26 август 2019

От сетивност към истинност?


Сетивните впечатления, които придобиваме за нещата, са едно нещо, докато думите чрез които ги описваме и изреченията, които съставяме с тях – нещо съвсем друго. Строго погледнато само твърденията, които формираме и изреченията, чрез които ги формулираме, биха могли да имат стойност истина или неистина. Но не и самите сетивни впечатления.

Да вземем един пример: причуло ми се е, че външната вратата се е отворила, макар че нищо подобно не се е случило. Не би било правилно да кажа, че това което съм чул, е неистинно, защото аз действително съм чул нещо. Твърдението обаче „Външната врата се отвори” ще бъде неистинно. Заедно с това обаче, твърдението: „Стори ми се, че външната врата се отвори” ще бъде истинно. Така разбираме, че самите сетивни впечатления не могат да имат стойност по истинност, а само твърденията, които формираме на базата на тях.

Ето защо емпиризмът, а и като цяло философията, винаги са били изправени пред сериозен проблем: те трябва да обяснят как въз основа на нещо, което не притежава в строг логически смисъл стойност по истинност, а именно сетивния опит, ние достигаме до нещо, което е истинно.

17 август 2019

За Вителий и случайността


Вителий е бил римски император в продължение само на няколко месеца. Това през т.нар. "Година на четирите императора" (69 AD), която е последвала самоубийството на Нерон.
За разлика от съперниците си за поста (Галба, Ото), той е станал император може би не толкова поради амбиция, колкото поради случайно стечение на обстоятелствата.

Бидейки проконсул (губернатор) на Африка и в последствие на долна Германия, Вителий е бил описван от съвременниците си като политически не особено амбициозен, но пък за сметка на това любител на шумните компании, ценител на пиршествата, поръчвал екзотични ястия от всички краища на империята. Наред с това, човек с непринудени обноски, небрежен към социалните конвенции, поради което и е бил харесван от обикновените войници и от подчинените си.
Той бива провъзгласен за император след смъртта на Нерон от Рейнските легиони и решава да приеме, вероятно от една страна заради непосредственото желание да не предаде оказаното му доверие, а от друга - провокиран от подбудите на двама особено амбициозни свои офицери.

Когато нещата тръгват на зле, с легионите на бъдещия император Веспасиан вече в Италия и общественото мнение в столицата против него, Вителий веднага започва да преговаря за абдикацията си с надеждата, че ще бъде оставен мирно да се оттегли от ситуацията, в която се е забъркал. Но не би. След един погрома и насилието, осъществено от съветниците и привържениците му в Рим (които и дума не са искали да чуят за оттегляне), тълпите измъкнали Вителей от двореца и го хвърлили от Гемониевите стълби.

Витилий е като че ли пример за живот, воден по течението. И макар че краят му като че ли ретроспективно хвърля светлина върху живота му, за колко много сходни краища ние не сме склонни да кажем същото?

Опитвайки се да разберем нечия съдба, ние, хората, се лутаме между противоположните въпроси Поради какво? и Заради какво? и затъвайки все по-дълбоко  в дилемата между каузалност и телеология, в крайна сметка оставаме с впечатлението за властващата навсякъде случайност.

Дали животът му би бил друг, ако Вителий бе умрял в двореца си от естествена смърт, по време на преговорите за абдикацията си? Може би в такъв случай той би бил възхваляван подобно на съперника му Ото*, че се е стремил да спаси Рим от гражданска война? (Т.е. тук спорът не би бил само от фактическо, но и от морално естество.)

________________
* Ото (вторият император от Годината на четирите императора) се самоубива след една не съвсем решителна загуба от войските на Вителий. Той е възхваляван от по-късни автори, че е сторил това за да не допусне Рим да затъне още по-дълбоко в цикъла на гражданската война.

14 август 2019

Интелект и тумор (още за темата AI)


В интелекта собствено няма напрежение между свое и чуждо. Всичко, което е предмет на знание, е в абсолютен смисъл негов предмет.

В тялото обаче има особена динамика на свое и чуждо. Аз не мога да контролирам пулса си или пък естествения си метаболизъм. Дори в определени случаи (дано не са хронични), аз не съм в състояние да контролирам и отделителната ми система. Моестта на тялото ми в определен смисъл ми е също толкова чужда.

А нека да вземем и един далеч по-особен пример. - Туморът.
Туморът е естествен продукт от функционирането на моето тяло и взаимодействието му с външната среда. Туморът в един натуралистичен смисъл е също толкова мой, колкото е мой и черният ми дроб. И въпреки това аз не го искам - аз собствено не искам туморът да е мой. Искам той да ми е чужд, да е вън от мен. Проблемът с лекарствата срещу рак е в това, че те не са в състояние да постигнат желаната перфектна селекция - така че да атакуват само чуждите, раковите клетки и да оставят на мира моите. Селекцията между моя и чужда клетка никога не би могла да е перфектна.
На първо място - какво е това чудо на природата, което може да накара моите клетки да ми станат чужди?


В един изкуствен интелект обаче изобщо не може да стои разликата между свое и чуждо. Всичко което той (AI) знае (дори и ако приемем, че output'ът от изчисленията му е нещо, което той знае) е всъщност нещо, което съвсем не го засяга в неговия електронен "живот".


За консумирането и вживяването във фикции


Консумирането на фикции (книги, филми и най-вече сериали) е станало толкова естествено в нашето време, че ние вече не се замисляме как персонажите, в които за кратко се вживяваме,  се отнасят към нашия собствен живот.

Преди време четенето на книга изискваше време и вглъбяване, а също уважение, дори страхопочитание към онзи различен свят, в който се потапяш. Сега прочетените книги или изгледаните сериали често се редуват като на конвейер.
Понастоящем идентифицирането с персонажите става между другото, при това без размисляне какво би означавало за моралния ми облик да действам като онова alter ego, което виждам на екрана.

Това е тъжно - възможните други аз се оказват празни, подобно на костюми на закачалка, защото те не могат да ми кажат нищо за моя собствен живот.

12 август 2019

Два въпроса относно AI


В предишния ми текст са преплетени два въпроса, които в едно по-задълбочено изследване е нужно внимателно да се различат:

1. Не е ли животът необходимо условие за притежаването на интелект?

2 Не е ли персоналността друго независимо необходимо условие за притежаването на интелект?

(В този втория въпрос може да уточним, че става дума за перспективистичен интелект, например такъв загрижен за бъдещото).

Отрицателният отговор на първия въпрос води до картезианство, а отрицателният отговор на втория - до авероизъм.

11 август 2019

Живот и AI


Защо привържениците на AI са всъщност авероисти?

Сериозният проблем в корена на идеята за изкуствен интелект (AI) е, че тя допуска, че за да бъде интелигентно нещо, съвсем не е нужно то да е живо. Т.е. тук се отрича, че животът е необходимо условие за притежаването на интелект. Съответно твърдението е, че една нежива (или пък симулираща живот) машина би могла да е по-същия начин интелигентна като човека.

Това в крайна сметка е картезианската концепция за един невъплътен интелект (mens), който само случайно е свързан с някакво конкретно механично тяло. Случайността на тялото имплицира и неговата заменимост и в крайна сметка рециклируемост. Ние собствено не се нуждаем от индивидуалността на тялото, то може да бъде също толкова добре система от свързани помежду си хардуерни единици, чиято собствена индивидуалност е безразлична към функционирането на цялото.

Онази обаче, в определен смисъл аристотелианска идея, че животът (т.е. живото въплътено тяло) е необходимо условие за притежаването на индивидуализиран интелект, не може с такава лека ръка да се отхвърли. Ако се откажем от персоналността на индивидуалното живо тяло като необходимо условие за интелигентността на нещо, тогава като че не ни остава нищо друго освен да прегърнем идеята на Авероес за съществуването или за постижимостта единствено на един универсален, т.е свръх-персонален интелект. Множеството интелигентни същества са продукт на една витална илюзия. Интелектът е по своята същност над-персонален. Привържениците на AI не би трябвало да са далеч от подобна идея, ако промислят сериозно консеквенциите на собствената си концепция.

За допълнително мислене: Защо привържениците на идеята за изкуствен (синтетичен) живот да са по-големи утописти от тези на идеята на изкуствен интелект? Ако целим изкуствен интелект не би ли трябвало първо да сме постигнали синтетичен живот?

_________
Пояснение: Горе, разбира се става дума за силната идея за AI, при което интелектът се схваща като субект на съзнание. Поради това практическата идея за AI като за операционализиран и компютабилен начин на симулиране на сложни системи и за идентифициране на техния евентуален output няма необходимо отношение към казаното. При нея използваме думата "интелект" само метафорично.

10 август 2019

Секс и илюзия


В сексуалното има едно същностно като че ли (as if), без което то, сексуалното, би било ограбено от цялото му очарование.

Бихме могли да го определим като едно търсено наужким, което целенасочено театрализира пошлата натуралност на сексуалния акт. Правейки го така по-привлекателен и желан. Но и същевременно свеждайки го до илюзия в презентацията и само-презентацията му.

Ако сексът не беше дублиран в сферата на илюзорното, той би бил едно твърде скучно занимание. Тази дупликация надхвърля неимоверно по време краткостта на самия акт, а и често е мотив за изкуственото му удължаване.