Азът и огледалото

Децата изпитват необичаен интерес към сенките и отраженията. Вероятно тъкмо защото в тях светът се сдвоява, дублира и се представя като нещо различно от себе си. Това е разбирането за първичния метексис* (или първичния мимезис**) на нещо в нещо друго. Процедурата по разпознаването на някакъв обект в отражението му изисква първоначално /1/ възприемането му като отделен, независим, абстрахируем от неговата околност. На второ място /2/ това е стъпката по неговото отъждествяване с образа му (това е същото като това!) /и на трето /3/ схващането на обекта като различен от образа си. Едва в третата, последна стъпка, образът започва да важи като знак-отсъствие на обекта.

Разпознаването на себе си в огледалото предполага подобна троична постъпателност, но още първата стъпка /1/ тук е особено трудна, защото тя вече предполага съзнанието за Аз, който съм различен от обектите. На второ място /2/, това е отъждествяването ми с един обект в пространството наред с другите обекти – с моето тяло и едва след това отъждествяването на Азът-тяло с неговото отражение. Единството на тези две отъждествявания дава отъждествяването на мен самия с моето отражение. Третата стъпка /3/ обаче се явява най-трудна, защото тя изисква разграничение на Аз-тялото ми от неговото отражение. За да мога обаче да извърша въпросното разграничение, това означава да мога да разгранича Аз-себе си от Аз-тялото си, в качеството ми на Аз, който прави разграничението, т.е. като инстанция, която е извън (макар и не пространствено) двата отъждествявани и различавани феномена (тяло – образ).
Така се получава, че троичното движение /1/ различаване – /2/ отъждествяване - /3/ ново различаване, при Аза и огледалото се изисква не само в отношението оригинал-образ, но и в отношението Аз-тяло.

Това е едно от най-важните открития на детството посредством огледалото – че аз съм различен от тялото си. Симптоматично е, колко възрастни веднага след това го забравят.

Допълнение:
Макар че Азът е третата, обединяваща и различаваща инстанция в разглеждането на индифициращото различие тяло – отражение, оригинал - образ, а по-универсално положено в отношението мое тяло – мой свят, той често се мисли натуралистично като душа, т.е. като елемент от самото отношение. Чрез това неразбиране класическият философски въпрос звучи така: кое на кое е отражение, дали тялото на Аза или Аза на тялото. Или поставен платонически, съгласно категорията мимезис: дали Азът подражава на тялото или тялото на Аза. Съгласно категорията метексис: дали тялото ми участва в самостойния Аз или азът – в самостойното Тяло. Трансценденталната критика на тези въпроси, би показала, че Азът не може да е страна в тази двоична релация, а е Третото, единствено чрез което тя е възможна.

_______________________________
* Метексис (metexis) /гр./ - участие (платонически разбрано)
** Мимезис (mimesis) /гр./ - подражание (платонически разбрано).

Порто

Портото е вид подсилено вино, наред с хереса (шерито), мадейрата, марсалата. В приключенските книги от близкото минало то фигурираше с англицизираното/германизираното си название – портвайн (буквално: вино от Порто). Отглеждано и произвеждано е в поречието на река Дуеро в Португалия и носи името си от пристанищния град Порто, откъдето е изнасяно по цял свят и най-вече в Англия.
Подсилените вина водят историята си от 16-17 век, когато се е появила нуждата вината да бъдат запазвани по време на дългите презокеански плавания. Това обикновено става чрез добавяне на винен дестилат към зреещото вино с цел ферментацията да бъде спряна. Затова (заради остатъчната захар) често подсилените вина се срещат в полу-сух или сладък вариант. Алкохолното съдържание на портото е между 17 и 21 градуса, т.е. от 4 до 8 над обичайното за едно силно вино.
Вкусът на портото е не толкова винен с плодови нюанси, колкото винен с конячен привкус. Асоциация не със зрели плодове, а с изсъхнали под слънцето семена и ядки. Като че ли всичко в портото е замряло, намерило баланс, улегнало. Търпеливо и спокойно. Затова портото следва да се пие бавно, отмерено и плавно, по възможност в компания с любимия човек, защото това би дало на виното условие да се прояви в пълния букет на своите нюанси.

Декалог X

Десетата част от филма Декалог на Кешловски (взел повод естествено от десетата Божия заповед) показва по превъзходен начин, как онова, което притежаваме, само започва да ни притежава. Да контролира действията ни, да извиква страстите ни, да владее самоопределянето ни, докато сами се превърнем в марионетки на интериоризираната идея за външното. Обсесията на собствеността започва да опустошава самия собственик. Колкото повече от нашия живот влагаме в обектите, толкова повече ние самите обедняваме на живот. Сцената с мъртвите рибки в аквариума от началото на филма, е колкото директна, толкова и субтилна алегория на това обезчовечаване.

Решението е загатнато сякаш вън от самия наратив. Викът на собственическата експанзия от началната рок-песен: „Всичко е твое!” се е изменил в накрая на филма в сократическата рефлексия: „Всичко е в тебе!”. Всеки сам трябва да поеме върху себе си тежестта на решението дали да има или да бъде.

Самоситуиране на философията

Големите умове се раждат във времена с дефицит на разбиране. Големите философи се раждат във времена с дефицит и на смисъл. В днешни дни всичко като че ли изглежда безвъпросно ясно*: преимуществото на кариерата пред личностния свят, предимството на последния модел GSM пред пред-последния, неизбежността на изкуствения и не-природен свят, в който ежедневно сме потопени. Следователно днешният ден е радикално най-нефилософичен и тъкмо поради това радикално най-философичен.

Смърт на философията или начало на нова такава? Чисто диалектически тук вече не би могло да има тъждество.

_____________________________________
* Няма нищо по-"ясно" от неосъзнатата яснота.

Маурицио де Агостини, една късна есенна вечер

Има нещо прекрасно в бавността. Да пристъпяш крачка по крачка, бавно, търпеливо, замряло. Да си прикрил живота в пашкула на безвремието, да му позволяваш да прозира оттам едва в най-ранните пролетни дни и най-късните дни на есента.

О, блаженство на търпението, поради дългото чакане, ти няма да пропуснеш нищо!
О, нищета на нетърпението, поради бързото препускане, ти ще подминеш всичко!

Blues again

Снощи Sugar Blue, един от по-новото, но все пак добро поколение чернокожи блусари (роден 1950), изнесе много свеж концерт тук, в София.
Малцина са музикантите, които могат да издигнат хармониката до ранга на солов инструмент (отвъд просто колорита на звука, заради който обикновено тя е използвана) и той определено е един от тях.

Sempiternitas

Човек трябва да осъзнава, че във връзката между двама души хубавото, доброто, красивото не могат да представляват готова и завършена даденост, а напротив - само постигнатост.
Само така връзката ще може да е жива всеки нов ден - пресътворявана отново и отново.

Shamal

Gong без Дейвид Ален е една съвсем различна група. Психеделичната омая и дадаистко- шеговитата екстравагантност са отстъпили място на един изискан и изчистен фюжън от европейско-континентален тип. - Pierre Moerlen's Gong.
Но все пак, налице е един изцяло музикантски преход. Можем да го открием в албума Shamal (1976).
Преходът е не само в присъствието на басиста Майк Хаулет и саксофониста Дидие Малерб, които чисто и просто персонално да гарантират приемствеността между двете форми на съществуване на Gong. Преходът е и в необичайната синтеза между рок-психеделия и фюжън, която идва наяве с този албум. Едно очарователно проблясване, родено в сцеплението между два съвсем различни свята. Единият само-обзет, а другият - само-дистанциран.

Dasein и за изкушенията на превода

Речникът и стилистиката на Хайдегер са станали дотолкова популярни, че термините, които той използва вече не звучат чуждо в никой език различен от немския, разбира се, в една специфична среда от потребители. Поради това можем да се сблъскаме и с комичния куриоз, хора нямащи никаква представа от немски език да се впускат в етимологически и филологически интерпретации. Това обаче, което тук трябва да бъде подчертано, е пълното отсъствие на неологизми у самия Хайдегер. Той не си позволява да измисля или въвежда нови думи, а само да актуализира стари или обичайни такива в нов контекст, чрез което да реактивира някакъв техен подложен на „забрава” смисъл. От друга страна, синтетично конструиране на сложни думи от често използвани морфеми пък е до такава степен разпространено в немския език, че съвсем не може да бъде окачествено като някакъв Хайдегериански подход към езика.

В тази връзка е твърде показателен фактът, че Хайдегер избира за термин, който да обозначава централното понятие в неговата философия, тъкмо израза Dasein, който има обичайна и стандартизирана употреба във философския език още от началото на 18-ти век насам. Думата е въведена от Лайбниц и утвърдена от Волф за да предава на немски латинското existentia, поради което тя на български следва да се превежда като „съществуване”. (Специално в преводите на Хегел е прието Dasein да се превежда като „налично битие”.) Dasein всъщност представлява субстантивиран инфинитив от глагола dasein, който буквално означава тук и сега (da) съм (sein). Доколкото предава тъкмо латинското existentia, Dasein обозначава именно наличността на даден предмет в противовес на неговата качествена определеност или същност (quidditas, essentia). За емпиричните предмети тази наличност (съществуването) може да бъде мислена само в пространствено-времеви характеристики, т.е. като наличност тук и сега. Това, което прави самият Хайдегер, е само да стесни, или казано по-точно да зададе нов план в смисловото поле на тази дума, като под Dasein той вече разбира специфично човешкия начин на съществуване, което, казано на класически философски език, е рефлексивно, т.е. тематизиращо самото себе си. Т.е. според Хайдегер екзистира онова съществуващо, което тематизира собствената си битийност и в този смисъл издига битието до ранга на въпрос.

Ето две историко-философски препратки, които могат да осветлят предпочитанието на Хайдегер към тъкмо този термин:
- Кант: Съществуването (Dasein) не е реален предикат. Т.е. то не е един измежду многото предикати, които могат да добавят или отнемат нещо към/от качествената определеност на даден предмет.
- Хегел: Наличното битие (Dasein) е първата поставеност на единството на битие и нищо. В себе си то се явява тъждество на реалност и отрицание, за себе си - крайност.

P.S. Преводачите на Хайдегер често се показват твърде застрашени от изкушението да се изживяват като екстравагантни, а също така оригинални „автори”. Разбирането на историко-философската самоосъзнатост у самия Хайдегер (в случай, че едно такова разбиране е действително налице) би трябвало обаче да ги пази далеч от подобно изкушение.

Баща и син

Има нещо дълбоко символично в това, че Жан Реноар (1894-1979), един от първите и най-големи майстори в киното, е син на художника Пиер-Огюст Реноар (1841-1914). Тъй като киното наистина се родее с изобразителното изкуство: то също е призвано не да регистрира образи, а да ги създава.

На картината* на Пиер-Огюст - малкия Жан с дойка му и приятелка за цял живот Габриел Рьонар.
Бащата, естествено, присъства в картината не с образа си, а с погледа си.

_____________________________________________
* Умилителна за мен, предвид нейната лична актуалност.

За общуването

На човек често му се струва, че цялата детайлност от елементи, аспекти и нюанси в общуването с друг човек е фалш и лъжа. Струва му се, че всичко би могло да се каже и изрази далеч по-просто и директно, без при това да е обидно за някого.

Да, наистина, всичко ще изглежда далеч по-просто, стига в общуването с някой друг да се лишим от общение със самите себе си*.

__________________________________________________
* Наличието на твърди и обектно-обвързани представи (фиксации) е най-обичайният симптом за липса на общение със самия себе си.

Великата илюзия

„Великата илюзия” (1937) на Жан Реноар е до такава степен едно от знаковите произведения в киното, че името му вече функционира като обозначение на самото изкуство. И все пак като че ли малко хора си задават въпроса за произхода и релевантността на филмовото заглавие, за каква именно „илюзия” става дума, още повече че сюжетът сам по себе си не дава никакво указание в тази насока. Самият сюжет собствено разказва за живота и опитите за бягство на група френски военнопленници в германски плен по време на Първата световна война.
С оглед на въпроса за заглавието, забележително е, че една фраза от края на филма води до един точно определен негов прочит. А именно: на думите на Марешал, че по нищо не си личи, че планинската верига в далечината бележи швейцарската граница, Розентал отвръща: „Границите са измислица на хората. Природата не я е грижа за тях.” (Les frontiers sont invention des hommes. La nature s’en fout.) Оставяйки настрана срещаното тук класическо още от времената на софистите противопоставяне между природа (physis) и човешки закон (nomos), веднага може да се отчете, че всички теми във филма могат да бъдат организирани и разбрани около идеята за неприродността (противоестествеността) на границите между човешките същества. И в този смисъл за тяхната (на границите) илюзорност от гледна точка на самото естество. В действителност филмът като цялост може да бъде разбран като третиране на темата за илюзорността на границите между хората в пълнотата на тяхно възможно многообразие, граници – съсловни, имуществени, етнически, расови, национални, културни. Предвид универсалността и същевременно радикалността на тази основна идея учудващо е, че филмът не изпада в патетика, която да обслужва някакъв профетизъм било от холистичен, било от анархистичен тип. Напротив, Жан Реноар като че ли търси снемането на границите между хората изцяло в персонален план – в индивидуалната саможертва, в любовта a deux, в личното приятелство. С това той се разкрива не просто като голям майстор на кино-езика, но и като творец, надарен с дълбок усет към автентично човешкото.

Относно Хермес и очарованието

Критерий за о-чар-ованието на света е нагласата за възможна среща с нещо несрещано. Ако човек крачи по света с увереността, че всичко ново ще може да се подведе под рубриката на нещо вече (не)доволно старо и познато, тогава всичко – гледки, хора, форми, лица, цветове, ейдоси - ще изглеждат безкрайно тривиални.
Понякога е странно как само един единствен аспект може рязко да смени перспективата и да ни покаже картината като неразпознаваема.

Ето защо никак не е случайна ролята на Учудването като баща на философията - онзи Хермес, шеговитият крадец на едър рогат добитък, който ще осигури посредничеството между новия (непознат) и стария (познат) свят.

Биант и Сократ

Биант би казал: "Не използвайте дребните ситуации за да проектирате смисъл."

Сократ би казал: "Не биха останали едри".

"Забриски пойнт" на Антониони

Няколко визии-идеи от филма Забриски пойнт:

1. Новият Едем, рекламното градче в пустинята, това е един свят, в който дори потребителят (човек) изглежда като продукт (стока). Онова, което човек постоянно купува в Америка, е всъщност своя собствен статус на стока.

2. Фигурата на “студента, на име Карл Маркс”. Редовите полицаи не знаят кой е Карл Маркс, въпреки че те са тъкмо от средната класа. Това е възможно тъкмо и само в Америка. Защо? Защото в Америка собствено няма средна класа. Социалният статус е толкова “самопонятен”, че няма нужда да бъде мислен (осъзнат).

3. Бягството в пустинята: от птичи поглед се вижда колко поразително си приличат градския пейзаж и пустинния пейзаж – бягството е възможно само от една пустиня в друга.

4. Любовната сцена в пустинята – в края на този епизод се вижда, как мултиплицираните групички са толкова самотни и изолирани помежду си, както е и един сам човек сред другите.

5. Драматичната сцена към края на филма – американската полиция, първо стреля, а после преговаря. Онзи, който се поставя извън социалния ред, макар и да не застрашава никой индивид поотделно, а само символната роля на Америка като цяло, подлежи на обстрелване.

Това са само няколко перспективи на възможен поглед към елементи от повествованието. Изброяването им има за цел само да покаже, че зрителят няма нужда да се спира само на визуално-естетическия план, за да оцени филма.

Кийт Емерсън в Пловдив

В музиката според Кийт Емерсън сякаш не бива да съществува нищо тайно и скрито, всичко би трябвало да бъде безостатъчно изразено със средствата на музикалната форма, дори това да бъде с цената на помпозност, излишество и хипертрофия. Може би затова е ентусиазъм да слушаш Емерсън на живо – усещането, че пребиваваш на гребена на кръговрата - там където всичко прелива, изобилства и дори донякъде нагарча. Допадна ми наситеното електронно звучене (особено наличието на аналогова електроника – чистотата и откритостта на 70-те), допадна ми новия аранжимент на старите композиции, в който беше търсено да се подчертае авангардното им звучене, не ми харесаха обаче новите композиции, които откровено залитаха към поп-стилистиката на прогресив-метала.

Духовност и патология

Дали за това да си истински ангажиран с изкуство и дух се изисква някаква патология? От всички страни се крещи: Да! Обяснението: Всички гении били или хомосексуалисти или шизофреници или поне невротици. А в най-добрите случаи - трите едновременно. И учтиво се дообяснява: тъкмо поради това те са били гении и нищо друго.

Самите „хора на изкуството”, въодушевено прегърнали въпросната теза, приписват на своите меценати облика на благотворители на заведения за душевно-болни. Хора със „същински възможности” не само даряват пари за изкуство, но освен това с готовност консумират готовия продукт. Та какво е това ако не най-префинен мазохизъм и/или най-височайшо снизхождение към „бедните и низшите духом”?

Честно казано патология наистина има, но тя е с обратен знак. Неин симптом е именно „мисълта” на парвенюто, че за да се занимаваш с дух – това означава или да си болен или да си играеш на „стъклени перли” през времето между две посещения в тоалетната.

Рик Уейкмън в Пловдив

Рик Уейкмън изнесе разкошен концерт снощи и показа едно ново лице за своите почитатели. Както той сам спомена: за пръв път прави нещо подобно. Единственият му инструмент бе класическо пиано, в съпровод на симфоничен оркестър с хор, при това без никакъв електрически звук. Това би могло да е естествено за много музиканти, но съвсем не и за един от пионерите в използването на синтезатори и в прекрачването на стилистичните граници на класиката и спояването й с рока.

Рик Уейкман излезе с достойнство от това изпитание. Показа блестящата си инструментална техника и заедно с това подложи композициите си на разголващото звучене в парадигмата изключително на класическата музика. Един според мен рискован ход, като се има предвид популярния елемент във всичките му, в това число и най-ранните му и силни авторски албуми. Но именно в това той показа неподправеното лице на един чудесен музикант и очарователен човек.

За онези, които не познават обичайната стилистика на Уейкмън като творец и музикант бих препоръчал брилянтната му клавирната работа в знаковите албуми на Yes: Fagile (1971), Close to the Edge (1972), Tales From Topographic Oceans (1973) и самостоятелният му проект The Six Wives of Henry VIII (1973).

Реката

Реката, нова и омаломощена, се е излегнала в коритото си, слънцето ромони в бързеите, петната от влага бързо съхнат по кожата ни и камъните. Ние сме две деца, погълнати от първата си среща, преоткрили радостта да бъдат заедно, някога позабравена и все още не била. Говорим бавно, сякаш се познаваме отдавна, пушим снопчета камилска вълна, блажено изподрани от ноктите на лъва. Жилестите листа на габъра шумят в крайнината и хвърлят шарена сянка върху прострените ни дрехи от минало. Ние сме голи, но не съвсем, късчета книги и музика облитат телата ни търпеливо, полепвайки по контурите на един общ свят.

Усмивката ти на наяда, чиста и същевременно зряла, простира ръка над концентричните очи на вира. Премигвайки срещу слънцето, обзема ме тиха сигурност и казвам: „Ти си”.

Изгрев, залез

Из Маурицио де Агостини, “Книга за детството”:

Да си малък, това означава слънцето да изгрява от лявото ти слепоочие и да залязва в дясното.
Да си пораснал, ще да означава да си лягаш независимо от слънцето.

Кадъм и Хармония

От първия до последния прешлен аз съм с теб, оплетени като корабно въже, опнато между раждането и смъртта. Защо реши да споделиш съдбата ми? Едничко това твое решение тежи връз мен и ни прави различни. А защо трябва да сме различни, Хармония? Една последна метаморфоза под огъня на това слънце, в пещта на тези скали и ние ще станем едно: опашките ни - една връв, телата ни - един ствол, езиците ни – един пламък.

За писането

Писането на някои текстове бива водено от думите, а на други - от идеите.
Първите са леки, ефирни и елегантни и удовлетворението при тях е постижимо, докато вторите са тежки, тромави и непохватни и удовлетворението при тях е непрестанно отлагане.*
______________________________________
* Единствен автор, при когото тази разлика, погледнато отвън, сякаш не съществува, ми се струва Сьорен Киркегор.

За детето, гения и капризите

Личността на Моцарт е много удобна за митологизиране. Защото той е бил вундеркинд, а заедно с това той е и гений.

За филистера (на нашите географски дължини въпросната персона може да бъде назована и „еснаф”) детето-талант е най-удобното превъплъщение на гения. Просто защото детето е триумф на непосредствеността, природата, първичността. То „твори”* не изкуствено, а естествено. При детето изкуството е естество и обратното – естеството е изкуство.

Какво по-удобно от това - изкуството, вкусът и красотата да бъдат заклеймени като дете-образни капризи на природата?!? Та това оправдава нас, „нормалните” (филистери, еснафи) да ги залъгалкваме, да фамилиарничим, да ги поменаваме, без да имаме нещо общо с тях.

_______________________________________________

* При детето, разбира се, може да се говори за творчество само в един метафоричен смисъл.

Инверсия: за целите и смисъла

За естественото съзнание смисъл на преследваните цели дава количеството усилия, което полагаме по тяхното постигане.

Вложете някакви усилия и така ще направите и най-безсмисленото нещо - смислено.

За чуването на тишината

Като деца се учим да чуваме тишината. Тя може да се чуе само от един незабързан човек. Бързащият е в състояние да чува само звуците.

Тишината се чува само тогава, когато не разчитаме звуците като знаци. Един практичен човек чува само знаковите звуци, т.е. онези, които му носят някаква информация. Всичко останало за него е шум. Тишина за него няма.

Самата тишина, чуваема от детето, е населена от звуци, които нямат знакова стойност. Далечен отзвук, случаен възглас, топуркане на гълъб по ламарината на перваза... Звукът е чисто и просто присъствие допуснато от тишината.
Тишината не носи информация - утвърждава само това, че съм жив, че има свят, различен от мен, и той е населен от други одушевености.

Музика може да слуша само този, който чува тишината.

Парадоксът на съвременната ситуация

Най-опасното нещо за съвременния човек е да си припомни, че е жив. Това би могло да коства живота му.

___________________
* Картината: Егон Шиле, Портрет на Алберт Гютерсло, 1918

Хегел и Юнг

Едно от големите теоретични достижения на Хегел би могло да бъде изразено по следния начин: всяко едно отграничаване съдържа онова, спрямо което се извършва отграничаването, вътре в самото себе си. Юнг би добавил – съдържа го несъзнавано. Това означава в неговата архаична и примитивна форма.

Видно е, че аналитичната психология използва Хегелови диалектически постановки, макар и не достатъчно теоретически осъзнато. За последното свидетелства статичното и тромаво понятие, чрез което се изразява диалектическата динамика на психическите процеси у Юнг - понятието амбивалентност.

Изкуството и публиката

Истинското изкуство не флиртува с публиката. За него публиката не съществува или казано по-точно - тя е повече или по-малко една художествена условност.

______________________
* Картината: Ван Гог, Звездна нощ над Рона, 1888

Kobaia!

Бих искал да споделя с всички единочувстващи тези записи на Magma от последните години. Надявам се да съпреживеят същото естетическо удоволствие, каквото и аз преживявам.

Kohntarkosz Anteria /1/
Kohntarkosz Anteria /2/
The Last Seven Minutes
Otis

И нещо от началните луди години:
*******
*******
*******

Gary Windo

През 2004 Cuneiform Records* издава компилация със записи на английския джаз-саксофонист свързан с кентърберийската сцена Gary Windo от периода 1971-1979. Подборка, превъзходна от първото до последното парче. Тук може да се чуе цялата онази сплав от джаз, рок, арт и психеделия - органична и същевременно осъзната, авангардна и същевременно искрено непретенциозна.
Вътре може да бъдат чути баса на Хю Хопър, гласа на Робърт Уайът, тромбона на Ник Евънс, троппета на Монгези Феза, сакса на Дуду Пуквана, клавирът на Дейв МакРей...

Горещо препоръчвам като въвеждаща стъпка към джазовия аспект на вселената Кентърбъри.
Тук може да бъде прочетено едно свястно ревю за компилацията.

_________________________________________________
* Cuneiform изваждат прекрасни неща от съкровищницата Кентърбъри. На тях дължим неотдавнашното издаване на такива брилянти като Soft Machine, Noisette (1970), Nucleus, Live in Bremen (1971), Brotherhood Of Breath, Travelling Somewhere (1973)..........

Безценното (един кантиански поглед)

Без-ценно е онова, което не притежава никаква цена (или разменна стойност), но пък притежава безусловна ценност.

Такъв не може да бъде никой обект (в това число не и лице, разбирано като обект), а единствено самоотношението, чрез което даден обект се явява лице /личност/.

За Kansas

Както можеше да се очаква, Kansas направиха един много свеж концерт снощи. Стегнато свирене и чудесна съгласуваност между отделните музиканти. И много емоция от моя страна да чуя онези стари седемсетарски парчета, въплътени на живо.
Всъщност питал съм се, на какво се дължи моята слабост към Kansas? Вероятно на странната смесица у тях между от една страна южняшката първичност и наивистки заявена свобода (американския елемент) и от друга - разгърнатата и помпозна музикална форма на прогресив-рока (европейския елемент). По принцип прогресив-рокът е декадентска музика - хипертрофия на богата музикална форма над едно само по себе си бедно съдържание. Особеното е, че при Kansas, именно поради непринудения им американски инфантилитет, не се чувства никакъв декаденс, или по-точно никакъв осъзнат такъв. Именно в това се състои тяхното очарование, както и момент на скучноватост (разлика спрямо английските групи).

За композицията в джаза

В джаза, простичко казано, същностното е импровизацията, а не композицията.
Ето защо в основата на композициите в джаза обикновено лежат опростени, лесно запомнящи се, дори банални мелодични линии. Смисълът на това изглежда един – при актуалното звучене на импровизацията, съзнанието винаги да удържа в себе си едно виртуално звучене на мелодичната линия. Удоволствието тук произтича именно от сравнението на насъщно възприеманата импровизация и латентно присъстващата основна музикална тема, при което се съзерцава именно модифицирането, изместването и изопачаването на втората от първата.
На една по-късна степен от развитието на джаза, когато дадена конкретна мелодия се е превърнала в популярен и широко известен стандарт, тя вече може не се изпълни изрично, а се оставя на самия слушател да я възстанови в паметта си, изхождайки единствено от импровизациите, които чува. Това разбира се предполага една същинска активност от страна на слушателя, обстоятелство, което дало основание за разпространеното мнение, че джазът е една всъщност трудно достъпна за слушане музика.
На една радикално крайна форма на джаза, какъвто е фрий-джаза, музикална тема като че ли изначално отсъства, а търсенето на такава въз основа на сякаш случайните импровизации, се превръща в една „безкрайна задача” за слушателя. Именно в това се състои и предизвикателството на този тип музика.

Едно благодаря

Едно от прекрасните неща в този блог (наред със специалното присъствие на едно чухалче) е, да си кажем честно, пълното загърбване на мръсната конюнктура на деня. Защото – нека си го кажем по турски – аман от моди-еднодневки, аман от мазни усмивчици-еднодневки, аман от мръсни номера-еднодневки, и най-накрая - аман и от персонажи-еднодневки.
Друго, не по-малко прекрасно нещо тук е, че споменатото загърбване става по един съвсем естествен и непринуден начин. Това, разбира се, го държим единствено и само на изкуството. Ама на истинското такова. Ето защо нека ние всички вкупом кажем: Благодарим ти, изкуство!

Концерти

Концерти това лято, които не позволяват обход:

Kansas - 23.06.2008, София

Rick Wakeman - 1.09.2008, Пловдив

Keith Emerson - 7.09.2008, Повдив

Необходимостта

Не-обходимо е онова, което не може да бъде обходено (заобиколено). И все пак живота (емпирията) е полето на разклоняващите се пътеки. Винаги е представим един дотолкова обходен маршрут, който заобикаля дори "необходимото".
Ето защо необходимостта е всъщност идеал.
Но на мястото на този идеал ние често поставяме неща, факти, обстоятелства, представи от ежедневието. Това последното, от времето на Мойсей насам, се нарича идолопоклонничество.
_____________________________________
* Другояче казано /метафизически/: необходимостта е третата категория от категориите по модалност. „Необходимостта не е нищо друго освен съществуването, което е дадено чрез самата възможност” (Кант, Критика на чистия разум, с.155). Т.е. необходимо е онова, което съществува, само чрез това, че е възможно. Всеки може да прецени, че нещата от емпирията съвсем не отговарят на тази формулировка. Например възможен е даден факт z с определено положение в пространствено-времевия континуум, но това, че той е възможен, съвсем не означава, че той съществува. А в случай, че той съществува, това съвсем не ще да е имплицирано просто и само от неговата възможност. Т.е. въпросният факт не е необходим. Същото важи за всичко контингентно от сферата на емпирията.

Смъртта на изкуството

Творецът и ценителят вече не могат да съществуват във връзка помежду си. Техният контакт и общение са изцяло узурпирани от властнически безличната фигура на търговеца/продуцента. Най-общо казано – на пазара. Последният налага на твореца "какво се твори", а на ценителя "какво се харесва". Дотам, че вече няма творец и няма ценител. Първият се е превърнал в производител на продукт, а вторият - в консуматор.

Феноменология на совите

Ето няколко феноменологично изведени основания совата да е птица, символ на мъдростта.

1. Безизразната одухотвореност, която се излъчва от цялостния й хабитус.
2. Нощна птица, т.е. вижда на тъмно и скрито.
3. Тялото прелива непосредствено в глава, без видимо опосредстване на шия.
4. Главата може да се върти на 180 градуса, без да се изменя положението на тялото - безпристрастност на наблюдението.

На снимката може да се види чухалче, най-малкият представител на семейство сови. Рамото ми е изподраскано от виртуалното присъствие на едно такова, пишейки в този блог.

За времето, с което разполагаме

Из лекция на Маурицио де Агостини:
- Това, с какво време разполагаме, е функция от типа отношение към времето. Има два принципиално различни типа отношение към времето: бързане и бавене. Бързайки, с това правим така, щото времето, с което разполагаме, да е малко, докато бавейки се, правим така, щото времето, с което разполагаме да е много.
Въпрос от публиката:
- Тогава, как бихте обяснили любопитната от тази гледна точка склонност на съвременния човек да живее забързано, т.е. съгласно вашата концепция - склонност да разполага с малко време?
- Ами това иде от там, че съвременният човек не знае какво да прави с времето. Та затова и предпочита да не разполага с такова.

Накратко

Навикът е най-добрият приятел на живота и най-големият враг на философията.

Интроверсия

Да се питаш какъв е смисълът от това? визирайки някакъв незначителен детайл - трохичка на масата, петънце на лицето на събеседника е изящен пример за интровертна нагласа. Защото един подобен въпрос визира не собствено нещата, а впечатленията за тях. Презумпцията е: ако елементите са безсмислени, то тогава какво е цялото съставено от тях? ;)

Exemple

Та ето конкретно малко митове и легенди, втората епоха, запис от май 2005, в клуб Тритон, Париж, финала на M.D.K.

Диалектическо допълнение за избора

Всеки избор носи със себе си нова определеност. А всяка нова определеност е нова обвързаност (със себе си или опосредствано през себе си с друг). Така се получава, че колкото повече упражняваме свободата на избора си, толкова по-несвободни ставаме.

Решението не е фриволното поемане на нови избори и след това ироничното им снемане (естетическото в етическото) - така само заместваме свободата с една привидна независимост, а трайното задържане в онова епохе* на рефлексията, което е в корена на всеки избор.

________________
* Epoché (εποχη) /гр./ - въздържание от съждение, респективно от действие.

Свободата на избора обяснена като за деца

Лаиците в мисленето обикновено не могат да правят разлика между влечение и избор. Вероятно защото обикновено им се вижда твърде трудно да изберат нещо друго освен да последват влеченията си.
Ето защо е нужно да започнем от следното: влечението е непосредствено, изборът е опосредстван. Влечението го заварваме в себе си, то винаги е вече-тук, даденост, която ни се натрапва иззад гърба ни. Изборът обаче следва да бъде проведен, той изхожда не от даденост, а от осъзната алтернатива, най-елементарната от които е да или не.
1. Някой още тук би могъл да възрази - ами какво да се прави, когато животът не предлага алтернатива? Следва да се подчертае - алтернатива за съзнанието винаги има, противният случай ще означава, че ние вече сме мъртви, предали сме се и сме напълно тъждествени с онова, което ни си случва. Това последното (да си изцяло тъждествен с това, което ти се случва) може да важи в пълна степен единствено за един труп. Така че онези, които принципиално отказват да си признаят възможността за избор всъщност свеждат собствената си личност до положението на труп.

2. Едно малко по-смислено (но не по-малко лаическо) възражение срещу свободата на избора е следното: изборът всъщност винаги следва най-силното влечение (всичко е въпрос на механика, на повече или по-малко силен натиск), ето защо самостойният избор се явявал илюзия. - Тук трябва да бъде пояснено следното: обикновено наричаме хората, които се подчиняват непосредствено на силата на влеченията си импулсивни. Всеки обаче може да си даде сметка, че това не е обичайният начин на постъпване. Напротив, обикновено ние първоначално размисляме дали и ако да на кое свое влечение да се отдадем. (Това впрочем Фройд го нарича модифициране на принципа на удоволствието чрез принципа на реалността). Ето защо всяко едно разсъждение как да постъпим се явява всъщност отлагане на отдаването на влечението и чрез това актуализация на свободата на избора.
Следва да се подчертае, че тук не става дума за премахване на самото влечение (на това човек не е способен, освен ако не би бил бог), дори не и за това да застанем срещу влечението (това според Фройд може да доведе до изтласкване в несъзнаваното и респективно до невроза), а просто за това да застанем над него и да го превърнем (него и неговите последствия) в обект на рефлексия и чрез това да го рационализираме (осъзнаем). Повтарям: всеки един подобен акт на рефлексия (разсъждение) в качеството си на отлагане на действието е актуализация на свободата на избора.

3. Накрая следва ясно да се подчертае: свободата на избора съвсем не означава свобода на действието (реализация); това че съм направил избор съвсем не означава, че ще мога да го реализирам. Последното много ясно зависи и от външните обстоятелства. Например това, че Мефистофел е избрал злото, съвсем не означава, че няма да му се случи да твори добро.

Бележка: В този текст става дума единствено за свободата на избора, но не и за свободата на волята (това, което Кант всъщност нарича практически разум), която е собствено същинската свобода.

Щрихи към образа на Атина Партенос

Атина Партенос* се ражда изскачайки от главата на Зевс в пълно бойно снаряжение. Винаги съм се възхищавал на смелата и откровена прямота на този мит. Но какво собствено иде да каже митът? - Тя /идеята-разум/ се ражда изведнъж, завършена в своя си облик, величествена в своята поза, откровена в своята анти-природност, девствена в своята изначалност. Тя /идеята-разум/ никога не се представя гола, а напротив - завършена още в своя произход. От само себе си носи оръжието да отстоява своята чистота от посегателствата на хтоноса.

В тази връзка струва си да се напомни, че 'разум' на немски език е от женски род (die Vernunft) и това тъкмо в противовес на 'разсъдъка' (der Verstand), който е от мъжки. Съчетавайки това с образа на Палада можем да кажем, че тя-разумът (обект на мъжкия теоретичен стремеж), винаги ще остане девствена и недостъпна в своята чистота (идеал).

________________________

* Parthenos /гр./ означава девица.

Magma отново

Та думата ми е отново за Magma. Четвъртата епоха на митовете. Това изпълнение е така наситено и плътно, така мощно и искрено, че музиката не остава поле за друго. Или изцяло влизаш или те изхвърля. Не търпи никакви половинчатости.
Точно оттам идва преживяването на катарзис; да се изживееш безостатъчно - цял и тъждествен със себе си в музиката.

Надявам се, че няма да прозвучи излишно, ако се изразя фихтеански - вниманието в музиката е белег от онова първоначално чисто единство на Аза, в което Азът е един единствен акт и самият този акт е Азът.

Garbarek

Снощи Ян Гарбарек и компания изнесоха превъзходен концерт в зала 1 на НДК. Нужно е все пак да уточня, че аз съвсем не се числя към почитателите на музиката му. Той не е от музикантите, които бих си пуснал да слушам специално. Просто защото Гарбарек предлага едно съчетание между хладна дистанцираност и мелодична сладникавост, характерно за повечето скандинавски пара-джаз формации, съчетание което не е никак по вкуса ми. Още повече това е звучност, на която той всъщност с основание се води един от родоначалниците. Освен това Гарбарек не ми допада толкова и като солист, защото твърде явно и отчетливо разделя предварително въведената музикална тема от импровизацията върху нея. Почти не използва финото и постепенното отместване от темата, подход, заради който толкова обичам Колтрейн.
И все пак Гарбарек е музикант от класа и е истинско удоволствие да бъде чут на живо, защото музиката на живо притежава един елемент, който никога не ще може да бъде симулиран на запис. Също така следва да се подчертае: инструментализъм на висше ниво, за който е все още голяма рядкост да бъде чут по българските сцени.

Нещо за любовта

Спомням си как като лирично настроени студенти спорехме коя е истинската любов: несподелената, защото при нея се отдаваш без да чакаш нещо в замяна или все пак споделената, защото при нея отсъствието на безвъзмездност е компенсирано от наличието на взаимност.

Днес, от позицията на щастливо влюбен човек ще кажа: любов е онази любов, която не знае никаква разлика между това да обичаш и да си обичан.

Бирен паралогизъм

Няма човек не-пиещ бира, който да не е умрял или да не му предстои да умре.
Следователно не-пиенето на бира води неминуемо до смърт.

Поука: пийте повече бира и четете Аристотел.

Иронията на самосъзнанието

Вчера Маурицио де Агостини сподели с мен:

- Съдържателно погледнато съм страшно щастлив човек, но формално погледнато все още не мога да го осъзная.

Подочут диалог (на сън или на яве)

- Някакъв мечтател беше казал, че будното състояние било частен случай на съня...
- Ами да, ако се замислиш, какво друго са събуждането и заспиването освен преминаването от една форма на сън в друга?
- Не се самозаблуждавай, хората напоследък престанаха да проявяват въображение дори и на сън. Тривиализирането на сънищата - ето коя е, напук на психоанализата, най-голямата душевна болест на нашето време.

Един опит за екстраспекция*

Изглежда дори най-малките деца (тези на няколко дена) изживяват себе си като нещо различно от собственото си тяло. Като знак за това може да се разглежда честия плач, с който биват съпровождани всички телесни функции – хранене, отхождане, двигателни изяви. Макар да изглежда, че тези най-малки деца все още не могат да различават онова в усещането, което принадлежи на външното и което принадлежи на вътрешното сетиво (т.е. съгласно терминологията на Кант те все още нямат впечатления за обекти), и поради това те не притежават съзнание за демаркация между тялото си и света, те все пак преживяват въпросното органично единство тяло - свят негативно, т.е. като нещо чуждо.
Кант отбелязва нещо подобно в "Антропологията" по отношение на първичния плач на човешкото дете, който го различава категорично от безмълвието на новородените на останалите живи същества. Кант вижда в този детски плач изначалната претенция за свобода на човешкото същество в противовес на преживяването на телесна ограниченост.
В алюзия към Хайдегер опитът за собственото тяло може да се разбере като един от аспектите, в който се изживява захвърлеността (Verworfenheit) на човешката ситуация. А захвърлеността може да бъде разбрана най-общо – като съвкупността от онези условия, в които животът ни е даден и които условия ние не владеем.

_______________________________________________
* Екстраспекция е, да речем, обратното на интроспекция.

За нарцистичния тип, а и нещо за жената

С какво се отличава нарцистичния тип от останалите либидни типове? - Ами с висока степен на хитрост. Той много добре съумява да замаскира самолюбуването си в привидно обектен пълнеж. Например - любувайки се на самия себе си в децата си.

Нарцисизмът у жената - това е най-виртуозният инструмент на природата с оглед на запазването на рода.

Когато говорим и когато пишем

Когато говорим винаги визираме изключително чувствителността на околните (дори когато отнасянето към тях е негативно).
Когато пишем винаги визираме включително и техния разум.

Ето защо голите истини се срещат написани, но не и издумани.

За преводите на философски текстове

Небрежността в българските преводи на философска литература през последните 15 години се е превърнала в правило. Грешките, неточностите и недомислието са неимоверно много и показват такава пълна липса на стил (съществува стил също и в грешенето или поне в неговото прикриване), че е незаслужено да им се обръща специално внимание.

Но ето няколко "национални" стила на замаскиране на дефицита на смисъл от страна на преводачите:

Англо-саксонския стил: ако преводачът има проблем със смисъла на даден пасаж, той се опитва да го тривиализира, т.е. представя мисълта като нещо банално, под което може да се разбира и всичко и нищо.

Руския стил: преводачът непринудено преразказва със свои думи, но от авторово име, онова което е разбрал или поне му се е сторило, че е разбрал от текста.

Френския стил: преводачът разкрасява неясното нему място така, че по възможност търсенето на смисъл да остане на заден план.

Немския стил: преводачът отбелязва в бележка под линия, че проблемният за него пасаж допуска различно тълкуване и се старае да опише поне две различни такива.

Излишно е да споменавам, че немският подход заслужава най-голям респект, ако подобна дума изобщо е приложима в случая.

Една загадка

Загадката гласи:

Коя е тази най-прекрасна измежду всички най-прекрасни групи?


За онези, у които все още витае някакво съмнение, ще си позволя да разшифровам тази снимка, като същевременно най-покорно моля да ми бъде простен емоционалния тон, с който ще го сторя.

От ляво надясно:
Хю Бентън - най-чудесният клавирист на земята.
Гай Евънс - най-чудесният барабанист на земята.
Питър Хамил - най-чудесният вокалист и поет на земята.
Дейвид Джаксън - най-чудесният саксофонист на земята.

Накратко казано - това е Генераторът на Ван дер Грааф.
Някои инженери биха ви казали, че този генератор генерира статично електричество, но те биха ви излъгали. Този генератор генерира субстанция от съвършено различен вид, а именно - красота.

___________________________
P.S. Тази вечер гледах DVD-то с концерта им в Леверкузен, 2005. Независимо от това, че ги слушах на живо в Атина същата година, бих поставил въпроса така: рядко ли се случва на един човек да плаче от щастие?!?

Нещо позитивно по конкретен повод

Днес следва да напиша нещо същински позитивно и какво би могло да е то освен азбучната истина:

Животът е далеч по-хубав отколкото бихме могли да го направим.

Някои следствия от горното са:
1. Животът следва да бъде разбиран не като даденост, а като дар.
2. Същински религиозното отношение е благодарността.
3. Първичният (и единствено адекватен) референт на благодарността е Бог, схванат като Личност.
4. Първичният референт на неблагодарността е собствената ни личност и оттам транзитивно и личността на ближния.

Допълнение за половете

Диалектиката всъщност e далеч по-сложна. Ако ми е позволено да използвам терминологията на Шелинг: смъртта в потенцията на живота е жена, докато животът в потенцията на смъртта е мъж. Предното касаеше живота и смъртта в собствените им потенции.

За бащата и майката

Съгласно принципа на реалността животът е едно непрекъснато отлагане на пълно удоволствие, спокойствие, удовлетвореност. Съгласно същия принцип всички тези блага би трябвало да ни чакат едва в края - т.е. в смъртта.

Ако животът всеки един миг майчински ни уверява: Не сега!, то смъртта бащински ни повелява: Тъкмо сега!

Mythes et legendes

Излезе четвъртата част на Mythes et Legendes на Magma. Вече съм в достояние на това издание. Очиствам се ритуално и се подготвям за инициацията.
И както послушник следва да се въздържа от слово, затова ще цитирам само мотото на албума:

Les mots ne disent pas tout. Ils semblent.
Ainsi, muets devant l'inconnu, ils demeurent..

A vie, a mort et apres...

Christian Vander
____________________________________________
Думите не казват всичко. Те уподобяват.
И ето как, неми пред непознатото, те замират.
На живот, на смърт и на след това...

Кристиан Вандер

Рилке и музиката

Позволявам си да публикувам тук един мой превод на стих на Райнер Мария Рилке, за мен персонификация на музиката (като тема и в качеството си на текст).

Из Сонети към Орфей, сонет 2

Почти момиче тя се появи
из това едничко щастие на песен и на лира,
светлееща през пролетни воали,
положи си постеля в моето ухо.

Заспа във мен. И всичко бе сън неин.
- Дървета, на които се възторгвах
и тези осезаеми далечини, изпълнени ливади,
и всеки захлас мой, засегнал ме извътре.

И тя просъни този свят. О пеещ боже,
как я ти завърши, тъй що да не копнее
да е будна? Виж, тя възкръсна и заспа.

Смъртта й, где е тя? Дали ще преоткриеш тоз мотив
преди да се разсипе песента ти?
Къде потъва тя из мен? – Почти момиче...


Und fast ein Mädchen wars und ging hervor
aus diesem einigen Glück von Sang und Leier
und glänzte klar durch ihre Frühlingsschleier
und machte sich ein Bett in meinem Ohr.

Und schlief in mir. Und alles war ihr Schlaf.
Die Bäume, die ich je bewundert, diese
fühlbare Ferne, die gefühlte Wiese
und jedes Staunen, das mich selbst betraf.

Sie schlief die Welt. Singender Gott, wie hast
du sie vollendet, daß sie nicht begehrte,
erst wach zu sein? Sieh, sie erstand und schlief.

Wo ist ihr Tod? O, wirst du dies Motiv
erfinden noch, eh sich dein Lied verzehrte? -
Wo sinkt sie hin aus mir? ... Ein Mädchen fast ...

Защо не съм писал толкова време?

Защо ли не съм писал толкова време? Ами човек е най-човек в ситуациите придружени със съзнание (Cogito), а същевременно се намира най-голям покой в ситуациите лишени от съзнание (Hypnos). Първите изискват активност, вторите пасивност. Та търсенето на покой изтласква човешкото в човека. Отдаването на ежедневието (труда)* – новият ерзац на смъртта.

______________________________________________

* Труд, производство и действие са радикално различни- виж Хана Арендт, Човешката ситуация

За вперилите поглед в "бъдещето"

Забележете, от горното заглавие само бъдещето е в кавички.

Знаете ли как са наказани "ясновидците" в Дантевия Ад? Ами много просто: наказани са да ходят с лице обърнато назад (лице на мястото на тила). Нима това наказание не е валидно и в тукашния живот?

Що прави един "предвиждащ" бъдещето, освен да съгласува своето предсказание с миналото, а именно - със станалото привично до втръсване минало? Нищо повече. Ето защо "ясно-видците" са най-консервативните и ограничени хора в тукашния живот, защото те се опитват да сведат всяко бъдеще до повтаряемите събития от миналото. Това, което най-много им липсва е именно визия, визия за новото, визия за неповторимото. Всичко за тях е плесен, смърт и поквара.

Ето защо люде, ако ми позволите да застана в позата на Ницше, нека ви продумам: "Не лелейте за онова време, което се отлага в миналото, а за онова време, което никога няма да се умори да бъде и да пребъдва".

За агресията (с евристична препратка към Фихте)

Всяка агресия насочена навън е реакция спрямо определена собствена вътрешна слабост. Ето защо агресията в своята същност представлява пасивност, несвобода (reaction, а не action).
Оттук става достъпно и разбирането на Й. Г. Фихте за злото като пасивност, инертност, несвобода и съответно за доброто като действеност, свобода, активност.

Картезианска медитация

-

Защо виртуалното не съществува? - Защото не е придружено от Cogito.
Същото важи и за ежедневието.

-

"Бъденето себе си" така както си е в кавичките

Забелязали ли сте, че вече в голяма част от рекламите редовно натрапваното послание гласи, че ако ползваш предлагания масов продукт най-сетне ще бъдеш себе си. Забележителното в случая е: колкото по-масов, толкова по-себе си.

Тази рекламна стратегия е нещо далеч повече от уловка за глупаци, уви, тя е вече напълно валидна социална констатация. Защото за все повече хора "бъденето себе си" се изчерпва с това да са лишени тъкмо от себе си.

Хип, хип, ура!

За самоотношението (с почит към Киркегор)

Отношението към самия себе си се владее от най-голямата трудност, която сме (или в повечето случаи не сме) в състояние да си представим. Двойствеността, с която може да бъде загатната въпросната трудност е следната: 1/ аз заварвам самия себе си като готова даденост и същевременно 2/ аз сам правя самия себе си такъв, какъвто съм.

Аспектът на (само)ирония тук е следният: често онзи, като който се заварвам, е резултат тъкмо на моите действия или казано другояче: аз правя самия себе си такъв, какъвто най-малко бих искал да си призная, че съм.

Диалектиката на самоотношението е само бегло изложена от Кант чрез двоицата понятия интелигибилен и емпиричен характер, а най-гениалният (и в много отношения неин единствен) изследовател и до днес си остава Сьорен Киркегор (1813 - 1855).

Иглена миниатюра

Ято птици с две-три гърбици прелетя през иглено ухо. Тясно, поиздължено, строго оформено иглено ухо. Не отиваха никъде. Вероятно не се и връщаха.

Две групи

Често съм се питал каква е връзката между стойността на музиката и нейното евентуално благотворно влияние върху психиката на човека. Със сигурност връзката не е пряка. Естетическото въздействие на дадено произведение е абсолютно независимо от неговата приятност и релаксиращ ефект. Нещо повече – акцентът върху второто може само да замъгли възприятието на първото. Казано другояче – терапевтичният ефект на музиката (в случай, че има такъв) не може нито да добави, нито да отнеме нещо от нейната естетическа стойност. Последното става ясно и от факта, че естетическото съзерцание е лишено от всякакъв интерес (Кант).
И все пак аз съм забелязал, че има определен тип музика, която действа изключително благотворно върху моето душевно състояние. За щастие, заедно с това, аз не съм в състояние да й откажа и естетическа стойност. Групите, към които имам подобна (надявам се извинима) слабост са две: Traffic и Xhol, при това изключително в техните концертни изпълнения. Сродната емоция при тях са провлачените психеделични музикални импровизации, при Traffic главно на блус, а при Xhol на предимно на джаз основа и диалога между духовите инструменти (саксофон или флейта) с мътния, плазмено-инертен звук на клавира. Ефектът от всичко това е едно плавно, търпеливо, но и нелишено от ентусиазъм чувство за емоционална свобода*.

В момента слушам:
Xhol, Freedom Opera, 1968
______________________________________________
* Емоционалната свобода следва без проблем да бъде разбирана двояко: и като свобода от емоции и като свобода на емоциите.

Слънчевите петна

"Слънчевите петна са елемент от детството” твърди Маурицио де Агостини в книгата си Символиката в тривиалните неща.

Маурицио де Агостини и книгата му може и да са фикция, но не и слънчевите петна. Точно сега едно трепкащо слънчево петънце, обикалящо сред пръснатите дискове по пода, се е спряло върху обложката на този, който слушам в момента.

За самотата (с бележки върху Данте)

Позволете ми да започна с едно младежко изказване: самотата (за разлика от самотността) не е чувство, тя е начин на битие. Казано другояче – тя е събитие. Ако използваме Хайдегеровото понятие за събитие (Er-eigniss) – самотата е из-свояване на своето (das Eignen). От илюзията за чувство се освобождаваме, когато нашата самота е подпечатана и от света около нас.
Събитийният характер на самотата става непосредствено ясен и от това, че тя разрушава привичките и деликатно срутва ежедневието. В ежедневието азът може да е самотен (т.е. да търси взаимност), но не и да е сам. Самият аз е вече извън ежедневието. Неговата усетливост по странен начин се интензифицира. Това идва от факта, че азът вече не се е сраснал с нещата и хората, той е вече вън, той е определено чужденец. Мисля, че точно това събитие е позволило на Данте да напише Ад – радикалната самота, отрицание на всяка самотност*. За погледа му изкристализират симптомите на ада на другите – техните действия и бездействия. Погледът тогава може да е само споделящ, но не и ангажиран.
Точно поради това Данте не се чувства застрашен от пристрастност, неговата самота е неговият благо-дар (алегорично – това е Вергилий).
___________________________________________________
* Ако Данте бе писал не от позицията на самотата, а от тази на самотността, книгата му би била не шедьовър, а едно тривиално оплюване.

Логиката

Логиката следва да извърши три методологически абстракции за да дефинира ясно и непротиворечиво своя предмет.
На първо място - това е абстрахиране от обектите на мисленето в тяхното разнообразие, на второ - абстрахиране от потенциалните субекти на мислене, и на трето място - абстрахиране от различието между езиковите системи за запис на мисълта. Онова, което би следвало да остане е чистото мислене.

Невъзможността въпросните три абстракции да се проведат докрай (човекът е все пак крайно-разумно същество) спасява логиката от опасността да се превърне в плесенясала таксономия от правила.

Meditations

John Coltrane, Meditations, 1965

Класическият квартет на Колтрейн плюс Ф. Сандърс на втори саксофон. От късните, откровено авангард записи.

Бележка: Красивата музика не изисква настроение, тя сама го създава.

Н(а/е)сериозно за труда

Библията (Старият завет) не оставя място за колебание: трудът на тази земя се явява проклятие над човека заради първородния грях. И Фройд и Маркс като благоверни евреи изхождат от непоклатимостта на тази предпоставка. Респективно и двамата си представят Едемската градина като място свободно от необходимостта на труда – първият визуализира въпросното място в миналото на майчината утроба, а втория в едно бъдеще, в което трудът, направен излишен, ще е безостатъчно преобразуван в свободно творчество.

Съответно нито един от двамата не ще да си е представял, че трудът сам по себе си в неговата най-ирационална и животинска* форма днес ще се явява както най-силният мотив за самоексплоатация, така и най-често срещаният обект на либидно влечение на работното място и поради това и най-често срещаната жертва на сексуален тормоз.
_________________________
* "Животинска" - алегорично казано, защото животните не се трудят.

За смисъла

Философията е упражняване в умиране.

Платон 

Когато питаме за смисъла на дадено нещо, с това ние винаги преминаваме отвъд самото него и търсим основанието му в нещо друго, което да го дари със смисъл.

Питайки за смисъла на дадено нещо, с това ние винаги му отказваме собствена и неоспорима стойност, а търсим да му я намерим в нещо друго.

Когато питаме за смисъла на живота дали това означава, че вече сме в смъртта?

Съвсем не, означава само, че умираме.

Рефлексивно

Този дневник все повече ме радва.
Радва ме ведрата му монологичност, а също художествената му и тематична разхвърляност. Харесва ми също така, че съм започнал да пиша още по-добре. Това съдя по косвени улики – все по-малко от предишните ми, писани набързо, текстове могат да издържат в стилистично отношение на настоящата ми строга преценка и завишени изисквания.
Това, разбрано диалектически, означава, че съм започнал да ставам все по-малко сериозен. Laudamus!

Ex libris

Ето цялата моя политика ... аз обичам музиката, живописта, добрата книга е събитие за мене; скоро ще навърша четиридесет и четири години. Колко ми остава да живея? Петнадесет, двадесет, най-много тридесет години. Туйто!

из Стендал, "Червено и черно"

Ще си позволя да оставя този пасаж без коментар и извън контекст, защото той, чрез своята плавност, трезвост, окръгленост и спокойствие, сам говори добре.

Soft Machine

Забелязал съм, че макар да са винаги обект на уважение от страна на ценителите, Soft Machine рядко се радват на всеотдайна почит. Това вероятно е така, защото на тях им липсва всякаква повърхностност и поради това едностранчива прекомерност, която привлича казионно настроения вкус на жанровите почитатели. На Soft Machine е чужда както фриволната и често бутафорна еклектика на прогресив-рока, както самоглавозамайното отдаване на импровизацията в джаза, така и маската на строгост и емоционална дистанцираност присъща на авангарда. Същевременно те, като музиканти, се отнасят непреднамерено и топло към истинното и в трите споменати жанра.
Тяхната музика е точката на съприкосновение на искреност и задълбоченост - две страни, така често изглеждащи несъвместими противоположности в съвременната музика.

Ето защо аз ги ценя и обичам наравно с другите две най-любими ми групи: Van der Graaf Generator и Magma.

Аналитика на свободата

Има три вида свобода:
1. Свобода на действието
2. Свобода на избора
3. Свобода на волята

Когато първата е невъзможна, втората е действителна, е третата е изискуема.

Красиво и възвишено

В естетическото преживяване винаги се среща напрежението между два момента – преживяване на блаженството и преживяване на страданието. Онези произведения, в които преобладава първият елемент клонят към това да се превърнат в изключително любими, а тези в които преобладава вторият – към това да се превърнат в изключително ценени. Има случаи обаче, в които се преживява единството на двата момента, които случаи едва ли могат да се опишат по друг начин освен като катартични.

Въпросните два момента отговарят на това, което Кант нарича съответно красиво (das Schöne) и възвишено (das Erhabene). Удоволствието от красивото е позитивно, докато удоволствието от възвишеното изключително негативно, то се сбъдва сякаш "насилствено" (Критика на способността за съждение, с. 154).

Ето как Кант по изключителен начин описва преживяването на възвишеното:
„Способността за въображение сама се лишава от свободата ... По този начин тя получава разширение и сила, по голяма от тази, която тя жертва, чието основание обаче е скрито за самата нея; вместо него тя чувства жертвата или лишаването и същевременно причината, на която е подчинена”.

Съвременната ситуация

Това, което болезнено липсва на съвременния човек е търпението или казано другояче - бавността. Консуматорското общество и неговият лустросан херолд рекламата ни подтикват да бързаме – да консумираме продукт след продукт, наново и наново – един затворен в себе си цикъл на безсмислието.

Ако перифразираме младия Маркс в неговия проникновен анализ на отчуждението, можем да кажем: колкото повече от нашите сили влагаме в така желаната от нас покупателна способност, толкова повече обедняваме откъм собствена същност.

 Естествено освобождението от репресивната цивилизация няма как да се случи – защото ако преди масовият човек е бил роб на труда (оцеляването), то сега той е роб на консумацията* (и така опосредствано отново на труда). В този последен случай човек вече няма нужда и от външен манипулатор – илюзията, че той работи за себе си, безостатъчно е заменила стремежа към свобода.

___________
* Провокирането на фалшиви нови потребности чрез предлагането на "нови" продукти се грижи за непрестанното самовъзпроизвеждане на потребителската психоза.

За различието (т.е. универсалността) на мисленето

Има един дълбоко симптоматичен факт. – Хората, тълпата (das Man) трупа ненавист далеч в по-голяма степен към онези, които мислят различно, нежели към онези, които живеят различно. Защото онези, които живеят различно лесно могат да бъдат подведени в безвредната рубрика „частен случай” или „още един особняк”. Мисленето обаче няма как да мине за частен случай. Това означава, че дори масата на човешкия род си дава сметка за универсална мощ на мисленето, така щото се чувства засегната (опровергана) от него в своето частно съществувание.

Така става ясно и защо тези хора посрещат симулацията на мислене по медиите с такъв възторг – защото им се струва, че виждат неутрализирано в своето явяване онова, което най-много ги безпокои.

Бележка: Аналогично е и в изкуството - симулацията на вкус се възприема с не по-малко телешки възторг с оглед на нейната превенция срещу същинския вкус. Това е така, защото в естетическата преценка също има елемент на универсалност.

Върху понятието "опит" /из архивите/

Думата "опит" има двойствен смисъл в българския език. Под нея би могло да се разбира:
1. Еднократно опитване, пробване, а в случай на методична проведеност - експеримент.
2. Цялостта на житейски преживяното, изпитаното, претърпяното.
Носител на втория смисъл е немската дума 'die Erfahrung', която означава нещо като "пропътуваното", от немския глагол 'fahren' (пътувам).

Тук ще иде реч именно за това второ значение на думата. Така опитът винаги предполага цялост, завършеност, той отказва да вирее във фрагментарен свят. По този начин опитът отказва да бъде и отрязък от време, отказва да бъде част от друг, чужд сюжет. Вместо това той сам конструира сюжет. В такъв вид опит времето колабира, то престава да тече другаде - вече няма нито синхрония, нито диахрония.
Аз преживях един такъв опит. С оглед на чуждото (външното) време той продължи просто само един ден. Но с оглед на своето иманентно протичане, той е цялост, завършеност, вековечност (sempiternitas).
Ето защо искам да кажа на хората, с които го преживях: не знам дали ще се срещнем във друга времева вселена, не знам дали ще преживеем друг така завършен свят (в този смисъл не знам дали изобщо може да става дума за продължение), но съм ви благодарен за това пропътувано, защото то започна да диша нов, самостоятелен живот, сякаш откъснато от своите автори - като произведение на изкуството.

Диалог - епиграма

- Интересно, дали можеш да изкупиш обратно всичко онова, което посееш?
- Съвсем не, семената се размножават по собствена логика.
- Та тогава по-добре да се откажем да сеем!?!
- Съвсем не, по света винаги ще има гладни.
- Гладни за зло?
- Съвсем не, за добро или за зло – важни са намеренията.
- Хубаво – намеренията. Обаче когато сами не ги осъзнаваме?
- Съвсем не – когато не ги осъзнаваме, значи не са намерения.
- Нима осъзнатост и неосъзнатост не са контрадикторни понятия?
- Съвсем не. Контрарни са.
- Ето, че за миг си сменихме позициите.
- Съвсем не, аз нямам такава.

Аржантьой

Клод Моне, [Лодки край] Аржантьой, 1875
/Claude Monet, Argenteuil, 1875/

Откак се помня тази картина висеше на стената в хола. Спомням си също как като дете застивах в безмълвен диалог с нея. Признавах й: „Да, цветовете ти са красиви, много красиви…”. Едновременно с това обаче в детско упорство настоявах: „Обаче такива лодки и такива хора няма, всичко в теб е толкова неистинско и лъжливо, художникът ти е нечестен към живота”.

С времето обаче поумнях и разбрах – ако има нещо неистинско и лъжливо – това е самият живот по отношение на изкуството.

Anima et spiritus

Душата е женското начало в човека - субстанцията и приемницата на живота, тя е оплетена в многобройни връзки с наличното, неотдeлима от цялото, образуваща с него. Духът е мъжкото начало, той е оплождащият, даващ семето на смисъла на живота и заедно с това - независимият, преодоляващият всички пластове на виталното.

Както Зевс се е явил на Даная под формата на златен дъжд, така и духът опложда душата със смисъла, която тя иначе не би могла да намери в чисто природното, опитвайки се да се идентифицира с него.

Душата e силата на природата, докато духът е силата на културата, душата е силата на приемането, духът е силата на даването, душата е тъканта на необходимостта, духът е ефирът на свободата.

_____________________________________________
Даная и златният дъжд според Густав Климт, 1907

Елея

Философията на елеатите е първото радикално и поради това героично себезаявяване на разума. Забележете – не на разсъдъка, а на разума. Защото разсъдъкът отдавна се бе заел да изчислява и да разграфява (вътре в) пространствено-времевия континуум, но единствено разумът бе в състояние да оспори неговата абсолютност.

____________________
Елея е античен град в днешна южна Италия, Лукания, основан през 535 пр. Хр. от фокейски бежанци от Йония, Мала Азия. Родно място на Парменид и Зенон.

Съботните музикални вечери

Хубаво е, когато една традиция продължава. Събота е денят за музиката до късно, музиката, която е заради сама себе си.

Тази вечер чух наведнъж за пръв път четири чудесни албума:

XHol, Altena, 1970
Sub, In Concert, 1970
Analogy, Analogy, 1972
Damo Suzuki Network, JPN LTD, 1997

Странно е, как такива богатства все още се лутат из миналото, чакайки някой да ги открие.

Cimarosa

Доменико Чимароза (1749 - 1801)

Концерт за обой и оркестър

Нежна фриволност и искряща дълбочина.