31 август 2007


Jimi Hendrix, Live at Fillmore East, dec. 1969 – jan. 1970

Това живо изпълнение на Джими Хендрикс от посрещането на 1970-та година ме порази двояко – емоционално и интелектуално.

Нека първо да спомена за мислите, които то събуди в мен. Този концерт дава чудесна контрастна гледна точка спрямо предишните изпълнения на Джими Хендрикс с Experience. Тук Джими свири с американските чернокожи музиканти от неговата Band of Gypsys (Били Кокс – бас и Бъди Майлс – ударни) и подходът към музиката рязко се отличава в сравнение с онзи заедно с Ноел Рединг (бас) и Мич Мичел (ударни), и двамата чистокръвни англичани, от Experience. Тук Джими звучи далеч по-рокаджийски, по-стегнато и изчистено. Ритъм секцията е далеч по-праволинейна и предвидима, с повече канализирана рок-енергия. Психеделията така характерна за Experience, тук почти отсъства, заместена от по-стилизирани форми.
А какво е всъщност психеделията? Психеделията е като онова състояние рано сутрин, когато с пълното съзнание, че спим (или че сме будни – което е същото) образи напират от отвъд, и без наша намеса идват и си отиват, прилив и отлив на несъзнаваното. И ако в рока владее принципът на реалността (съответно с енергията за нейната промяна или пък отрицание), то в психеделията владее принципът на фантазията. Психеделията живее на границата, в една наситена, мътна, непрозрачна среда, където китарата на Хендрикс сякаш обраства със странични звуци, срещайки съпротивление и полагайки усилие. Тук, на
Fillmore East, Джими звучи по-целенасочено и енергично, като че се движи в прозрачна среда и публиката може да оцени далеч по-лесно брилянтната му китарна техника, която иначе остава като че ли забулена от постоянната тежка пелена на една звукова мъгла. Тук дори неподготвеният слух може да чуе наслагването на различни китарни тембри, сякаш свирят няколко различни души, макар че това е единствено собствения вътрешен диалог на Джими. Тук може да се чуе ясно гласът на китарата, досущ с човешка интонация, както например в една фраза предвидена да демонстрира самодостатъчност и сила, може да се чуе и копнежът на детето по уют и нежност.

И нещо друго. В този концерт на Джими може да се чуе и всичко, което по късно ще се превърне в хард/рок-клише, само че в стихията на неговото раждане, в неговата сурова мощ, в неспокойството на живите и невтвърдени форми. И в това се състои неговата емоционална сила.

30 август 2007

За същността на Аза


В Аза няма нищо субстанциално, в този смисъл и нищо есенциално. Така въпросът за "същността" (essentia) на Аза изглежда неправилно поставен.
Азът е чистата рефлексия, самоотношение. Азът не е това-тук, а е това на това-тук, че то се самоотнася.
Ако "някой" е болен, това не е азностно определение, а просто природно. Азностно определение би било как той се осъзнава в болестта си, т. е. как той се самоотнася в нея.
Проблемът се състои и в това, че Азът може да се самоотнася рефлексивно и в някаква по-начална рефлексия. В Аза рефлексиите регресивно всъщност са безкрайно изводими, така че накрая остава под въпрос самото природно, самото субстанционално. То е в Аза само хоризонт и регулатив, който никога не може да бъде констатиран като това-тук (или като неговия носител/субект).
Така същността на Аза в-същност е неговата безсъщностност.

29 август 2007

Осмоъгълната стая /етюд/

Осемте ъгли са трудно нещо - почти невъзможно е да си ги представиш в съвкупност. И все пак аз живея в една осмоъгълна стая. Не че съм ги броил, казаха ми го, като ме настаниха тук.
Сега ще ви я опиша, много странна стая е. Четири от противоположните ъгли представляват сезоните, в единия има зелен мъх и изворна вода, стар бук току-що разлистен, песен на славей виси от лампиона. В противоположния край на стаята - есенни багри, бъчонка с младо вино и реклама на хомеопатичен продукт. Лятото пък, в противовес на очакванията, не е морско, - просто градина на замък, рози, ярко слънце и заспала принцеса. Все още не съм я целувал. Зимата е планинска хижа, с пригодена каменна яма на пода за баня, от там се носи пара, а от камината, разбира се, пращене, и през прозорчетата се виждат снежните ели.
Другите ъгли пък представляват четирите човешки темперамента. Тук вече е по-сложно. При холеричния - някакви парцали висят от тавана, листи с ръкописи по пода, всичките с по едно изречение, недовършено, витрина в стил сецесион, тя е излъскана, а пред нея - златен свещник. Изтъркана табуретка, а на нея кутия с емфие. В меланхоличния ъгъл наистина е потискащо - две огромни огледала, полузакрити с тъмни и тежки завеси, а от тавана виси примка, времето е обесено на нея. На масичката стои самовар с локвичка пред него, и саждиви следи от котка навсякъде по пода, добре, че още не съм я срещал. У сангвиника хвърчило с кичозно изрисуван орел е опнато на етажерката, явно книгите отдавна не са ползвани, няколко развалени часовници се валят върху масата, цялата в трохи и рози. Картина в наивистки стил виси на стената, всеки друг би се депресирал от хипертрофиралите форми на децата по зимната пързалка. Кътчето на флегматика май ми е най-симпатично. Голям люлеещ се стол в средата, стар грамофон с фуния на масичката, стените в едро карирани тапети, в една убита и търпелива отсянка на оранжевото. Стенен часовник, с изплезила се върху пружината си неподвижна кукувица, тиктака монотонно.

А аз живея в центъра на стаята. Слънцето залязва под пода ми, луната изкача изпод възглавницата ми, четирите стихии са в пастата ми за зъби...

28 август 2007

Апоретично за свободата


Свободата е съвършено ненужна, но е без-ценна.
Онова, което няма цена, притежава безусловна ценност.

26 август 2007

За Набоков /из архивите на ентусиазма/


Колкото повече чета Набоков, толкова повече се убеждавам, че той е най-големият.
Най-тънкият писател, най-прекрасният стилист, най-дълбокият мислител (измежду писателите), най-големият аристократ на духа.
Разтърсва с дистанция, със строгост, с прецизност.
Без да показва никакъв сантимент в авторството си, той е най-личностният автор.

"Лолита" - в самото начало не ме очарова. Само усетих, че този писател е способен да прави с читателя си всичко.
"Дар" - последната му книга писана на руски. Преобърна ме. Такава стилистика, че настръхваш още на телесно ниво. Пластове, които не могат да бъдат разпластени, дух, който не може да бъде обходен, и при все това всичко е едно такова близко, интимно...
"Защита Лужин" - бавна и плавна книга с разтърсващ финал. Шахматен шедьовър в литературата.
"Покана за екзекуция" - словесно безумие, тази книга обхожда и прекрачва всички граници на езика и заедно с това постоянно се завръща от отвъдното. Книга за разслоението на мисълта и езика, за свободата на личноста и за дълбините на съзнанието.
***
Броят на частиците "най-" в горния текст се определя от степента на моя ентусиазъм.
А основанията за него (ентусиазма), съм се опитал да набележа.
10. 08. 2003

07 август 2007

Hopperation


4. 08. 2007 - Хю Хопър с Colorphone на джаз-фестивала във Варна

Определено най-добрият концерт, на който съм присъствал, наедно с концерта на Питър Хамил в Солун. Първата дума, която идва във връзка с това изпълнение/преживяване е думата безкомпромисност. Безкомпромисност, която тежи изключително поради своята тотална искреност. Искреност в музицирането. Това не е музика заради готовия продукт, не е музика заради флирта с публиката, не е музика заради аплодисментите. Това е музика заради самата музика. Чиято същност е непримесеното споделяне.
Това, на което присъствах, не бе "представление", а споделяне на едно общо съзерцание, чийто обект е както извън публиката, така и извън самите музиканти.
Публиката може би не бе съвсем подготвена за едно подобно радикално изживяване. Дължината на композициите, спиралата в завръщането на основната тема (запазена и същевременно строго модифицирана), наситеното, плътно и мощно свирене (без елемент на релакс дори в отстъпленията) - всичко това дойде може би малко в повече на неподготвения слушател. Появиха се потръпвания на нервност и напрежение у присъстващите. Но тези реакции странно контрастираха с всеотдайността и искреността на аплодисментите в края. Единственото възможно обяснение е, че хората усетиха и в крайна сметка преживяха радикалното качество на тази музика. Ето защо бисът накрая дойде сякаш неочаквано за двете страни (музиканти и публика) и въпреки това изцяло естествено и уместно.

Музикантите от Colorphone:
Хю Хопър (Hugh Hopper) - бас, Дени Колен (Denis Colin) - бас-кларинет, Режи Юби (Régis Huby) - ел. цигулка, Франсоа Верли (Francois Verly) - ударни. И четиримата перфектни инструменталисти, но и същевременно нещо много повече. Хора, които живеят и дишат музиката.
Стилът на композициите беше учудващо близък до Soft Machine. Сплав от джаз-авангард, авангарден рок и фин неокласичен елемент.
Последната композиция, изпълнена като бис, авторска на Дени Колен е недвусмислен знак за ролята на Хю Хопър в този състав и в този стил - нейното име бе Hopperation.

Концерт от онези, които се случват веднъж в живота.

03 август 2007

Апология на бирата


Бирата е земното питие, питието на Гея. Отпивайки, чувстваш как една плътност се разлива по тялото ти, една търпелива тежест, която придържа фантазните образи към земята, както въжето придържа хвърчилото. Бирата успокоява нервните потръпвания на душата, заглажда гребените на вълните, придава плавност в потока на жизнените духове.

В бирата обаче не е налице единствено елементът на земята. В нея присъстват в единство и всички останали стихии - и водата, и въздухът, и огънят. Бирата е втечнената субстанция на земното, тя утолява жаждата, докато виното например е сухо, слънчево, то я задълбочава. Водата присъства в притъпения плисък на бирата, в нейната разливност и плавен темперамент. Това, че и въздухът присъства в бирата е видимо в нейната пяна. Същината на бирата е в прехода, от земя тя става на течност, от течност тя се превръща в пяна, я в пяната тя се докосва и до огъня, най-лекият от всички елементи, на който му е присъщо да се издига. Та пиенето на бира и издига и полага...
Всичко придобива една мека плътност и плавни очертания.

02 август 2007

Нейната квартира /импресия/


Нейната квартира е очарователна. Първо навсякъде има порцеланови чашки, чашенца, чашета и чаши. Или както се казва в превода на един разказ на Хайнрих Бьол - филджани. Не я знаех тази дума, обаче трябва да си призная, че там на рафтчето, под снопчето украшения с показна анатомия на източни орехи, видях за пръв път книгата му "Възгледите на един клоун". Оттогава си мисля възможно ли е човек да хвърли една монета от терасата, тя да падне върху преминаващия трамвай и да остане на покрива му без да се изтърколи долу. И трамваят да я отнесе, така както отнася живота ти. Впрочем както и да е, това е голяма книга, може би най-голямата, а тогава кранът й капеше монотонно. Тя готвеше задушен език с джинджифил в кухничката, а от касетофончето й, допотопно-полско, звучеше моята касетка на Yes. На леглото беше постлано карирано одеяло, от онези най-карираните и умилително стари, които носят повече минало в себе си отколкото топлина. Вдлъбнато от няколко енциклопедии и снопове листи върху си. На бюрото й пак филджани и филджанчета, с остатъци от чай по дъното - зелен, магнолия, кавказки... Разположени върху книгите, а книгите са на купчета, хаотични, неритмични, застрашаващи да се катурнат. Компютърът й жужеше срамежливо под масата, обграден пак с купища от книги, ксерокопия и торбички с проспекти и картички от цял свят.
На стената карта на света с няколко стрелички забодени върху й и календар с картини на млади пловдивски художници. Стария Пловдив, калдъръмени улици, копитата на коня ми чаткат по плочника, а тя ми маха с везана кърпа от прозореца. Косите й, леко по ирландски червеникави, имат вкус на малцово уиски. Ровя се из снимките й, а тя готви ли, готви. Отнякъде се носи острата и упойваща миризма на чаено дърво, всичките й мазила са някакви такива, екзотични. Не че знам как ухае чаеното дърво, но със сигурност знам как ухае тя.
Чашите с вино са на пода, а пердето леко се набръчква за да очертае краищата на една вселена...

01 август 2007

Викът /In memoriam/


Викът
/Il grido/, реж. Микеланджело Антониони, 1957

Интимната Одисея на екзистенцията. За разлика от епоса завършваща трагично. Животът – един заобиколен път към смъртта?


Персона /In memoriam/


Персона
/Persona/, реж. Ингмар Бергман, 1966

Отражението в думите и оригиналът в безмълвието. Две различни аз и все пак едно и също?


Сезар Франк


Сезар Франк (Cesar Franck) (1822 - 1890) е белгийски композитор, роден в Лиеж, прекарал по-голямата част от живота си в Париж. Още на юношеска възраст влиза в конфликт със семейството си заради отказа си от кариера на концертиращ виртуоз в полза на това да стане органист на църква. Остава верен на този си жизнен избор през целия си живот като същевременно работи като преподавател по орган в Парижката консерватория.
Франк е считан за най-великият композитор за орган творил след Й. С. Бах.

Особено обичам камерните му произведения за пиано и сред тях сонатите за чело и пиано. Стилът му е изключително деликатен. Резервиран и заедно с това ненатрапчиво интимен. От цялото му творчество му лъха особена нежност, която съчетана с една почти сурова сериозност, внушава усет за трагизъм.