19 ноември 2012

За тегобите на писането и лекотата на фразата


С времето писането започва все повече да ми тежи. Също така е вярно, че с времето започвам да пиша все по-добре и в този смисъл съм далеч по-удовлетворен от завършека.
Защо е обаче тази тежест? - още преди да съм приключил някоя фраза - се връщам, препрочитайки я, коригирайки я. А в случай, че се получи наистина добре, тя започва да тежи на останалите.

Докато текстът трябва да бъде равномерно лек и равномерно тежък;  и моментите, в които балансът пропада, трябва да бъдат строго преднамерени и промислени.

Текст не е възможно да се осъществи добре без корекции. Флобер, един от брилянтните стилисти в историята на литературата, е бил известен с това, че коригирането му е струвало далеч повече време от самото писане. А наистина коригирането, когато гледаш от позицията на автор, е далеч по-мъчителен процес от същинското писане.

Блаженство е, когато писането става на един дъх, а корекцията се изчерпва само с лека промяна в словореда или отпадане на израз, с което фразата просто просветва. И олеква, започвайки да се издига като перце, закотвена обаче право в смисъла.

16 ноември 2012

Братство срещу приятелство


Един истински добродетелен човек би се притекъл на помощ на най-далечния странник със същата бързина, с която би се притекъл и на най-добър приятел. [Всъщност] ако хората бяха съвършено добродетелни, не биха имали приятели.

Монтескьо


Монтескьо по много фин начин е уловил контраста между универсалните морални изисквания и конкретната солидарност. Зачитането на личността (в собствено лице или в лицето на кой да е друг), бидейки универсално, е отвъд всяко чувство и отвъд всеки сантимент.

 Християнският принцип 'Обичай ближния като самия себе си' е всъщност изискване да издигнем любовта до ранга на универсално уважение и зачитане.  -  В свят, в който всички са братя, не би имало приятелство.

***
Забележително е обаче, как в свят като днешния в криза е не само универсалното братство, но и приятелството.

09 ноември 2012

Кант за свободата (обяснено като за деца)


 /с малко помощ от страна на Бентам и Шопенхауер/

За утилитаристите, по-конкретно Бентам, удоволствието и неудоволствието (насладата и болката) са единствените суверенни господари на желанието и респективно на човешката воля. Всеки човек се стреми към удоволствие и всеки отбягва болката.

Нещата обаче не стоят така просто. Шопенхауер със сигурност е по-проникновен като казва, че в удоволствието винаги има елемент на неудовлетвореност или на страдание. Това е особено видно в случаите, в които - колкото повече и по-интензивни са удоволствията, толкова по-болезнена става неудовлетвореността и нуждата от нови такива. Т.е. вътрешно, иманентно във всяко удоволствие се съдържа и жилото на неудоволствието.

От казаното следва, че за Шопенхауер свободата може да има единствено и само негативно измерение – посредством отричане на самата воля и на желанието.

***
Нека сега минем към Кант.
На първо място Кант определено би се съгласил с утилитаристите, че човек се стреми към удоволствията и съответно отбягва неудоволствията. На второ място Кант също така би се съгласил и с Шопенхаур, че в желанията си човек не може да бъде свободен или автономен. Би се съгласил, именно защото в желанието си човек е подчинен на обекта, към който се стреми, т.е. подчинен е на нещо външно или чуждо на самия себе си. Казано по Кантиански - в желанието си човек е хетерономен (от heteros на гръцки - 'друг', 'различен' и nomos - 'закон') и поради това съвсем не и автономен.

Кант обаче поставя въпроса: възможно ли е и нещо друго да определя волята ни, освен обектите на желанието? И Кант открива това друго в нашето най-свое – в разума.
И наистина разумът е способен съгласно принципите на благо-разумието да отлага или дори да отменя удовлетворяването на нашите желания. Дали обаче това означава, че разумът е способен из-от себе си на свои принципи за определяне на волята? - Според Кант чрез благоразумието все още не – чрез благоразумието разумът регулира хипотетически, т.е. от типа: "ако искам да постигна това или съответно не искам онова, то следва да постъпя така". Но самият разум нито избира какво да искаме, нито - дали да го искаме.

В състояние ли е разумът да определя и категорически? Отговорът на Кант е – да, но не с оглед на обектите на желание, т.е. не с оглед на пожеланото, а с оглед на формата на искането, така че тя да е в състояние да се универсализира. Това означава, че според Кант разумът не е в състояние да определи съдържателно какво да желаем и какви цели да преследваме, а само как да го правим. А именно (съгласно известната формулировка на категорическия императив): да постъпваме така, че да разглеждаме себе си и околните никога само като средства, а винаги също и като цели сами по себе си.

Постъпвайки така, аз зачитам личността в себе си. Постъпвайки така, аз постъпвам и свободно (единствената възможна свобода), защото постъпвам съгласно закона/императива, който самият ми разум дава на самия себе си (автономия).

Рефлексия: С оглед на резултата за жалост се получи един не съвсем детски текст.

07 ноември 2012

Карл Смели



Попаднах на тази чудесна картина на швейцарския художник Йожен Бюрнан, изобразяваща бягството/отстъплението на бургундския херцог Карл (Шарл) Смели след битката при Грандсон. Картината за мен е обаятелна, защото съчетава по много синкретичен начин приказност и реализъм. И добавя дълбок психологически контраст, защото ако конниците от свитата панически бягат, самият Карл, на една конска дължина пред останалите, гордо отстъпва, решен, че тази битка няма да е последната. И наистина, Карл загива само година по-късно в битката при Нанси (1477).

05 ноември 2012

Завъртулка (из 'Книгата на Р.')


Тя търсеше завъртулка – завъртулка, която да изпълни очите й и да освободи ръцете й. Дори и малка - подобно неразперилата се спирала на папрата - тази завъртулка би имала голяма освобождаваща сила. Защото тя, струваше й се, би помогнала да се отърсим от онзи стил на мислене, който търси да подчини всяко наше действие на определена заслужаваща преследване цел. И от онзи стил на мислене, който се стреми да постави на мястото на всяка заслужаваща преследване цел образцовия фетиш на "успеха".

01 ноември 2012

Трима мъже и една стихия




На снимката се виждат мъжете, а стихията е зад фотоапарата. Нашата стихия обладава нежна природа. Ако единия от мъжете го налегне меланхолията, втория – сръдливостта, третия – зъбосърбежът, единствено нежността е в състояние да ги спаси.