30 декември 2010

За празниците


Празниците могат да се основават върху три неща: 1. традиция, 2. конвенция или 3. личния ентусиазъм на празнуващия. Това, че третото е най-сигурната основа за един празник, го знае с определеност по-веселата, а вероятно и по-добрата част от човечеството. А това, че личният ентусиазъм не винаги съвпада с традицията, а още по-малко с конвенцията, го знае с определеност по-проницателната и вероятно също по-добрата част от човечеството.

У нас преобладават празниците, които се основават върху конвенция. А тя като основа за един празник означава, че отделни хора се организират по външен почин с цел да убедят себе си и околните, че празнуват. Като цяло една твърде печална инициатива. А ако добавим, че конвенцията, която стои в основата на въпросното конвенционално празнуване, може да бъде тази, че съгласно определена културна перспектива точно във въпросния ден планетата Земя завършва пълна елиптична обиколка около слънцето и следователно на следващия ден ще започне "нова година", тогава нещата биха могли да се получат дори още по-печални.

Затова нека загърбим конвенционалното празнуване и да кажем наздраве за по-добрата част от човечеството. И наздраве на всички останали!

25 декември 2010

Същността на християнството


Същността на християнството може да се изрази в следното твърдение: любовта е свобода и свободата е любов.

Най-трудната свобода е свободата от самия себе си. А който обича, той е свободен от себе си.
Обсебеният от себе си - не обича.

21 декември 2010

Единствен и единен


"Един единствен" и "единен" съвсем не е едно и също. Един единствен говори за уникалност, докато единен говори за вътрешно единство. Онова, което е единствено по рода си нито е задължително нещо просто и несъставно, нито непременно представлява завършено единство.

И все пак човек е склонен да смесва двете определения. Това идва от там, че той изпитва благоговение пред уникалното и поради това той не може да си го представи като комплекс, сбор или в незавършен процес по неговото формиране. Уникалното поради това, че не подлежи на включване в клас, бележи загадка. Също и единното, защото естественият ход на живота, казват*, е към разпад, ентропия.

________________
* Вероятно мамят.

17 декември 2010

Българското "изкуство" и огледалото


Същинският проблем на българското "изкуство" от последните 15 години (имам наблюдения най-вече върху киното, поезията и литературната критика, която не без основание също претендира да е поезия) е, че то се случва пред огледалото.

Поради това то се появява на бял свят замърсено освен от персоналната секреция на "автора" си, също и от един инфантилен нарцисизъм.

16 декември 2010

Силата и слабостта като страх


Силата е страхът от това да се окажем слаби, слабостта е страхът от това да се окажем силни.

А потенцирани* в собственото си определение:
'Силата' е страхът да сме силни, а 'слабостта' - страхът да сме слаби.

_____________
* "Потенциране" е термин на Шелинг, който обозначава това, че едно определение се запазва и продължава да функционира вече на метаниво. Така например опозицията съзнателно - несъзнателно продължава да работи във всяка една от двете противоположности поотделно, както в самото съзнателно, така и в самото несъзнателно. Определения от този нов вид са потенцирани.

13 декември 2010

За смисъла от четенето (2)


При четенето ние овладяваме умението да удържаме като актуален един смисъл, докато вече мислим за друг. Това е умението, когато четем едно изречение, не само да не сме забравили за предишното, но и да го имаме предвид като свързано с настоящото. Текстът винаги предполага взаимосвързаност между отделните негови части. Тази взаимосвързаност на смисли трябва да бъде постоянно и тепърва конструирана от четящия, тя никога не е дадена като че в един завършен образ или структура. Ето защо четящият се учи да мисли в конкретното многообразие на множество взаимовръзки, т.е. докато чете, той трябва вече да е съхранил множество предходни елементи „на ум”, които трябва да взима отново и отново предвид с оглед на току що прочетеното.

А всяко едно мислене винаги има за предмет конкретно многообразие от имани предвид определения. Ние винаги мислим сложното; простото не се мисли, то се констатира. Четейки, ние се учим да мислим.

Умствено ограниченият човек е лишен тъкмо от това умение, което се развива чрез четенето. Той винаги „мисли” само това, без заедно с това да е в състояние да вземе предвид и онова. Това означава, че той винаги „мисли” едностранчиво. Така неговият свят често се състои от „прости истини”, които обикновено са в противоречие помежду си. Колкото по-проста е една истина, толкова повече е тя неистина.

Както точно отбелязва Хегел: истината е цялото. Текстът е също е цяло. С оглед на мисленето добре е да се четат цялостни текстове (книги), в интернет се четат само фрагменти.

________
По същата тема: виж тук.

10 декември 2010

Наказание и самонаказание ("Ад" на Данте)


Любопитно е, че всички наказания в Дантевия Ад могат да се разбират и тълкуват като самонаказания. За Данте в определен смисъл самото встъпване в грях е вече наказание. Описвайки мъките на грешниците в Ада, Данте феноменологически се е вгледал в спецификата на мъката да живееш в определен тип грях.

Така например сладострастниците са въртени от непрестанен вихър (на удовлетворяване и неудовлетворение), чревоугодниците се влачат и пълзят в (собствените си) нечистотии, неверниците се измъчват в пламъка на (собственото си) съмнение, самоубийците довеждат духа си до вегетативно съществуване, гадатели и врачки се движат с лице обърнато към гърба, раздорниците сами са разпокъсани и разчленени, лицемерите се превиват под оловото на собствената си лъжа, отвън позлатена...

Казано другояче непосредственото наказание на всеки грешник е в това, че е осъден да живее в едно вечно и неотменимо съжителство – това със самия себе си.

________
За структурата на Дантевия Ад в другия ми блог: виж тук.

07 декември 2010

Пространството на големия град


В големия град човек губи опит за екстензията на пространството. Пространството е сведено до точки на функционално пребиваване, а преходът между въпросните точки трябва да бъде минимизиран и максимално улеснен.

Първите измерения, които пространството в големия град губи, са измеренията горе и долу. Човек в ежедневието си следва да пребивава на една и съща плоскост, а етажните разлики трябва да бъдат нивелирани от асансьора. Вече нямаме опит за опозицията земя и небе. Небето вече не е небесна твърд, ни похлупак, ни безкрай, нито пространството на птиците; то просто отсъства. Човек пребивава в едно условно долу, което няма за свое друго никакво горе.

Вторите измерения, които пространството в големия град губи, са измеренията пред и зад. Всичко функционално трябва да е на преден план. Задният план може да важи само като резерва. Дори дрехите вече нямат лице и опаки. И плакатите нямат задна страна, всичко е едно рекламно лице, а рекламният задник може да е отново само лице на продукта.

Следващите измерения, които пространството в големия град губи, са измеренията вътре и вън. Извън дадена сграда или извън дадено помещение пространство няма, има само други вътрешни пространства като например „вътре в колата” или „вътре в друга сграда”. Зачита се само онова пространство, което предоставя едно функционално вътре.

И не на последно място сред онези измерения, които пространството в големия град губи, са най-абстрактните измерения: тук и там. „Там” трябва да бъде сведено до случайно закъснение или естествен шум в ефира. Пространството в големия град, поне като идеал, е едно тотално тук.

Този голям град, не е ли твърде малък?!?


03 декември 2010

Обратната страна на сърцето


Става дума за един наистина чудесен аржентински филм: „Тъмната страна на сърцето” (El lado oscuro del corazon, 1992) или ако се позовем на метафората с луната, можем да кажем „Обратната страна на сърцето”. Това е филм дълбоко поетичен - нещо, което е вярно и в прекия и в преносния смисъл на думата. И това е така изключително поради неговата искреност.

Поезията във филма, макар и модернистична, е без поза и претенция, поезия, която не се самолюбува, а живее и нараства в автентиката на съществуването.
Режисьор на филма е Елисео Субиела (Eliseo Subiela), а в него са използвани текстове на аржентинските поети Оливерио Хирондо и Хуан Хелман и на уругвайския поет и писател Марио Бенедети, който дори се появява спорадично в две сцени, рецитирайки пред компаньонка в нощен клуб свой стих на немски.

Кинематография, слово и музика са фино изпълнени и преплетени, така че всеки пасаж носи удоволствие. Темите за самотата, любовта, творчеството, смъртта, неконформизма, получават деликатна интерпретация, което определя и цялостната екзистенциална атмосфера на филма.

Често се случва в европейското авторско кино даден филм да се заяви като някакъв и това да се чувства имплицитно във всяка негова сцена – чувства се една преднамерена заявка и претенция. В този аржентински филм няма нищо подобно – той се случва естествено, сякаш поток от свързани образи и думи в собственото ти съзнание. В този смисъл самото му гледане е едно вътрешно поетотворчество.

01 декември 2010

За вродените пороци на любовта


Взаимната любов страда от два вродени и заедно с това нелечими порока - вътрешноприсъщата й несигурност и зависимостта, която тя поражда. Нещо повече - опитът за лечение на един от двата порока води до интизифициране на другия. Колкото повече сигурност, толкова повече зависимост, при което любовта се изражда в обсебване и самообсебване, и обратното - колкото повече независимост, толкова повече несигурност, при което любовта се изражда в случайна прищявка.

Бедата е там, че ако успеем да освободим любовта от дори само един от пороците й, с това тя вече е свършила.