27 септември 2007

Две породи


Има порода от хора, които отказват да мислят онова, което чувстват. Същите и отказват да чувстват онова, което мислят. В мисленето си те са праволинейни, а в чувствата си - обсесивни.
Въпросните хора са далеч по-интелигентни, но тъкмо поради това и по-опасни от другите, които ги смесват (мисленото и чувстваното).
Докато вторите могат да бъдат донякъде досадни, първите са направо отблъскващи.

P.S. Възможен ли е трети вариант?  - Да имаме смелостта да мислим чувстваното и да чувстваме мисленото.

25 септември 2007

За обичаите и хабитуса на сврачето


Сврачето обича да обитава окрайнините на града – там, където градът си дава почивка от самия себе си. На пръв поглед сврачето изглежда много строго – само черно и бяло, но ако се вгледате по-отблизо, ще откриете цяла палитра от неочаквани оттенъци – от виолетово и зелено, та чак до пурпурно.

Сврачето също така може да ви се стори цинично – то има обичая да си подскача и прехвърча досами големите претенции, като че нищо интересно и занимателно няма наоколо. Работата е обаче там, че сврачето всъщност не се страхува да бъде дете, защото знае, че искреността не е въпрос на слабост. То обаче не се страхува да бъде и възрастен, защото знае, че зрелостта не е въпрос на поза.

За Селинджър, стените и Лобачевски


Според небезизвестния разказ на Джеръм Селинджър, наречен „На Есме - с обич и омерзение”, какво казала едната стена на другата?

Ами казала: „Ще се срещнем на ъгъла!”

С риск да бъда заподозрян в скептицизъм или дори нихилизъм, аз на свой ред бих попитал: „А какво би станало, ако стените са успоредни?”

„Ще се срещнем в безкрайността” – прошепнал Лобачевски.

23 септември 2007

За перспективата


Опасно е да гледаш на живота си като на цяло - той тутакси се превръща в съдба.
Опасно е да гледаш на живота си в детайли - той тутакси се превръща в съвкупност от случайни избори.

Няма нищо безопасно.

20 септември 2007

Среща /разказ/


Небето се мръщеше, миришеше на студ, влажен, вечерен и градски. В локвите се оглеждаха първите неонови светлини, а ситните капчици дъжд тревожеха този преобърнат свят.
Минувачите се бяха свили в себе си, контурите им резки, сиви и странно неприсъствени се разминаваха, без да се преплитат. Едната му обувка пропускаше и кракът му студено джвакаше в нея. Проклинаше се, че не се погрижил овреме за това. Чувстваше, че в този свят наоколо нямаше живот, имаше само една нелепа инерция и инат - всичко продължава да се движи, макар и лишено от смисъл.
И тогава той я видя. Невъзможно е да я опиша. Не бе виждал подобна жена. Беше нещо като тихо южно торнадо - светът се разклати и се преобърна, небесните локви потрепераха и поеха отраженията на земния свят. И всичко отново замря. Той се озърна - минувачите не бяха усетили нищо - физиономиите им си оставаха затворени и по конски издължени. Той се завъртя бързо и тръгна след нея, а чадърът й бе почти детски, на цветчета. Тя странно преминаваше през водните препятствия - не свиваше ни в ляво, ни в дясно и въпреки това все някак си не стъпваше в тях. В походката й нямаше нищо полюшващо се, нито намахано, и все пак бе женствена. Очите му постоянно шареха по гърба й, от върха на косата до този на токчетата й, къси и земни, но той не можеше да се захване за никакъв детайл, сякаш всичко, което се виждаше, препращаше към нещо невидимо. Той едва не се блъсна в будката за цветя, подаде смачканата банкнота и стисна здраво розата, сякаш за да си вдъхне смелост. По ръката му потече нещо топло и лепкаво, с вкус на кръв. Побърза да я настигне.
Тя се обърна учудено към него, спря се и тогава той й подаде розата. Тя се усмихна непринудено, благодари му тихо и продължи пътя си. А той остана да стърчи закован в един нов свят, ужасяващо несвързан с предишния.
Малко по-късно той разбра, че това вече се бе случвало, някъде из градината на разклоняващите се пътеки, но за разлика от нея той не го помни.

14 септември 2007

Молебна миниатюра


Смехът ти, рязък и отмерен, разтвори сърцето ми.
Онази броня, която то си бе приготвило, се разпука.

Моля те, усмири смеха си...

13 септември 2007

За душевните хермафродити и съвестта


Забелязали ли сте, че Яго от „Отело” на Шекспир, при все че е мъж, притежава изключително женски черти на характера? В някои отношения дори жена му Емилия (особено в края на драмата) се явява повече мъж от него. Подобни хермафродити* като Яго - с тяло на мъж и психика на жена - са в състояние да докарат някои жени, предразположени към лесбийство, до любовни изстъпления. При това въпросните жени ще продължават да си мислят, че са изключително хетеросексуални, тъй като взимат предвид единствено телесните атрибути. В случай, че се формира съпружеска/дружеска двойка между такъв „мъж” и такава „жена”, те могат да станат алегория на сатанинското. Те ще бъдат изключително безчувствени към децата си (защото с оглед на хомосексуалността, която ги свързва, те ще бъдат дезаинтересовани от детераждането), а в най-добрия случай ще гледат на децата си изключително като инструмент на собствените си цели. Подобни съпружески двойки са описани от Шекспир: на първо място стилизирано в „Тит Андродник” (Сатурнин и Тамора) и на второ далеч по-реално и автентично в „Макбет” (самия Макбет и жена му). Във втория случай сатанинското е представено и обективирано (вещиците), а вътрешно като само аспект на психиката и в този смисъл героите са способни на съвест. Интересно е, че в края на драмата нещата се обръщат (в смисъл че психическия пол надделява над физиологическия): Макбет, първоначално обзет от съмнения, в последствие маниакално се ампутира от съвестта си (свършва като жена), докато жена му постепенно я развива и умира от угризения (свършва като мъж). ______________________________
Хермафродит /мит./– красивият син на Хермес и Афродита, слял се с нимфата Салмакида в еднополово същество.

11 септември 2007

Драконов зъб /миниатюра/


Седмовратата Тива в далечината, а тук - наследникът на Кадъм разкъсан от вакханки.
Къде е кръвта му? - пръсната по зелените листа, почерняла върху огрените от слънце камънаци, просмукана в прахта на пътеките, примесена в калта от разлятото вино.

Защо жените са толкова жестоки? - Защото нямат сила да разберат себе си...

10 септември 2007

Jean-Luc Ponty

Жан-Люк Понти в Пловдив - 8.09.2007

Още една изящна брънка в поредицата от преживявания това лято.
Трябва да си призная, че първото парче от концерта ме стресна - помислих си, че ще бъда емоционално погребан в този саван от електро-фънк звук. По-късно обаче всичко си дойде на мястото - твърд фюжън и много емоции. С кулминацията на вечерта - двете соло-изпълнения на Жан-Люк, в които класика и джаз си подадоха не без сериозност ръка.
Самият Жан-Люк Понти се оказа един много скромен и деликатен човек. Музикант, чиято виртуозност е подчинена на музиката, а не на собственото си експониране. Нещо, което още повече възхищава, предвид, че цигулката е един радикално солов инструмент. Той спокойно остави елемента на шоу в ръцете на момчетата от бенда (също чудесни музиканти), на ритъм-секцията, която бе преимуществено (бас и перкусии) африканска.

03 септември 2007

Ian Anderson


Концертът на Йън Андерсън в Пловдив, 1.09.2007

Просто страхотно!
Нямаше следа от рутинното свирене на Jethro Tull преди 3 години, Йън беше пълен с енергия, а струва ми се и желание да компенсира ужасната акустика в залата. И успя, защото самата музика ни кара да забравим за това, как тя идва до нас.

Композиции писани преди повече от 35 години звучаха в интересна оркестрация, с умело преработени аранжименти. Особено съм щастлив за версията на My God, една от драматичните пиеси на Tull*.

А Йън наистина е уникален на сцената. Незабравимо преживяване!

____________________________
Освен композиции на Йън Андерсън на концерта бяха изпълнени и интерпретации на класически произведения и теми от Й.С. Бах, Моцарт, Андреа Гриминели, Габриел Форе, Ленърд Бърнстейн.