16 декември 2016

Етелехия и призвание


Аристотеловата идея за ентелехията (ἐντελέχεια), схваната в един културен аспект, е центрирана собствено върху това да не си отчужден от целта си. Не собствено върху това да имаш целта при себе си, а ти да си при целта си. В този смисъл ентелехията на човек е да е при това, за което е призван като човек (т.е. като живо същество притежаващо разум).

Християнската идея за при-звание (vocatio) също използва идеята за цел, но разликата тук е че има Зовящ, който е различен от собствената ни природа. В този смисъл за християнството идеята да се реализираш като себе си, включва и това да се реализираш като друг на себе си (включително и природно). Това, схванато радикално, предполага и другост спрямо собствения разум.

13 декември 2016

За лутането


Лутането е симптом на младостта на духа.
Какво проклятие би било това да нямаш къде да се луташ, поради това, че всички места са равностойно лишени от значение (привлекателност).

Моля се Богу това да не ме сполита.

09 декември 2016

Ръзсъдък и разум, истина срещу смисъл


"Въпросите, повдигнати от мисленето и въпросите, които е в природата на самия разум да повдига - а именно въпросите за смисъла - не подлежат на отговаряне от страна на здравия разсъдък (common sense) и на неговото рафиниране, което наричаме наука. Търсенето на смисъл (meaning) е безсмислено (meaningless) за здравия разсъдък [...]."

 Хана Арент, The Life of the Mind


Това е, бих казал, екзистенциалното тълкувание, което Хана Арент дава на Кантовото разграничаване и противопоставяне между разсъдък и разум. Избрах преднамерено да предам традиционния израз "common sense" не с обичайното на български "здрав разум", а тъкмо с отговарящото на патоса на въпросното противопоставяне - "здрав разсъдък".

Смея да твърдя, че аз бях стигнал независимо от Хана Арент до същите мисли, макар и по друг конкретен повод, а именно през рефлексия върху античното понятие за мъдрост sophia и съответно вникване в идеала за наука в изконния, елински смисъл на думата, съгласно интерпретацията на Хусерл от Кризата на европейските науки. (Хусерл впрочем би казал, че науката в съвременното значение на думата, в което Арент и Хайдегер реферират към нея, а именно науката в значението на "позитивните науки", не съответства на достойнството на онова, което би следвало да обозначаваме с този термин).

Във връзка с разграничението между истина и смисъл, струва ми се, е показателен предишният ми текст по същата тази тема: Истина или смисъл.

02 декември 2016

Ноеза и ноема у Аристотел


У Аристотел има един хубав феноменологически момент, в който е изразена иманентната свързаност на ноетично и ноематично.

В книга iii на За душата се казва: "Едно и също е знанието в действителност и неговият предмет" 430a20.

Изразено по друг начин, ейдосът-мисъл и ейдосът-предмет в действителното познание съвпадат. Естествено, заслуга на феноменологията е да претълкува подобно съвпадение като интенционална свързаност и да го схване като характеристика на всеки един съзнателен акт.

24 ноември 2016

"Добавена реалност" и феноменология


Всяка теория или най-общо казано всеки теоретичен обяснителен конструкт представлява "добавена реалност" към света, който непосредствено имаме/живеем.

В този смисъл феноменологическия призив: Към самите неща! изисква тъкмо отмахване или неутрализиране на въпросната 'добавена реалност'.

Пояснение:
По принцип чрез добавяне на "реалност" светът съвсем не става по-реален отколкото е. Процесът е противопосочен: "добавената реалност" дереализира света.

P.S.
За дереализирането на света в един по-раличен смисъл виж съответно следния текст: Реалност и риалити.

19 ноември 2016

Миг


Тази вечер, когато се прибирах след свечеряване, светът премигна, за момент потъна в тъмнина и едва не угасна напълно.
Всъщност нямаше нищо мистично, просто токов удар.

Но това ме накара да се замисля върху евристичната мощ на идеята, че светът, в който се срещаме, всеки миг е пресътворяван отново и отново, в противен случай би рухнал в нищото.

Кой е гарантът на границата между битие и нищо? Опитът ни, познанието ни?
Не.

10 ноември 2016

За Европа, щерка на Агенор


Самият произход на Европа е неевропейски. Тя е финикийска принцеса, щерка на Агенор, царят на град Тир.
Отвлечена е от Зевс, приел формата бял бик, и заведена на остров Крит. Там тя става майка на Минос, основоположник на първата европейска цивилизация - минойската цивилизация (преплитане на митология и история, което дължим още на сър Артър Еванс).

Европа намира себе си отчуждавайки се от Азия. Кои са формите на това отчуждение? - Античната драма, хоплитският строй, гражданството, демокрацията и виното.

Изображението: Европа води бика за рогата (гръцка ваза 480г. пр.Н.е.). 

08 ноември 2016

За Европа


Трябва да се отиде твърде далеч,
за да стане ясно колко далеч може да се отиде.

Хайнрих Бьол


Тези думи са по страшен начин двусмислени и по страшен начин двояко истинни. Казани в контекста на Втората световна война или дори в контекста на един съвременен нивелиращ либерализъм, тези думи изискват умение, разбиране и усилие да се върнем обратно към един свят, който да можем и да искаме да живеем заедно.

И същевременно е вярно, че Европа трябва да бъде търсеща, да умее да прекрачва самата себе си, да отива далеч от себе си, за да продължи да бъде ... Европа.

07 ноември 2016

Без утеха


Животът е тежък, но посредством съзнанието бихме могли да го направим и далеч по-тежък.


Къде е онази ведрост на елинското мислене, което не прилепва връз онова, което бива мислено, а удържа дистанция спрямо него?











* Част от триптих на Й. Бош.

05 ноември 2016

Мислене и съзнание


Мисленето е онова, което може да стане предмет на самото себе си.
За съзнанието важи същото.
Оттук и тъй устойчивата философска традиция да се отъждествяват мислене и съзнание.
Картезианската традиция.

Двете обаче биха могли да имат съвсем различен тип ущърбности.
Съзнанието би могло да бъде слабо и немощно, докато мисленето - изкривено, както и да бъде застрашавано от фалшификации и имитации.

Самото съзнание обаче не подлежи на имитиране, то е най-непосредствената връзка с личния свят.

02 ноември 2016

За недовършените истории


Недовършените истории от нашия живот са и най-затормозяващите, защото вече ни е отказан шанса да ги допишем.
От вечерите на Дон Кихот с козарите знаем, че всяка история заслужава свой, макар дори и тривиален, финал.

01 ноември 2016

Многословие и аргумент


He draweth out the thread of his verbosity finer 
than the staple of his argument.
 Той тегли вътъка на многословието си по-фино 
от нишката на своя аргумент.

Шекспир, Напразни усилия на любовта, 5:1


Хора, които привилегироват словесността за сметка на смисъла и мисленето винаги са били и ще бъдат културна напаст.

Диалогът с подобни хора се оказва чиста привидност. В самодоволството на маниерния си и клиширан изказ те ни приемат, ни предават.

31 октомври 2016

Възможно, въобразимо, мислимо


Тривиална истина е, че мислимото представлява по-обширна сфера от просто възможното.
Не толкова тривиално е обаче прозрението, че мислимото е по-широко и от въобразимото.

Защо ли? Защото освен образно, ние сме в състояние да мислим и безобразно. Т.е. категориално.

13 октомври 2016

Из-зад гърба


Най-хубавите преживявания ни връхлитат сякаш из-зад гърба, когато на очарованието на света идва да отвърне едно наше аз, за което като че не сме подозирали.

Тук може да се отчете, една, на пръв поглед неочаквана, екзистенциална важност на понятието интелигибилен характер у Кант.

30 септември 2016

Юридическото измерение на онтологическата самота


Болезнено е, че онтологическата самота е въплътена дори в правото ни. Все още няма исторически случай за божество, животно или машина с пълноценни граждански права. Дори опитите на Калигула в тази връзка са осъдени да бъдат гротеска. Трансцендирайки себе си до божество, а коня си – до сенатор, Калигула остава несретник извън правото, неспособен да снеме бремето в корена на човешкото.

28 септември 2016

За небцето и детайлите



Добрият вкус (palate, небце) не се изпитва посредством силни подправки, а в смесицата от малки съставки, когато сме чувствителни за всяка част, въпреки нейната незначителност и смесване с останалите.

Дейвид Хюм, За критерия на вкуса


Наблюдението на Хюм е точно и в пряк и преносен смисъл. Дори вкусът към изящно красивото се отличава с чувствителност към детайлите или към малките съставки, всяка една от които има своята роля в полифонията на цялото.

22 септември 2016

Фалшивото изкуство

 
Fake art is an invitation into membership.
Фалшивото изкуство е покана за членство.
 
Roger Scruton


Fake има много синкретично значение на английски и може да означава - престорено, претендирано, фалшифицирано, имитирано, предвзето, ..... неавтентично.

Целта на фалшивото (fake) изкуство е не просто да излъже публиката, а да я подлъже, че се включва в нещо истинско. Самият му автор тайно се надява да изпадне в омаята на общата илюзия; и чрез реципрочността на подражанието, с което се включват околните, сам да се убеди, че прави нещо истинско.

Поради това фалшивото изкуство не търпи ясно разделение между автор и публика, а вирее в кръжец (който може и да е огромен), в който всички са "автори" и взаимно си подражават.
Членският внос за подобен кръжец е именно готовността за подражание. 
Устойчивостта му често бива гарантирана от общ гуру.

Освен това, фалшивото изкуство, ако разполага с подходящите ресурси, прибягва и до "академичен" мета-наратив,  който да подкрепи сякаш отвън, един вид "критически", вътрешната му самоубеденост.
_________________________
И още нещо по тази тема: За интелектуалната игра.

17 септември 2016

За "научността" като замърсител


Голяма част от съвременната псевдо-наука се състои в даването на напълно излишни, наукообразни обяснения (експликации) на иначе съвсем тривиални факти. Чрез това всъщност сциентистката нагласа замърсява жизнения свят посредством псевдо-информация и упражнява превенция по отношение на непосредствената радост от живота.

Онова, което претендира да дава мисловна хигиена, "научното", се превръща всъщност в най-сериозния замърсител на духа.

14 септември 2016

Интелектуалният принцип на глобалната мрежа


Нищо не е дотолкова глупаво, че да бъде изключено.

Нищо не е дотолкова умно, че да бъде подобаващо оценено.

Подобен принцип би могъл да води само до едно: посредственост.

08 септември 2016

Автентичност, изкуство


Автентичността е равномерно самоотстранена от две измерения, които рамкират човешкия живот - това на тривиалността (ежедневието) и това на игровостта (или театралността). В ежедневието никога не сме автентични, доколкото винаги е налице дефицит на осъзнатост за нашата ситуираност. В играта за пред другите също - защото преднамереността на позата надделява.

Тази равномерна самоотстраненост на автентичността - парадоксално - дава неутралната точка на съприкосновение между етическо и естетическо (в тази връзка виж статията ми За отношението между художественото творчество и моралната стойност на личността от 2005).

Терминът, чрез който  Хайдегер много удачно визира автентичността - Eigentlichkeit - от eigentlich, на немски собствено, лично - бележи това, че тя, автентичността, е пълното неутрализиране на отчуждението. А отчуждението, както следният ми текст показва, следва на първо място да се мисли като отчужденост от самия себе си. Отчужденият човек губи контакт с талантите си, а ако притежава виртуозност (техничност) тя остава куха, само гротесков знак на онова, което собствено липсва.

Така че автентичността е онзи модус на човешкото съществуване, в който е преодоляно отчуждението като винаги насъщна опасност. В изкуството отчуждението най-често се среща като отчуждение от изконно жизнения смисъл. "Изкуството" (отчужденото) като имитация на самото себе си се е свело до една безсмислена поза, до един празен и кух игрови жест. А рефлексията върху подобно "изкуство" се е приравнило до комично интелектуалничене.

Изкушението от това да си изкусен, опитен, следва да остане искрено. Ако то е обременено със суета, тогава преднамереността на позата надделява и това е смъртта на самото изкуство.

06 септември 2016

Ложето на паметта


Обичам да съзерцавам ситуациите, когато вече са се слегнали в паметта ми.

И тъй като не съм благословен с живо чувство за хумор, нито със ситуативно остроумие, едва в последствие мога да оценя комично-очарователния аспект на някои от тях.

И да погледна снизходително дори на онези негативни емоции, които са били доминиращи на момента.

Та нека е благословено ложето на паметта!

25 август 2016

Трансцендентален и емпиричен Аз


Открих някои невероятни пасажи от Хусерл, които го поставят категорично и недвусмислено в трансценденталната традиция, идваща откъм Кант и Фихте. Например:

"Трансценденталното Аз няма никакво вън от себе си (kein Draussen); това би било напълно безсмислено. Единствено емпиричното аз има вън от себе си, и просто затова, че то е положено в трансценденталното Аз като член от света, от пространствено-времевия свят, като живо тяло (Leib), като одушевено тяло, и душата на това тяло като познаваща нейното вън, а именно (познаваща) всичко това, което е светът, а не самата тази душа, неговата (на емпиричното аз) отредена душа."

Husserliana, Band 36, S. 179

Текстът не е много плавен, но все пак трябва да се има предвид, че той е от ръкописното наследство на Хусерл, том 36, текстовете по Трансцендентален идеализъм.

Самият Кант използва същия термин "положен" (gesetzt), когато говори за това как емпиричният аз е положен от спонтанният, от определящият Аз в полето на вътрешното сетиво. (В тази връзка виж по-подробно книгата ми Кант и проблемът за вътрешното сетиво, с.143-48.)

Важен акцент от горния текст на Хусерл е и това, че емпиричният аз първоначално и непосредствено познава своето външно, света, нежели самия себе си. Това пряко съответства на екзистенциалната структура, която Хайдегер по-късно назовава бъдене-в-света.

23 август 2016

Музика, лична история и Gnidrolog


Отдавна не бях плакал при слушането на музика. При все съмнението и подозрението, което сме длъжни да имаме към всяко сантиментално и сълзливо отношение към изкуството, фактът, че сълзите спонтанно потекоха, не може да не ме радва. То би могло да се оцени като симптом, че през всичките тези години сърцето ми (по библейските думи) не е "закоравяло".

Групата, която ме накара отново да се разплача, е Gnidrolog. На пръв поглед невзрачна и не толкова значима група в направлението progressive-rock в началото на 70-те, само с два албума. Но музиката в тези два албума е еманация на музиката, която през всичките години на късното студентство и доктурантурата ми  (1995 - 2003) аз страстно търсих и слушах. Групите които бих споменал в тази връзка са Gentle Giant, Yes, Genesis, Caravan, Van der Graaf Generator...

И ето, че открих Gnidrolog  едва сега, близо 15 години по-късно. Някой (а може би самият аз) скептично и леко снизходително би казал: "Аха, ето го сантиментът на личната история". - Да, това е така, но Gnidrolog, едно за мен съвсем ново откритие, ме накара да се уверя, че аз съм същият човек през всичките тези години и че не съм изневерил на себе си.

Със сигурност не това е функцията на изкуството - да подпомага утвърждаването на увереността в личната ни идентичност. Но че това е едно от неговите най-неочаквани и вълшебни ефекти - аз бих приел на драго сърце.


22 август 2016

За еротическите и геометрическите потребности


В Държавата (458d) Платон освен за еротическите потребности*, твърде широко разпространени у повечето хора, споменава също и за геометрическите такива, имайки предвид явно потребностите на разума. (Тук впрочем той очевидно работи с едно по-тясно понятие за ерос).

Плутарх по-късно подема това очарователно разграничение, отбелязвайки в животописа на Ликург, че разголването на младите спартанки и спортните игри между тях пред мъжки очи се правят, разбира се, не от геометрически, а от еротически съображения.

 Във всяко съзерцаване на голо женско тяло обаче могат да присъстват и двата елемента, при това така, като че те да са независими един от друг. Геометрическото очарование от формите на женското тяло може да въздейства сякаш свободно от плътския нагон, за чието провокиране те като че ли единствено са (съз)дадени.
И всъщност усетът за сякаш напълно случайното съвпадение между удоволствията от геометрическото и еротическото може да извика у чувствителните натури една болезнена нега по онова невъзможно състояние, в което бихме били само духове.
Болезнено е например, освен че мога да съзерцавам женските гърди и венерени извивки, че мога освен това да ги докосвам или дори да ги подуша.

Любопитно е, че пиесата на Макс Фриш - Дон Жуан или любовта към геометрията - заиграва със същото различие между еротическо и геометрическо като набелязаното от Платон. В пиесата е представен един нов образ на Дон Жуан, у когото омайващата сила по отношение на различните представителки на нежния пол се явява най-вече странично следствие от неговия копнеж по рационалното (геометрията). Жените са едновременно вбесени и привлечени тъкмо от това, че бидейки с тях, те не могат да го имат изцяло.

Всъщност за да изпита жена подобен болезнен и неосъществим копнеж (нега) в нея трябва да има поне нещо искрено интелектуално - например да е способна смътно да си представи, че продължава да е жена, но наред с това да е лишена от тяло. Но как е възможно това?

______________________________________
* В българския превод на Платоновата Държава от Александър Милев се говори за еротически и геометрически "необходимости", което като превод е неадекватно и може да бъде сериозно подвеждащо (защото читателят може да сметне, че става дума за необходимостта на самите геометрически положения). Гръцкият термин ἀνάγκη, който е използван от Платон, освен необходимост (в логически, математически или метафизически смисъл) може да означава също и принуда, в това число и вътрешна принуда, т.е. нужда, потребност.


20 август 2016

За тъмната светлина


Ценното, нека го кажем по Платонов маниер, е ценно поради причастността си към ценността. Дали то обаче ще разкрие ценността си пред нас, зависи от нагласата, в чиято светлина ще го видим.

Има нещо метафорично много вярно в онази иначе анахронична, антична теория за зрението, според която очите ни изпращат поток светлина, чрез която активират потенциалната светлина в предметите.

Бедата е там, че иманентната светлина на нагласите ни има свойството както да осветява, така и да затъмнява.

14 август 2016

Врана, свраче, гълъбица


Who will not change raven for a dove?
Кой враната не би сменил за гълъбица?

Шекспир, Сън в лятна нощ, 2.2.



Тук следва да съобразим, че можем да мислим гълъбицата в библейски регистър - в Битие 8:10-11, изпратена от Ной,  гълъбицата се връща с маслинена клонка в човката, за да ознаменува оттеглянето на потопа и появата на сушата. В друг случай обаче трудно би се оказало разграничението ѝ с враната, също така изпратена от Ной да търси сушата по-рано.

При все на пръв поглед безпогрешния външен вид, объркването е често срещано. Идва при теб гълъбица, а то се оказва врана...

Гълъбицата също не се саморазкрива отпърво.
По мой личен опит, тя клони към това да се яви в образа на свраче.










За сврачето, по-отблизо, виж тук.

12 август 2016

Rigor Mortis 2


 Инструменталното отношение към другия никога не би му донесло удовлетворение, но би могло да му осигури фетиш, в който той да се вкопчи далеч повече, отколкото във всяка една надежда за бъдещо удовлетворение.

Понякога надеждата става нетърпима.

09 август 2016

Навик и exodus


Има нещо ужасно в прилепчивата репетативност на навика, но пък от друга страна тъкмо навикът ни дава хабитуса, из-от който можем да бъдем разтърсени и изведени за да видим красивите неща в живота в светлината на очарованието, което те заслужават.

Маурицио де Агостини,
из "Естетически помисли"

08 август 2016

Фактът на разума


Ако е поставена под съмнение почтеността на някой, би било нелепо да разчитаме на собствените му думи относно почтеността му. Същата абсурдност би била налице, ако се опитваме да докажем чрез какъвто и да е вид разумен аргумент, бил той вероятностен или демонстративен, че разумът ни е неподвластен на заблуждения, тъй като същината на въпроса е тъкмо в това, доколко можем да се доверяваме на аргументация на разума.


Разумът е неспособен да удостовери самия себе си, по същия начин по който е неспособен да се самоопровергае. Единственият изход е посочен от Кант, според който едва в сферата на морално-практическото, т.е. чрез самия морален закон, фактът на разума се самопредставя.


Все пак да се разглежда този закон като даден, трябва да се забележи, че той не е емпиричен, а по-скоро е единственият факт на чистия разум, който се обявява чрез него (т.е. чрез факта - б.м.) за морално законодателствуващ (sic volo, sic iubeo).



Впрочем ако някой все още се съмнява, коя е най-важната критика на Кант - бързият отговор е: Втората, Критика на практическия разум.
Впрочем тъкмо тя и поставя правилното отношение на третата към първата.

07 август 2016

Два вида спонтанност


Терминът спонтанност е въведен във философска употреба чрез френскоезичните произведения на Лайбниц (откъдето го заема и Кант), но самата френска дума идва от латински, собствено от израза sua sponte, който означава по свой почин, из-от себе си, без подтик отвън.

В този смисъл спонтанността обозначава активност, която не е причинена отвън, а изхожда единствено от същността на собствения й субект.

1. Безусловната спонтанност
Кант използва термина спонтанност (Spontaneität) в строг смисъл за да обозначи автономията на разума и способността му да се води от собствени принципи, независимо от онези заети от опита (емпирията). (Последните, по-скоро правила, а не принципи, с оглед на способността за желание следва да се обозначат като хетерономни и с оглед на произхода си като патологични, т.е. обслужващи някаква вече налична, и единствено емпирично установима склонност или комплекс от желания).
В този смисъл спонтанността е най-дълбинният израз на свободата. Кант определя свободата в трансцендентален смисъл като "спонтанността да се начене из-от себе си една редица от състояния" B473,474.

Ако всичко бе част от природата и съответно би било брънка от една причинно-следствена верига, тогава не би съществувало нищо, което да е спонтанно. Всичко би било обусловено отвън.
Разумът прави изключение от това и в определен смисъл - бидейки безусловно спонтанен - той е  и неприроден. Не бихме могли да говорим в строг смисъл за природа на разума, а единствено за негова култура.

2. Обусловената спонтанност
Наред с безусловната спонтанност на разума, може да се говори и за една втора, обусловена спонтанност, която стои много по-близко до обичайното значение на думата. Например, какво имаме предвид, когато кажем за някого, че той се изразява спонтанно? Имаме предвид, че онова, което той казва, не е следствие на някаква разсъдъчна рефлексия или пък продукт на обмислен план. Под спонтанно имаме предвид непринудено, но аналогично на първия случай - непринудено отвън. Ето защо човешките активности, които най-често асоциираме със спонтанността са тези, които съдържат целта си в самите себе си - а именно играта и изкуството. Детето и човекът на изкуството са в най-силен смисъл спонтанни - именно защото активностите им са в най-пълния смисъл на думата себе-излияния.
Разбира се, този вид спонтанност не е безусловна, а обусловена, тя е в ориентация спрямо множество външни фактори, които обаче изкуството и играта преобразуват, включвайки ги в собствен вътрешен свят.

 За да обединим 1. и 2. бихме могли да кажем:   
Човек е способен на спонтанност именно защото притежава разум. Поради това, че той същевременно е и краен, неговата спонтанност е обусловена.

04 август 2016

За откриването и влагането на смисъл


Нови вариации върху стара тема.

Животът може да ни се отплати със смисъл, само ако предварително сме вложили такъв.

Духът на съвремието убива влагането на смисъл. Публични образи на толкова много безцелна болка и празни удоволствия ни заливат, че човек отдръпва вложенията си или още на първо място не открива поле за тях.

Единствено убежище остават закритите клубове по интереси, където човек, така да се каже, да получи увереност във възвръщаемостта на вложения смисъл чрез съучастието на някой ближен.

Силата на пълноценното уединение и смисъла в самотните занимания чезне, ако човек угажда на самотата си с престой в глобалната мрежа.

01 август 2016

Очевидност срещу очевадност


Има една категорична разлика между очевидност и очевадност. Очевидността е милостива спрямо нашите досегашни убеждения; тя ги допуска и нещо повече - част от тях тя дори предпоставя. Очевидността се актуализира винаги в един вече даден хоризонт от допуснати като истина положения*.

Очевадността обаче претендира да снеме нашето досегашно разбиране, да го дискредитира и съответно да ни лиши от естествения ни достъп до него. Очевадността претендира да изтръгне досегашните ни очи и да ни дари с нови.

Смешна претенция, предвид тривиалните ѝ резултати.


* Това, може би с изключение само на Декартовото Cogito.

21 юли 2016

Ресантимент и нарцисизъм


Човек, естествено, по природа, е склонен да гледа на себе си сантиментално. По това той категорично се различава от животното. (Животното, ако страда, страда безогледно, без да се умилява на страданието си.)

Тази сантименталност у човека е и коренът на ресантимента (разядосването) - спрямо другите, спрямо живота, спрямо Бог. У библейския Йов има нещо дотолкова възвишено нечовешко, доколкото той изобщо не гледа на живота си сантиментално, поради което и не се разядосва - ни на себе си, ни на живота, а още по-малко на Бог.

Ресантиментът, от своя страна, е коренът на омразата. Така че ако човек мрази, то е поради прекомерна сантименталност.
Привидно изключение правят нарцистичните хора - те обаче вършат зло не от сантимент, т.е. без да мразят. Те вършат зло самоволно - просто защото другите за тях имат само инструментално значение. Наред с другите, те не зачитат и мисленето си - те са твърде интуитивни или казано по Арент - тривиални. Въпросната тривиалност обаче представена изолирано в чист вид изглежда сатанинска.

Според казаното могат да се разграничат два различни образа на Сатаната - 1. Сантиманталния (разядосващия се) и 2. Нарцистичния. Първият можем да наречем Мефистофел, докато за втория (нарцистично-самодостатъчния) можем да запазим традиционно наименование - Луцифер. (В психиката на методичните, така да се каже безстрастни серийни убийци, винаги елемент на нерефлектиран нарцисизъм.)

20 юли 2016

За знанието, актуалността, претенциите за истинност и за изкуството


Фоновото ни предзнание и знание е неизбродимо. Ние обикновено не си даваме сметка какво точно от узнатото и приетото сме взели предвид, заставайки зад някакъв аргумент или формирайки рационално решение. Често зад отделните наши становища работят съвсем различни региони от приетото за истинно. Тези региони не са непременно взаимно кохерентни.

И като че за чудо - цял живот, ера или еон (или пък пълна триангулация на гледните точки в едно общество) не биха ни стигнали да ги доведем до кохерентност. Затова по навик - продължаваме нататък...

Претендиращият за истина обикновено не осъзнава, че и той е подвластен на модите на деня. Гледната точка на актуалността не гарантира особен приоритет, тя е също до голяма степен произволна с оглед на регионите от приетото за истинно (и отхвърленото като неистинно), подобно на коя да е друга не-актуалност.

Кумулативността (натрупването на "знания") не може да гарантира истинност (в нормативен смисъл), макар че тя може да гарантира една доста добра (успешна) критика на предполагаемо неистинното.

За щастие човек не може да живее без фиктивността. Фиктивното винаги ще продължава да ни гарантира една мета-позиция спрямо "реалността". Затова изкуството и красотата винаги ще продължават да бъдат част от живота ни. Едно от ценните неща в изкуството винаги ще е тъкмо в това, че то се самоизрязва и изолира от паяжината на жизнено-насъщното. Затова в антиутопиите няма място за изобразяване на изкуството, освен в един изцяло студен, хербаризиран вид.

Утопиите винаги ще търсят да се самозащитят спрямо изкуството. Собствената им фиктивност ги плаши.

P.S. В определен смисъл най-унищожителната критика на "комунизма" е тъкмо Чевенгур на Андрей Платонов.

06 юли 2016

За прилепите и котките


 Do cats eat bats?
Do bats eat cats?

Lewis  Carroll

Алиса е склонна да обръща питането, защото, нека забележим, ако не знаем отговора и на двата въпроса, няма значение как го задаваме.

Всъщност в един въпрос не винаги най-ценното е информацията, която бихме могли да получим като негов отговор. Един въпрос може да под-с-каже твърде много неща, особено ако остане неотговорен. Пораждайки нови въпроси. Например: Какви са условията за смисленост на един отговор? Какво е важно или пък смислено за онзи, който го задава? Следва ли да бъде очакван отговор изобщо? Може ли въпросът да бъде част от игра? А от игра с фатален изход?
Като животът например?


Пояснение от допълнителен характер: И за да отрежа категорично възможността за всякакви дарвинистки асоциации, бързам да уточня: нямам предвид това, че животът би могъл да бъде една селективна игра, в която оцелява по-пригодният. И изобщо не мисля, че индивидуалната човешката драма от първобитни времена до днес се заключава в това: Как да не бъда изяден? По-скоро същинската човешката драма се състои в това: Как да не изям, наред с другото, и собственото си достойнство?

05 юли 2016

За широтата на хоризонта и вкуса


Отдавна мисля по темата, че интелектуалната широта на хоризонта е гаранция за пълноценен живот. Има тип предметости в света, които могат да бъдат достъпни само за един разсъдъчно непредубеден и натурално необусловен наглед. А всеки специфичен тип предметност би могла да носи със себе си, ако не специфично удоволствие, то поне специфично удовлетворение. Така че колкото е по-ограничен един човек, до толкова по-малко неща в света той има достъп и съответно по-малко по вид удовлетворения би могъл да преживее.

Така че интелектуално тесногръдите хора си затварят a priori достъпа до определен тип предмети, най-вече до онези от естетически или пък чисто интелектуален характер.

И все пак усетливостта на различните типове наглед би могла да се култивира. В противен случай отново много неща от света остават под прага на възприятие. Проблемът обаче е, че култивацията на интелектуалния вкус съвсем не е достатъчна. Нужно е ежедневно обгрижване на вкуса. В противен случай вкусът изпада в хабитуална ригидност.

17 юни 2016

За душите и хората


Думата душа вече звучи леко архаично. Психологията отдавна вече не е дисциплина за душата. И това не само на български. На английски в специализирани текстове отдавна се предпочита термина psyche пред soul.

И все пак на български продължаваме да броим хората по "души", а не по "тела".
"Петима души", например означава, че всеки от тях поотделно притежава душа и е в състояние да изпитва негова, лична си болка.

И евентуално ако някой се усъмни, че бихме могли да използваме термина душевно оправдано и смислено, на него едва ли би му се случило да направи същото по отношение на термина бездушно.

13 юни 2016

За паралелните браковете в живота


В съчинението Сватбата на Филология и Меркурий на Марциан Капела като сватбени дарове се представят седем девойки наречени: Граматика, Диалектика, Реторика, Геометрия, Аритметика, Астрономия и Хармония/Музика. Седемте свободни изкуства.

В този смисъл ми се струва, че поне един брак в живота е оправдан, а за определен тип хора дори и втори паралелен е възможен, за някои натури дори наложителен.

* Марциан Капела (Martianus Capella) е латино-езичен писател и схолар от късната античност, 5 век.

10 юни 2016

Rigor mortis


Най-голямото проклятие за човек напуснал детството е в това, че той привиква да е жив. Това, феноменологически определено, би могло да бъде видяно като началната форма на rigor mortis, вкочаняването на смъртта.

09 юни 2016

Две симптоматично близки крайности


Най-радикалната естетизация на сексуалния акт, на която съм попадал, е у Никос Казандзакис, "Капитан Михалис". Там двама прокажени, от критската колония за прокажени, се любят, плътта им се разкапва, дупки зеят на мястото на носовете им, а те продължават да насилват тялото си срещу това на другия.
Все таки си мисля, че у човек има твърде много рефлексия и описаното е на границата на възможното. Човек преимуществено континуално ситуира себе си тъкмо съзнателно спрямо света си. Точно поради това самоубийствата идват в по-честия случай поради излишък на рефлексия, а не поради неин недостиг и съвсем не по естествен подтик.

Но както 1. излишъкът от рефлексия, така и 2. природната първичност са у човека болестни състояния. Не случайно, поне по външна симптоматика, те твърде често много си приличат. У княз Мишкин (Идиот) на Достоевски те дори като че да съвпадат.

03 юни 2016

Hermitage and cage


Stone walls do not a prison make,
Not iron bars a cage;
Minds innocent and quiet take
That for a hermitage.

Richard Lovelace



Болезненото е, че вече духът на времето прави невъзможно наличието на hermitage. Дори и да ни предложат stone walls and iron bars. - И без това сме в клетка.


* Ричард Лавлейс (Richard Lovelace) е английски поет от 17-ти век.

20 май 2016

Накратичко за смисъла


Аналитичната философска традиция има твърде бедно понятие за смисъл - съгласно нея "смислено" е такова изказване, което би могло да бъде верифицирано като истинно или пък фалсифицирано като неистинно. В този план и най-тривиалните изказвания биха се явили като "смислени".

Смисъл обаче в същинския смисъл на думата е онова, което е удовлетворяващо за ума, не толкова с оглед на познанието, колкото с оглед на разбирането.
Смисълът, е винаги нещо, до което се домогваме. И ако сами не сме вложили смисъл, няма да ни бъде отвърнато с такъв.

05 май 2016

Писано и хоризонт


В писаното има толкова недоизказано, че понякога ме хваща страх.
Хоризонтът е непостижимо огромен в сравнение с написаното.

Колко пътеки, които няма да бъдат извървени, колко посоки, които няма да бъдат поети.
И все пак си струва...

16 април 2016

Среща


Времето традиционно се представя като вектор насочен откъм миналото към бъдещето. Стрелата на Зенон. Тази традиционна представа обаче пренебрегва  изключителното във факта, че бъдещето ни засреща в настоящото и се оттича в миналото. И ни оставя различни от това, което сме били.

Всяка промяна ни връхлита откъм бъдещето, но това съвсем не отменя необратимостта на времето - какво би могло да бъде е дадено единствено в рефлексия post factum.
Хайдегер има един хубав термин за тази посока на времето - неизпреваряемостта на смъртта. Колкото и да тичаме - тя избира кога да се спре и да ни засрещне.

14 април 2016

Онтичният смисъл


„Трансцендентализмът, от своя страна, казва:
битийният смисъл (Seinssinn) на преддадения жизнен свят е субектно формирование, постижение (Leistung) на опитно узнаващия, на донаучния живот“.

Хусерл, Кризата..., § 14


Забележително е, тук Хусерл говори, разбира се не за битие, а за битиен (онтичен) смисъл (Seinssinn). Като такъв смисълът наистина е постижение (Leistung), той никога не е като че из-от само себе си даден. 
Още един обаче много важен момент има в горното изказване - науката от своя страна е предопределена да ползва битийния смисъл наготово. Поради което и най-големият учен не може да бъде имунизиран спрямо една, както жизнена, така и морална наивност.

12 април 2016

Вавилонското междуетажие



„Наистина оказа се, че ако и да си представяхме кула, която трябваше да стига до небето…”

Кант, Критика на чистия разум (B 465) 



Наративът за Вавилонската кула е наратив за претенция, но и за суета (vanitas). Както показва етимологията на думата, суетата е хипертрофирала пустота, празнота, безсъдържателност – излишество от безсмислие.


Бива да си представяме Вавилонската кула потънала в разруха, изнемогваща из от собствената си остатъчна тежест, но и като място на печален карнавал. Карнавалът вече ознаменува единствено самия себе си - почините за него са отдавна забравени, възвръщането на смисъл - отдавна изоставено.

Топосите на карнавала са междуетажията. Самите етажи със своята недвусмислена таксономия, овехтяла номерация и локализация са станали неуютни за „празнуващите”. Те не са мястото, където може да се практикува смесването на езиците.

Смесването на езиците трябва да се схваща не чисто и просто интердисциплинарно, а най-вече като смесване на обектни и метаезици. Литературата привидно рефлектира върху собствения си „жест”, смесвайки се с метадискурса на литературната критика, критиката от своя страна се маскира като литература, с характерна претенция за творчество. „Посланията” се криптират зад термини и позьорски език, така че предварително да се снеме всяко изискване да реферират към значение. Не на последно място „литературата” с охота прибягва и към суб-литературен език, за да изнасили още веднъж всеки възможен остатък от непринудено веселие.

В обръщение на междуетежията са вече само имена (nomina), нежели идеи. Реферирането към чуждо име или кръжец, е само прикрита автореференция към собствения си кръжец или авторство.
Новите „автори” сардонично оплакват смъртта на авторството, но и трескаво узурпират правото за денотацията му...

Vanitas vanitatum...

11 април 2016

Gesta


Понятието за жест обикновено се мисли контекстуално - жестовете могат да бъдат адаптори, илюстратори, регулатори, емотиватори... в една вече дадена ситуация. Но в същността си жестът е онова, което може да създаде нова ситуация и да предложи нов контекст за осмисляне. Онова, което свободният жест първично провокира, е смислотворчество.

Жестът може да е книга, писмо, присъединяване, творение, ангажимент. Онова, което изначално го характеризира е, че въвлича в света новото.

P.S. Gestus е минало причастие от латинския глагол gerere, който означава "извършвам", "изтъквам", "изваждам наяве". Доколкото обаче gestus е овъзможностяващо новото, той е бъдещо причастие.

10 април 2016

Апология на търпението с унтертонове


Търпението оставя светът да бъде, а случването да става.

В монотонността на ставащото търпението не открива нищо, което да би могло да предяви претенциите си за новост. Ето защо то не търси да превари никой факт.
Оставя ги да се самозаявят, в техния нахално безсмислен контраст. В препирането им да бъдат различни, те прегарят. Сбърчват се като шума, неиздържала теста на огъня.

Случки, случки, случки, нощни пеперуди на суетата...

09 април 2016

Отказ от искреност


Изкуството довежда красивото на бял свят, както Хеката извежда Персефона от царството на мъртвите. Възможно ли е преживяването на красота да е лишено от искреност?

Единствено ако вече сме се отказали да сме живи.

08 април 2016

Изкуство и искреност


Всеки жест изкуство следва да се ситуира в хоризонта на една възможна искреност, в противен случай той губи смисъл и става противо-смислен (widersinnig).

Процедура за верификация на това, що е искрено и що не, естествено няма.
Нейното присъствие по-скоро се отнася към онова, което Хусерл нарича евидентност (Evidenz).

04 април 2016

Свободата е действителна чрез собствената си идея



„За едно същество, което не може да постъпва другояче освен според идеята за собствената си свобода, важат същите закони, които биха задължили едно същество, което е действително свободно”.

Имануел Кант
Основи на метафизика на нравите, с.112 


Някой вероятно обаче би се усъмнил, че в нас битува идеята за собствената ни свобода. И най-малкият опит я доказва (идеята). Дори когато се чувствам принуден към някакво действие, аз се чувствам принуден тъкмо по отношение на идеята за свобода, която изконно си приписвам. (Принуждавано може да се чувства само едно имащо се за свободно същество.)

В крайна сметка аз мога де се осъзная като принуден (или респективно като свободен), само доколкото a priori се имам за свободен.

03 април 2016

Знание срещу инертност


Съображения от изцяло теоретичен характер, т.е. такива доминирани от знание или увереност, много трудно могат да ни мотивират към действие или въздържание. За съвременния човек все по-важно е самото вкусване на действието или бездействието, и тъкмо то е онова, което всъщност го мотивира първично в жизнения му избор. И тъй като вкусът от действията ни е до голяма степен въпрос на навик и привичка, ние във все по-голяма степен ставаме жертва на инертността на собствения ни живот.

02 април 2016

Отдаване и неискреност


Човек, отдавайки и доверявайки се, всъщност бяга от себе си. Бягащият отнякъде или нанякъде винаги е в плен на непълнота.

Защо ли нямаме сили да се отдадем на нещо тъкмо тогава, когато сме привидно цели?!?

Из "Книгата на Р."

31 март 2016

За вътрешността на предметите и крайността на познаващия


Какво има предвид Кант чрез непознаваемостта на нещата сами по себе си? - Не че не е възможно потенциращо се навлизане все по-дълбоко и по-дълбоко в света на явленията, а че нещата, които не са подчинени на формите на нашата способност за нагледно представяне, следва да се мислят тъкмо като непредставими, а съответно също не и непременно като концептуабилни.

Както отбелязва Кант: "Всичко в едно явление е самото то отново явление, колкото и разсъдъкът да го разгражда на съставните му части" (AA VIII).
Т.е. чрез никаква аналитична, теоретична или пък емпирична процедура не сме в състояние да заобиколим факта на нашата крайност.

30 март 2016

Епистемологическо


Ориентир:

Истинността е необходимо, но не достатъчно условие за наличие на познание, докато наличието на познание е достатъчно, но не необходимо условие за истинност.

28 март 2016

Още за Холивуд и бихевиоризма


Има един тип холивудски филми, чиято фабула се основава единствено върху това - да се избяга от предвидимостта, която се обуславя от непоклатимото шизоидно клише, че персонажите по принцип се делят на добри и на лоши. Едничката цел на тези филми е зрителят да бъде изненадан поне на няколко пъти и той да не напусне с блудкавото чувство, че е знаел какво ще се случи от самото начало. Единствената „хватка” на такива филми се състои в това повествованието да води зрителя през цялото време по лъжливи следи и след няколкократна механична промяна на „подозренията” или по-точно на знаците, които ги обуславят, накрая ex machina да разбули кой всъщност бил лошият и кой добрият. Лошият, разбира се, си остава също толкова лош, колкото би бил и ако беше обявен като такъв още в началото на филма. Психологическият му образ през целия филм не е бил развит ни на минимум, а единственото, което се случва, е да му бъде сменен етикетът.

Това, естествено, е възможно единствено чрез факта, че персонажът още поначало, съвсем по бихевиористки, е бил кух откъм всякакво съдържание. Чрез подобни филми просто се продава доза фиктивно преживяна изненада, естествено за сметка на всяка автентика и дълбинен психологизъм.

27 март 2016

Тази чужда ми вакханалия


Дърветата се отричат от себе си - разлистват се, зеленеят. И аз подобно на мъртва обвивка ще се разпукна и ще пропусна през мен да избуи живота - тази чужда ми вакханалия.

Из "Книгата на Р."

26 март 2016

За публичните истерии


Терминът истeрия идва от гръцката дума за "утроба" или "матка" - hystera. И наистина истеричният тип нагласа предполага всъщност утробен тип съзнание, което особено в публичен контекст реагира сигнално. Истерията, провокирана често от външен стимул, продължава истерично да настоява на продължението на стимула, като неговото отказване или отслабване имат за резултат единствено интензифицирането на самия пристъп. Истерията, по-нататък, неистово настоява за отклик на собственото емоционално състояние, а тъй като всеки отклик по дефиниция е приеман за недостатъчен, това само задълбочава фрустрацията ѝ.

И така в момента публичното говорене изисква "бежанци", "джихадисти" и "терор" и всяко страховито говорене за "бежанци", "джихадисти" и "терор" в неспособността да донесе удовлетворение, само усилва истеричния пристъп към още и още.

И разбира се, истеричният тип, тъй като е утробен, след отшумяването на симптомите не намира в себе си достатъчно саморефлексия дори да се почувства глупаво. 

21 март 2016

Откритието на интенционалността


Откритието на интенционалността от страна на феноменологията (а именно обстоятелството че всяко съзнание, модус на съзнание или негов компонент представляват съзнание за нещо), снема традиционния философски въпрос: "Как съзнанието в себе си достига до познание на външни неща?" - Снема го и го отхвърля в качеството му на метафизически въпрос, който търси да постулира някакво свое решение.

Феноменологията в този смисъл се явява отказ от метафизически постулати, който се задоволява с безпредпоставъчността на дадения в съзнанието опит.

02 март 2016

... съм тук?


Коя въпросителна дума следва да стои на мястото на многоточието за да получи екзистенциалният въпрос изконен смисъл? – Най-естествено би било да вмъкнем защо? и да получим – Защо съм тук?
Но на въпросите със "защо?" се отговаря със "заради това и това" или с "поради това и това". И двата типа подход тук не биха дали перспектива към смислен екзистенциален отговор. Ако кажа: "Тук съм, роден съм и живея заради това и това", това би ме свело до звено или брънка от някакъв по-голям замисъл, което и без друго би загърбило моята индивидуалност. Ако пък понеча да отговоря с "Тук съм, роден съм и живея поради това и това", това би свело моето присъствие на бял свят до резултат от някаква действаща (ефициентна) причина.

Затова и мястото на въпросителната дума по-скоро трябва да остане неопределено: Тук подхождат всички въпроси единствено и само в своята неразличимост един от друг: Защо съм тук?, Кой съм тук?, Как съм тук?Къде съм тук? или Откъде и накъде съм тук?...

Към неопределеността на ексистенциалния въпрос ме накара да се замисля синът ми Петър. Една вечер той се почувства мисловно неловко да изкаже въпроса Защо съм тук? или Защо съм се родил? и въпреки това чувстваше, че тук се пита за смисъл, чрез което по някакъв начин въпросът Защо? получава някаква, макар и бегла релевантност.

21 февруари 2016

Заплащане и справедливост


Принципи, въз основа на които може да се преценява справедливостта на нечие заплащане:

1. Принос към общото (обществено) благо
2. Положени в труда усилия
3. Притежаване на квалификация (експертиза)
4. Агрегатният избор на потребителите или консуматорите - принципът на пазара.

Напоследък само последният принцип се счита за естествен и непосредствено валиден.
Нито приносът към общото благо (1), нито положените в труда усилия (2) могат да бъдат успешно изчислени съгласно една неутрална (неценностна) гледна точка. Принципът на квалификацията (3) от своя страна напоследък тенденциозно бива свеждан отново до пазарен, макар че в основата си той не е такъв.

Истината е, че първите три принципа, ако следва да бъдат прилагани, изискват извън-пазарна регулация. И всъщност тъкмо те се намират в отношение с обичайното (човешко) разбиране на справедливост.
Успешността на един продукт собствено е ирелевантна към справедливостта - тя често зависи от случайна конюнктура - стечение на обстоятелствата, мода и т.н. и може да няма никакво отношение към заслугата - била тя лична или групова.

Въпросът в крайна сметка опира до това:  по какъв начин на заслугата (схваната неконсеквенционалистки, т.е. не съгласно последствията) може да бъде представен икономически еквивалент.

17 февруари 2016

"Гносеологическа гнусност" по Набоков


Главният герой на Покана за екзекуция на Набоков - Цинцинат Ц. е обвинен в "най-страшното от престъпленията", поради което е и осъден на смърт - то е "гносеологическа гнусност"  (руски - "гносеологическая гнусность"). Цялата книга може да се разглежда като опит за осветляване на това, какво се крие зад това престъпление в едно фиктивно (атопично) общество, в което се признава за политическа и човешка реалност единствено "поведението" на хората, пък било и то резидиращо изцяло във фалш.

В какво, мисля си, се състои собствено това престъпление? - То е непосредствено да усещаш, че познаваш /gnosco/ и друг смисъл на разликата между вътрешно и външно, независим от онзи, който се заключава в това, че вътрешно е онова, което е в тялото ти, а външно - онова, което е извън него. И да усещаш, че този различен смисъл на думата вътрешно (към който Русо би реферирал с термина сърце), е съществен за това, което те прави теб и същевременно човек (тук под "човек" имам предвид както описателния, така и взискателния смисъл на думата).

Показателно е, че евфемистичният израз за "гносеологическата гнусота" съгласно книгата е "непроницаемость, непрозрачность, препона" (рус.). И наистина - за един политически бихевиоризъм, онова, което принадлежи на сърцето, ordo amoris, би било абсолютна непроницаемост, то просто е санкционирано да не съществува.
За политическия бихевиоризъм например верноподаничеството се изчерпва с верноподаническо поведение (да речем участие в казионните мероприятия с демонстративен плам).

P.S.
Горното съвсем не е опит да се сведе книгата на Набоков до няколко реда, а най-вече да си изясня една изначална интуиция, която книгата събужда в мен.

* с. 205 от българското издание: Владимир Набоков, Покана за екзекуция, Народна култура, С. 1989, превод Пенка Кънева

16 февруари 2016

За коректностите


Бедата на т.нар. "политическата коректност" по отношение на малцинствата (били те религиозни, етнически, или сексуални) съвсем не е в нейната често контрапродуктивност и социална ирелевантност.

Бедата е в това, че тя загърбва една далеч по-ценна коректност, а именно моралната.

Едно малцинство никога не може да бъде лице, а моралните съображения винаги са насочени към лице, и в този смисъл (а и същевременно в най-хубавия смисъл на думата) - са лични.


Някой би могъл да отговори: "Моралът обаче не би могъл да бъде политически и социално промотиран!"
Аз бих отговорил: А не е и нужно. Единственото, което може да се изисква от обществото е да не го затулва с преднамерено продуциран фалш.
 

15 февруари 2016

Интернет и дистопия


Интернет-пространството предоставя поле за за експериментиране със самия себе си, интимно лабораторно място с публичен достъп, в което всеки един чужд чифт ръце са добре дошли да се пробват да променят насоката на експеримента.

Единствената утеха на експериментиращия със себе си е, че резултатите никога не са окончателни.

13 февруари 2016

Плитки дълбини



Ако ежедневието е море, повечето хора са дънни риби, никога не изплуват на повърхността.


12 февруари 2016

Относно възприятието


В представката на немската дума за възприятие, Wahrnehmung, а именно - wahr, звучи същият старогерменски корен както в английския израз (being) aware of - осъзнавам, давам си сметка за. Gewahr на немски има сходен смисъл.
1. Това иде да каже, че аз не мога да възприемам нещо, без да си давам сметка, че го възприемам. Ако възприятието не е придружено от ясно съзнание, то по-скоро отпада в сферата на нетематизираните усещания.

2. Възприятието също така предполага обособен, независим, екстериоризиран обект. "Усещане за болка" е напълно естествен израз, но не е такъв изразът "възприятие за болка". Самата болка не се възприема, тя е непосредствено дадена в усещането, предмет на възприятие би могъл да бъде по-скоро обектът, който я предизвиква.

3. Възприятието предполага откроени (или откроими) признаци или характеристики на възприемания обект. Възприятието би трябвало да е пряко доведимо до концептуализация. Аз би трябвало да мога да идентифицирам под понятие онова, което си давам сметка, че възприемам.

4. Възприятието е предварителната степен пред рефлектиращото наблюдение. В последното, за разлика от самото възприятие, аз мога вече да си задавам въпроси относно признаците на възприеманото и да начена разграничаването между онова, което ми се струва, че е и онова, което [би трябвало] действително [да] е.


11 февруари 2016

Новопоявил се и музика


Понякога ми се струва, че съм новопоявил се възрастен в този свят. Някаква тенденциозна мисъл-нагласа дотолкова е обсебила поведението ми, че сякаш е изтрила целия ми опит на човешко същество, който би трябвало да съм натрупал дотук. Цялата рутина, която би следвало да ми гарантира естествено общуване, като че да е рухнала и ме е оставила на голо, неподговтвен, объркан, глупав в собствените ми очи.
Рефлексия в подобни моменти е невъзможна, само едно чувство за неадекватност, което впоследствие кулминира в самообвинение.

Това изглежда като да е специфичен психически недъг - не мисля, че подобен тип самоситуираност е широко разпространена сред повечето хора.

Музиката може да е единственото спасение в такива случаи - при това едва след като се е отслабила вторичната рефлексия на самообвинението.

Музиката може да пренесе света в нов регистър, в който всички досегашни грижи остават ирелевантни.

10 февруари 2016

За бихевиоризма - с помощ от Витгенщайн и Хайдегер


Самото базисно понятие, от което изхожда един бихевиоризъм, понятието за поведение (behavior) е изначално сбъркано. Защото поведението никога не може да бъде сведено до ответните реакции на един стимул. Да си в поведение означава да си в себе-държане в една изначална ситуираност в света, да си в една само-иманост, която предхожда всяка дразнимост и афицируемост.

Както казва Витгенщайн: "Ако бихевиоризмът беше прав, щеше да е разбираемо да говорим, че една камера възприема". Безсмислено е да говорим, че една камера възприема, защото на нея изначално ѝ липсва само-усещането за една ситуираност в света от първо лице, съответно за нея е невъзможно да фиксира случващото се дори в трето лице.


Още един много хубав цитат от Витгенщайн:
"[Позицията на] бихевиоризма: Изглежда като да съм тъжен - главата ми е толкова оклюмала."
- Няма никакъв смисъл да отчиташ признаците на тъгата си, ако сам не се чувстваш тъжен.

04 февруари 2016

Най-добрата рецензия


Мисля, че всяка донякъде хубава книга заслужава своята най-добра рецензия.

А и струва ми се, най-добрата рецензия на последната ми книга е вече факт:

Ясен Захариев - "Евдемонии" на Христо Стоев 

25 януари 2016

Онова, което не може да ни бъде отнето


Онова, което не може да ни бъде отнето, или го нямаме, или винаги ще го имаме.

Налице е едно деликатно съвпадение между алтернативите - ориентирано към нашето себе си.

03 януари 2016

Мнение, вяра и знание


Истината не може да бъде застъпена от ничие мнение, защото целта на всяко мнение е тъкмо да затули нейната (на истината) неактуалност. Да живееш според мнението означава собствено да се примириш да живееш в отсъствието на истина.

Вярата вече дори само в епистемен смисъл стои много по-горе в сравнение с мнението. Във вярата е налице инвестиция на доверие, а това означава инвестиране на нещо изконно мое. Пребивавайки във вярата винаги съществува рискът за невъзвръщане на онова мое, което съм вложил. В този смисъл вярата е нещо като екзистенциален облог ради истината. Неотменим е рискът, след пробния камък на истината (в случай, че такъв е възможен) да остана нецял.

Знанието пък, в отношение към вярата, е само идеал.
Но и нещо повече, в знанието рискът отново стои снет. Т.е. знанието е опрадвадана, но нивелирана отново до мнение вяра.