11 май 2011

Щрихи върху понятието за отчуждение


Под влияние на една твърде популярна представа за екзистенциализма под отчуждение обикновено се разбира най-вече отчуждение спрямо околните, отчуждение спрямо онези, към които бихме могли да се обърнем с 'ти'. Това обаче е само един от аспектите на отчуждението. Може да се мисли също отчуждение от природата и отчуждение от труда. Отчуждението от природата, от природния свят или от природността изобщо (включително и от тази в нас) за пръв път е концептуализирано ясно у Русо. Отчуждението от труда и от неговите продукти, превърнали се в стоки, за пръв път е концептуализирано от Маркс. Отчуждението от околните е емблематично описано от Камю.

В центъра на споменатите три отчуждения от 'другостта' стои отчуждението от 'самия себе си'. То е за пръв път същински изразено от апостол Павел в думите:

„Бидейки помрачени в разума, те са отчуждени от живота, който е от Бог, чрез неведението, което е в тях и закоравялостта на собственото им сърце” (Ефес. 4:18)*.

В корена на отчуждението от самия себе си (същинското 'себе си' строго погледнато е 'в Бог') и от всичко останало стои - 1) незнанието и 2) закоравялостта на сърцето.
Т.е. тук има един теоретически грях – незнанието (поради това следва да помним Сократ) и един морален грях - закоравялостта на сърцето (поради това следва да помним Исус).

______
* Преводът на новозаветният пасаж е мой (бях провокиран от немския превод). В българския синодален превод вместо "отчуждени" стои "отстранени" и вместо "закоравялост" - "ожесточеност". За да се оцени неточността на подобен превод трябва да се видят съответно значенията на оригиналните гръцки термини в посланието: ἀπηλλοτριωμένοι ("отчуждени") и πώρωσις ("закоравялост").