30 януари 2013

За Аристотел накратко


Най-мощният инструмент на Аристотеловата философия, а същевременно и нейният диалектически момент е този, че тя превежда на пръв поглед непреодолимата противоположност на елеатите между битие и небитие, в една опосредствана и непрестанно снемаща се опозиция между δύναμις (dynamis) и ἐνέργεια (energeia), възможност и действителност.

29 януари 2013

За актуализацията на смисъла


Налице е един чудесен контраст между българския израз: Това има смисъл и английския This makes sense. Вторият следва да се преведе буквално като „Това прави смисъл” или дори ако пожелаем: „Това произвежда смисъл”.

Българският израз изглежда свежда опозицията до простото наличие или отсъствие – в нещо или има смисъл или просто няма такъв. Сякаш ние съвсем не сме свободни да откриваме смисъл. Явно е обаче, че не такъв е случаят, най-малкото поне не и в нашия свят. Всичко в човешкия свят потенциално притежава смисъл. Ние сме принудени да правим такъв дори и от феномена на смъртта. Ето защо отсъствието на смисъл е всъщност неговото неактуализирано присъствие. - Английският израз е чувствителен към подобен тип амбивалентно присъствие. This makes sense означава, че в полето на първоначалната лишеност смисъл е проблеснал за нас, нещо го е подбудило към актуализация.
Нещо повече, означава, че смисълът е винаги наличен в перспективата на нечие разбиране. И че смисълът винаги е в процес на случване, той е винаги нещо възнамерявано.

Например когато виждаме фраза, изписана на непознат за нас език, ние винаги имплицитно предполагаме, че фразата вече притежава смисъл, макар той да не е актуален за нас. Т.е. изразът: Това няма смисъл, още тук, още на това ниво е ирелевантен. Въз основа на имплицитни знания и догадки обаче, същата фраза би могла изведнъж да просветне за нас. Процесът на загуба и актуализация на смисъл е това, в което живеем.

P.S. Всъщност българският израз: "Това няма смисъл" би могъл се да разбира не в духа на утвърждаването на строги разсъдъчни противоположности, а като израз на един волунтаристичен общностен конформизъм в духа на: "Това не носи нашия смисъл".

19 януари 2013

Диоген от Синоп


Съгласно преданието, бащата на Диоген Киника бил секач на монети. Синът се заел да преправя делото на бащата, изтривайки лицата и изображенията от монетите в обръщение, поради което и бил изгонен от родния си град.

Има нещо много символично, особено днес, в делото, с което се е захванал младият Диоген. Защото какво друго стои зад съвременното значение на английската дума image, ако не една от най-конвертируимите валути?!? И нима можем да сме по-малко сигурни от Диоген, че ако изтрием имиджа, не ще остане някакво дори бледо подобие на лице отдолу?

***
Безспорно има нещо не просто отблъскващо, но и много възвишено в образа на Диоген, този „полудял Сократ”, както според преданието го е нарекъл Платон.
Картината по-долу е чудесна не на последно място и поради това, че е успяла да улови много от тази възвишеност.

Диоген пали фенера си за да продължи търсенето на човека, според френския художник неокласицист Жан-Леон Жером:



14 януари 2013

За Декамерон или реконструирането на смисъла


Историите, които се разказват в Декамерон на Бокачо, най-малкото съгласно фабулата имат терапевтична цел. Седем девойки се събират по време на разгара на чумата във Флоренция през 1348 осъзнавайки, че тези масова смърт, която не подбира човеци и животни, е лишила от подобаващия смисъл не само живота, но тъкмо и самата смърт. Поради това те решават да възвърнат жизнения смисъл именно чрез онова, което по презумпция приютява смисъла – разказаната история.

Допълвайки числото си до десет привличайки трима младежи, те се събират в спокойна вила в провинцията и в продължение на десет дни разказват всеки по една новела на ден. Така се получават стоте истории на Декамерон, наречен поради това така - Десетодневие. И тъй като въпросните персонажи-разказвачи в пространството на самата книга едва ли получават друго представяне освен чрез характера на самите истории, които всеки един от тях разказва, струва си въпросната корелация между разказвач и история да бъде проследена. Както разказите могат да хвърлят светлина върху персонажа, който стои зад тях, така и характера на персонажа, обратно, ще допринесе за смисъла на разказаната история. Получава се един прекрасен херменевтичен кръг вътре в самата книга, дори и да пожелаем да изолираме потенционалния читател.

В другия ми блог помествам една таблица, която представя съответствието на разказвач и разказаните от него истории под номер в съответния ден.

11 януари 2013

Луната е от женски род

 
Съгласно античната и средновековната космология, водеща началото си от Аристотел през Птолемей, орбитата на Луната разделя вселената на два свята – подлунен и надлунен свят. Онова, което е отвъд орбитата на Луната, т.е. надлунният свят, бидейки съставено от петия елемент етер е вечно и неизменно. Докато подлунният свят – светът на четирите стихии - е светът, който живее под знака на Луната и се намира в непрестанно текучество.

Строго погледнато, всичко земно, дори и мъжът, живее под знака на жената/луната (Селена).

Мъжът трябва да се самотрансцендира за да остане мъж. Един от най-сигурните начини за самотрансцендиране е да умре - в битка. Пример – Ахил.


* На изображението - Птолемеевата космологическа система. Бялата вътрешна окръжност е Лунната орбита. Навътре са изобразени четирите елемента - пламъците представляват небесния огън, облаците - въздуха, а най-вътре са водата и земята. Отвъд лунната орбита, в областта на етера (или ефира), са орбитите на петте познати планети и слънцето, а най-външният кръг представлява сферата на неподвижните звезди, разграфена на 12-те зодиакални знака.

** Не случайно преди да бъде призован за Троянската война, Ахил се е намирал на остров Скирос, скрит от света, в женски дрехи.

06 януари 2013

Дневникът на съзнанието


Съзнанието ни е като [автор на] дневник, в който записваме избираемо - съвсем не всичко, което ни се случва. Толкова много елементи, подробности и нюанси изпадат извън внимание. Склонни сме да записваме само онова, което носи характер на история, със съответни роли и персонажи в нея. Съзнанието ни е едновременно разказвачът и слушателят на историите от нашия живот. Готовите персонажи и завършени истории обаче твърде често ни подвеждат – склонни сме да пригодяваме всичко ново, което се случва, към тях.

В неизписаните страници на дневника новите случки се записват обикновено под готови индекси. Всичките наши познати фигурират като възможни персонажи във възможни истории. А всяка нова история се прикрепя към стара и вече завършена, оставайки в паметта като добавена отметка към нея. Паметта ни е пълна с такива празни отметки, които само удостоверяват и преповтарят стандартната форма на една история.

Да, съзнанието е не особено прилежен автор на дневник. Като цяло следва да бъдем снизходителни към него – то е един твърде тенденциозен, често капризен, а на моменти и отегчен разказвач на собствените си истории.