Действия и артефакти

По какво си приличат действията и артефактите? Че и двете, за да бъдат разбрани от външен наблюдател, предполагат вникване в някакъв смисъл (verstehen), който смисъл не подлежи на квантификативно (количествено) представяне. (Да направиш математически модели на едно действие означава да представиш възможностите на неговото как, без ни най-малко да досегнеш неговото поради какво или с оглед на какво, т.е. да го оставиш неразбираемо).

Има и друг момент - артефактите обикновено схващаме като продукт на целенасочени действия (телеологичност), но в които (що се отнася до сферата на изкуството или на културата изобщо) има и голяма доза спонтанност.

Спонтанността е принципиално онова, което не се поддава на прогнозиране, тя е непредвидимото не поради недостиг на информация, а поради собствената си същностна определеност (свобода).

Статия за свободата

Тези дни завърших една статия върху проблема за свободата или по-точно върху проблема за свободите; казвам това, тъй като в нея различавам три вида свобода и съответно три различни сфери на смисъла, в който можем да говорим, че сме свободни или пък несвободни. Но пък същевременно показвам, че въпросните смисли са модулации на една и съща комплексна същност на свободата. Така че водещата идея се оказа всъщност много музикална по своя характер.

Статията е резултат от повече от 20 години мое мислене по темата и мога да кажа, че едва сега, след толкова време, в хода на писане, идеите изкристализираха и се подредиха в строен вид. Получи се много ясен, авторски, и наред с това структуриран и аналитично прегледен - бих казал дори чист текст - по такъв иначе изумително труден и заплетен проблем.
Казаното може да се приеме като заслужена самопохвала. Наистина съм удовлетворен от себе си, дотолкова удовлетворен, че още утре съм готов да склопя очи, в случай че нямах семейство, впрочем прекрасно семейство.

В текста като идеи и подкрепа за мои идеи, най-сериозно присъства, разбира се, Кант. Но има също и съществено присъствие от страна на Хари Франкфърт, Петер Бири и Хана Арент, без да е нужно да споменавам за Лайбниц, Русо, Борхес и Сервантес. Изобщо се събрахме много симпатична компания в този дълъг процес на писане, който ни отне над 3 месеца. И ни беше много приятно заедно.

Статията ще излезе в книжка 8 на списание Български философски преглед, което впрочем прави компанията на статията ми още по пъстра. Защото броят е тематично посветен на свободата, включая в него има и една малко известна статия на Михалчев по темата още от 1933 година. А днес сме вече 2019 и темата за свободата звучи не по-малко омайно и интересно от тогава. В списанието има и една чудесна статия на Олга Симова, която прояснява темата за свободата в контекста на либералната демокрация и нейните заявени алтернативи.
 
Иначе с текста ми се върнах в детските години и едва сега осъзнах, колко много съм схващал от свободата още тогава, това, разбира се, неявно и по един деликатен начин, през темата за слънчевите зайчета, например.

Всъщност самата свобода е едно слънчево зайче, обаче трябва съвсем сериозно да заявя, че статията ми съвсем не е метафорична и еуфорична, а дълбоко теоретично промислена, аргументирана и подредена.

И накрая позволете ми да споделя най-важния извод от всичко: Свобода има!
Пуснете си една истински любима музика и ще преживеете това непосредствено, без помощта на философски статии, но трябва да подчертая, че нещата стават най-лесно винаги with a little help from my friends.

Философията като театрална постановка

Бейкън определя идолите на театъра (idola theatri) като идолите, които са "се преселили" в човешкия ум от "различните догми на философиите и от погрешните правила на умозаключение".
Той избира въпросното наименование поради това, че всички "наследени системи не са нищо друго освен сценични постановки (stage-plays) представящи светове (worlds) по свое собствено съзидание (creation)".

Тук естествено акцентът пада първо върху фалша и загубата на автентичност от страна на философиите.
Но ако вземем предвид, че театралната постановка е нещо, което извиква вживяване у зрителя, а ние същевременно естествено търсим да се вживеем в света си, ние следва да се запитаме: Възможен и дори желан ли е един не-философски, в смисъл - безучастен, неутрален поглед към света?

Философията като че едновременно отстоява дистанцията спрямо света и вживяването в света. Първото с оглед на една критичност, второто с оглед на една автентичност.

В идеологиите са жертвани и двете: и критичността, и автентичността.

Разликата между усещане и афекция, пространство и време

В крайна сметка, единственият критерий за съществуване не е дори усещането или болката (които препращат към нещо в пространството, като привилегированите локации са тези в моето тяло), а по-общо афекцията, която е нещо във времето.

Времето е единственият критерий нещо да съществува, макар и мимолетно.

Аксиоми:
Всичко, което е в пространството, е също и във времето.
Но не всичко, което е във времето, е и в пространството.

Пример: Един спомен е във времето, но не и в пространството.

Преструвка без притворство

Можеш ли да говориш така сякаш няма традиция зад гърба ти?

1. Не, традицията говори чрез теб.

2. Да, но само ако си престорен.

3. Да, но само ако не си притворен.

Обаче 2. и 3. изглеждат слаби поотделно, така че позитивният отговор на въпроса изглежда предполага преструвка без притворство.


P.S. Собствено най-ужасната "традиция" е онази, зад която стои навикът и инертността. Дистанцирането от нея изисква преструвка или по-точно - един свободен естетически жест.

Минало и памет

Ако времето не е илюзия, всеки момент нещо отмира в нас, постоянно. Дали нещо се ражда, никак не е сигурно. Минало и бъдеще не са симетрични, съвсем не.

И как тогава миналото не е зарито в шлака и отпадък?
Всичко дължим на хитростта на паметта, помни се само избирателно.

Време, илюзия ... и музика

Ако времето е илюзия, толкова неща в живота биха се оказали излишни. Планирането например. Също така не би имало последици. Последиците са невъзможни без преди и после. И все пак непостижимо е да живеем така, сякаш времето е илюзия.

Дали би имало музика? Вероятно да, илюзорна музика.
Обаче дори времето да бе илюзия, въздействието на музиката не би било илюзорно.
Защото приемането на илюзията насериозно не би добавило нищо към ефекта на музиката. Музиката е непокъртима.
Не можеш да я заговориш. И все пак тя говори. Без да е нужно да те слуша.