30 декември 2020

Мамо, обичам те!


 

 

 

 

 

Почивай в мир!


19 декември 2020

Загриженост за живота

 

Животът има смисъл само от първо и второ лице, никога от трето. Дори когато формираме загриженост за живота на някой непознат - или група от непознати - ние влизаме в отношение към тях от второ лице (т.е. не оставаме странични наблюдатели).

Съответно, бидейки загрижени за нечий живот, ние влизаме в отношение Ти с носителя му, дори и той да отсъства.


15 декември 2020

За живота и смъртта от трето лице

 

Това, което е травматизиращо за разума в перспективата от трето лице, е, че за нея няма значение кой е жив и кой не. От трето лице могат да се установят само принципи: "Нека да са живи възможно повече хора", "Нека да са живи всички", или "Нека да са живи достойните"...

Тези принципи могат да изглеждат и добри, но от трето лице също и отрицанията им могат да изглеждат приемливи. Например някой би могъл да каже: "Че защо трябва да са живи всички!?! На планетата ни няма място за всички!" Ако освободим това изказване от егоизма и тесногръдието му, парадоксално, ще остане в крайна сметка като важащо само това, че няма значение дали някой (кой да е) е жив или мъртъв.


30 ноември 2020

Антиглобализъм и национализъм


Онези, които на нашите географски ширини и дължини се противопоставят на глобализма и на либерализма, изглежда, че нямат никакъв проблем с третирането на природата като контролируем планетарен ресурс. Те нямат никакъв проблем и с "невидимата ръка" стига тя да не е на пазара, а да е на тяхната клика или на благодетелите им. Съответно те са лишени от всякакви екологични скрупули. Локалното е ценно, не защото е автентично или пък природосъобразно, а защото е полюсът, от който могат да проектират власт.

Онова, за което копнеят родните "антиглобалисти", е просто един тоталитаризъм, която обаче да не е мек, гъвкав и лицемерен. Те искат тоталитаризъм, който да раздава справедливост не чрез комерсиални блага, а през дулото на автомата.

"Антиглобалисти" у нас са най-вече носталгици и бивши комунисти, които ритуално отърсвайки се от "интернационализма" като от левичарско зло, се смятат за оправдани да прегърнат национализма в най-уродливите му и гротескови форми.


19 ноември 2020

За нагледа


 Какво бележи немският термин за наглед - Anschauung - обичаен превод на латинското intuitio?

 

1. Пряк достъп до предмета; т.е. незаобиколен, собствено неопосредстван.

2. Цялостен достъп до предмета; недискурсивен, недискриминиращ и непроцедурен.

3. Фундиращ и изпълващ разбирането достъп.

4. Контекстуализиращ достъп до предмета (последният да не е откъснат от неговия хоризонт на значимост).

 

 P.S. Да, нагледът в пост-кантиански план е един идеал и той съвсем не може да замени всичко онова, което нямаме в когнитивно отношение. 

N.B. Хусерл обаче не абсолютизира ролята на нагледа. Ролята на нагледа се абсолютизира най-вече от хора, които идват след него, които обаче избягват употребата на самия термин.


16 ноември 2020

Търпението

 

Търпението носи в себе си две относително различни значения. Първо: търпението да търпиш въздействие, респективно болка, несгоди, труд(ности). И на второ място: търпението да търпиш времето, да носиш връз себе си бремето на траенето.

И двете, асоциирани с навика, приемат обичайно позитивно значение. Асоциирани с нагласата обаче, съвсем не. Човек не бива да е предразположен да търпи. 

Но във второто значение, дори в контекста на времето, търпеливостта като нагласа носи позитивен заряд. Да си търпелив означава да внимаваш за детайлите, да не избързваш. Една добродетел (Аристотел неслучайно свързва добродетелта с навика) - тъй чужда на нашата епоха.


20 октомври 2020

Множественост и различие

 

В понятието на Хана Арент за множественост (plurality) се съдържа идеята, че потенциалността на това човек да бъде себе си се корени в имплицитното присъствие на безчислените актуални и възможни други хора.

Да, присъствието на другите често снема възможността да се оразлича, свеждайки стратегиите на бъденето различен до имитации на някакви други на другите, но самата потенция да бъда себе си (при все нейната идеална нормативност) придобива своята определеност само в хоризонта на другостта.


15 октомври 2020

Вавилонската кула като екзистенциална метафора

 

Може ли историята за Вавилонската кула да се чете като ключ към жанра на личните биографии?

Ето една посока:

Поради суетност, гордост и свръхамбицията да управлява живота си, човек губи естествения дискурс, който прави нещата смислени. И вместо да разговаря искрено със себе си - той си подава команди на различни неразбираеми езици. Жестикулацията в общението със себе си излиза на преден план.


13 октомври 2020

За разликата между самосъзнание и себесъзнание

 

Само-съзнанието дава самостта като универсална, себе-съзнанието дава себесността като уникална.

Първото е условие за възможността на второто. 

Но заедно с това първото не поражда второто, формата на самосъзнанието не може да даде богатството на себесъзнанието in concreto.


12 октомври 2020

Подпис и трансцендентална аперцепция

 

Емпиричното изтляване (или дори отместване) на пишещия или на говорещия не означава респективното изтляване (или само отместване) на трансцеденталния субект. 

Дори в невъзможността си да открием кой е написал нещо (запазено като писмена), необходимостта на въпросите: Кой го е написал? и С какъв жест го е написал? остава.

Емпиричната аперцепция (и в този смисъл също търсенето на кой?) винаги предполага за собствената си възможност трансценденталната.

Наличието или отсъствието на подпис е ирелевантно по отношение на трансценденталния въпрос. Подписът е най-вече симптом за крехкостта (също и легитимиращата крехкост) на емпиричния субект.

Трацсценденталната аперцепция не може да даде отговор на въпроса Кой е написал нещо?, защото тя не е инстанция на някое от индивидуалните самосъзнания, но тя е условие за поставянето му (на въпроса).

 

05 октомври 2020

За една небалансирана дизюнкция

 

Свобода, Равенство, Братство или Смърт; 

а последното е най-лесно за постигане, о, Гилотина!

Дикенс, Повест за два града

 

 Наистина, последното е тъй лесно за постигане, че дизюнкцията се обезсмисля.

Леснината на смъртта е проклятие за политиката.

 

19 септември 2020

Юношеско

 

He was alone. He was unheeded, happy, and near to the wild heart of life.

Той бе сам. Без надзор, щастлив, досами дивото сърце на живота

Джеймс Джойс, Портрет на художника като млад

 

Така може да се чувства само един юноша. Контрастите на юношеството са наивни, но пък са искрени, безогледни.

Когато остареем интелектуално, онова, което ни дразни в юношеството, е въпросната наивност; а онова, което ни блазни, е въпросната искреност.

 

17 септември 2020

Красота и самоирония vs. хюбрис и озлобление

 

Понякога негодувам от това, колко е лесно човек да се отпусне по течението и да забрави, че най-хубавите неща от живота - музиката, добрата книга - са на една ръка разстояние и е нужно само да се присегнем и ... да им се отдадем.

Това би ни спасило от ресантимента и озлоблението, най-отровните неща в този живот, които в никакъв случай не бива да се превръщат в основа на социално действие.

Нужно е да запазим социалното действие за позитивно настроените и за оптимистите, особено когато те биха могли да бъдат самоиронични (висша добродетел!). Това би им попречило непосредствено да заемат мястото и функцията на онези, срещу които те се надигат.

И за да добавя един класически акцент бих казал: Това да се самоизхвърляш е не само хюбрис спрямо боговете, то е и грях към самия себе си.


05 септември 2020

Литература и еманципация

 

Терапевтичната сила на художествената литература се състои в едно непрекъснато упражняване на способността за въображение, при което аз мога да видя себе си като друг, мога да видя и другите около себе си като други, като различни. И мога да видя дадеността на самия свят като различна.

Това ме освобождава от бремето на заварените и наложените ми отвън идентификации (т.нар. интерпелации).


30 август 2020

За "самопознанието"

Една от най-вредните представи, които могат да бъдат присъщи на на човек е, че той се познава достатъчно добре и знае какво може да очаква от себе си. Подобна представа се основава на монотонността на навика, обусловен от постоянното съжителство със самия себе си.

Тя често се оказва опровергана, но твърде малко хора са склонни да си го признаят. 

Най-неприязнената ѝ разновидност обаче е присъща на особен вид арогантни хора, които, освен че си въобразяват, че знаят какво могат да очакват от себе си, смятат също и че винаги са оправдани да го очакват.


16 август 2020

Назидателно

 

Не се опитвай да бъдеш харесван

Също: Не се увличай по това, че си харесван.

Най-малкото заради това, че ще се окажеш в ситуацията да си харесван от хора, чието мнение не би трябвало да цениш. Или дори би трябвало да презираш.

Из Дневник на Маурицио де Агостини

 

15 август 2020

Дистанция спрямо миналото и хората

 

Колкото е по-голяма дистанцията ни спрямо някакъв отминал период от личната биография, толкова по-дифузни и разредени стават събитията в него. Хронологията губи своята сила и убедителност и ние сме склонни да я претворяваме в нови връзки и с нова последователност.

Дори действащите лица губят своята жива ситуираност и се превръщат в знаци за персонажи, в хербарии на характери. В състояние сме да създаваме нови констелации от напрежения между тях, които преди не сме съзнавали като възможни.

Може би в това има нещо много ценно - тези понастоящем поизтлели фигури вече не са мощни съсредоточия от проекции, които ни обсебват - ние сме в състояние да ги моделираме и изпробваме в нови ситуации, сякаш вече не са живи хора, които бихме могли да срещнем отново.

12 август 2020

Договор и обещание

 

Откъде идва обвързващата сила на договора? 

1. От автономията на страните, доколкото се предполага, че те влизат като страни в договора по собствено решение. 

2. От принципа на реципрочността на предполагаемата изгода - "аз на теб, ти на мен". 

И двете горни условия биха могли да бъдат компрометирани, тъй като едната договорна страна би могла 1) да бъде принудена да се обвърже или пък 2) да бъде лишена от достатъчно информация, така че да прецени адекватно собствения си интерес. 

Но като цяло договорът почива на изконно човешката способност да бъдат давани обещания. Презумпцията тук е, че човек поне частично владее собственото си бъдеще. Или че най-малко владее усилията си да го промени в определена посока.

Първото е твърде амбициозно като предпоставка, второто обаче - напълно реалистично.

 

06 август 2020

Възхвала на Морфей

 
Велико божество е Морфей. Той владее преходите и прехожданията, които са обратими - събуждането за един свят и заспиването за друг.

Благосклонността му е голям дар - да заспиваш и да се будиш без тежест, без болка, без неудовлетворение.

Дарът му се простира дотам, че той би могъл да те сближи с Танатос. Така че да се освободиш от чувство на неудобство или страх. И да те обземе още преживе една лекота - да се почувстваш почти безплътен.

03 август 2020

Мизантропско


Понякога човек може да изглежда тъй невинно. Дотам, че само поради подвижността на очните му ябълки да му припишеш известна одухотвореност дори. Често обаче са достатъчни само няколко думи да размениш, за да разбереш какъв примитивизъм, тесногръдие и всеопустошаваща посредственост може се крие зад тях.
 

Из Дневник на Маурицио де Агостини

02 август 2020

Загърнат в самия себе си


Dedalus, you're an anti-social being, wrapped up in yourself.

Дедалус, вие сте антисоциално, загърнато в себе си същество.

Джеймс Джойс, Портрет на художника като млад


Българският преводач (Николай Б. Попов) е избрал да предаде wrapped up in yourself преразказно, по смисъл - а именно с простичката дума самовлюбен. Обаче английският израз wrapped up in something може да има специфично както буквално, така и преносно значение. Съгласно първото той означава загърнат в нещо, но съгласно второто той може да означава и обзет от нещо. В случая това второ значение стилистично влиза далеч по-плавно в контекста, съобразно което ние бихме могли да преведем и много по-точно:

Дедалус, вие сте антисоциално, обзето от себе си същество.

Но нека се опитаме да експлоатираме физиологически идеята, че човек може да е загърнат в самия себе си. Какво може да означава тя? - Че първоначално по някаква случайна хрумка на природата, той е бил обърнат наопаки - с вътрешните си органи навън. Това, разбира се, е много болезнено състояние. И за да избегне тази перменентна болка, както и полепването на интимна слуз и кръв по околните, такъв човек се е намерил принуден да се увие вторично в собствената си кожа. Подобна процедура естествено е свързана с постоянни неуспехи, а и с чести несекващи опити отново и отново.
И така, такъв един човек оставя постоянна следа от кръв и слуз през живота си, опитвайки се да се загърне в кожата си.

28 юли 2020

За безусловното (също и в естетически контекст)


* По повод на Бележка 2 към §75 на 'Критика на способността за съждение' на Кант.


Антиномиите възникват, когато разумът се довери на естествената предпоставка, че "предметите на сетивата са неща сами по себе си" (виж с. 240). Заедно с това обаче тъкмо те (антиномиите) с оглед на своята неразрешимост под въпросната предпоставка го карат да я изостави и да заеме критическа позиция спрямо самия себе си. А това съответно имплицира той (разумът) да не отъждествява сетивните предмети с нещата сами по себе си, а да разглежда първите като явления в отлика от нещата сами по себе си, които остават недостъпни за познанието.

За разума тук се говори като за най-висшата наша способност (която обединява в себе си интересите и на другите две способности, които са споменати в бележката: разсъдъка (като стоящ за сферата на теоретическата антиномия) и способността за съждение (стояща за сферата на естетическата антиномия). А в частност практическият разум отговаря и за сферата на практическата антиномия. Разумът като цяло тук по отношение на трите сфери е най-добре да се схваща като способността, която никога не остава удовлетворена от обусловеното (а всичко в полето на опита е обусловено) и винаги търси да прекрачи към безусловното.

Немският термин за безусловно е Unbedingt. На английски се превежда unconditioned. Безусловно е критическо-негативен термин, който бележи това, което не е в състояние да бъде включено в непрекъснатата редица от обуславящи и обусловени неща/фактори, например компонентите на каузалната връзка в полето на опита. Безусловното съставлява собствено интереса на разума в качеството му на най-висшата и целяща да предостави завършек способност.

Безусловното в сферата на естетическото може да се представи така: аз изисквам красивото да се харесва и на всички други, независимо от многообразието на условията и конюнктурата, под които те биха могли да бъдат поставени (и която ги различава от мен). Т.е. въпреки че всеки един от нас е различен, бидейки обусловен от своята конкретна среда и от своята психо-физична специфика, естетическото съждение се отнася до безусловното доколкото издига претенцията за съгласието на всички възможни субекти.

До темата за свръхсетивното се стига посредством понятието за безусловно. Безусловното или в позитивен план - тоталността от условията - не може никога да бъде представена адекватно в сферата на опита. Всяко условие в полето на опита може да се разглежда като самото то обусловено от други условия, т.е. всичко в полето на опита е едновременно обуславящо и обусловено, но никога безусловно. Питайки се за онова, което отива отвъд редицата от условие и обусловено, ние сме изтеглени от разума към сферата на безусловното, която от своя страна предполага един свръхсетивен (или интелигибилен) субстрат, който обаче не е в състояние да бъде познат. Макар че според Кант той може да бъде определен с оглед на изискванията на моралния императив и на символната роля на естетическото.

Това означава, че антиномиите могат да бъдат разрешени, само ако сферата на безусловното (респ. свръхсетивното) бива схваната на страната не нещата сами по себе си, в отлика от интуитивната достъпност на предметите на сетивата.

***
Допълнение: Върху разликата между свръсетивни / ителигибилни предмети и неща сами по себе си.

Неща сами по себе си е по-бедният термин. Той в определен смисъл означава несетивни неща, лишени от определеността на пространството и времето като форми на нашия наглед. Свръхсетивните (интелигибилни) предмети за разлика от чисто негативно характеризираните неща сами по себе си са вече и позитивно определени, чрез постулатите на практическия разум и функцията на рефлектиращата способност за съждение.

Интелигибилни предмети буквално означава буквално от латински постижими чрез интелекта (разсъдъка или разума) предмети. В този смисъл той е дори в по-голяма степен позитивно определен термин от термина свърхсетивни (надхвърлящи сетивата).

25 юли 2020

От кривото дърво на човечеството


От тъй кривото дърво, от което човек е направен, нищо съвсем право не може да бъде издялано.

Имануел Кант,
Идея за една универсална история 
от космополитична гледна точка


Това са малко известни у нас думи на Кант, които иначе универсално често се цитират.
Оригиналът на немски гласи: Aus so krummem Holze, als woraus der Mensch gemacht ist, kann nichts ganz Gerades gezimmert werden.
Най-често срещаният превод на английски е този: Out of the crooked timber of humanity no straight thing was ever made.

Няколко импилицтно съдържащи се в тази мисъл моменти ми се струва важно да се изявят. Те са следните:

1. Да се отнасяме винаги критично и със съмнение към естествения потенциал на човечеството.

2. Да не не се самозалъгваме, че разумът винаги има последната дума по отношение на това, което сме.

3. Да осъзнаем, че разумът има последната дума само по отношение на това, което трябва да бъдем.


Последното е от особена важност, защото неразбирането му често води до превратни тълкувания на моралната философия на Кант.

17 юли 2020

Размиването на границите


Интересен е въпросът "размиват" ли се наистина границите между човешкото и нечовешкото в съвременната пост-индустриална и информационна епоха? Идеологиите на трансхуманизма и постхуманизма проявяват склонност както да аргументират, така и да промотират едно подобно размиване.

Нужно е обаче да се отбележи, че самото размиване си има своите ясни граници. Ние все още не сме дали никакви 1. граждански 2. политически и 3. юридически права на животните и машините. Но би било интересно да помислим под какви условия бихме го направили.

За да го направим не е ли нужно да се конституират поне две страни на един възможен диалог - между хората от една страна и не-хората от друга? Изглежда това не е непременно нужно - в някои национални законодателства вече се правят опити да се въведат права на реки, планини, отделни географски области и може би отделни животински видове. В комичен PR акт пък феминизиран робот пък беше обявен за гражданин на Саудитска Арабия.

Може ли обаче в подобни тенденции да се открие нещо ново, съответстващо от своя страна на класическата идея за гражданските права? Не. - Без някаква форма на интерактивен диалог (естествено езиков по своя характер) не е възможно да се конституира някаква симетричност и реципрочност във взаимоотношенията между коренно различни "субекти" (например между хора и местности, между хора и животни, между хора и машини).

25 юни 2020

Понятие за феномен


Феномен е това, което не може да остане незабелязано.

Това е едно просто и стегнато мое определение за феномен. Намирам го за ценно поради това, че то се съгласува едновременно както с нашите интуиции за значението на думата феномен, така и с традицията на феноменологическата философия.

Но с това определение само е набелязан проблемът, защото:

Условията за забележимостта на феномена често остават неразбрани.

Поради което и феномените са едновременно непосредствено  достъпни и непосредствено изопачени (поради горе-споменатото неразбиране).
Методологическата задача на феноменологията е да направи условията на забележимост или на достъпност на феномена разбираеми.

17 юни 2020

За мъдростта, лудостта и разума


Мъдростта често означава да следваш лудостта си,
а не разума си.

Е.-Е. Шмит, Посетителят


Често, но не винаги. Мъдростта всъщност означава да знаеш кога да следваш лудостта си и кога - разума си.

И затова е толкова трудна. Собствено невъзможна.

16 юни 2020

Вземането на решения и ordo amoris


Какво представлява вземането на решение? - Предпочитането на някакво бъдещо състояние на нещата пред друго такова, както и убедеността, че трябва да действаме съобразно това предпочитание.

Но въз основа на какво става предпочитането на дадено състояние на нещата пред друго такова? - Въз основа на ценности.

За нас е невъзможно да действаме без някаква имплицитна подредба на ценностите.
Макс Шелер нарича тези подредба от ценности, която определя нашата тяга или отблъскване спрямо определени неща от света - ordo amoris.

13 юни 2020

Разбиране и феномени


Как можем да гарантираме, че говорим за едно и също, когато зад една обща дума всеки може да поставя, а и поставя - своята идиосикратична смесица от представи и асоциации? По емпиричен начин, разбира се, това не може да бъде гарантирано. Никой, съгласно мисловния експеримент на Витгенщайн, не може да погледне в кутията (или в главата) на някой друг и да се увери, че там има същото нещо като онова, което той нарича "бръмбар".

И все пак има сериозни емпирични указания в подкрепа на това, че хората все пак се разбират. Хората например съумяват да построят къща заедно или пък съумяват да се появят на едно и също място по едно и също време въз основа на уговорка. Нещо, което би било невъзможно, ако между тях цареше пълно вавилонско разноезичие.

А какво би се получило, ако си зададем сериозно въпроса: При какви условия е възможно, хората все пак да се разбират? Най-естественият отговор би бил този: Възможно е въз основа на априорното обстоятелство, че нещата, които се представят пред разума им, са едни и същи.

А за нещата, които се представят пред разума (или пред съзнанието ни) във феноменологията вече има един утвърден термин - феномени.

02 юни 2020

Легитимност срещу легалност


Думата легитимност има две несходни и аналитично различими значения. "Легитимен" може да означава 1. съобразен с правилото, със закона (лат. lex, legis), т.е. легален (това е твърде тясно значение), но може да означава наред с това  и 2. оправдан, в смисъла, в който използваме например съчетанието "оправдано действие".

Но какво прави дадено действие оправдано? Явно това не е неговата легалност, т.е. съобразността с буквата на закона. Това, което прави едно действие оправдано е това, че въпросното действие вътрешно носи правото в самото себе си, т.е. то е справедливо. В този втори смисъл на думата, например когато кажем "легитимен протест" имаме предвид справедлив протест.

Естествено, не всички легални протести са легитимни и не всички легитимни протести са легални (т.е. не всички легитимни (оправдани) протести са съобразени с конюнктурното право на дадена страна).
Двете понятия легален и легитимен не са подчинени като частно и общо, а са кръстни. Казано накратко: някои легални действия са легитимни, но не всички; също и някои легитимни действия са легални, но не всички.


P.S. Кант би направил нещата още по-сложни, защото той, от една страна приел разликата между 1. легалност и 2. легитимност на една постъпка, но от друга, естествено, би настоял да имаме предвид и още едно потенциално нейно качество - 3.нейната моралност.

28 май 2020

Късност по време и априорност


Късно появила се по време [идея] не означава, че тя не е априорна.

Идеята за каузалността като ефициентна каузалност се появява в изчистен вид едва през Новото време (Декарт и сл.), но това съвсем не означава, че тя не е априорна по отношение на разбирането ни за природата.

19 май 2020

Най-новото


По отношение на схващането за време в един по-дългосрочен план има нещо твърде досадно: фетишизирането на онова, което е последно, актуално, на най-ново. По-какво най-новото то има своите свръхпретенции? По това, че то е последното или по това, че то е окончателното? Явно не по второто - ами моля Ви се, тогава по-скромно! След нас ще се изредят толкова много, дори безброй други претенции.

Както казва Рикерт:  Погледнато исторически последното е бременно със своята пред-последност.



Възприятието за време


Възприятието за време е нещо чудно. Не просто всеки момент от възприятието следхожда един момент и предхожда друг момент, но и всеки един момент носи своята раница от минало в самия себе си. Т.е. цялата безкрайна редица на времето присъства проектирана вътрешно в един единствен момент.

11 май 2020

Има ли нужда от нещо трето?


Между две неща функцията на третото е да свързва или да разделя. Възможна ли е непосредствена връзка - без нещо трето?

Това е онтологически въпрос. Хегел отговаря утвърдително. Непосредственото е първото, но то в определен смисъл е и примитивно първото. В непосредственото все още нямаме различие между две, а още по-малко - нещо трето.

Означава ли това, че всяко опосредстване е развитие, надграждане? Или пък то в оптиката на Русо е поквара, упадък?

А кой казваше, че онтологията не била актуална?

30 април 2020

Идеи в полза на един карнавал на парите


Като бях малък, може би още на 10 години, бях измислил една чудесна икономическа политика. Нали именно държавата печата всичките пари? Ами защо тогава не напечата достатъчно пари, така че всички хора да бъдат богати?!? - Чудех се, как държавата може да  е толкова глупава и егоистична, че да не иска всичките ѝ граждани да са добре.

Забелязвам, че и в днешния ден у нас много хора, израснали по време на "плановото стопанство", все още не са надхвърлили тази детска мъдрост. Всъщност те са убедени, че всички капиталистически държави (с изключение на православна Русия и народно-прогресивен Китай) все пак се занимават само с печатане на пари, но накрая се получава така, и че повечето от тези напечатани безполезни хартийки влизат най-вече в джобовете на богатите.

Това е наистина един безумен механизъм - как става така, че богатите безспирно печатат едни и същи хартийки без стойност, че и отгоре на всичко ги пазят само за себе си? Те са по-глупави дори и от някои колониалисти на времето, които са раздавали на туземците с щедра ръка цветни стъклени мъниста, само и само за да спечелят благоволението им.

Защо поне веднъж в годината правителствата не направят един карнавал на парите и да пръскат тези хартийки като конфети по улиците?!? И няма да имаме нужда нито от хляб, нито от зрелища, защото с парите ще можем да си купим и двете. А и ще се повеселим малко с вида на тези подли цветни конфети - как се валят в краката ни! Това, разбира се, едва след като развенчаем една друга измама - тази за вируса.


P.S. Впрочем стойността на парите е една наистина приета на доверие (credit) стойност, но тя наред с това се определя и от търсенето и предлагането. Ако числото на паричните знаци в обръщение значително надхвърля числото на предлаганите блага, то въпросните парични знаци ще са подложени на инфлация (т.е. съгласно етимологията на думата - надуване).
Заедно с това не бива да се забравя, че ние в определен смисъл ежедневно кредитираме с доверие финансовите институции, приемайки парите като подходящ еквивалент на положения от нас труд.


22 април 2020

За статуса на трансценденталното


Трансценденталното не е нещо само по себе си "пред-положено" или "пред-поставено", а нещо, трябва да бъде установено като валидно (или важащо) за да бъде възможно нашето научно или ежедневно познание, или нашите етически и естетически оценки, или нашето социално взаимодействие.

Това означава, че трансцеденталното съставлява условията за възможност на нещо, което ние вече така или иначе извършваме или живеем.

09 април 2020

Ретроспективно: За реконструирането на смисъла


Ето един мой предишен, но сега в определен аспект актуализиран текст:

За Декамерон и реконструирането на смисъла

04 април 2020

Разликата между опит и съзнание


1. Съзнание е термин, който ни поставя извън света и ни противопоставя нему в качеството ни на негови наблюдатели. Опит, напротив, предполага, че ние винаги си имаме работа със света от една вътре-светова перспектива.

2. Съзнанието е действено, то е определено откъм акт и е проециращо, докато опитът е наред с това пасивен, приемащ, интериоризиращ. Терминът опит подчертава възможната активност и на света, а не само на Аза.

 3. Опитът предполага заедно с това една акумулация, процес на натрупване, който в определен смисъл е исторически. Бихме могли да кажем, че нашето взимане-даване със света е резултат и от опита на предишни поколения. Съзнанието за разлика от това е автономно, развиващо се по свои вътрешни принципи, което го прави настроено критично по отношение на културното наследство.


Именно поради това Хайдегер в Битие и време тенденциозно избягва термина съзнание (Bewusstsein), докато с охота използва термина опит (Erfahrung).

31 март 2020

Бедствие и крайност


Бедствието е парадигмален пример за това, което разколебава нашата вяра в един смислен, рационален и предвидим свят. Бедствието не дискриминира между богат и беден, вярващ и циник, висок и нисък, добър и лош, бял и мургав, близък и далечен... Или поне не дискриминира съгласно някакъв смислен екзистенциален (а още по-малко морален) критерий. Ако някой загуби най-близките си хора в резултат на бедствие, той - съзерцавайки как живота продължава наоколо - не ще може да получи отговор на въпроса: Защо това се случва точно на мен?

Бедствието не може да бъде вкарано в смислен наратив, макар че може да бъде вкарано в статистика. Затова е много силно изкушението да го отдадем на неведомото - съдбата ("така е било писано") или на конспирацията ("така е било планирано"). И двете посредством shortcut предлагат финални обяснения, без да им се налага да навлизат в тъй досадните детайли кое обуславя кое и как.

Трябва да се примирим, че бедствието не подлежи на осмисляне. На осмисляне подлежи само нашия остатъчен живот. И това е още един белег за нашата крайност. Ние сме крайни не само защото дадени органични РНК-единици (вируси) могат да използват тялото ни за своята неограничена репликация, а и защото не ни достига жизнен смисъл.

28 март 2020

За интелектуалния сърбеж


Чувствали ли сте понякога нещо подобно? - Искате да кажете и споделите толкова неща, че не знаете откъде да започнете? И резултатът винаги се оказва незадоволителен и продължава да ви сърби?

Всеки конкретен текст, който сте произвели, ви се струва немощен, ограничен, скудоумен? И от него още повече продължава да ви сърби...

26 март 2020

Благодаря


Четенията в този блог през последния месец значително са се повишили. Възможно е, това да се дължи донякъде на карантината, тъй като онова, което твърде много ни натрапва, че сме тела, е в състояние да ни напомни, че сме и духове.

Най-вероятно това се дължи също и на малко помощ от приятели.

Но така или иначе искам да благодаря на всички нови читатели в тази блог и да споделя, че е чудесно да знаеш, че мислиш с някого на обща честота.

На страната на животните


Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е.

Оруел, Животинската ферма



В такива случаи е най-добре да си на страната на животните.  
Прасето не печели от човешкото лицемерие, човекът не печели от прасешката лакомия. 

16 март 2020

Конспирациите


Бедата на съвремието е, че в един разомагьосан свят се отваря твърде много пространство за конспиративното мислене. То всъщност не е същинско мислене, а инстинкт, инстинктът, обусловен от необразоваността и на липсата на широк интелектуален хоризонт.

"Конспирациите" са новият тип магии за примитивното съзнание.

13 март 2020

Разликата между силно и ценéно и проблемът за симулацията


В принципа на Ананке е възможно обаче да има йерархия, при това амбивалентна. Нуждата да утоля глада си е може да е далеч по-силна от нуждата да чуя симфония от Хайдн, но е напълно възможно аз да ценя удовлетворяването на втората нужда далеч повече.

Т.е. тук силното не е по необходимост ценéно, и ценéното не е по необходимост силно. У Макс Шелер има подобна идея: духът е слаб, той няма своята енергия от само себе си, но заедно с това той е принципиално различен. Той съвсем не черпи своята мотивация от живота, както всичко останало.

Всъщност в първата половина на 20-ти век има нещо като склонност към апологизиране на слабостта на духа не само у Шелер, но и у други автори. Вероятно това произтича от една завоалирана интелектуална гузност поради случилото се през Първата световна война, гузност, преживявана от името на човечеството (humanitas) като цяло. Имам предвид, че посредством идеята, че духът е принципиално немощен, той бива освободен от отговорност за безумието на войната и механиката на изтреблението.

Но характерно е, че тази слабост на духовното се интерпретира същевременно като неговото достойнство. Това вероятно е остатък от романтизма.
През 21 век обаче, вече никой на е склонен да се въодушевява от една вероятно достойна, но дълбинна немощ на духовното като цяло. Защо? - Защото духовното напоследък е неразличимо от неговата симулация.

12 март 2020

'Моля прочетете това!' и принципът на Ананке


Моля, прочетете това!

Прочитайки горното, всъщност вие прочитате надпис, който гласи: Моля, прочетете това!
Прочитайки и него всъщност вие прочитате надпис, който гласи: Моля, прочетете това!

Ако предположим безусловно доброжелателство у ваша страна и отсъствието на всякакъв друг подтик, вие ще продължите да четете авторефлексивния текст до безкрай.

Но всъщност в живота нещата съвсем не стоят по този начин. И това е така, защото в живота тъкмо влечението и болката са основания за постъпки, а не просто инструкциите. А в корена на влечението и болката стои нуждата, която някои автори твърде евфемистично наричат: чувството за удоволствие или неудоволствие.

Нуждата е безпрекословен принцип, който поради това можем да назовем с античното име Ананке. Не случайно и двете думи (Нужда и Ананке) носят женски имена. Защото тук става дума за нещо като пъпната връв на живота, а пъпната връв свърза всеки един от нас с Майката.

Въпрос, който обаче е от ценностно естество, е следният: Трябва ли да възхваляваме акта на срязване на пъпната връв като най-висшия акт на еманципация?!?
Но също така: Възможен ли е изобщо подобен акт и още повече възможно ли е аз да го извърша по отношение на самия себе си?!?

11 март 2020

"Съвсем същите притежания"


Повест за два града е един от зрелите исторически романи на Дикенс от 1859. Посветен е на смутните времена около Френската революция, а двата града, за които става дума в заглавието са Париж и Лондон.

Забележително е, че още в трета глава Дикенс започва с една чудесна философска импресия относно неведомостта (непознаваемостта) на вътрешния човешки свят и за това, че "всяко човешко сърце е в някои свои идеи и въжделения тайна и за най-близкото до него сърце".

Дикенс дори асоциира тази тайна на сърцето с тайната на смъртта и задава в определен план реторичния въпрос: Дали пъплещите около мен живи хора са в някакъв смисъл повече прозрачни и достъпни за мен от онези, които вече спят в гроба?

Любопитно е обаче, че Дикенс завършва тази импресия относно нередуцируемостта на човешкия индивид до нищо външно с една концепция, която пряко черпи своя най-радикален патос от идеите на Френската революция. А именно идеята, че що се отнася до "естественото и неотчуждимо наследство" (natural and not to be alienated inheritence) на всеки човек и най-обикновеният сред хората "обладава съвсем същите притежания" (had exactly the same possessions), както и кралят, първият министър и най-богатият търговец в Лондон.

07 март 2020

За струнните квартети и съвременната музика


Струнният квартет се състои от две цигулки, виола и чело. Йозеф Хайдн се счита за бащата както на ансамбъла, така и на жанра, тъй като при него той добива установената си форма. Квартетът е може би оптималната форма за разгръщането и съчетаването на двата основни елемента на класическата музика: хармонията (синхронността) и мелодиката (диахронността). Това са респективно едновременността и последователността на тоновете във времето.

Може би музиката битува именно в неразличимото единство на двете, или всъщност на трите. Защото трябва да добавим и ритъма - той подобно на мелодиката е също диахронна форма. Музиката е тоталното единство на трите: хармония, мелодика и ритъм.

Съвременната поп-музика страда от дефицит на хармонии, в нея хармонията е сведена до прости акорди. В нея просто има или твърде много ритъм (рап и техно) или твърде много мелодия (шлагерен поп и латино).
Рокът и джазът са далеч по-пълноценни откъм хармонии и контрасти и в този смисъл те стоят по-близо да класиката. Не е случайно, че те и чисто стилово са далеч по-отворени към привличане на класически мотиви.

04 март 2020

За бързането и симфониите


В живота не бива да се бърза. Защото всяко бързане ни приближава по-бързо до смъртта. И предвид, че не сме сигурни какво трябва да очакваме от нея с оглед на потенциалната ѝ вечност, най-добре е да я предвкусваме търпеливо.

[Екзистенциално отклонение: И все пак би било тъжно, ако в нея (в смъртта) отсъстват близките хора, музиката и пшеничената бира. Друг е въпросът дали една подобна оценка 'Би било тъжно!' е възможна или дори релевантна от една свръхличностна перспектива.]

Представете си обаче да превъртите ускорено една симфония напред, за да се запознаете по-бързо с нея. Нелепо е, нали?

02 март 2020

Исторично и свръхисторично


Интересът - (от типа на този на Фуко) какви базисни мисловни структури и какви социални практики правят даден мислител възможен - е по-скоро исторически, а не философски интерес.

Защото със сигурност въпреки стеснения исторически хоризонт, от който всеки един даден мислител твори (и който хоризонт съответно го прави винаги донякъде ограничен и ирелевантен), у него също така със сигурност ще се намери и една свръхисторична значимост с оглед на човешката ситуация изобщо, която значимост е в състояние да го направи потенциален събеседник на всяка една дадена съвременна (т.е. актуална) епоха. Ние най-малкото претендираме, че от всеки достатъчно задълбочен автор има какво да научим (поне с оглед на историята, а опосредствано и с оглед на настоящето), дори и да считаме, че наученото може да важи най-вече в негативен план (в качеството му да бъде корективът на чуждото).

Неглижирането на една подобна свръхисторичност (общо поле на диалог между епохите) ще постави под съмнение изобщо идеята за една континуалност между отделните исторически епохи и нещо повече: ще обезсмисли заниманието с история от гледна точка на едно настояще, разбирано като самодостатъчно с оглед на потопеността му в неговите собствени структурни ограничения.
Идеята ми тук е, че историчното, лишено от свръхисторичното, само́ снема себе си, лишавайки се от смисъл.

29 февруари 2020

Машина, мотивация и отговорност


Изкуственият интелект няма мотивация нито да мисли, нито да познава, нито да доминира.

В случай че му ги приписваме, ние го предпоставяме като съзнание. А това означава, че преди да сме утвърдили машината като способна на интелект, ние сме я предпоставили като способна на съзнание.

Тук е важна разликата между интелект и съзнание. Едното не води непосредствено до другото, макар че у съществата, които познаваме (хората), те обикновено са свързани.
Машините като че ли представят пред нас казус на възможната еманципация на интелекта от съзнанието. Да изчисляваш без да го съзнаваш. Да обработваш информация без да го съзнаваш. Това също задава също и хипотетичната възможност за еманципация на интелекта от живота.

Но ние няма как да не носим отговорност за онова, което проецираме върху (и желаем от) машината като способности. Подобни проекции съвсем не могат да ни освободят от естествената ни ангажираност с човешкия свят.

Човек има мотивацията да мисли; а машината?



Не е възможно да се разбере защо човек, който не би имал никакви желания и от нищо не би се страхувал, ще си прави труда да разсъждава.

Русо
Дискурс върху неравенството


Това е аргумент от страна на Русо в полза на приоритета на афективния и емотивния живот над интелектуалния. У Кант може да се открие паралелен аргумент в полза на приоритета на практическия разум над теоретическия.

Но това, което Русо всъщност предлага, е един мисловен експеримент. Той ни приканва да си представим човек без никакви желания и без никакви страхове. Човек, който не се стреми към нищо и не бяга от нищо. Такъв човек не би имал мотив да ползва интелекта си, дори и в случай, че притежава такъв. (Това е така, освен ако не прегърнем перипатетическата идея за естествения стремеж у всеки човек (или интелект) към познание и не настояваме подобно на перипатетиците, че подобен стремеж няма нито прагматическа, нито практическа природа, а е чисто теоретичен по своето естество).

Подобен един експеримент извиква контрастните ситуации на неподвижния двигател на Аристотел и на машинния изкуствен интелект. Неподвижният двигател на Аристотел не би имал нужда от мотив да мисли, защото той така или иначе би мислил безкрайно самия себе си, просто защото такава му е природата. Един изкуствен интелект обаче не би ли имал нужда от собствена мотивация да мисли? Това, което му се задава чрез команди, не би ли следвало да произлиза от импулс на собствената му природа (или още по-лошо: от собственото му решение)?

И една свързана тема: със сигурност ли е прав Ницше като твърди, че волята към познание е форма на волята към доминация (мощ)?
Какво би означавало това за казуса на машината, дори и в случай, че Ницше е прав? 

Изкуственият интелект няма собствен мотив (воля) нито да мисли, нито да познава, нито да доминира.
В случай че му ги приписваме, ние го предпоставяме като съзнание (mind). А това означава, че преди да сме утвърдили машината като способна на интелект, ние сме я предпоставили като способна на съзнание.

20 февруари 2020

За омразата към настоящето и страхът от бъдещето


Тъжно е, колко много хора в съвременна България носят примитивна омраза към настоящето, поради вкопчеността си в едно идеализирано от самите тях минало. Тази инстинктивна омраза към настоящето, примесена със страх от бъдещето, се е просмукала и у млади хора, които сега правят своите първи стъпки на откривателство в живота.

Какво ще открият те в живота? – Със сигурност не зашеметяващото богатство на по-старата литература, със сигурност не красотата на класическата музика, но наред с това - със сигурност не и каузите за едно по-добро бъдеще и за един по-зелен свят.

Отвратително е, че внушаването на гореспоменатите примитивни чувства се е превърнало и в официозна политика на повечето български медии. Не съм сигурен в каква степен това се дължи на конюнктурен интерес, на чисто човешка глупост или на целенасочена пропаганда, но съм сигурен, че и трите дават своя принос към вакханалията от страхове и омраза.

17 февруари 2020

Относно хамартията


Има ли античното понятие хамартия някакво приложение и днес? Поради плакатността на образите все по-малко; забелязвам, че това вече отдавна важи дори и за европейското кино.

Хамартията традиционно внася една вътрешна амбивалентност в образа. Благодарение на хамартията героят се разгръща пред очите ни като от една страна виновен, но от друга - и невинен. Той едновременно ни дистанцира, но и привлича - кара ни да му съчувстваме. Това е ценен принцип, защото филми или книги, в които ние нямаме някакъв мотив поне частично да се идентифицираме с някой от героите, са плоски.

Ясно е, че филмите, които се правят изключително за подрастващото поколение и които акцентират най-вече върху визуални ефекти, не разполагат вече с никакво зрително време за разгръщане на персонажите. Най-много да ги вкарат в няколко пространни назидателни и пошли диалога (монолога), разположени между стандартната скорострелна обмяна на остроумности, свистежи, изстрели и тупаници.

Питам се обаче за другите филми. Дори и в претенциозните филми за възрастни обичайно ни се представят някакви плакатни типажи, които са под бремето на някаква "травма" (онкологично заболяване, бисексуалност, садистични наклонности, гениалност или пък комбинации от въпросните). А травмата обикновено се представя като нещо, за което ние не носим никаква вина, тя е нещо в природата ни (гените ни) или просто сполетяло ни.

***
В класическото понятие за хамартия винаги има една двойственост на ведение и неведение, в която трагическият герой е поставен по отношение на самия себе си. Той едно временно знае и не знае кой е самият той. Той едновременно носи и не носи отговорност за това кой е самият той. Тази класическа амбивалентност - винаги съдържаща нови потенции за развитие - трябва за бъде съхранявана в наративните изкуства.

12 февруари 2020

Чувство, оценка, ценности


I can't help but feel what I feel.
Не мога да променя, че чувствам това, което чувствам.


Да, чувството е непроизволно, а също - непреднамерено. Дори да не бих искал да чувствам антипатия към някого, това не би променило непринудеността (спонтанния характер) на въпросната антипатия.

И все пак в чувството имплицитно се съдържа оценка, то не се отнася дескриптивно към света (или към нещо / някой от света), а нормативно към него - приемайки го или отхвърляйки го. 

От какъв характер е тази нормативност и по какво тя се отличава от моралната нормативност?

Тук забележителен ми се струва фактът, че не само моралните съждения, но и чувствата се отнасят към ценности. Нещо, което за пръв път изглежда е установено в най-новата философия от Макс Шелер. В това отношение той дори е бил известно време самотник. (Сещам се, че и Юнг приписва ценностен /оценящ/ характер на чувствата, но той вероятно е повлиян поне косвено от Шелер). Моля, ако някой се сеща за препратка към друг автор преди Шелер, нека да ми пише!

06 февруари 2020

Система срещу самота


Твоят престой в лагера бе по-скоро алегория, ако ти е позната тази дума. Той е алегория за това колко възмутително, колко безогледно един смисъл може да се внедри в една система без да стане неин термин.

Дж. М. Кутси
Живот и страдания на Майкъл К.



Личностният смисъл винаги е "чуждо тяло" за една система. Това е така, защото системата претендира да разпростира самодостатъчността си върху всяка своя част.

В този план на мисли, възможно ли е една система да бъде инхерентен носител на смисъл в противовес на индивида? - Не. Защото чрез тотализация тя унищожава интерсубективния хоризонт, в който изобщо е възможна общност и общностен смисъл. 

До такава степен, че единственият ѝ враг се явява самотата на индивида в простотата на неговия живот. Или в простотата на неговата свобода.
"Аз просто не участвам в масовките!". И това не е лозунг, това е естествена реакция.

Тази самота в тоталитарните режими може да функционира тихо и скрито на ниво група или на ниво семейство. В съвременния пост-индустриален свят обаче това е невъзможно. Ти си длъжен да заемеш поза, ако искаш да бъдеш лайкван. Съответно всяка група днес тежнее към това да се вулгаризира до facebook-група. В такава група самотата не се толерира, тя се наказва. - "Ако отказваш да носиш рекламния надпис на нашите фланелки, ти си враг".

28 януари 2020

Желанието да се провалиш


Желанието да се провалиш често идва напук на обсебващия характер на желанието да успееш.

Дали желанието да се провалиш е от втори ред и в този смисъл е мета-желание? - Не, то често е толкова първично както и първото,  просто в един момент ти писва и си казваш, че само пълният провал би донесъл мир на душата ти.

Наполеон пред Ватерло сигурно неведнъж си е казал: Ако ще губя, нека да загубя както трябва, та най-сетне всичко да свърши!

Палиативните загуби са жалки! Наполеон е трябвало да има силата да се самоубие. Като римлянин!

27 януари 2020

Понятието за a priori като противодействие срещу хюбриса


Може ли понятието a priori да бъде интерпретирано екзистенциално? Да, нещо подобно е вече направено от Хайдегер.

A priori бележи неусвоимостта и в някакъв смисъл неподвластността на нашето собствено съществуване, доколкото то е определено от това какво биващо сме ние, в самата ни тенденция да усвояваме света. В този смисъл, казано метафорично, то е онова от нас, което винаги остава откъм гърба ни.

Усвоявайки и обективирайки света и самите себе си, в нас неминуемо заявява себе си един необективируем остатък. Това е самото априори.
Да, априорното обслужва обективацията, но същевременно и полага нейната граница.

Така че понятието за a priori е призвано да укаже нашите граници и с това да укроти нашия догматичен и експанзионистичен хюбрис.
То, напълно съобразно с идеята на Кант, е критическо, а не обектно понятие.

21 януари 2020

Като пухче от топола


Интелектуалността е застрашена от това да се откъсне от своя корен (или от своя ствол) и подобно на пухче от топола да се понесе из въздуха.

Но кой е коренът на интелектуалността? - Това е екзистенциалната загриженост.

Онзи човек, който е застанал пред бремето на миналото и се пита какъв е смисълът от книгите, които е изчел, вече безвъзвратно я е загубил (загрижеността). Той е вече празен и се носи из въздуха. Най-много злоба и неудовлетвореност да съпътстват неговия полет.

Но сред власинките на пухчето отсъства семето за нов живот.

17 януари 2020

Мода, спекула, кредит, инвестиция


Предишният ми текст ми обърна внимание върху една необичайна "логика" на пазара. - Модното. При модното търсенето толкова бързо надскача предлагането, че отваря пространството за спекула.

Спекула е възможна, най-вече когато се появява някаква нова мода или обсесия (тук се абстрахираме, разбира се, от липсата на някаква базисна за потребностите стока). Например манията по лалетата в Холандия през 17-ти век (виж Tulip mania) или пък акциите на Мисисипи компанията в предреволюционна Франция, началото на 18-ти век (виж Mississipi Bubble).

Икономиката е невъзможна без фактора време - т.е. доверие или недоверие в бъдещето (което частично се основава и на съответен опит в миналото).
Основният икономически термин кредит означава от латински тъкмо доверие. Оказваш доверие някому, че ще ти върне парите в бъдеще време. Да инвестираш означава пък от латински буквално да облечеш нещо в някаква очаквана бъдеща стойност.*

В основата и на двете (кредит и инвестиция) стои безметежната за модерността вяра в принципа на икономическия растеж. 

____________
* Колкото и да е странно думата "инвестиция" има общ корен с думите вестиарий и вестибюл, тъй като те идват от латинската дума vestis - облекло, респективно глагола vestire - обличам.

13 януари 2020

За пазара на идеите


Колкото е по-бедно едно понятие и съответно нашето разбиране за него, толкова е по-алчно то за нови контексти на собствената си употреба. Подобни понятия често са свързани и с фетишизирането на техните термини.

Именно клишетата имат най-висока стойност на пазара на общото мнение (това са т. нар. "идоли на пазара" по Бейкън).
Напук на очакваното, търсенето им се повишава с предлагането.

06 януари 2020

За човека и пред човеци


За човека ми предстои да говоря и пред човеци.

Русо,
Дискурс върху неравенството



Странно е дори само да си го помислим как в антропологията, и предметът и субектът и адресатът на изследването собствено съвпадат. Това е човекът.

Подобно съвпадение може да води със себе си и въодушевление, и съзнание за бреме, и чувство за обреченост, защото съдържа в себе си неимоверен риск.

Не на последно място и поради имплицитното неравенство, с което самото човешко (и като 1. мислене (способност за съждение), и като 2. готовност за състрадание и като 3. конюнктурни възможности за развитие) е разпределено измежду хората.

02 януари 2020

Телеология без телос


Третата критика на Кант, Критика на способността за съждение, е известна с това, че в своята естетическа част предлага идеята за една телеология без телос ("целесъобразност без цел").

Диференциация на телеологическото можем обаче да открием още във втората критика, Критика на практическия разум, с нейното разграничение между способност за желание и същинска воля. Първата е определена откъм обекти (в качеството им на преследвани цели), а втората откъм определящи основания (максими или собствено принципи), при което волята може да е собствено телеологична, без да е детерминирана непосредствено откъм цели (които за жалост биха могли да бъдат само емпирични по своя характер).