Лингвистичната теория на 20-ти век тръгваща от Сосюр схваща езика като всеобщ медиум или всеобща система, в която всичко е потопено, включително и визираните референции на думите или на речевите актове. В една такава система традиционните въпроси "Кой говори?" и "Кому бива говорено?" стават ирелевантни. Класическите фигури на говорителя и слушателя, на адресанта и адресата на дадена комуникация остават размити и нежелани именно в техния полюсен, метафизически статус - те започват да изглеждат като трансцендентни и поради това авторитарни персонажи.
Така се получава парадоксът, че съгласно лингвистическия обрат на 20-ти век, езикът сам говори себе си, без заедно с това да иска да съобщи или да каже някому нещо. Просто това е само начинът, по който той, езикът, говорейки, се (само)артикулира като система. По същия начин у късния Витгенщайн играта играе сама себе си - тя е просто форма на живот, в която остава ирелевантно кой живее.
