Почивай в мир!
Казвам се Христо Стоев. Тук съм публикувал (и ще публикувам) свои мисли, естетически реакции, философски импресии, експресии и литературни опити. Някои от тях носят диалогичен заряд, а други са резултат от съзерцателна нагласа. А в повечето - има и от двете.
Животът има смисъл само от първо и второ лице, никога от трето. Дори когато формираме загриженост за живота на някой непознат - или група от непознати - ние влизаме в отношение към тях от второ лице (т.е. не оставаме странични наблюдатели).
Съответно, бидейки загрижени за нечий живот, ние влизаме в отношение Ти с носителя му, дори и той да отсъства.
Това, което е травматизиращо за разума в перспективата от трето лице, е, че за нея няма значение кой е жив и кой не. От трето лице могат да се установят само принципи: "Нека да са живи възможно повече хора", "Нека да са живи всички", или "Нека да са живи достойните"...
Тези принципи могат да изглеждат и добри, но от трето лице също и отрицанията им могат да изглеждат приемливи. Например някой би могъл да каже: "Че защо трябва да са живи всички!?! На планетата ни няма място за всички!" Ако освободим това изказване от егоизма и тесногръдието му, парадоксално, ще остане в крайна сметка като важащо само това, че няма значение дали някой (кой да е) е жив или мъртъв.
Онези, които на нашите географски ширини и дължини се противопоставят на глобализма и на либерализма, изглежда, че нямат никакъв проблем с третирането на природата като контролируем планетарен ресурс. Те нямат никакъв проблем и с "невидимата ръка" стига тя да не е на пазара, а да е на тяхната клика или на благодетелите им. Съответно те са лишени от всякакви екологични скрупули. Локалното е ценно, не защото е автентично или пък природосъобразно, а защото е полюсът, от който могат да проектират власт.
Онова, за което копнеят родните "антиглобалисти", е просто един тоталитаризъм, която обаче да не е мек, гъвкав и лицемерен. Те искат тоталитаризъм, който да раздава справедливост не чрез комерсиални блага, а през дулото на автомата.
"Антиглобалисти" у нас са най-вече носталгици и бивши комунисти, които ритуално отърсвайки се от "интернационализма" като от левичарско зло, се смятат за оправдани да прегърнат национализма в най-уродливите му и гротескови форми.
Какво бележи немският термин за наглед - Anschauung - обичаен превод на латинското intuitio?
1. Пряк достъп до предмета; т.е. незаобиколен, собствено неопосредстван.
2. Цялостен достъп до предмета; недискурсивен, недискриминиращ и непроцедурен.
3. Фундиращ и изпълващ разбирането достъп.
4. Контекстуализиращ достъп до предмета (последният да не е откъснат от неговия хоризонт на значимост).
P.S. Да, нагледът в пост-кантиански план е един идеал и той съвсем не може да замени всичко онова, което нямаме в когнитивно отношение.
N.B. Хусерл обаче не абсолютизира ролята на нагледа. Ролята на нагледа се абсолютизира най-вече от хора, които идват след него, които обаче избягват употребата на самия термин.
Търпението носи в себе си две относително различни значения. Първо: търпението да търпиш въздействие, респективно болка, несгоди, труд(ности). И на второ място: търпението да търпиш времето, да носиш връз себе си бремето на траенето.
И двете, асоциирани с навика, приемат обичайно позитивно значение. Асоциирани с нагласата обаче, съвсем не. Човек не бива да е предразположен да търпи.
Но във второто значение, дори в контекста на времето, търпеливостта като нагласа носи позитивен заряд. Да си търпелив означава да внимаваш за детайлите, да не избързваш. Една добродетел (Аристотел неслучайно свързва добродетелта с навика) - тъй чужда на нашата епоха.
В понятието на Хана Арент за множественост (plurality) се съдържа идеята, че потенциалността на това човек да бъде себе си се корени в имплицитното присъствие на безчислените актуални и възможни други хора.
Да, присъствието на другите често снема възможността да се оразлича, свеждайки стратегиите на бъденето различен до имитации на някакви други на другите, но самата потенция да бъда себе си (при все нейната идеална нормативност) придобива своята определеност само в хоризонта на другостта.
Може ли историята за Вавилонската кула да се чете като ключ към жанра на личните биографии?
Ето една посока:
Поради суетност, гордост и свръхамбицията да управлява живота си, човек губи естествения дискурс, който прави нещата смислени. И вместо да разговаря искрено със себе си - той си подава команди на различни неразбираеми езици. Жестикулацията в общението със себе си излиза на преден план.
Само-съзнанието дава самостта като универсална, себе-съзнанието дава себесността като уникална.
Първото е условие за възможността на второто.
Но заедно с това първото не поражда второто, формата на самосъзнанието не може да даде богатството на себесъзнанието in concreto.
Емпиричното изтляване (или дори отместване) на пишещия или на говорещия не означава респективното изтляване (или само отместване) на трансцеденталния субект.
Дори в невъзможността си да открием кой е написал нещо (запазено като писмена), необходимостта на въпросите: Кой го е написал? и С какъв жест го е написал? остава.
Емпиричната аперцепция (и в този смисъл също търсенето на кой?) винаги предполага за собствената си възможност трансценденталната.
Наличието или отсъствието на подпис е ирелевантно по отношение на трансценденталния въпрос. Подписът е най-вече симптом за крехкостта (също и легитимиращата крехкост) на емпиричния субект.
Трацсценденталната аперцепция не може да даде отговор на въпроса Кой е написал нещо?, защото тя не е инстанция на някое от индивидуалните самосъзнания, но тя е условие за поставянето му (на въпроса).
Свобода, Равенство, Братство или Смърт;
а последното е най-лесно за постигане, о, Гилотина!
Дикенс, Повест за два града
Наистина, последното е тъй лесно за постигане, че дизюнкцията се обезсмисля.
Леснината на смъртта е проклятие за политиката.
He was alone. He was unheeded, happy, and near to the wild heart of life.
Той бе сам. Без надзор, щастлив, досами дивото сърце на живота.
Джеймс Джойс, Портрет на художника като млад
Така може да се чувства само един юноша. Контрастите на юношеството са наивни, но пък са искрени, безогледни.
Когато остареем интелектуално, онова, което ни дразни в юношеството, е въпросната наивност; а онова, което ни блазни, е въпросната искреност.
Понякога негодувам от това, колко е лесно човек да се отпусне по течението и да забрави, че най-хубавите неща от живота - музиката, добрата книга - са на една ръка разстояние и е нужно само да се присегнем и ... да им се отдадем.
Това би ни спасило от ресантимента и озлоблението, най-отровните неща в този живот, които в никакъв случай не бива да се превръщат в основа на социално действие.
Нужно е да запазим социалното действие за позитивно настроените и за оптимистите, особено когато те биха могли да бъдат самоиронични (висша добродетел!). Това би им попречило непосредствено да заемат мястото и функцията на онези, срещу които те се надигат.
И за да добавя един класически акцент бих казал: Това да се самоизхвърляш е не само хюбрис спрямо боговете, то е и грях към самия себе си.
Терапевтичната сила на художествената литература се състои в едно непрекъснато упражняване на способността за въображение, при което аз мога да видя себе си като друг, мога да видя и другите около себе си като други, като различни. И мога да видя дадеността на самия свят като различна.
Това ме освобождава от бремето на заварените и наложените ми отвън идентификации (т.нар. интерпелации).
Една от най-вредните представи, които могат да бъдат присъщи на на човек е, че той се познава достатъчно добре и знае какво може да очаква от себе си. Подобна представа се основава на монотонността на навика, обусловен от постоянното съжителство със самия себе си.
Тя често се оказва опровергана, но твърде малко хора са склонни да си го признаят.
Най-неприязнената ѝ разновидност обаче е присъща на особен вид арогантни хора, които, освен че си въобразяват, че знаят какво могат да очакват от себе си, смятат също и че винаги са оправдани да го очакват.
Не се опитвай да бъдеш харесван.
Също: Не се увличай по това, че си харесван.
Най-малкото заради това, че ще се окажеш в ситуацията да си харесван от хора, чието мнение не би трябвало да цениш. Или дори би трябвало да презираш.
Из Дневник на Маурицио де Агостини
Колкото е по-голяма дистанцията ни спрямо някакъв отминал период от личната биография, толкова по-дифузни и разредени стават събитията в него. Хронологията губи своята сила и убедителност и ние сме склонни да я претворяваме в нови връзки и с нова последователност.
Дори действащите лица губят своята жива ситуираност и се превръщат в знаци за персонажи, в хербарии на характери. В състояние сме да създаваме нови констелации от напрежения между тях, които преди не сме съзнавали като възможни.
Може би в това има нещо много ценно - тези понастоящем поизтлели фигури вече не са мощни съсредоточия от проекции, които ни обсебват - ние сме в състояние да ги моделираме и изпробваме в нови ситуации, сякаш вече не са живи хора, които бихме могли да срещнем отново.
Откъде идва обвързващата сила на договора?
1. От автономията на страните, доколкото се предполага, че те влизат като страни в договора по собствено решение.
2. От принципа на реципрочността на предполагаемата изгода - "аз на теб, ти на мен".
И двете горни условия биха могли да бъдат компрометирани, тъй като едната договорна страна би могла 1) да бъде принудена да се обвърже или пък 2) да бъде лишена от достатъчно информация, така че да прецени адекватно собствения си интерес.
Но като цяло договорът почива на изконно човешката способност да бъдат давани обещания. Презумпцията тук е, че човек поне частично владее собственото си бъдеще. Или че най-малко владее усилията си да го промени в определена посока.
Първото е твърде амбициозно като предпоставка, второто обаче - напълно реалистично.