моят малък съавтор в процедура на писане на ... дим. И наистина, съгласно строгата словоупотреба на Петър не е възможно да се пише нещо друго освен дим. Но това, разбира се, си има своите предимущества - учи на скромност и ... упорство.

Щрихи върху понятието за отчуждение

Под влияние на една твърде популярна представа за екзистенциализма под отчуждение обикновено се разбира най-вече отчуждение спрямо околните, отчуждение спрямо онези, към които бихме могли да се обърнем с 'ти'. Това обаче е само един от аспектите на отчуждението. Може да се мисли също отчуждение от природата и отчуждение от труда. Отчуждението от природата, от природния свят или от природността изобщо (включително и от тази в нас) за пръв път е концептуализирано ясно у Русо. Отчуждението от труда и от неговите продукти, превърнали се в стоки, за пръв път е концептуализирано от Маркс. Отчуждението от околните е емблематично описано от Камю.

В центъра на споменатите три отчуждения от 'другостта' стои отчуждението от 'самия себе си'. То е за пръв път същински изразено от апостол Павел в думите:

„Бидейки помрачени в разума, те са отчуждени от живота, който е от Бог, чрез неведението, което е в тях и закоравялостта на собственото им сърце” (Ефесяни, 4:18)*.

В корена на отчуждението от самия себе си (същинското 'себе си' строго погледнато е 'в Бог') и от всичко останало стои - 1) незнанието и 2) закоравялостта на сърцето.
Т.е. тук има един теоретически грях – незнанието (поради това следва да помним Сократ) и един морален грях - закоравялостта на сърцето (поради това следва да помним Исус).

______
* Преводът на новозаветният пасаж е мой (бях провокиран от немския превод). В българския синодален превод вместо "отчуждени" стои "отстранени" и вместо "закоравялост" - "ожесточеност". За да се оцени неточността на подобен превод трябва да се видят съответно значенията на оригиналните гръцки термини в посланието: ἀπηλλοτριωμένοι ("отчуждени") и πώρωσις ("закоравялост").

За формите на самозадоволяване

Човек се състои от три елемента: тяло, душа и дух. Тялото бива задоволявано чрез удоволствия, душата – чрез забавления (радости), духът се удовлетворява чрез изкуство и философия. Но и в трите сфери има форми на самозадоволяване.

1. При тялото – това е мастурбацията. Тя си има предимства пред обичайния сексуален акт - безопасност, хигиеничност, временно освобождава от нуждата за плътски контакт.

2. Начини за самозадоволяване в сферата на душевното са бъбренето, интернета или компютърните игри. Предимства: безопасност, "хигиеничност", временно освобождават от нуждата за емоционален контакт.

3. Начин за самозадоволяване в сферата на духовното е снобизмът. Предимства: безопасност, "хигиеничност", временно освобождава от нуждата за интелектуален контакт.


Допълнение:
В първите две сфери оказва силно влияние половата разлика. При жените например често срещана и съвсем не толкова хигиенична форма на самозадоволяване е изневярата. Последната всъщност е синкретична форма, както телесна, така и емоционална.
Всъщност емоционалното често замърсява останалите две форми, така например в сферата на духа самозадоволяването би се свело до едно чисто и просто самоизолиращо хоби, ако не беше наличието на емоционален план, чрез който снобизмът започва настървено да търси признание.

За атомарността на думите

"От това, което говорим, едно е свързано, друго казваме без връзка."

Аристотел, Категории

Синът ми Петър е възхитен от уникалната атомарност на думите - всяка дума бележи само едно нещо [понятие] и нищо друго. Думите не са взаимозаменими, не могат да се определят една друга, всяка дума се просветлява единствено от своето значение, без отношение към други думи.

И съответно при дадено положение на нещата е уместно употребима само една единствена дума и Петър иска да чуе тъкмо нея. И ако ние употребим думата на място, от негова страна следва едно Да!, което изказва най-естественото нещо на света - строгата връзка между нещото и подобаващата му дума.

Петър съвсем скоро ще навърши три години.

Молитва и страх

Молитвата е такъв акт, който може да бъде в строг смисъл автореферентен – за нея е възможно да измолва собствената си искреност.

Тя обикновено е съпътствана от феномени, които са й чужди и които я помрачават: страх, гордост, възнегодуване, самосъжаление и отново страх, много страх. Онзи, който се моли със страх в сърцето, никога не е искрен, строго погледнато той съвсем не се моли. Единственото, което той иска, е възможно най-бързо да бъде изведен от състоянието, което го е принудило към молитва. Той си представя едно подобно извеждане по един изцяло външен и механичен начин.

Онзи, който се моли със страх в сърцето, всъщност се „моли” на един deus ex machina.

За стила на писане

Със зрелостта, била тя историческа или лична, стилистиката на писане се опростява. Фразата олеква, просветлява - онова, което следва да се каже, се изразява вече не в излишество от ефектни думи, а чрез думи, които си тежат на мястото. Да пишеш пестеливо и същевременно дълбоко, фино – ето кое е майсторството.

Лекотата на езика трябва да бъде съпътствана от тежината на смисъла.

из Маурицио де Агостини, Дневник на читателя

"Битие" и "нищо" в (не)собствена история

Хегел е прав в това, че битие и нищо са най-абстрактните понятия, дотам че двете съвпадат в своята абстрактност.

За един съвременен наблюдател би могло да изглежда другояче, само доколкото той историфицира и мистифицира (историята като съдба) тяхното съдържание, т.е. гледа на тях не само от перспективата на времето, но и от перспективата на историческия (историко-философския) наратив (при което тук той тихомълком вмъква и своя).

Допълнение:
Пост-хайдегерианското мислене вече се характеризира с това, че освен че историфицира "битие" и "нищо" - самодоволно в самоиронията си - историфицира и собствената си гледна точка. Последното е възможно, а дори задължително, също и от перспективата за един претендиран "край на историята".

Ж.- Л. Давид - Смъртта на Сократ

Това е картината на френския художник-неокласицист Жак-Луи Давид, Смъртта на Сократ (1787).
Една лична бележка: по принцип не харесвам неговия стил – импозантен рисунък, насилена тържественост, парадни жестове - това често идва в повече.

Но трябва да призная, тази картина има забележителна композиция. Жестът на Сократ отваря картинното пространство нагоре и е в странен контраст със скупчените и същевременно разбягващи се фигури на учениците около него. Те изглеждат същевременно привлечени и отблъснати от насъщността на смъртта. И наред с това е очевидно, че те остават в плоскостта на тукашното. Сократ, спокойно надвесил ръка над чашата с отровата и леко надигащ се, го напуска. Той дори вече не е тук – положението на тялото му, което може да се предугади от фигурите около него, сякаш е само рудимент от един предишен момент.

Групата в дъното на коридора представлява интересно решение. Изкачвайки се бавно по стълбите, третата фигура е обърнала лице към наблюдателя и поздравява с ръка сякаш само за да напомни, че всички ние сме пътници, макар и, за разлика от Сократ, по обиколен път. Тази откровена заявка към зрителя едновременно въвлича и дистанцира. Наблюдателят е заговорен и ангажиран в причастност (позиция) спрямо акта на смъртта и ... безсмъртието.

Образът на Сократ допуска подобно представяне – той може да бъде и патетичен и ироничен без да пострада нито един от двата елемента на интелектуалното му присъствие. Тази картина в замисъла си задължава към четене на Платоновия диалог Федон, това е картина, която необходимо върви с текст.

Българинът и мазето-лукс

Българинът в голяма част от своето съществуване не е светово, т.е. публично същество, той не може да вирее дълго време на открито и на светло. Той обича заградените пространства, и поради това схваща дома като своя, строго отградена от външния свят сфера, чийто задължителен атрибут е и мазето. За българина няма дом без мазе, до такава степен, че мазето започва да олицетворява домашен уют. Ако българинът няма средства да завърши цяла къща, ще се устрои в мазето. А и много често къщата е само представител на своето за пред външните хора, докато в мазето се води същинския бит и живот. Мазето е онова пространство, което позволява на българина да съхранява и да пази, при това не просто сладка, компоти или ненужни вещи, но и идентичност. В мазето българинът е сам със себе си и с ненужните, но пък интимно свойствените му вещи. Именно несветовостта на българина го превръща в плъх, дори когато тъне в лукс. Ако българинът излезе след природата, той ще я третира като чуждо пространство, подходящо за всякакъв вид боклуци. Това е единственият му познат начин да я усвои, да я направи своя. Същевременно българинът, особено когато добие социален статус, има нужда и от представителен дом, контрапункт на мазето. Този представителен дом е центриран в сумрака около плазмения телевизор и е също толкова отграден от външното, както и мазето. В този представителен дом може да господства див и безвкусен лукс, но пък българинът ще е толкова по-удовлетворен от него, колкото той се намира в по-голям контраст спрямо градската среда вън от дома му. Българинът сякаш има нуждата да разруши и оскверни общото, публичното пространство, та да вдигне стойността на своето. Поради това е и толкова често срещана у нас картинката - на вид добре облечени и поддържащи себе си хора да люпят семки в парка. Българинът инстинктивно и с удоволствие плюе върху общите блага в пряк и в преносен смисъл. По същия начин и българинът може да строи палати и хотели, без да го е грижа запубличната среда, за общото ни пространство. Българските хотели, в това число и скъпите, представляват ограден, запечатан, капсулиран лукс, който поначало намирисва на мазе.

Разликата "всеки", "всички", "кой да е"

Изразът „всеки” настоява върху всеки един елемент от даден клас поотделно, т.е. тук отделността и потенциалната уникалност на елементите е подчертана и запазена.

Изразът „всички” настоява върху съвкупността на елементите от даден клас, тук те са взети в обща маса, без да ни е грижа за тяхната единичност и потенциална изключителност.

Изразът „кой да е” освен че взима елементите в безразлична маса, също така изрича тяхната взаимозаменимост, т.е. той твърди, че който и от елементите да вземем, това не би произвело никаква разлика.

Човек доколкото е личност, трябва да избягва да търси идентичност под последните две определения. В човешкия свят кой да е представя обществото с неговите функционални роли, в които няма незаменими елементи; всички представя емоционално свързаната общност, която естествено може да прелее в маса; а всеки представя приятелската общност, която е само идеал* и която се гради на взаимното уважение и в този смисъл на уникалността на всеки за всеки.

_______________
* За приятелството като идеал виж тук.

Марсова (или мартенска) ретроспекция

Както е известно, а и си личи от самото име, месец март (или по-точно казано месец марс) съвсем не е това, което е (виж тук). Наред с това настоящата тема съвсем не е ретроспекция, макар че съдържа препратки към на пръв поглед отминали теми. Няма нищо отминало в насъщното, та затова и настоящата тема е по-добре да се схваща било като осъзната рефлексия, било като нарцистично обръщане (или намигване) на един дневник, или по-точно на неговия автор, към самия себе си. И тъй като завършен нарцисизъм е само онзи, който нарцистично се опиянява от самия себе си в качеството си на самоотношение, т.е. това е един нарцисизъм от второ ниво, като такъв той е длъжен тук най-малкото да упомене за себе си.

Това начинание обаче, аналогично на феномена с привидността на пола на месец март, съвсем не е посветено на Нарцис, а най-вече на Мнемозина, майката на музите. Затова нека си припомним:

Луната, Саламбо и Танит /тук/
Има книги /тук/
Лудост или разум /тук/
В почин към-то или из-от Оскар Уайлд /тук/
Портрет /тук/
Ноемврийска ретроспекция /тук/
Смъртта на изкуството /тук/

Сузане Биер - В един по-добър свят

Последният филм на датската режисьорка Сузане Биер (Hævnen, In a Better World, В един по-добър свят, 2010) е наистина добър. Съзнавам, че тук голям принос към въодушевлението от филма може да носи и фактът, че в последно време човек е отвикнал да очаква нещо хубаво от най-новото кино, т.е. привикнал е с фалшиви персонажи, с накъсан, клипов монтаж, с тенденциозна камера и напомпана визия. И в контраст с целия този тесногръд фалш на "глобалното" кино е естествено един искрено и относително добре направен филм да се случи като откровение.

Но не, филмът не Сузане Биер в никакъв случай не е просто контраст спрямо актуалния визуален кино-навик, ефект, към който явно се сили напоследък т.нар. "независимо" кино, което в бунта си срещу Холивуд започва да се превръща в нещо не по-малко тенденциозно, грозно и ограничено от самия Холивуд.

Прекрасното във филма на Сузане Биер е другаде, а именно в това, че той е филм за хора, а хората от своя страна са нещо същински и очарователно различно от човешкия ресурс. Т.е. това е филм за деликатността, чувствителността, наранимостта и многообразието на човешкия жизнен свят, и същевременно филм за насилието, грубостта, страха и жестокостта, филм за безчовечността като същински човешки елемент. - Да бъде разглеждана безчовечността като нещо дълбинно човешко, като нещо твърде човешко, за това се изисква висше майсторство не просто на режисьор, но и на разказвач. В този план филмът е един наистина задълбочен поглед върху проблема за автентично човешката акция или реакция срещу насилието.

И точно в това - в автентично човешкото - филмът успява, т.е. той успява в най-великото, като с това ми твърдение съвсем не искам да пренебрегна другите достойнства на филма - прекрасната актьорска игра, майсторската камера, умелата и сякаш непринудена инсценировка, завладяващия контраст между двата свята - Дания и Африка, и двата твърде човешки...

Гледайте този филм и ще гледате нещо наистина добро, нещо което със сигурност блажено ще ви отдалечи от пошлите - едновременно грубиянски и наивни - алегории между черни пернати и саморазрушителния перфекционизъм на изкуството.

Върху "Сто години самота"

„Сто години самота” на Маркес е сякаш човешката история разказана от позицията на рода. Всички образи в книгата, всички индивиди в дистанцията си спрямо рода изглеждат замаяни, налудни, объркани – най-общо казано зашеметени в принудата да живеят вън от родово-природното, вън от влажната утроба на живота (и смъртта). Всеки индивид като че ли със самата си злощастна индивидуалност въстава срещу родовото начало и точно в това той търпи възмездие. Изключение от това като че ли прави единствено Урсула, която олицетворява тъкмо генетичното, континуалността на рода през различните поколения, докато най-накрая и тя бъде погълната от всепоглъщащата мощ на природния цикъл. Цикъл, който накрая се самоизяжда, изражда и загнива в акта на кръвосмешението.

Тъкмо в казаното става ясно и понятието за самота. Всеки индивид е самотник на фона на рода, всеки индивид измъкнал се със самото си раждане от природния цикъл, е издънка, обречена на лутане в един чужд и несвойски свят.

Самотата е conditio sine qua non* на индивидуалността.

'Природен свят' е contradictio in adjecto**. Светът, който може да бъде само човешки свят, е невъзможен като природа.

________________
* Необходимо условие, букв. "условие, без което не [може]"
** Противоречие в определението.

Ранен в петата

Както е известно, а и чудесно онагледено в един литературен експеримент на Брехт* и един шип в петата при бягство може да обърне човека в "герой". Ето защо при моралната си преценка човек не бива да се осланя твърде много на конюнктурата, тъй като тя може да бъде представена тъкмо от един подобен шип в петата.
Такъв един шип наистина може да има силата да преобърне събитията, но не задължително и моралната стойност на участващите в тях.

______________
* Става дума за разказ на Брехт, който се казва „Раненият Сократ”. Брехтовият образ на Сократ значително се отличава от автентичния или - ако не сме съвсем склонни да привилегироваме Платоновия Сократ - поне от традиционния. При отстъплението в битката при Делион Сократ попада в храсталаци и петата му е пронизана от шип, поради който той не може да продължи бягството си. Лишен от възможност за отстъпление той започва да крещи и да раздава команди - нещо, което за кратко време обръща хода на битката и го превръща в герой на деня. Моралната сила на Сократ се проявява впоследствие – поради вроденото си чувство за автентика, той отказва да прегърне собствения му натрапен и фалшив образ като герой.

Ето само началото на разказа, в който Брехт използва по чудесен начин традиционния образ на Сократ, за да подгови своя:

Сократ, синът на акушерката, който чрез изпъстрените си с пиперливи шеги беседи умееше да подтиква приятелите си с лекота да се освобождават от завършени мисли и по този начин ги даряваше със собствено потомсдтво, а не с копелета, каквито повечето учители пробутваха на учениците си, се бе прославил не само като най-мъдър, но и като един от най-храбрите гърци.

Бертолд Брехт, Раненият Сократ

Ако нямаше свобода...

Какво бихме спечелили, ако нямаше свобода?
Твърде много неща:

1. Ако нямаше свобода, не би се налагало да се взимат решения - би имало само принуда, a/ вътрешна, b/ външна, или c/ и двете.

2. Ако нямаше свобода, не бихме чувствали принуда, защото принудата би била наша природа.

3. Ако нямаше свобода, благодарността би станала излишна (нелепо е да сме благодарни някому за нещо, извършено по принуда).

4. Ако нямаше свобода, не би имало разочарование (какво разочарование е да знаеш, че някой действа по принуда).

5. Ако нямаше свобода, любовта вече не би ни тровила с емоции (каква любов и каква емоция е да обичаш по принуда и да си обичан от принуда).

6. Ако нямаше свобода, не би имало угризения (та защо да има след като необходимостта е отговорна за всичко и нищо).

7. Ако нямаше свобода, не би имало наказание (за какво наказание може да става дума, щом няма отговорност (вменимост)).

8. Ако нямаше свобода, не би имало страх и надежда пред бъдещето (необходимостта е лишена както от минало, така и от бъдеще).

9. Накратко: ако нямаше свобода, не би имало нещастие, тъкмо поради това, че не би имало щастие.

Tremendus

Втрисащо е да се види до каква степен ангажирано и глуповато хората се опитват да повишат цената си на обществения пазар - в пълната липса на свяст и съзнание, че колкото е по-висока цената им като стока, толкова по-ниска е стойността им като човеци.

Субект, обект, проект и ... игра

Има три твърде често употребявани думи, присъстващи във всички европейски езици, формирани с помощта на различни представки от иначе скромния латински глагол iacio (ieci, iectus). И това са именно думите суб-ект, об-ект и про-ект. А скромното iacio означава на латински просто хвърлям, нахвърлям, (за)мятам. 

Можем да разберем трите думи, или по-точно да разберем техните понятия, едва във връзката помежду им. Чрез думите субект и обект се бележат онези две полюсни единства (несиметрични), свързани помежду си именно чрез проекта. Казано простичко: субектът е проектиращият (замятащият, нахвърлящият), докато обектът е проектираното (заметнатото, нахвърленото). Казано другояче, субектът е стоящият в основата на (sub) проекта, докато обектът е стоящото пред (ob) проекта, първоначално в качеството си на задача, впоследствие в качеството си на резултат. 

Проектът представлява понятийна мрежа, заметната върху предмета, който едва чрез последното добива статуса на обект. Схванато пейоративно проектът е насилие над предмета, субектът е насилник, а обектът е трупът, резултат от въпросното насилие. А това обяснява и защо реализираните проекти досущ приличат на трупове.

Ето как светът на субекта и обекта представлява насилнически свят, та затова и голяма част от енергията на постмодернизма отива в посока деструкцията на въпросните две понятия. За да разрушим обаче субекта и обекта, първоначално трябва да сме разрушили проекта. Разрушим ли обаче проекта, с това понятия като цел, целесъобразност, полза стават проблематични в човешкия свят. Хубав свят се ражда оттук - свят свободен от целесъобразности и ползи и това може да е само светът на играта. 

Играта обаче не е нашия свят.

Ушите ми са големи

ушите ми са големи
безсмислено Големи
като разперена колода карти
испанско ветрило
или Чергило за кола
единственото
което мога да ти предложа
е Подслон срещу дъжда
или таен миг за една целувка

Маурицио де Агостини, из Поетични помисли

Уплах и страх

В българския език има две думи, които на пръв поглед имат много сходно значение: заплашвам и застрашавам. Това обаче е така само на пръв поглед и тяхната разлика може да ни разкрие и разликата в значението на думите уплах и страх.

Заплашвам означава отпращането на заплаха, нещо което цели да предизвика уплах у онзи, към когото е насочена. Т.е. същността на заплашването се състои в това да предизвика промяна в психологическото състояние.

Застрашавам обаче нито цели, нито предизвиква промяна в психологическото състояние на застрашения, а бележи нещо (или по-скоро нищо), което го засяга в цялостното му съществуване и устои. Нещо/нищо, което тегне над целия него без оглед на психологическото му състояние. Ето защо страхът, че сме застрашени, това не е психологическо състояние, това е начин на съществуване. Нашият начин.

___________
В почит и прочит на Киркегор.

По Достоевски: страдание и революция

Има нещо опияняващо в това да се чувстваш изоставен, отхвърлен, пренебрегнат и неразбран. И опияняващото е свързано тъкмо с производното оттук усещане, че не си длъжен за нищо и че същевременно всичко ти се дължи. Във въпросната изоставеност ти смяташ, че имаш основание да се умиляваш от себе си. И наред с това се чувстваш абсолютно независим, свободен от всяка отговорност към другите (и към света изобщо), тъй като считаш, че тяхната жестокост те е освободила от всякакъв ангажимент към тях.

Как да не се превърнеш в революционер (или социален инженер) в страданието си?!? - Ти имаш свободата, та и дори дълга (тъй като светът е зъл), да отхвърлиш всичко налично. Какво по-чудесно от това - дълг и свобода да съвпадат!

Изкушение и изкуство

Изкушение и изкуство са думи с един и същ произход, като и двете препращат към общия си корен в думата вкус. Изкусителното примамва да го вкусим, а възприемането на изкуството, с право казват, също е въпрос на вкус. Тук обаче думата вкус очевидно се разпада на две противоположни значения, при което единият вкус призовава към директна консумация, а другият - към дистанцирано съзерцание.
Забележително е, че самото изкуство не бива да се вкусва, не бива да се опитва, нито да се опипва, а аз не бива да съм изкушен от предмета му, не бива да желая да го обладая. Предметът на изкуството ангажира не моята лъст, а моята свобода.

Симптоматично е обаче, че дори и лъстивият вкус в днешно време замира. Все по-малко хора се чувстват изкушени в нещо, дори смяната на мобилните играчки се води не от страст, а по-скоро от страх да не се окажеш извън времето. Дори сексът вече не е изкусителен, все повече хора предпочитат неговата репрезентация или външна симулация. Няма изкусителни преживявания, няма усет за приключенство, онова което е неговият блед заместител, това са симулации, снимки, най-общо знаци за преживявания в социалната мрежа. Удоволствието вече изцяло е заместено от своя знак (или репрезентация).

От такова не-лъстиво съществуване, парадоксално, страда тъкмо изкуството. Лишено от своето друго, неговата чистота вече не е достойнство, неговата безкомпромисност вече не е извисеност.

Първата жертва

Съзерцанието е свободното време на свободния човек.

Съзерцанието е предусловие за спокойствието като жизнена нагласа.

Съзерцанието е първата жертва на модерния свят.

из Дневниците на Маурицио де Агостини

Понятие за Аз

Когато синът ми Петър изрича местоимението Аз (звуково се получава нещо като 'Ата'), той изразително добавя и жеста да посочи сам себе си. В този жест той сякаш разбира, че Аз е едновременно и сочещото и посоченото, едновременно и казващото и изказаното.

На мен само ми остава да изразя горното дефинитивно:
Азът е онази същност, която в един единствен и неделим акт, може да е и субект и обект на самата себе си.

Изразено с думите на Фихте, Азът е единството на Аз и не-Аз.

_________
Петър скоро ще стане на две години и девет месеца.

За афоризмите

Афористичният начин на изказ поражда една колкото очарователна, толкова и опасна илюзия – именно тази, че под въпросната форма е в известна степен изразен онзи аспект в мисленето, поначало недостъпен за езика.

Р. прави признание

Сбърках, че започнах книгата си в трето лице.
Аз съм поетична натура. В този смисъл книгата ми за мен би била самата моя поетична натура обърната към себе си.

Не, аз не живея в ежедневието. В ежедневието аз съм кукла на конци, подръпвани от мен, от другите, от правилата за движение, от желанията на тялото ми.

Ежедневието, битът, другите, тялото ми - това е моят ступор, не, това е моята смърт. Аз съм жив единствено и само в книгата си. Тук аз раста и самонараствам, тук се самоизяждам. Тук седя сам на трапезата и никой няма да сподели ястието ми.

За възрастните и ритуалите

Децата много обичат ритуалите в ежедневието, вероятно защото те им носят от една страна чувството за установеност и сигурност, от друга - това за общност, а от трета – за игровост.

При възрастните обаче, детското е хипертрофирало и чрез фиксация се е свело до инфантилитет. За възрастния ритуалът се е превърнал в заклинание срещу новото и непредвидимото, в самоутешителна игра на стъклени перли.

Самонасъщност и време

Човекът е едно само-насъщно същество – той сам си е насъщен, даден е сам на себе си, проблем е сам за себе си. Загубата тъкмо на тази самонасъщност би имплицирала и загуба на човешкия облик.

Човек си е самонасъщен изключително и само във времето – като проект за себе си (бъдеще) или като спомен, загуба на себе си (минало). От човешка перспектива настоящето време е тъкмо точката на напрежение между проект и загуба.

Човек не само е даден на себе си чрез времето, но и той познава себе си във времето, т.е. познанието и самопознанието представляват времевеещ акт, времевеещо самоотнасяне. В този смисъл времето е не само по думите на Кант априорна форма на вътрешното ми сетиво, но и трансцендентално условие за самосъзнанието ми като емпирично (светово) същество.

________
Този кратък текст е в някакъв смисъл експозиция на темата за времето в перспективата Кант - Хусерл - Хайдегер.

Без умиление

"Не, не изпитваш умиление, а просто радост."

думи на Кирилов,
из Бесове на Достоевски

Трудно е да не се изпитва умиление, трудно е да не натрапваш своето дребно, а и често дребнаво аз, на онова, което изпитваш в радост.

Маурицио де Агостини
из Дневник на читателя

Р. чува глас

Р. не чуваше как пресният сняг скърца под стъпките му. Каза си, тук, в това място колабира не само зрението, но и слухът. Не само няма шир, но и поради непрестанния фонов шум е невъзможно да се чуват звуци от разстояние. Да, тук просто няма разстояния, аз съм натикан обратно в себе си, отнета ми е възможността на всяко другаде.

Изведнъж той все пак чу глас. Гласът се носеше отдалече, заглъхваше бавно в студения въздух. Трудно му бе да определи дали е женски или детски. Трудно му бе да проумее, че някой го е допуснал. Трудно му бе да си повярва, че отново има отстояния, такива, които да бъдат преодолени до близост.

Лицето на съвременна България

Лицето на съвременна България е отвратително с много неща – например с контраста между рекламното лустро на продуктите, които ползваме с охота на закрито и балканската мръсотия, която позволяваме да избива навсякъде на открито. С двойния стандарт на изисквания, които почти всеки един новоизлюпил се „европейски” гражданин предявява към управлението и към всички останали живеещи и пребиваващи в тази страна, но само не към самия себе си и към най-близките си.

Но най-отвратителният елемент от лицето на съвременна България - такъв който ме докарва до откровено апокалиптични чувства, това е поведението на българския „журналист” и дори още по-ужасно – на българския „интелектуалец”*. Лекотата, с която тези две парадни целофанени фигури, позволяват говоренето за духовност, култура, изкуство да се удави в пластове фалш. Лекотата, с която те заместват всяка сериозна социално-политическа дискусия с преекспониране и реанимиране на скандали. Лекотата, с която тези два персонажа изискват морал, без сами да знаят що е то и без сами да са способни на такъв.
_____________
* Кавичките тук са задължителни.