31 март 2009

Икономическите кризи и еманципацията на парите


Ако първата икономическа криза (Голямата депресия, 1929 -1933) е била предизвикана от свръхпроизводство, то настоящата изглежда е предизвикана от свръхпотребление. Ако тогава производството на стоки значително е изпреварило нуждите на потреблението, то днес потреблението (чрез формата на кредити) значително изпреварва самото производство. Намираме се в парадокса, че хората днес бързат да изконсумират дори и онова, средствата за което все още не са изработени.

Ако онази криза в политически и дългосрочен план да не е била толкова страшна (макар често да е била твърде ужасяваща в личен) - свръхпроизводството бързо е било впрегнато в национални строежи и във военната индустрия, то е много вероятно настоящата криза да се окаже далеч по-трайна и да доведе до непредвидими последици. Защото настоящата криза бележи още една стъпка в процеса на еманципацията на парите – парите се освобождават все повече от своята функция да бъдат знаци, обозначаващи блага. Те се превръщат в самостойна реалност, движена от иманентни закони, които дори не са вече тези на пазара*.

Показателно е, че хората вече не използват онова старомодно и леко снизходително наименование на парите – „финикийски знаци”. Никой на ниво естествено съзнание вече не е в състояние да си представи, че тази автономна реалност, която днес управлява механизма на цялото човешко обще-житие, някога е наченала своето съществуване като знак за нещо различно от себе си.

Казано радикално, освобождаването на парите от тяхната функция на знаци има едно следствие - те стават единствената "реалност" или което е същото - те са същински нереалното, върху което почиват (в двойния смисъл на думата**) всички "човешки" реалности.

__________
* Пазарът е място за размяна, а да бъдат разменно средство е само една от функциите на парите. Класически погледнато, парите имат три функции. 1. Средство за размяна – получаваш дадена стока или услуга, а в замяна даваш пари, които отново могат да бъдат обменени от новия им собственик срещу стока или услуга. 2. Унифицираща единица – в парите може да се преизчисли всичко, което даден човек има и е в състояние да предложи на другите – труд, умения, квалифицирани услуги, движима и недвижима собственост, дори авторитет. 3. Средство за натрупване на стойност – чрез парите може да се натрупва отчуждена стойност, която чрез тяхната знаковост се явява по-трайна от благата, продуктите или дори личностите, които са ги произвели.
** "Почивам" - 1/ основавам се, 2/умирам

29 март 2009

Колтрейн във Village Vanguard


John Coltrane, The Complete 1961 Village Vanguard Recordings, 4-CD

В тези изпълнения на живо от 1961 Джон Колтрейн е тъкмо на ръба - между вече балансираната и стандартизирана джаз (пост-боп) стилистика на соловия виртуоз от една страна и навлизащата колективна лудост на фрий-джаза от друга. Между вглъбената съзерцателност и задъхания изблик. Между фината, деликатна текстура и накъсаната разтерзана фрагментарност. Още повече, че тук до Колтрейн е и друг прекрасен солов музикант - Ерик Долфи. Диалогът между двамата е невероятен, Колтрейн като цяло е по-мек, търпелив и плавен, Долфи по-рязък, остър и отсечен, но стилистиката им все пак е така хомогенна и вторично преплетена, че двамата на места могат да се различат единствено по тембъра на инструмента, който използват, Колтрейн - сопрано или тенор-саксофон, Ерик Долфи - бас-кларинет или алт-саксофон.
Интересното в тази поредица от записи е, че всяка отделна вечер (четири подред) те изпълняват в основни линии едни и същи композиции (най-често повтарящите са India и Spiritual), при което във всяко отделно изпълнение се откроява негов собствен темперамент и характер. Пълното издание на тези записи дава именно възможността да се сравнява и да се чува различния и всякога индивидуален чар на тези повтарящи през различните вечери теми.

25 март 2009

Нещо любимо


Що е нещо любимо в изкуството?

1. Нещо, което те е накарало да се почувстваш цял.
2. Нещо, към което разбираш, че винаги можеш да се върнеш, без това да те отдалечи ни най-малко от изключителността му.
3. Нещо, което дори и съгласието на цяла тълпа от сноби не би лишила от очарованието му.
4. Нещо, което те води до чувство за духовно братство с неговия автор.
5. Нещо, при което усета за възможна споделеност, ще остави ненакърнена неговата интимност.

22 март 2009

Лице в лице


Лице в лице, реж. Ингмар Бергман, 1976

Да застанеш лице в лице със самия себе си.
Бергман превъзходно показва как отношението със самия себе си е отношение, в което рядко цари близост и доверие. Нещо повече, това е отношение, в което единият почти винаги остава анонимен, ако неговото съществуване изобщо е осъзнато.

20 март 2009

Радикалните въпроси


Съобразно горното, основният въпрос на разбирането (разсъдъка) гласи:
Как е възможно нещата да са другояче?
Основният въпрос на разума обаче, и с това първият въпрос на метафизиката, както свидетелства Лайбниц е:
Как е възможно нещо изобщо да е?

Разумът за разлика от разсъдъка е в състояние да се абстрахира не само от положението и подредбата на нещата, но и изобщо от факта на тяхната даденост.

15 март 2009

Към една феноменология на разбирането




Този текст е в съавторство със сина ми Петър,
който наскоро прехвърли десетте си месеца.





Нека да започнем с един езиков факт, макар че моят съавтор все още не е овладял умението за артикулация на звуците и на знаците изобщо. В българския език думата 'разбирам' е от един и същ корен с думите 'избирам', 'подбирам', 'прибирам'. И при трите въпросни думи става дума за третирането на един първоначален с-бор (или дори с-бир-щина) от неща, от който аз мога да из-бир-ам, под-бир-ам или при-бир-ам отделни негови елементи. За да мога обаче аз да извърша тези действия, аз първоначално трябва да съм раз-брал въпросния сбор на неговите съставности. А раз-бирането всъщност е точно това, да раз-ложиш един първоначален и неопределен куп (един потенциален свят) на стоящите в основата му неща, елементи, стихии. Английската дума за разбирам understand говори именно това. За да разбереш нещо, трябва да стигнеш до стоящото отдолу (under-standing), разлагайки го до съставните му елементи. Всъщност едва чрез това разлагане и разбиране един куп или сбор може да придобие формата на свят.

Малкият ми син Петър прави пред очите ми тъкмо това – той раз-бира наличния му жизнен свят от предмети по всички възможни начини. Отделя всяко отделимо нещо от околните му, разбива, разрежда, разделя. Това е именно първоначалната функция на разбирането – да разреди наличния жизнен свят, така че да направи възможно евентуалното му преподреждане. Всъщност в основата на всяко разбиране стои предпоставката, че светът може да бъде и другояче. Проумяването на възможността светът да бъде друг и различен от наличното е условието за неговото разбиране. И Петър се радва най-вече именно на движимостите в неговия жизнен свят, на регионите, където той може да внесе промяна и да упражни разместване. Разбирането първоначално е разместване. Това може да се удостовери и в друг език различен от българския и английския, а именно в немския. Първоначалният смисъл на немската дума за разбирам, verstehen, е именно раз-мествам, раз-слагам, раз-ставям. Оттам и идва немската дума за разсъдък – Verstand. Петър безспорно е вече в употреба на своя разсъдък.

Ето как 'разбирам' първоначално е означавало противоположното на 'разтребвам'. Разтребването е възможно при предпоставката, че всяко нещо си има своето подобаващо му място в света, с което то е тясно свързано и на което то трябва да бъде върнато, в случай, че го напусне. Разбирането, напротив, изхожда от предпоставката, че няма някаква изначална подредба и нещата могат и трябва да бъдат размествани и съответно изпробвани на ново място или в ново положение. В този смисъл няма нищо чудно, че Петър така ентусиазирано се е заел с разбирането, а разтребването е оставил изцяло на нас.

12 март 2009

За модата на "проектите" и "продуктите"


Актуалната мода да се използват тъй масово следните две думички: "проект" и "продукт", разкрива комплекса на съвременния „делови” човек да представя своя непрестанно възобновяващ се цикъл от работа и потребление (при който цикъл нищо трайно не остава), като линейно разгърнатото дело на един демиург*.
__________________________________________
* На онези, които не знаят значението на думичката „демиург”, им е позволено да си я преведат като „божествен творец”.

08 март 2009

Любовната игра и осезанието на смъртта


Сетивото на осезанието е най-частното и най-интимното сетиво. В него нашето тяло се капсулира в самото себе си наедно със своя обект. Докосвайки нещо с ръка, в допира аз усещам същевременно и ръката си. Опирайки се на нещо, в опората аз същевременно усещам и тялото си, неговата стойка, положение. Това поглъщане на обекта от тялото е видно особено ясно, когато самото тяло е в състояние на силна дразнимост. Например при гъделичкането със свраче перо сетивно не ни се дават никакви качества на самия обект, при него нашето тяло е захвърлено в интензивността на собственото си усещане. Също така при разрязването на плътта с остър предмет ние не възприемаме нищо от качествата на самия предмет, а тялото усеща изключително самото себе си, локализирано в своята болка.

Именно сетивото на осезанието е сетивото на любовната игра. При нея по подобен начин тялото възприема не толкова другото тяло, колкото другото тяло ведно със себе си. Самото усещане на другото тяло се слива със самоусещането на своето. Тук обаче има един нов момент: наред със самоусещането чрез другия, ти осъзнаваш, че и другия се самоусеща чрез тебе. Не само ти едновременно усещаш и си усетен, но ти същевременно се самоусещаш като усетен. По този начин отделеността на самоусещането на двете тела се размива, тяхната капсулация е опровергана. Двете тела наедно с тяхната усетливост се разтварят едно в друго. А разтварянето на теб в другия и на другия в теб е преживяването на архетипа на смъртта. Любовната игра е тъкмо това – в кулминацията на живота да осезаваш непосредствено смъртта.

04 март 2009

Джулиета на духовете


Джулиета на духовете, реж. Федерико Фелини, 1965

Фелини превъзходно показва как на фона на непринудеността на един искрен и чистосърдечен човек всички околни започват да придобиват гротесков и абсурден вид в техните хипертрофирали лъжи, самолъжи, лицемерие и поквара. Впрочем във филма, макар и за кратко, може да се види едно от най-правдивите и поради това най-неприятни превъплъщения на фигурата на психоаналитика.

Иронично финалът се явява своеобразен психоаналитичен хепиенд. Осъзнавайки собствената си независимост, Джулиета се сбогува с интериоризираните образи на околните („духовете”) и целия техен порочен и парцалив реквизит.