28 декември 2014

Мислене, въвлеченост, дистанция


Винаги, когато мисля нещо, аз в имплицитен смисъл мисля и самия себе си.
Ролята на философията е да покаже всяко мислене върху определен предмет също и като експлицитно мислене на самия мен. - Да покаже моята въвлеченост в предмета на мислене.

Въвлечеността може да бъде показана само от дистанция. Не е възможно дори въвлечено да изиграеш своята въвлеченост.

Мисленето е осъзнато напускане на ежедневието. В ежедневието ние сме обиграли само интуитивни отговори.

Единственият заговор на съвремието срещу мислещия може да бъде описан така: В самото средище на съвременната толерантност, онова, което не се толерира, е осъзнатата дистанция.
Толерантността предпочита не да мислиш, а да отреагираш, дори и негативно.

15 декември 2014

Философите като плебеи


Чувствата на сърцето ни, движението на страстите ни, силата на емоциите ни разсипват всичките заключения на тежката за разбиране философия и превръщат задълбочения философ в прост плебей.

Дейвид Хюм


Някои отбелязват, че е трудно да бъдеш философ на зъболекарския стол.

И все пак е далеч по-трудно да бъдеш философ в хода на ежедневието, когато действията ти се определят от естествеността на навика и особено когато не усещаш съпротива в осъществяването им.

Но в бележката на Хюм има съвсем друг нюанс. Той не случайно използва израза "плебей". - Какво точно превръща скрупульозния философ в плебей? - Вулгарната изключителност на претенциите му? Пошлостта на интелектуалната му поза, опровергана и принизена от собствената му емоционална природа?

Прав е Кант, че ние, хората, не можем да покрием стандартите да бъдем "философи". 
Единственият същински философ е самият човешки разум. 
От когото ние не можем да се отчуждим, с когото още по-малко можем да се отъждествим.

14 декември 2014

За страха и нарцисизма


Често се опитваме да запълним, както Хайдегер отбелязва, празното мълчание на страха с безредно говорене. Така и витаенето в страха се опитваме да задушим в рутинни действия, чиято последователност е само привидна.

Всъщност страхът се нуждае от съществуващите неща за да бъде захранван. Но той се заявява едва тогава, когато съществуването бъде изместено в цялост. Това се случва, именно в досадената от всичко скука.

В скуката би могло да има и нарцистичен елемент - когато се чувстваш над нещата, които ти биват предлагани. Но скуката бива отровена напълно едва тогава, когато е натоварена от негативизма на досадата. - Досадата така вече не е от нещо конкретно, а от кое да е тук.

Нарцисизмът се е самозавършил в етичен солипсизъм.

25 ноември 2014

Съзнание и съществуване, Декарт и Хамил


Любимият ми музикант и поет Питър Хамил има един твърде симптоматичен стих:

Only dimly aware of existence, only dimly existing awareness...

Само смътно осъзнаващ съществуването си, само смътно съществуваща осъзнатост...

Стихът е от Pioneers over c или Пионери отвъд скоростта на светлината. Впрочем в някои от ранните текстове на Хамил има особена жилка екзистенциален футуризъм.

Въпросът ми тук обаче е по-скоро теоретично философски: Какво ни кара да оценим двата израза като идентични или най-малкото синонимни? Какво ни кара да отъждествим смътно осъзнатото съществуване със смътно съществуващото съзнание?

Какво друго освен прозрението на Декарт, че Азът е тъкмо онова особеното измежду нещата, в което мислене (съзнание) и съществуване съвпадат?

17 ноември 2014

'Нимфоманката' на Триер


Последният филм на Ларс фон Триер - Нимфоманката (2013) - бе за мен разочарование.
Филмът от една страна изглежда изцяло и тенденциозно направен с единствената цел да вбеси досадните и вече откровено груби критици на режисьора. Триер сякаш взима един свой публичен образ на провокатор и се опитва да го хипертрофира. В този план филмът може да се тълкува като художествена подигравка.

От друга страна обаче, на моменти като че ли Триер се опитва да направи и нещо сериозно. Това разрушава филма като цяло. Той се превръща в една протяжна и абстрактна, куха, а на моменти натуралистична аналогия на секса (и сексуалната игра) с разни човешки активности и културни феномени - риболов, нумерология, кулинария, музика.
Резултатът за мен бе отегчителен, а главната героиня - неадекватен, противоречив и несъстоятелен образ.

Единственият по-завършен образ - този на възрастния човек-"благодетел", който през целия филм бавно бе изграждан като търпелив, благожелателен и сякаш теоретично отстранен слушател, бе нелогично отстрелян в края на филма - при това не точно с куршум, а с една реплика, която го представи като безчувствено и похотливо страче.

11 ноември 2014

За чистото удоволствие


Често съм се замислял, какво би представлявало едно чисто удоволствие?
Под това нямам предвид удоволствие в "чист вид", т.е. осакатено, изолирано удоволствие. По-скоро визирам свободното, автономното удоволствие, неотровено с външни, себични примеси.

Винаги съм си отговарял, че подобно удоволствие би могло да бъде единствено незаинтересовано, т.е. естетическо по характер. Удоволствие насочено към съзерцание на произведение на изкуството.

Русо обаче сякаш разширява спектъра със следното описание и още повече контекста, в който го дава:

Вашите удоволствия не бива да бъдат изтънчени или купени с пари, не бива да ги трови принудата или личния интерес.

Русо, из Писмо до д'Аламбер

В един по-широк смисъл тук следва да бъдат включени и удоволствията от свободното, чисто доброжелателно общуване. В известен смисъл - общуване по детски.

07 ноември 2014

Nullius in verba


Nullius in verba е девизът на Лондонското Кралско научно дружество (1660). Твърде симптоматично, той като че точно отразява борбата срещу два от идолите на разума описани от Франсис Бейкън близо половин век преди основаването на самото дружество (а именно в Нов органон - 1620).
 
Nullius in verba би могло да се преведе като: Въз основа думите на никого (буквално: На никого в думите).
Това би могло да се тълкува  двояко. Ако акцентът падне върху никого (nullius), тогава девизът следва да се разбира като реакция срещу "идолите на театъра", т.е. срещу възприетите авторитети и завършените системи. Така девизът следва да се тълкува като: "Не се доверявай никому, независимо от авторитета му, а се старай да постигнеш всичко със собствения си разум". Ако обаче акцентът падне върху думите (verba), тогава той следва да се разбира като реакция срещу "идолите на пазара", т.е. срещу доктрините, основани само върху употребата на думите, а не върху опита и действието. Един вид: "Не се доверявай на думите, а само на онова, което може да се постигне с действие".

Още един пример, че дори практиката на науката върви след теоретичното (философското) й обосноваване.

03 ноември 2014

За двата вида високомерие /из 'Книгата на Р.'/


Предполагам, че има два типи хора: такива, които изпитват удовлетворение и дори същинско щастие при постигането на определени цели и други, които могат да изпитат щастие само в моментите, когато са свободни от всяко целеполагане.
Първите живеят от работата, вторите от играта. И двата типа хора са високомерни по свой начин.

Мен ме безпокои високомерието най-вече на втория тип хора, защото аз по-скоро се числя към тях.
Тъй като при подобно високомерие в крайна сметка в предмет на игра би се превърнал и самият смисъл.

25 октомври 2014

Хоризонт и глобус


Защо в епохата на глобализма все по-рядко се срещат граждани на света?

Защото светът предполага открит хоризонт, нещо което едно кълбо съвсем не може да зададе.

Мечтателите напускат глобуса по допирателна...

16 октомври 2014

Опции и избор


В свят, в който нямаш много опции между какво да избираш, са възможни приятните изненади.

В свят, в който опциите, поне виртуално се явяват безброй много, са задължителни неприятните разочарования.

***
Нарастването на количеството опции, между които имаме да избираме, повишава катастрофално очакванията ни към евентуалния резултат.


13 октомври 2014

Среда, изкуство, посредственост


Всъщност функцията на средата, в която живеем, е да ни направи посредствени. Да, заедно с това средата прави от нас и други полезни неща - адаптивни, приспособими, бързо ориентиращи се, оцеляващи, дори проспериращи.

И все пак най-неприятният вид на оцеляващите и проспериращите, и в този смисъл на посредствените, може да бъде открит в сферата на изкуството.

11 октомври 2014

Но без време...


Колко е хубаво да нямаш роднински връзки със света! Да си нов и напълно непознат тук. Да нямаш среда, да нямаш задължения. Тепърва да се раждаш, без родители. Да умираш, но от само себе си. Да нямаш история. Да си нов всеки нов момент. Сякаш нищо не е било и няма да бъде. Сякаш нищо не може да бъде прекъснато и нищо не може да бъде продължено. Сякаш няма последователност, но и няма фрагментарност. Като че ли всичко може да бъде обърнато с хастара навън.

Колко е хубаво да си жив,
но без време...


04 октомври 2014

Отсъствието - образ и насъщност


Тъй като способността за въображение е по-богата и по-плодовита откъм представи отколкото сетивото, то тя, ако се прибави страст, се оживява повече от отсъствието на предмета, отколкото при присъствието му.

Кант, Антропология


Отсъствието на страстно желаното и въображението ни могат да направят нещо далеч по-силно и ефектно от всяко електронно устройство за транслиране на образи и звуци, а именно - да направят образа насъщен за нас.
Така и самият образ поема част от същността ни.

Всъщност бедата на съвремието ни е, че свикнахме образите да бъдат външни - свикнахме образите да ни бъдат предоставяни.

06 септември 2014

За двата вида навик


Хюм отбелязва в Изследване относно принципите на морала, че докато навикът нивелира резките контрасти в ежедневието, аклиматизира ни към бездните и височините и ни освобождава от излишни страхове, напротив - в сферата на морала той допринася за деликатността на моралното чувство и осигурява придобиването на усет и за "най-фините различия между порок и добродетел".*

Тук обаче изглежда става дума за два различни вида навик - единият, навикът на инертността, осигурява това, че човешкото същество в крайна сметка е способно да се примири към живот и при най-екстремни или дори жалки и деправиращи условия. Другият, навикът на културата или умението, ни прави усетливи и внимателни към различията и контрастите и развива детайлността на действията и познанието ни. Този втори вид навик не е естествен, той се придобива не толкова чрез повторение, колкото чрез обучение и самодисциплина в една подходяща среда.

Струва ми се, че Хюм в качеството си британец е склонен да приема втория вид навик най-вече като общностна и социална даденост, а не толкова като индивидуално постижение, какъвто всъщност той винаги е.

___________
* Hume, Enquiry concerning principles of morals, p.176

02 септември 2014

Рибен (Из "Книгата на Р.")


Казвам се Рибен. Условно можем да приемем следната история - когато съм се раждал, се разразила страшна буря, плющял проливен дъжд, огромни вълни са се надигали в морето. Майка ми сънувала как една подобна вълна я залива и … щом се събудила от упойката, аз вече съм бил в ръцете й.

Когато поотраснах и ретроспективно си припомнях как четях Морски приказки, си представях нещата като от картина на Гоя – майка ми с разрошени коси, разтворени крака и разширени от ужас очи поема вълната връз себе си.
А да се нарисува рибе на гребена на вълната винаги съм считал за буквализъм и проява на лош вкус.

23 август 2014

За амброзията и мечтите


Еидотея помаза с амброзия нашите ноздри. 
Нейният мирис веднага прогонва смрадта на тюлена. 

Одисея
Част първа, Телемахия 


Онова, което съответства на амброзията в днешния ден е мечтата, единствено тя е в състояние да прогони смрадта от света, в който живеем.
Но не мечтата на амбицията, не на персоналното благополучие, а мечтата за света като едно по-добро място.

Мечтата е приоритет на младите в този свят, те все още не са привикнали със „смрадта на тюлена”.
Загубата на мечтите за света е симптом на необратима старост.

16 август 2014

Кант и барон Мюнхаузен като антагонисти


В какво се състои едно от най-известните изпълнения на барон Мюнхаузен? - Със собствената си ръка се е изтеглил за плитката си от блатото, та наедно с коня.
Тоест чрез тялото си е суспендирал собственото си тяло.

Суспендиране, което според Кант е невъзможно по отношение на разума, при това не от гравитационни съображения, а от чисто логически. Съгласно думите на Кант: "няма опасност" някой да е в състояние "чрез разум да докаже, че няма разум".*

Нещо повече, невъзможността на това според Кант е равнозначна на невъзможността да се докаже отсъствието на априорни познания. Вероятно тук Кант се позовава на тъждеството на "разум" и "способност за априорни познания" или просто аналогията между двете невъзможности е чисто външна?
- Кант следва да се откаже тук от първата опция, защото невъзможността с разум да докажеш, че няма разум, е аналитично положение, което е валидно въз основа на чисто формално логически основания, докато самият Кант се интересува от разума като способност за синтетични априорни познания.

__________
* Виж Критика на практическия разум, с.39

14 август 2014

За "колекционирането" на спомени


В състояние ли е човек да колекционира спомени? - Винаги съм се съмнявал в това, въпреки че нашето време ни предлага патерици за подобно хоби.

Човек никога не може да си гарантира какво точно ще запомни от цялото преживяване, възможно е това да е само един на пръв поглед странен и незначителен детайл. Всичко останало обикновено се включва в цялото на една безлична оценка от типа на: "Всичко беше страхотно" или пък "Досада".

Забелязали ли сте как и снимките не могат да ви гарантират същински спомен? Снимката изглежда вече като декларация за някакво минало, трудно би било да я свържете с нещо преживяно. Дори ако се върнете след време към нея, може да се учудите на декорите и на присъствието ви сред тях, сякаш това е нечий чужд образ.

Затова не е ли по-добре човек да остави на непринудеността на асоциацията сама да пренарежда мозайката от нашите спомени?
- Не, по-добре отделете време в тишината на съзнанието целенасочено да си припомните даден преживян момент. Тогава пред взора ви може да се открие цял един нов свят с неподозирани детайли.

01 юли 2014

Фикцията и солипсизма


Съзнанието създава зависима от наблюдателя реалност. Трябва да има наблюдател, който да интерпретира дадени късчета цветна хартия като „парични средства” или даден жест като „обида”.

Това, в което интерпретациите на множество наблюдатели се припокриват, сме свикнали да наричаме "обективна реалност".

И въпреки това наличието на наблюдател не води задължително до субективност. Мислим е и абсолютен наблюдател. Нещо повече, в книгите и филмите ние съвсем не се затрудняваме да си представим абсолютен наблюдател, комуто всичко е известно и който повествувава обективно.

Възможността на фикцията е доказателство, че солипсизмът е невъзможен.

Към моето съзнание винаги е при-мислимо и една абсолютно такова, от чиято 'перспектива' аз бих престанал да бъда „аз” и бих се превърнал в "някой".

28 юни 2014

За вътрешния човек и света


Това, какво се случва в съвременната потребителска среда със същността на човешкото, или с т.нар. вътрешен човек по думите на апостол Павел, всъщност има много общо с това, какво се случва със света, макар че традиционно "света" бива мислен тъкмо като външното.

Светът се превръща от откритото пространство на срещата, от безпределното поле на едно възможно откривателство, където всичко е изтеглено от недостижимостта на хоризонта, в една "околна среда" предлагаща неограничен ред от дразнения и тяхното задоволяване. Много показателна за тази метаморфоза на света в 'околна среда' е типът на една твърде разпространена съвременна „литература” от вида на: „100-те места, които непременно трябва да посетите в живота си” или „100-те филма, които задължително трябва да видите в живота си”. Светът от пространството на откритостта, се превръща в узаконен от нечий фалшив авторитет списък с удовлетворения, които трябва да отметнете през хода на живота си.

Напускайки ни светът, ни напуска и нашият вътрешен човек, за който автентичността на преживяното не може да бъде компенсирано от никакъв ламиниран списък с отметки, който уж би ни гарантирал един ненапразно живян живот.

24 юни 2014

Има ли телеологизъм в дарвинизма?


Въпросът, който ме занимава от известно време (всъщност още от студентските години), е дали дарвинизмът действително е напълно свободен (и дали може да бъде напълно свободен) от телеологически тип мислене и аргументация. При това разбирам телеологическия тип мислене и аргументация най-общо – а именно като такъв, който търси обяснителна мощ в желателността или ценността на някакво бъдещо състояние на нещата, чиято ценност следва да детерминира процесите, които водят към него.

Телеологическият тип мислене изглежда компрометиран за съвременната наука, още от времената на Галилей и Декарт насам.
В такъв случай, важен е въпросът, дали едно такова централно за дарвинизма понятие като понятието оцеляване (survival) може изобщо да бъде мислено не-телеологически. Защото какво е именно [борбата за] оцеляване ако не желателността на едно бъдещо състояние (а именно съхраняването, ненакърнеността) пред друго възможно бъдещо състояние (а именно загиването). И напротив – за един изцяло механистически тип мислене оцеляването (било на някакъв индивид или на рода) няма никакъв приоритет пред загиването, тъй като и двете се явяват ценностно неутрални възможни резултати при дадени или не взаимодействия на обстоятелства. Т.е. научният тип детерминираност признава определяне на явления само откъм минали състояния на света, и категорично не откъм бъдещи.

Съвременните модификации на дарвинизма се опитват да се освободят изцяло от всякакви елементи или остатъци на телеология. Такава е например теорията за случайните мутации, според която появата на нов признак, който случайно се оказва пригоден (fit) за дадени условия и в този смисъл допринася за оцеляването на индивидите притежаващи го, осигурява запазването си у следващите поколения. В този смисъл според тези по-нови варианти на дарвинизма, приспособеността на даден вид към дадена среда (екологична ниша) представлява случайно следствие от генетично пренареждане, и съвсем не резултат от целенасочен процес.

При един подобен обаче редуциран по вид дарвинизъм, остават напълно комични претенциите на т. нар. „социален дарвинизъм”, който стига до там да се опитва да обясни етиката и моралните действия в света като прост резултат от „хитростта” на инстинкта за самосъхранение.

20 юни 2014

За (само)сравнението


Човек е сравняващо себе си с другите животно. Човек трудно би имал съзнание за ценността на собствения си живот, ако я няма инстанцията на другите, с които да се съотнася. По най-естествен начин той е склонен да се сравнява най-вече с близките нему си или с онези, с които счита, че е имал еднакъв старт в живота.

 Всички мотиви за самоубийство (дори за несъзнателното такова) изникват пред въобразената инстанция на другия. На един изцяло асоциален или пък на изцяло оскотял човек никога не би хрумнала идеята за самоубийство, той просто би се задоволил с дадеността на съществуването.

Съществуването става непоносимо, единствено в сравнение.

27 май 2014

За бъдещето в миналото


Дали обстоятелството, че времето е необратимо, може да бъде аргумент в полза на това, че не бива да съжаляваме за свои минали действия или бездействия? Така или иначе нищо от тях не би могло да бъде върнато и поправено…

Не. Самата възможност за ретроспекция, т.е. за отнасяне към миналото, предполага и възможността за проспекция вътре в това минало. Във всеки момент на миналото също са мислими разклоняващи се пътеки, и това, че вече сме поели по една от тях неотменно би могло да бъде обект на съжаление или на упование.

Бъдеще в миналото е време, без което не бихме могли да се съзнаваме и да живеем.

17 май 2014

За Хайдегер, бележка върху онтологическата разлика


За Хайдегер битието е по-фундаментално от съществуващото, но за сметка на това не е възможно да има битие (Es gibt Sein) без човека / Dasein и без откритостта, която бива в неговото разбиране. Това последното за разлика от съществуващото.

'Съществуващото е независимо от опита, узнаването, схващането, чрез които то бива откривано, разкривано и определяно. Битието обаче "е" само в разбирането на съществуващото, към чието битие принадлежи нещо като разбиране на битието. Битието  поради това би могло да не бъде понятийно схванато, но е никога напълно неразбрано.'

Хайдегер, Битие и време, §39

16 май 2014

Комплимент и допълнение


Думите compliment (комплимент) и complement (допълнение) в миналото са били една и съща дума*.
И наистина какво друго е комплиментът освен допълване чрез думи на онова, което предполагаемо липсва в реалност?

Да, комплиментът не е просто преструвка, той е една често колкото приятна, толкова и лицемерна игра на пълнота и недостиг, която поне двама са се ангажирали да играят.

* Произходът е от латинския глагол complere - 'допълвам'.

13 април 2014

Сферите на свободата


1. Свобода на действието – възможността да действаш (или бездействаш), съобразно избора, който си направил или решението, което си взел.

2. Свобода на избора – възможността да видиш алтернативи и да осъществиш избор, независимо от външната конюнктура и влиянията, на които си подложен.

3. Свобода на волята – възможността да детерминираш собствените си нагласи и предпочитания, които оказват влияние върху изборите, които правиш. Възможността да ревизираш собствените си избори, с които вече си привикнал.

4. Свобода на духа – възможността да се откъсваш и дистанцираш от вътрешно-световите неща и от самия себе си като вътрешно-светови аз.

***
Между тези четири сфери може да се наблюдава определена градираща се връзка. - Ако свободата в една от сферите е затруднена, толкова повече става належаща свободата в следващата сфера.

11 април 2014

За Самсон - един нов прочит



Съмнявам се, че Далила дори е протегнала ръка за да отреже косите на Самсон, просто му е народила деца.


04 април 2014

За нечестността и лукавството


Темата, че вероятно сме неискрени към самите себе си, т.е. че ние или природата ни крие нещо от самите нас, може да се проследи още до Сократ. Само че Сократ идентифицира нечестностността с незнанието (с неведението относно самия себе си), т.е. за него лукавството е принципиално невъзможно.

Това, че лукавството собствено резидира у нас, е изначална тема на християнството.

31 март 2014

За приятелството


Във всяко искрено приятелство може да се открие някакво дълбоко различие между двамата обвързани чрез него. Различието гарантира, че приятелите могат да допринасят един за друг вътрешно, а не просто външно (да речем чрез взаимни услуги).

В идеален план истинският приятел би трябвало да е готов да толерира всяка степен на различие у другия. Но всъщност ако двама души си позволят да станат твърде различни помежду си, тогава приятелството между тях вече е изтляло.

Самото приятелство поддържа живо желанието у свързаните чрез него да се отъждествяват един с друг. В този смисъл приятелството се гради върху две антагонистични помежду си сили - различието, което поддържа жив интереса към общуване на приятелите помежду им и нуждата от отъждествяване един с друг, която тежнее да снеме различието.

Да, приятелството, дори и да е трайно, е всъщност много крехко нещо.

30 март 2014

Патологичната любов


Онова, което обичайно, на ниво естествено съзнание, сантиментално се разбира под "любов", Кант назовава патологична любов. Една подобна любов изцяло се основава на склонността или увлечението. И както подсказва терминът - в нея ние се намираме изцяло в пасивно или страдателно състояние (Pathos освен страст означава заедно с това и страдание). В една подобна любов ние се оказваме, т.е. тя ни посещава отвън и също така съвсем не зависи от нас, кога тя ще ни напусне.

Това с напускането е същински проблем, защото патологичната любов към близкия човек може да ни изостави тъкмо в момента, когато сме почнали да се самоуважаваме, че сме в състояние да я изпитваме.


P.S. Кант противопоставя на патологичната любов морално-практическата любов, която следва да може да се вмени като дълг. Исус казва: Обичай ближния си.

20 март 2014

Знание и рефлексивност


Дали едно от условията за знание е само-рефлективността? Т.е. дали за да знам нещо, е нужно да знам, че го знам? Обикновено се счита, че подобно условие най-малкото не работи, защото чрез него се изпада в безкраен регрес. Тъй като за да знам, че знам нещо тук като условие за това ново знание следва да се приеме още едно мета-знание, а именно че знам, че знам, че го знам, а тази редица е потенциално продължима до безкрай.

 При все това съвършено естествено е, когато знаем нещо, ние да сме в състояние да си дадем сметка за това знание. Допускането на несъзнавано знание опровергава самия му статус на знание, и го свежда да мнение или просто нерефлектирана позиция. Приемането на несъзнавани представи и нерефлектирани мнения от своя страна съвсем не е проблем, стига за тях да не се претендира, че представляват знания.

Следва тъкмо да се отбележи, че знанието относно дадено знание, няма статуса вече на съдържателно определено знание, а на съ-знание. Колкото и нива на осъзнатост да приемаме, с това първоначалното знание съвсем не придобива нова съдържателна определеност. Т.е. онова, което сме приели да важи за знанието (а именно наличието на мета-ниво), не е необходимо да важи и за съзнанието.

04 март 2014

Ноумен в положителен и отрицателен смисъл


Ноумен в положителен смисъл за Кант е предметът на един интелектуален наглед. Поради това и ние сме лишени от достъп до ноумени в положителен смисъл; казано иначе, за нас те са мислими само негативно.

Ноумен в отрицателен смисъл е онова, което би отговаряло на едно чисто понятие, т.е. би имало интелектуална природа, но не може да бъде дадено в сетивен наглед.

Съгласно с това понятието за ноумен е по-богато от  понятието за нещо само по себе си с това, че ноуменът следва да има интелектуален характер.

21 февруари 2014

За моралната роля на въображението


Счита се, че обичайната роля на въображението е в изкуството, където то трябва да внася елемента на новото и неочакваното. Въображението има обаче дори по-важна морална роля, при което то е призвано да ни пази от безчувствеността на навика и от ступора на безразличието.

Човек, който гледа твърде много новини и телевизия в съвременния свят постепенно става безчувствен към чуждата болка. Тя става обичаен и в известна степен досаден спътник на сутрешното кафе и на вечерния релакс.

Без въображението за нас е невъзможно да си представим, че в света е възможна и друга перспектива, различна от тази на нашите, уморени от следенето на екрана, очи.

В тази връзка, твърде прав е Оскар Уайлд като казва, че посредствените, лишени от въображение хора, са онази, от които можем да очакваме моралното зло.

_______
Хана Арендт има един много показателен и точен термин за тази лишеност от въображение - баналността на злото, което следва за се разбира тъкмо и в смисъл: посредствеността на злото.

15 февруари 2014

За нуждата от чуждия поглед и самотата


Търсенето на одобрение от страна на околните е всъщност търсене на собствена стойност, за която ние не се чувстваме привилегировани да си дадем сами.
Желанието да бъдем желани или харесвани е реципрочно на нуждата да бъдем остойностени от външната инстанция на чуждото съществуване.

Забелязали ли сте колко енигматично привлекателни изглеждат самотните ентусиасти? Защото те сякаш съвсем не се нуждаят от инстанцията на нашия поглед, който да остойности тях и предмета на заниманието им.
На противоположността на това стои гримиращата се жена, която се е примирила напълно с получаваната през чуждия поглед стойност. Тя е далеч по-самотна в заниманието си.

05 февруари 2014

Индивидуалност и дупликат


Индивидуалността е много особено нещо – не подлежи на дублиране. На тялото е мислим дупликат – например съвсем същото тяло, което обаче заема друго пространство.
Така че ако си представим дадена индивидуалност като дублирана, тогава ние си я представяме като тяло, и съвсем не като индивидуалност. Също така е мислимо новият телесен дупликат да има свое съзнание, което обаче го прави носител на съвсем нова индивидуалност, при все че можем да мислим самото тяло като еднакво.

Поради това и Лайбниц е отхвърлил възможността монадите да се мислят като пространствени единици. Ин-дивидуалността е не-делима също и в смисъл, че не може да бъде отделена от себе си.

01 февруари 2014

За авлоса и писането

 
Аристотел споменава в Политика за един мит, съгласно който Атина Палада, след като създала авлоса, го захвърлила, тъй като при свирене той разкривявал чертите й.

Това важи в далеч по-голяма степен за писането. Писането така разкривява (чак до гротеска) чертите на някои хора, че изкарва най-грозното и мръсното от тях на показ.

А това е така защото в писането сякаш можем да си позволим да не бъдем себе си. Тази илюзия за скритостта в саморазкриването разголва.

_____
* Авлосът е античен духов музикален инструмент (често асоцииран с бакхическите празненства), състоящ се обикновено от две цилиндрични тръби, на едната от които се е изпълнявала мелодична линия, а на другата - съпровод.

28 януари 2014

Вътрешно и външно



Не съществува външна причина, освен може би най-вътрешната, т.е. Бог.


Из Метафизика на интимността на Маурицио де Агостини

21 януари 2014

Спиноза относно омразата



Омразата е страдание придружено от идеята за външна причина. 

 Спиноза, Етика


Омразата обикновено се мисли закъм обекта и често бива оправдавана откъм обекта, за който съответно се твърди, че я провокира.

В дефиницията на Спиноза обаче омразата е изцяло интериоризирана. Страданието е придружено от идеята за външна причина, и съвсем не е причинено от външна причина. Дори ако четем израза „идея за външна причина” като „съзнание за външна причина” омразата остава да важи като инстанция на една вътрешна уязвеност.
И това е така, не само защото Спиноза е скептичен относно концепцията за линейна каузалност отнесена в частност към нашия психичен живот, а най-вече заради това, че в афектите си, дори когато са масови, човек е безвъзвратно сам.

15 януари 2014

Мотиви и свободен избор


Въз основа на мотивите не е възможно да се обоснове свободата на волята, схваната като първоначална неопределеност (несклоненост) на избора. Още Дънс Скот казва, че мотивите наистина не принуждават волята, но за сметка на това я склоняват (инклинират).
Всъщност ясно е, че неопределеността на избора е абстракция. Човек никога не се намира в подобна чиста ситуация на избор, в която може безпристрастно да претегля всички „за” и всички „против”. Потопеността му в света като че ли предполага, че определеностите сякаш винаги вече са се случили зад гърба му, а привидният му избор идва едва в последствие за да ги оправдае.

Мотивът е приетото за свое чуждо. Интериоризацията сякаш винаги се е случила предварително, тя никога не се осъзнава като актуална. И въпреки това, ясно е, че мотивът никога не е единствено и само външно определен, в противен случай бихме го осъзнавали единствено и само като принуда. Във формирането на мотива винаги участва не само 1. констелацията на външните условия, но и 2. актуалната вътрешна нагласа, както и 3. историята (характера) на нашето Аз.
За жалост и двете последни никога не са изцяло в наша власт.

01 януари 2014

За доминацията на мелодиите и мислите


Забелязал съм, че колкото по-малко човек слуша хубава и разнообразна музика, толкова по-лесно съзнанието му може да бъде обладано от някаква чута веднъж или дваж евтина и монотонна мелодия.

Това важи за цялостния живот на съзнанието - колкото по-рядко един човек чете хубави книги и съответно мисли върху прочетеното, толкова по-лесно съзнанието му може да бъде завладяно от всякакви плоски клишета  и послания.