28 юни 2014

За вътрешния човек и света


Това, какво се случва в съвременната потребителска среда със същността на човешкото, или с т.нар. вътрешен човек по думите на апостол Павел, всъщност има много общо с това, какво се случва със света, макар че традиционно "света" бива мислен тъкмо като външното.

Светът се превръща от откритото пространство на срещата, от безпределното поле на едно възможно откривателство, където всичко е изтеглено от недостижимостта на хоризонта, в една "околна среда" предлагаща неограничен ред от дразнения и тяхното задоволяване. Много показателна за тази метаморфоза на света в 'околна среда' е типът на една твърде разпространена съвременна „литература” от вида на: „100-те места, които непременно трябва да посетите в живота си” или „100-те филма, които задължително трябва да видите в живота си”. Светът от пространството на откритостта, се превръща в узаконен от нечий фалшив авторитет списък с удовлетворения, които трябва да отметнете през хода на живота си.

Напускайки ни светът, ни напуска и нашият вътрешен човек, за който автентичността на преживяното не може да бъде компенсирано от никакъв ламиниран списък с отметки, който уж би ни гарантирал един ненапразно живян живот.

24 юни 2014

Има ли телеологизъм в дарвинизма?


Въпросът, който ме занимава от известно време (всъщност още от студентските години), е дали дарвинизмът действително е напълно свободен (и дали може да бъде напълно свободен) от телеологически тип мислене и аргументация. При това разбирам телеологическия тип мислене и аргументация най-общо – а именно като такъв, който търси обяснителна мощ в желателността или ценността на някакво бъдещо състояние на нещата, чиято ценност следва да детерминира процесите, които водят към него.

Телеологическият тип мислене изглежда компрометиран за съвременната наука, още от времената на Галилей и Декарт насам.
В такъв случай, важен е въпросът, дали едно такова централно за дарвинизма понятие като понятието оцеляване (survival) може изобщо да бъде мислено не-телеологически. Защото какво е именно [борбата за] оцеляване ако не желателността на едно бъдещо състояние (а именно съхраняването, ненакърнеността) пред друго възможно бъдещо състояние (а именно загиването). И напротив – за един изцяло механистически тип мислене оцеляването (било на някакъв индивид или на рода) няма никакъв приоритет пред загиването, тъй като и двете се явяват ценностно неутрални възможни резултати при дадени или не взаимодействия на обстоятелства. Т.е. научният тип детерминираност признава определяне на явления само откъм минали състояния на света, и категорично не откъм бъдещи.

Съвременните модификации на дарвинизма се опитват да се освободят изцяло от всякакви елементи или остатъци на телеология. Такава е например теорията за случайните мутации, според която появата на нов признак, който случайно се оказва пригоден (fit) за дадени условия и в този смисъл допринася за оцеляването на индивидите притежаващи го, осигурява запазването си у следващите поколения. В този смисъл според тези по-нови варианти на дарвинизма, приспособеността на даден вид към дадена среда (екологична ниша) представлява случайно следствие от генетично пренареждане, и съвсем не резултат от целенасочен процес.

При един подобен обаче редуциран по вид дарвинизъм, остават напълно комични претенциите на т. нар. „социален дарвинизъм”, който стига до там да се опитва да обясни етиката и моралните действия в света като прост резултат от „хитростта” на инстинкта за самосъхранение.

20 юни 2014

За (само)сравнението


Човек е сравняващо себе си с другите животно. Човек трудно би имал съзнание за ценността на собствения си живот, ако я няма инстанцията на другите, с които да се съотнася. По най-естествен начин той е склонен да се сравнява най-вече с близките нему си или с онези, с които счита, че е имал еднакъв старт в живота.

 Всички мотиви за самоубийство (дори за несъзнателното такова) изникват пред въобразената инстанция на другия. На един изцяло асоциален или пък на изцяло оскотял човек никога не би хрумнала идеята за самоубийство, той просто би се задоволил с дадеността на съществуването.

Съществуването става непоносимо, единствено в сравнение.