12 декември 2013

За устояването на не-изкушенията



I can resist everything except temptation.
Мога да устоя на всичко, освен на изкушението.

Оскар Уайлд


Ако се абстрахираме от едно своеобразно иронично отношение към човешката природа, присъщо на Оскар Уайлд през дълбокомислено-лекомисления му период, тези думи на персонаж от негова пиеса могат да се претълкуват и в един много различен смисъл.

Защото нека се запитаме: какво е онова друго, на което бихме могли да устояваме освен на изкушенията? - Това друго би могло да бъде само естественият човешки порив към емпатия и доброжелателство, чиeто най-висше достойнство е искреността на сърцето. Има хора, които действително са способни да устояват на този порив, сякаш са напълно лишени от него. По отношение на подобни хора познатите думи: „Нищо човешко не им е чуждо” биха могли да важат и в един привидно изцяло противоположен смисъл, а именно като: „Всичко човешко им е чуждо”.

10 декември 2013

Conscientia, съзнание и съвест


Латинската дума за съзнание и съвест - conscientia - носи много хубав спомен за своя произход.
Conscientia първоначално е обозначавало:
1. споделеното знание (т.е. съ-знанието) между група от хора посветени в обща тайна
и съответно 2. кръга от тези хора.

Така първоначално съзнанието е бележело единството на множество субекти в едно общо узнато. Преходът от това към ново значение е много добре засвидетелстван в латинската пословица: Conscientia milles testes, или Съвестта, това са хиляди свидетели. Тук значението на думата се е развило и то вече указва на това, че свидетелството на един единствен субект, притежаващ актуално единство, може да е равнозначно на свидетелството на хиляди потенциални субекти. Т.е. в това ново значение на думата conscientia е вече подчертано единството на субекта, за който може да се предполага, че е в състояние да има множество съзнавани съдържания.

Така в значението на думата съзнание в крайна сметка могат да се разграничат следните два аспекта:
1. Единството на съзнанието на множество субекти за един единствен обект  (множеството субекти могат да се разбират като вътрешни аспекти на една и съща личност)
2. Единството на осъзнатостта на множество обекти в един и същи субект.

Т.е. самият акт на съзнание поражда конвергенция, тежнение към сливане в два противоположни полюса, единият на субективната, другият на обективната страна.
Поради това съзнанието гарантира както възвратно 1. личностната идентичност, така и в проекция 2. единството на света.

Допълнение: Общият произход на думите съзнание и съвест бележи тъкмо това, че в един изцяло стоически смисъл има съответствие между когнитивната и моралната идентичност на дадена личност.
Славянският корен в българската дума за съвест - 'вест' означава тъкмо знание, нещо което още си личи и в производната дума вещина със смисъл на знание-опитност. Така че и съвест и съзнание са калки (буквални преводи) на латинското conscientia, като "съвест" е по-старият.

07 декември 2013

Лицето в огледалото (Из "Книгата на Р.")


Във вътрешния ми слух са думите от един стих на песен на Алвин Лий / Ten Years After: The face in the mirror reminds me of you, или ако си позволя един неизбежно по-тромав превод: Лицето в огледалото ми напомня за теб. Тези думи са може би най-елегантният израз на това, че не мога да се откъсна от обсесията си, ако постоянно съм принуден да съжителствам със субекта й, а именно – със самия мен. Този тип обсесии обикновено сме били склонни в миналото да наричаме 'любов', но ако се обърнем към тях от дистанцията на времето, те изглеждат по-скоро като посредствени и зле скроени пиеси с елементи на абсурдизъм, в които най-нелепата и глупава роля за жалост е била отделена за самия мен.

Дали впрочем би трябвало да съм благодарен, че все пак съм оцелял, след като съм се вживявал съвсем на сериозно в подобни роли? Честността при все това би изисквала да кажа: Не зная, защото не съм убеден, че оцелелият съм тъкмо аз.

Из "Книгата на Р."

28 ноември 2013

Самоизненадата


Човек често се оказва изненадан от собствените си действия, тъй като те често противоречат на това, което той е приел да бъде вярно за него. Въпреки това човек е склонен да се оправдава впоследствие. Едно от възможните, а и донякъде най-невинното, оправдание е самообяснението. От типа на: Знам защо постъпих така.

Всяко ново такова знам обаче не пречи да продължаваме да се самоизненадваме. Явно всяко подобно знам е само post factum прикритие на това колко малко знаем и желаем да знаем за самите себе си.

22 ноември 2013

Действие срещу капитал


По какво се различава богатството от капитала?

Някой би казал, че:

Богатството се обладава, докато капиталът се управлява.
или
Върху богатството се спи, докато капиталът те държи буден.
или
Богатството е статично, докато капиталът динамичен.
или
Богатството се трупа, докато капиталът се инвестира.

И други такива.
Тенденцията е капиталът да се схваща като самостойна сила, единствено наличието на която прави човек деен.

Първичното значение на действие в човешкия свят е да вършиш нещо с ръце или със слово, и двете неотчуждаеми от човека. Дори ако отрежем ръцете и езика на човек, в същността му ще остане това, че нему е присъщо да се изразява и да действа чрез двете.
Капиталът идва да отчужди това естествено действие от човека и да го деперсонализира.

Призвание в днешния свят е да запазим личния характер на действието. Защото обществото се гради от хора, а не от мениджъри.

18 ноември 2013

Акрасия и прокрастинация


Гръцката дума akrasia (ἀκρασία) често се превежда като „слабост на волята” и буквално означава липса на власт или контрол [над самия себе си]. Това е състоянието да действаш (или бездействаш) в противовес на рационалната си преценка за това кое би било най-доброто действие (или бездействие) в дадената ситуация. Баналните примери за акрасия са свързани с това да се подадеш на влечението, въпреки че ясно осъзнаваш, че благоразумието изисква нещо друго.

Сократ е известен с това, че отрича възможността на акрасия. Знаейки кое е доброто, ти неминуемо ще постъпиш съгласно това си знание. Ако постъпиш другояче, това означава просто, че не си знаел що е доброто. Така че в крайна сметка това, което би ни се привидяло като акрасия или безсилие/слабост според Сократ е всъщност незнание (или недостиг на знание).

Казват, че Платон все пак държи да обясни вместо подобно на учителя си да отхвърли възможността за акрасия, поради което и той въвежда троякото деление на душата на разумна, волева и сетивна. При това най-вече конфликтът между разумната и сетивната (т.е. желаещата, апетитативна) части на душата обяснява възможността да се отклониш от и да действаш срещу рационалната си преценка.

И въпреки това акрасията продължава да изглежда като парадокс - как е възможно да извърша нещо напреко преценката си?!? И това е така именно защото тя включва в себе си елементи едновременно на вменимост и ирационалност. Вменима е единствено и само постъпката на едно рационално действащо лице (за която и то е в състояние да носи отговорност) и заедно с това се предполага, че въпросно лице действа по определен начин в противовес на преценката си тъкмо поради недостиг на рационалност. Последното би означавало, че отсъства условието за вменимост, поради което и на лицето не следва да се приписва постъпката, която е белег за акрасия. Т.е. тук се стига до противоречие.

***
Оставяйки настрана онтологическата проблематика, мен най-вече чисто психологически ме интересува  една особена форма на акрасия, която римляните наричат procrastinatio (от pro - "за", "към" и crastinus - "утрешен"). Прокрастинацията е непрестанното отлагане на дадено действие за утрешния ден или изобщо за по-сетнешен момент. Прокрастинацията е замяната на едно наложителното и същевременно тягостно действие с перманентно бездействие или по-скоро със съвкупност от въвеждащи или отлагателни действия, които само да отдалечат момента на същинското извършване на действието.

В този смисъл прокрастинацията е безсилието (акрасия) да се захванеш с конкретно дело. Тя е присъща на хората, които сами определят своя дневен график. Лесно е да се водиш по разписан график, към който си външно принуден. В следването на такъв външен график, ти изобщо нямаш нужда от бъдеще. В личното си действие обаче е нужно да положиш бъдеще. В този смисъл прокрастинацията е и безсилието да положиш сам себе си като определен към някакво бъдеще.

Метафизически погледнато, прокрастинацията е непосилността на бъдещето.

12 ноември 2013

Сила и мислене


Силата винаги бива упражнявана в противовес на естествената съпротива, която тя предизвиква. Така силата е винаги свързана с надмогване. Силата се рефлектира и потенцира в своето друго (в своя обект) тъкмо чрез надмогването.
Силата без свое друго (без обект) е мощ.

Мисленето е сходно на силата тъкмо чрез това, че и то се потенцира в своето друго, мисленето е надмогване на инертността на своя обект.
Мисленето без свое друго (без обект) е мъдрост.

И силата и мисленето не са продуктивни, а рефлективни. Т.е. те не търсят своето отчуждение в продукт. Те търсят своето себе си в другото.

04 ноември 2013

За един студентски бунт и един морален свят



Един студентски бунт, почти изключително вдъхновен от морални съображения, без съмнение принадлежи към най-неочакваните събития на нашия век.

Хана Арент


Сред най-неочакваните, защото този бунт не е съвсем събитие от нашия свят и век, а по-скоро от един друг свят, който е призван да бъде коректив на нашия.

Браво на смелостта на тези млади хора, които не се колебаят да се поставят като граждани на този, другия свят, с риск да бъдат отхвърлени от нашия. 
Историята се прави тъкмо от смелите.

Допълнение:
Ваня снощи съвсем непраднамерено разгърна изданието на Хана Арент, Насилие и политика и първото изречение, върху което падна погледът й, бе горното, на с. 39. Има нещо като красиво знамение в това - в този тъй симптоматичен и непринуден от нас паралел на днешните събития със студентските вълнения от 1968.

И ще прибавя един цитат от Кант, този път съвсем преднамерено. На  с. 722 от Критика на чистия разум Кант говори за идеала на един интелигибилен (т.е. умопостижим) морален свят. И добавя: "Чрез разума трябва по необходимост да представяме себе си като принадлежащи към един такъв [морален] свят, въпреки че сетивата не ни дават нищо друго освен един свят от явления". А в този свят от явления хората са задвижвани сякаш изцяло от сетивни, т.е. себични подбуди.

31 октомври 2013

Загриженост и смисъл


Да си в света означава да си принципиално загрижен за вътрешносветовите неща. Да се абстрахираш от света си означава да се опиташ да снемеш тази загриженост. В абстрахирането, в погледа към живота отвън, неговият иманентен смисъл, който е черпен от тази загриженост, изчезва. Само с елиминирането на въпросната естествена загриженост става възможен въпросът за смисъла на живота.

Веднъж обаче поставили въпроса за смисъла на живота, с това вече сме си отказали всяка възможност по неговото конструиране.
За да си възвърнем някакъв нерефликтиран смисъл, трябва да престанем да питаме, а да си потопим отново главата във вътрешносветовите неща и да се оставим началната загриженост отново да ни обсеби.
[За да съхраним мизерния смисъл, трябва да се върнем към болката.]

Пояснение: Към елиминиране на естествената загриженост ние сме най-вече склонни през периодите на жизнен interregnum (междуцарствие). Най-естественият interregnum в живота на човек е периодът на юношеството, когато той се откъсва от семейството си и все още не е загрижен да си създаде ново.

25 октомври 2013

За компатибилизма накратко


Компатибилизмът е доста разпространена особено в англо-саксонския свят философска концепция, която твърди, че детерминизмът и свободата са съвместими (англ.: compatible). Детерминизмът от своя страна твърди, че всичко случващо се е обусловено от природна необходимост, или че всяко състояние на света е каузално (причинно-следствено) определено по безостатъчен начин от предхождащо го такова. Компатибилистите считат, че този възглед все пак остава място за свободата, разбирана поне в ежедневен или политически смисъл.
 
Придържането на компатибилистите към детерминизма, може да бъде отдадено на един естествен за модерния свят сциентизъм. Някому обаче би могло да изглежда много странно, защо те са загрижени да съхранят едно макар и редуцирано понятие за свобода.
Те са все пак загрижени за свободата, именно защото без понятието за свобода се обезсмисля и най-малкото правно, да не говорим за морално действие в света. Ако ние не сме свободни, а всяко наше действие е резултат от природна необходимост, то тогава никой не би могъл да бъде държан за отговорен за постъпките му. Ако никой не е в състояние да избере дали да извърши или не дадено действие, а всяко „негово” действие е резултат от причинно-следствена, природна закономерност, то тогава никой (бил той и сериен убиец ) не заслужава да бъде привлечен в съдебен процес и да бъде подложен на юридическа санкция за делата му. Съгласно детерминизма те съвсем не са в негова власт.

Поради това компатибилистите са загрижени да спасят едно поне ежедневно разбиране за свободата, което всеки един от нас обикновено има. А именно свободата, разбрана като отсъствие на външна пречка да осъществя дадено действие. Такова разбиране за свободата наистина не противоречи на детерминизма, защото аз бих могъл да действам свободно в един такъв смисъл (т.е. да не срещам пречка и да не чувствам външна принуда по отношение на действията ми) и въпреки това във физиологически план, например на ниво мозъчни импулси да се счита, че съм предопределен към всяко едно решение за действие, което взимам, респективно към всяко действие, което предприемам.

По този начин обаче, при все че допускат свободата на действието, компатибилистите не разбират докрай, че за морална или дори за юридическа вменяемост, те следва да признаят свободата на избора / на волята.

22 октомври 2013

За идеологията и фетишизма


Фетишизмът изхожда от вещи, докато идеологията - от идеи.

От своя страна обаче фетишизмът превръща вещите в идеи, а идеологията - идеите във вещи.


***
За ангажирането в извършването и на двете преобразувания се изисква известна доза морална нечистоплътност.

21 октомври 2013

Монолог из "Книгата на Р."


Да, аз бих могъл да репродуцирам в паметта си истории от миналото ми. Няма никакво съмнение, че аз съм извършвал тези действия, че аз съм изпитвал тези чувства. Но въпреки това аз не ги усещам като мои. Сякаш някой друг се е наметнал с наметалото на тялото ми, сякаш някой друг е населил със спомените си съзнанието ми. Аз не мога да проумея как тези чувства са били мои, аз просто не ги разбирам. Всичко това изглежда твърде нелогично - да тръгна след тази жена.
Не, това не съм бил аз; и все пак съм сигурен, че съм бил тъкмо аз.

Следва ли просто да съблека спомените си като мръсна дреха? Мога ли след всичко това да пръдължа да се зачитам?

из Книгата на Р.

18 октомври 2013

Разликата между красиво и приятно съгласно Кант


Кант провежда категорична разлика между приятното (немски: angenehm, англ. agreeable) и естетически красивото (немски: schnön, англ. beautiful).
Накратко бих я синтезирал в следното:

1. Удоволствието от приятното е патологично-обусловено, посредством възбуди или стимули. Удоволствието от красивото е съзерцателно-обусловено, посредством играта на нашите познавателни способности, неангажирани в постигане на познание за предмета.

2. Удоволствието от приятното е заинтересувано от съществуването на своя обект, удоволствието от красивото е незаинтересувано. Поради това в удоволствието от красивото ние възприемаме себе си като независими от конюнктурата и наред с това възприемаме самия красив предмет като свободен от обкръжението му.

3. В удоволствието от приятното ние сме удовлетворени, дори ако чувството на удоволствие e ограничeно само до собствената ни личност, т.е. ако то не е споделено. В удоволствието от красивото, ние, напротив, не само търсим споделимост, но и издигаме претенцията, че красивият предмет би трябвало да подлежи на всеобщо харесване. (В съждението на вкуса ние съвсем не твърдим, че подобно всеобщо харесване е факт, но го изискваме от всеки.)

09 октомври 2013

Декартовото Cogito ergo sum накратко


Съзнанието е нещо неподлежащо на скептическа редукция. Не е възможно да се съмняваш в собственото си съзнание, защото в самото си съмнение ти вече демонстрираш съзнание.
- Съзнание/мислене и съществуване съвпадат в един и същ неделим акт.

Не е възможно само да ми се струва, че съм в съзнание, защото самото това: 'струва ми се, че съм в съзнание' вече гарантира наличието на съзнание, което да удовлетвори струването ми се.
Съвсем друг е въпросът дали това съзнание in concreto е обединимо с друго съзнание in concreto в единен опит, т.е. дали и двете съзнания биха станали част от една и съща лична история.

Впрочем съзнанието е най-важното нещо в този живот. Ние спим не просто защото не можем да се задържим будни за твърде дълго време, а и за да си гарантираме една нова континуалност на съзнателен живот, свързана с онази отпреди съня. Без съзнание ние не бихме могли да преживиеем нищо, което иначе бихме считали за ценно.
Т.е. съзнанието е необходимо условие ако не за живот (тъй като бихме могли и да сме в кома), то поне за преживяване на ценност.

08 октомври 2013

За "продуктите" и производствения фетишизъм


Човек, и по-специално философът, винаги си е задавал въпроса, кои са онези дейности, които притежават своята ценност в самите себе си, за разлика от онези дейности, които биват извършвани в полза на нещо друго, т.е. с оглед на някаква външна цел и които естествено черпят своята ценност от онова друго, с оглед на което биват извършвани. Кандидати за първите, т.е. за вътрешно-стойностните дейности, които по презумпция биха съставлявали съществените компоненти на човешкото щастие (стига то да бива разбирано активистки), винаги са били 1.теоретическите дейности, свързани с познанието и живота в истината, 2.естетическите, свързани с преживяване на красивото и 3.етико-политическите, свързани с живот в добродетелта.

Производството (или продуцирането), тъй като то очевидно черпи своята ценност от ценността на онова, което бива произвеждано, принципно не е било считано за такава вътрешно-стойностна дейност. Въпреки това епохата на Модерността преобърна възгледа относно ценността на самото производство. Господството на Homo Faber освен че ни захвърли в един изкуствен свят, дело изцяло на човешките ръце, се опитва също и да наложи и да вмени самостойна ценност на самото производство.

Освен че всяко производство бива възхвалявано заради това, че максимализира човешкото благосъстояние, то също така вече бива превъзнасяно като единствената същинска дейност. Най-вече на него се приписва специфичната вътрешна удовлетвореност от това да бъдеш активен. Дотам че за производствени биват обявявани също и изконно непроизводителни дейности като банково дело, мениджмънт или дори журналистика. (Във връзка с последното бих вметнал, че, в противовес на водещите интуиции на някои хора, ценността да бъдеш осведомен или дори забавляван, не може да бъде резултат от производство).

Фетишизмът към производителността може да се види най-добре чрез магическата думичка „продукт”. Вече, без да си изкълчим езика, можем да говорим за „банкови продукти”, „организационни продукти”, „развлекателни продукти” или дори „идейни продукти”. Едва ли не всичко, което е въпрос на ценност, е вече продукт. Скоро, мотивирани от този идеологически фетишизъм, ще започнем да гледаме и на децата си като на продукти.
А дали вече не сме започнали?

***
Още нещо по темата: За модата на "проектите" и "продуктите"

07 октомври 2013

Живот след съня (из "Книгата на Р.")


Животът често е не по-малко лепкав от сън. Да усещаш себе си потопен в чужда среда, проникнала в тялото ти, изградила симбиоза с плътта ти. Да се усещаш контролиран от дневния график, който информира движенията ти, жестовете ти, вменява целите ти. Да усещащ мускулчетата на лицето ти като маска, която не можеш да свалиш. Да ти се иска да освободиш гърдите си с вик, а само тихичко да хриптиш, някъде навътре в себе си.

из Книгата на Р.

06 октомври 2013

Структура на Дантевия Ад


Въз основа четенето на двата български и един френски превод на Inferno на Данте ще представя структурата на Дантевия Ад, така както тя ми се изясни лично.

Адът се състои от 9 концентрични кръга, разположени един под друг, като всеки следващ е с диаметър по-малък от предходния, т.е. те са разположени във вид на обърнат конус. Освен това последните три, най-дълбоки кръга (седми, осми, девети), в които се наказват най-тежките грехове, са от своя страна разделени на сегменти (части).

Ето кръговете както следва:
1. Предверие (Лимбо).

Същински Ад:

Горни кръгове (Грехове на невъздържаността):
2. Сладострастниците
3. Чревоугодниците
4. Скъперниците и прахосниците
5. Гневливците

Преходен кръг:
6. Лишените от вяра (еретиците)

Долни кръгове (Грехове на злостта):
7. Насилниците
8. Измамниците
9. Предателите


Пояснения:
1. - В първия кръг са некръстените в Христа праведници, те собствено не търпят наказание, а са само лишени от надежда.
2. 3. 4. 5. - Във втори, трети, четвърти и пети кръг се наказват греховете на невъздържаността, т.е. тези на които може да им се вмени culpa (непредумишлена вина или вина поради слабост).
6. В шестия (преходен) кръг са лишените от вяра (или което е същото: превратно вярващите). Това може да се разбира така: липсата на вяра е условие за най-тежките, преднамерените грехове.
7. 8. 9. - В последните три кръга са греховете на злостта, т.е. преднамерените, специфично човешките грехове; онези, на които може да им се вмени dolus, коварство, или преднамерена, същинска вина.

Последните три кръга представени в конкретика:
7. В седми кръг са насилниците, които от своя страна се разделят на три групи: 1. насилници срещу ближния (убийци, разбойници), 2. насилници срещу себе си (самоубийци, саморазсипници), 3. насилници срещу Бога (или природата, изкуството) - (богохулци, содомити, лихвари).
8. В осми кръг са всички видове измамници: те разкъсват "естествената връзка" на доверието между хората. Те са разделени в 10 ями, както следва: 1. Прелъстители 2. Ласкатели 3. Симониаци 4. Гадатели (врачки) 5. Злоупотребяващи с обществено положение 6. Лицемери 7. Крадци 8. Коварни съветници 9. Сеячи на разкол 10. Крадци на самоличност, фалшификатори
9. В девети кръг са предателите, т.е. онези, които не само разкъсват естествената връзка между хората, но и злоупотребяват със специфично оказано им доверие. Четири групи: 1. Предатели срещу семейството 2. Предатели срещу родината 3. Предатели срещу госта 4. Предатели срещу благодетеля. (В тази последна четвърта група централно място заема Юда, като предател на благодетеля на човечеството, Христос.)

Бележка: Терминологично, въз основа на преводите, не съм откривал различието между culpa и dolus в самия текст на Данте. Използвам го в качеството му на осветляващо различие, засвидетелствано още въз основа на римското право.

Още нещо от този блог: Наказание и самонаказание.

02 октомври 2013

Защо практиката подкрепя солипсизма?


Практиката е втъкана в регулярности от типа действие-ефект. Всяко действие бива извършвано заради определен желан ефект. Най-добрият ориентир в този тип регулярности е навикът. Навикът би могъл да стане виртуоз в безкрайните поредици ...действие - ефект - повторно действие - повторен ефект... Тук нямаме нужда от размисляне – ние сме в единство с получаваното, представляваме една затворена система с него. Всички неочаквани ефекти представляват ненужен шум в системата. Навикът не припознава новото, навикът не толерира отворените системи.

В практиката няма свят. В практиката няма хоризонт. В практиката няма персона.
Ако светът се е разтворил в Аза, то и Азът се е разтворил в света си.

30 септември 2013

Диалектиката на роб и господар


Диалектиката на роб и господар е разгърната в известен пасаж на Хегеловата Феноменология на духа. Най-популярният и в известен смисъл банализиран момент от нея се състои в това, че и робът и господарят са взаимно-конститутивни за същността си - не просто и само робът се нуждае от господар, но и господарят отчаяно се нуждае от роба.

Един обаче особено перверзен момент в споменатата корелация на взаимозадоволяване е откроим в съвременната политика - когато господарят (властникът) се самодекларира като робуващ на интересите на роба.

Господството - рекламно-идеологически представено като робуване на обществото. Една претенция, в чието пространство и двете страни трябва да се преструват, че са ангажирани сериозно в играта на взаимно лъже-доверие.

28 септември 2013

Фалшът и изкуството като противоположности


Една от проблемните теми на философията на изкуството и на естетиката винаги е била тази, дали изкуството може да бъде ценено също и като вид познание, или най-малкото като особен вид познавателно отношение към света. Често се е случвало произведения на изкуството да бъдат хвалени, а и уважавани, заради своята „правдивост”, „проникновеност” или дори „истинност”. Погледнато още по-радикално, ориентирайки се по думите на Оскар Уайлд, че не изкуството подражава на живота, а обратно - животът подражава на изкуството, изглежда съвсем резонно да се твърди, че винаги би било по-смислено да се дават примери от произведения на изкуството (да речем примери за литературни персонажи), нежели емпирично събрани примери от реалния живот. И това е така, защото първите (т.е. литературните образци) са далеч по-симптоматични и по-показателни, иначе казано – са образцови в сравнение с тривиалната плоскост на функциониране на житейските примери.

Най-съществената дума обаче що се отнася до познавателната роля на изкуството е думата искреност. Защото искреността е такова качество, което далеч не само неглижира лъжата и измамата (и заблудата като цяло), а е също и такова качество, което бележи една вътрешна автентичност. Дори и най-театралното и маниерното изкуство (стига маниерът да бъде използван като инструмент, а не просто като поза) би могло, най-малкото чрез контраст, да ни въвлича в една фаза на непринуденост и непрестореност спрямо самите себе си.

Преживявайки изкуството, човек често ще да е далеч по-искрен със самия себе си, отколкото би си позволил да бъде в ежедневния живот.
Не случайно същинската противоположност на изкуството е фалшът.

23 септември 2013

Кант vs. машината за щастие


Какво е плашещото или по-скоро отблъскващото в хипотетично-фантастичната идея за 'хапче за щастие' или за 'машина за щастие'? Отблъскващото тук не е просто мисълта за загуба на автентичност, за това, че ще замениш един истинен опит с илюзорен такъв. Отблъсващото е, че ще загубиш свръх-позицията да преценяш и избираш, т.е. ще загубиш трансценденталното съзнание, като онова, което ти дава възможността да сравняваш двата свята, прекрасния илюзорен и истинския. Че ще го загубиш в полза на едно емпирично съзнание, което е лишено от способността да се трансцендира спрямо даденото, лишено от способността да осъзнае, че живее под булото на заблудата. Защото прекрасният илюзорен свят съвсем не би бил толкова прекрасен, ако е изрично даден под индекса на илюзията. В понятието за най-прекрасния възможен свят се включва това, че ако той е симулация, ти не би трябвало да знаеш това.

Ето защо съзнателно самопородените илюзии или по-скоро фантазии са за предпочитане. В тях не си представяш, че си външно, физиологически принуден към фантазията. Представяш си, че си винаги в състояние да си възвърнеш позицията на трансценденталното самосъзнание, което да те постави свръх заблудата.

21 септември 2013

Гностицизмът и теориите на конспирациите


Всички теории на конспирацията и собствено психиката, която ги захранва, произтичат от гностицизма, който е изначалната и универсална теория на конспирацията, според която целият видим свят е сътворен от зъл демиург.

Но какво всъщност е удобното на гностицизма? – Това, че злото е вън от нас. Нам не ни се полага дори и частица от световното зло, то винаги е дело на демиурга, или в крайна сметка на другите, като негови служители. Гностикът и теоретикът на конспирацията са оперирани от всякакво чувство за вина. За тях интериоризацията на злото е безумно самоочерняне. В света има толкова други, че винаги са в повече от нужното ни да обясним световното зло.

Цяло чудо е, че християнството, което проповядва първородния грях, изобщо е възникнало. Колко по-лесно е вината да е в другите!

____
* Произходът на всички дуалистични ереси - павликяни, богомили, катари - може да бъде проследен до гностицизма. Те всички са осенени от съзнанието, че са чужденци в един зъл свят. И че са избраните, най-малкото поради това, че имат знание (gnosis) за положението си.

18 септември 2013

За страстта и афекта


В днешно време вече няма страсти, има само афекти. В афекта, колкото е случайно началото му, толкова е случаен и краят му.

из Маурицио де Агостини, Дневници

14 септември 2013

За "интелектуалната игра"


Какво представлява "интелектуалната игра"?
"Интелектуалната игра" е самопреструвката, че участваш в кръг посветени, иначе собствено само жонгльори с имена и думи.

За да стане ясно по-отблизо, трябва да се види, че „интелектуалната игра” не е нито интелектуална, нито игра. Не е интелектуална, защото не борави с мисли и смисли, а с термини и етикети. В този смисъл тя остава едва на нивото на опаковката на интелекта, ако той изобщо има нужда от опаковка.

На второ място тя не е игра, защото всяка игра има минимум набор от правила и външни условия по отношение на игровата ситуация. В „интелектуалната игра” – такива няма, всичко е наужким, включително и зачитането на някакви външни стандарти.

"Интелектуалната игра" е особено ефектна, ако в нея са ангажирани поне няколко души. Тогава тя заприличва на едно игрово свещенодействие, на един вид интелектуална теургия, при което група от хора се преструват, изпаднали в транс, че комуникират с отвъдни на тях самите, отключени само по силата на маниерния им език, смисли.

В тази логорейна теургия потрисащото е, че всички си дават вид, че са в пълно съзнание за това, какво правят.
За външния наблюдател подобна гледка е просто шокираща, защото той вижда хора на вид сериозни, но иначе дълбокомислено потънали в репродукцията на едно словесно безумие. В случай че той е достатъчно наивен да си помисли, че не тези срещу му страдат от дефицит на свяст и интелект, а самият той се е оказал в такъв дефицит, тогава той ще се намери склонен да започне да им подражава.

_________
* Теургията представлява набор от ритуални практики от времето на късната Античност, обикновено разглеждани като магически по природа, целящи да провокират присъствието на божество, което да се посели в свое изображение или статуя. Теургията е асоциирана с някои направления на късния неоплатонизъм и с херметизма.

06 септември 2013

За търсенето на лъжата


"Тиранията на истината и науката би могла да повиши много цената на лъжата."

Ницше, из Веселата наука, §20

В живота на заблудата цената на лъжата е ниска, защото тя е често срещана и редовно предлагана. Дали единствено липсата на предлагане би повишила цената й? - Не, също и завишеното й търсене.

Завишеното търсене на лъжата би могло да дойде именно от задушаващото наличие на твърде много (впрочем бездуховни) истини. Оттук и бумът в наше време на толкова много суеверия и окултни учения.

22 август 2013

Относно меритокрацията


Какво собствено твърди меритокрацията?

1. Като теория на управлението:
A/ Всеки трябва да има възможност да се изкачи до върха (бил той политически или корпоративен) и B/ властта следва да се получава единствено и изцяло според заслугата (merit).

2. Като социална политика:
Държавата трябва да осигури възможност за социална мобилност на всички членове на обществото, но оттук нататък тя не бива да се меси с излишни регулации. Всеки, който е успешен, е заслужил това с усилията си, докато съответно губещият трябва да вини за това единствено самия себе си. Държавата не бива да преразпределя блага като отнема от успелия член на обществото за да даде на неуспелия, защото това би демотивирало първия, и съответно би поощрило мързела на втория.

3. Като идеология:
Малко или повече меритокрацията е идентична с американската мечта - всеки има възможност да успее, стига да го иска достатъчно силно и да инвестира съответните усилия (hard work).

***
Какви са проблемите свързани с меритокрацията?

1. Не е ясно какво следва да се разбира под заслуга (merit). Привържениците на меритокрацията клонят към това да акцентират върху усилията, положени за постигането на определена цел. Но природните таланти са разпределени неравно измежду хората. Един човек може да постигне с малко усилия резултат, двойно по-голям от онова, което друг човек постига на предела на силите си. Въпреки това меритократите ще застанат на страната на първия. Излиза, че това, което те ценят всъщност са не усилията, а резултата (или индивидуалния принос към общия продукт), независимо от положените усилия.
И наистина: заслугата е морален термин и тя не може да има икономически измерими последици, за разлика от приноса, който има такива.
Т.е. меритокрацията, съвсем неправомерно, се опитва да привлече на своя страна и морални аргументи, не само прагматически.

2. В една конюнктурна историческа ситуация, условията ще подкрепят таланта и усилията на работещия в дадена област, докато в друга конюнктурна ситуация, те биха му попречели. Т.е. индивидуалните постижения и тяхното признание в социален план винаги зависят и от външни (контингентни) обстоятелства. Човек не бива да неглижира призванието си, фетишизирайки успеха.

3. Меритокрацията като идеология е травмираща. Тя винаги е фиксирана върху идеята за "изкачването" в социален план. В подобна фиксация човек забравя за случайностите и многообразието на факторите в живота и отчита всеки "неуспех" като собствена „заслуга”. Страхът от провал и съответно стресът стават негови редовни спътници. (Така в американското общество най-ужасната стигма, която могат да ти лепнат, е определението loser).

_____
Речник: Меритокрация - от meritum (заслуга) + cratia (власт), буквално "власт на заслужилите".

Любопитно е: въпреки че подобни идеи са засвидетелствани исторически много по-рано, терминът "меритокрация" е използван за пръв път едва в средата на 20. век от английския социолог Майкъл Йънг, при това в ироничен смисъл.

***
Виж и един мой предишен текст: за страха от провала.

18 август 2013

Продуктът като партньор и рекламата


Какво би ни накарало да предпочетем даден продукт пред друг, абстрахирайки се от цената? Естествено и разумно би било да отговорим – качеството и функционалността му.

Но отговорът отдавна вече не е този. Ще си спомните ли скоро да сте гледали реклама, в която да се възхвалява качество? – Едва ли. Всички реклами напоследък се преварват в това да възхваляват преживяванията, които бихме имали с продукта, ако си го купим. Отвсякъде ни се внушава: "Ти вече не си купуваш стока, а преживяване, а продуктът е съответно твой партньор в преживяването. Така че внимавай да не останеш назад в придобиването на нови емоции."

Дори ако оставим настрана перверзната страна в това внушение, можем да видим, че тук под комерсиална атака се намира най-личното, което ни е останало – собственият ни свят от преживявания и интимната съвкупност от значения, която ги актуализира.

Десубстанциализирайки вътрешния свят, рекламата всъщност десубстанцилизира и външния. Какво би останало от действителността на човека и нещата около него, ако вече той "съществува, работи и мисли" единствено и само за да откликва все по-ефективно на стимули, подбудени в него от един изкуствен "свят" на реклами и псевдо-реалности?!

17 август 2013

За прозрачността (евидентността) на съзнаваното


Малкият ми син Антон скоро ще навърши две години и подобно на батко си на същата възраст - все още отказва да проговори. И въпреки това, той настоятелно държи да общува, в това число .... и по телефона. Изразните му средства се състоят от цъкане с уста, характерно сочене с пръст и приглушени възгласи на ентусиазъм, но пък за какво е нужно нещо повече, при положение, че това, което следва да бъде обяснено, стои толкова ясно в съзнанието?!? Яснотата е самодостатъчна, за какво тук има нужда от някакви си думи?

Очевидно, думите могат само да замъглят съзнаваното съдържание. И за Антон проблемът с разликите в съзнанията и в перспективите към света съвсем не стои - това, което е ясно, си е ясно.
Единственото, което може да се очаква, е яснотата да бъде споделена.
А споделянето е не дума, а жест.

***
Евидентност (Evidenz) е термин от феноменологията на Хусерл, който обозначава непосредствената очевидност / яснота на дадено съзнавано съдържание.

11 август 2013

Иморалност и аморалност според Кант


У Кант разграничението на Ницше между аморалност и иморалност не работи - и двете бележат в определен смисъл едно и също.

Дори ирелевантното към морала или евентуално надхвърлящото морала бива аморално (т.е. противоположно на морала), доколкото не взима в предвид автономията на разума и следователно е в състояние да разглежда  волята ми единствено и само като патологично определена (влизайки в противоречие с категорическия императив).

***

Ориентир:

"Свободата в практически смисъл е независимостта на волята от принудата на подбудите на сетивността. Защото една воля е сетивна, доколкото е афицирана патологично (чрез мотиви на сетивността); тя се нарича животинска (arbitrium brutum), ако може да бъде принудена патологично. Човешката воля наистина е arbitrium sensitivum [т.е. е сетивна], но не brutum [т.е. не е животинска], а liberum [е свободна], защото сетивността не прави постъпката й необходима, а по-скоро на човека е присъща една способност сам да се определя независимо от подбудите на сетивността."

Кант, Критика на чистия разум, с. 538

08 август 2013

За модната дума "интегритет"


Английската дума integrity идва от латинската integritas, която означава цялостност, в смисъл на "неповреденост", "непокътнатост", а оттук също така ще означава и почтеност, непоквареност.

Естествено у нас напоследък думата "интегритет" започна да навлиза през английския и то неслучайно. За българския реципиент на езика думата "почтеност" звучи нелепо или дори иронично поставена в един политически или в бизнес контекст. Точно обратното – в английския думата integrity се произнася със сериозен тон и с жест на уважение към човека, към когото е отправена. Хората, надарени с integrity, се считат за хора с ясна и стабилна ценностна система, последователни, коректни и предвидими партньори.

За българина, очарован и ентусиазиран от новата бизнес-етика, думата integrity съответно ще е украсена в достолепни краски, промотиращи не толкова моралността и честността, колкото тъкмо успеха, който се асоциира с въпросната етика. Ето защо модерният българин на драго сърце ще избегне привидно архаичната дума "почтеност" за да си спести някоя друга иронична усмивка, но за сметка на това с удоволствие ще предпочете в речника си думата "интегритет", за да бъде асоцииран, не на последно място, с дейните и активни хора на успеха.

07 август 2013

Договор и моралност


Дали самото съгласие при сключване на договор е достатъчно да породи задължение по изпълнението му? Легалистът би казал: "Разбира се!"
Морално мислещият човек обаче би казал "Не!", защото самият факт на сключването на даден договор не прави въпросния договор справедлив, или дори още по-малкото - правомерен.

Ако например един безскрупулен човек използва своите способности или неосведомеността на другия за да го подведе да сключи неизгоден за него договор, тогава договорът вероятно би имал легална сила, но не и морална такава.

Т.е. в идеалната ситуация на една договореност винаги трябва да присъстват два независими един от друг елемента, които дават на договора неговата морално-обвързваща сила:

1. Свободното съгласие, чрез което всяка от страните поема върху себе си някакво задължение, т.е. това е моралната автономност на страните

2. Взаимният интерес или реципрочността на облагите, които страните, участващи в договора, получават при изпълнението му.


Допълнение I: Обещанието, за разлика от договора не предполага реципрочност, а само автономност по поемането му.

Допълнение II: В българския Закон за задълженията и договорите се твърди, че следва да се считат за нищожни "договорите, които противоречат на добрите нрави" (ЗЗД, чл. 26, ал.1). На мен лично ми е любопитно, какво в българската съдебна практика се разбира под "добри нрави", дали това има нещо общо с моралната справедливост или да кажем по-простичко честност на клаузите в един договор, и дали точно този текст от закона е бил някога използван в съдебно решение за обявяване на договор за нищожен.

05 август 2013

Антиципацията


В антиципацията (предусещането) се състои една от най-големите радости на живота. Тук ние сме отворени към бъдещето, така, че то частично изпълва нашите очаквания и частично ги опровергава.
Например, участвайки в игра, правилата на играта (наедно с нашите умения) задават възможните излази към нова игрова ситуация, без да ги детерминират. А това означава, че резултативната ситуация винаги може да провокира учудване, дори и тъкмо с това, че антиципацията или очакването ни са се изпълнили напълно.

Или пък при четенето на книга или гледането на филм - във всяка нова фаза ние предусещаме какво може да последва, така че му даваме шанс то да ни изненада - частично удовлетворявайки очакването и частично изплъзвайки му се. Всъщност истински доброто изкуство постоянно успява да удържа тази двойственост, без да я унищожава.

Речник:  
Антиципация (от латински anticipatio, от ante - "преди" + capere - "вземам", т.е. буквално "вземам из-от напред") - 1. предугаждане, предусещане или 2. правдоподобно предположение за някакво бъдещо състояние на нещата.

03 август 2013

За дескриптивната и нормативната нагласи


Дескриптивната нагласа задава въпроса: 'Как са устроени нещата?'
Нормативната нагласа за разлика от това пита: 'Как трябва да бъдат устроени нещата?'

Ако една наука държи да остане наука, тя ще се придържа към дескриптивния пласт, но ако едно общество държи да бъде справедливо, то не може да оцелее като такова без нормативния пласт.

В чисто житейски план обаче дескриптивната нагласа е в съюз с удовлетвореността, докато нормативната нагласа е на ти с неудовлетвореността.
Ето защо, в случай че търсите щастие, ще трябва да се отървете от втората.

30 юли 2013

Мотиви и мотивация


Думата „мотив” идва от латинското motivus, което означава движещо или задвижващо. Мотивът е вътрешното задвижващото основание на волята по отношение осъществяването на някаква постъпка. И тъй като мотивът е именно радикално вътрешен, дори интимен, на повърхността на съзнанието ни често сме склонни да се самозалъгваме за същинските ни мотиви да предприемем дадена постъпка.

Съвременната дума "мотивация" пренебрегва иманентната същност на онова, което собствено се разбира под мотив. Считат дори, че мотивацията подлежи на измерване и че колкото по-силна е тя, толкова по-добре.

Е, възможно ли е някой да има „силна мотивация” и въпреки това да не осъзнава ясно вътрешните си мотиви да се стреми към това или онова?
- Не само е възможно, но и често е действително.

26 юли 2013

Клистен


Клистен (Κλεισθένης) е един от най-големите политици на античния свят, а може би първият същински политик, в определен смисъл - бащата на гражданското общество.

След падането на тиранията на Пизистратидите в Атина, около 510 пр.н.е., Клистен реформира атинската държавна система така, че използва традиционния принцип на идентификация на атиняните с принадлежност към един от четирите героически рода, модифицирайки го в полза на нов принцип на идентификация - този с дема, т.е. с общото жизнено пространство, което група от граждани обитават.

Родовият принцип, т.е. племенният принцип на общата кръв е изместен от принципа на общото открито и съвместно пространство, от принципа на гражданствеността.
Това е толкова смайваща промяна от преди хилядолетия, че някои съвременни "политически" явления изглеждат тъй архаични и примитивни, в сравнение със случилото се в онези дни.

22 юли 2013

Идентичност и спомен


Има феномени на съзнанието за време, които биха могли да се нарекат съответно първичен и вторичен спомен.

1. Първичният спомен е почти винаги актуален в будно състояние – той осигурява последователността и продължителността (т.е. континуалността) на съзнанието за дадена ситуация, което без него рискува да се разпадне в безсвързани фрагменти. Първичният спомен никога не е преднамерено-съзнателен, той се случва без друго, например – слушането на музика или участването в разговор е невъзможно без да удържаме непосредствено в съзнанието си току-що възприетото. Първичният спомен се случва без припомняне, той няма нужда от специален акт по реконструиране на миналото, той е прякото съзнание за току-що възприетото.

2. Вторичният спомен се случва именно посредством акта на припомняне – бил той преднамерен или не. Неговото съдържание протича в съзнанието под индекса: „не сега”, т.е. онова, което си припомняме, изрично съзнаваме, че не е случващо се в настоящия момент. Съответно, съзнаваме, че то е реконструкция на дадена ситуация или времеви отрязък от миналото. Вторичният спомен много често може да изисква в себе си специални усилия по припомняне, т.е. актуализиране на миналото. Поради това често той е съпровождан от съзнанието за непълнота на припомненото.

***
Първичният спомен обуславя идентичността ни като живи, съзнателно-практически същества, докато вторичният спомен обуславя идентичността ни като личности, способни на биография.


P.S. Хусерл нарича първичния спомен ретенция (Retention), от задържане, удържане на латински.

18 юли 2013

Дух и дихание


Не само в българския и в славянските езици етимологията на думата дух е свързана с дишане (дихание). По същия начин е в гръцкия: pneuma (дух) – pneo (дишам), също така е и в латинския: spiritus (дух) - spiro (дишам).


Ето изявени някои понятийни моменти в аналогията между дух и дишане.

1. Усвояването на чуждото (вдишване) и отчуждаване на своето (издишване)

2. Приемане и отхвърляне, ангажиране и дистанция

3. Свиване и разширяване, движение навътре (рефлексия) и движение навън (обективация)

***
В тази връзка можем да припомним и дефиницията на Хегел за дух, според която духът е онова, което живее в своето друго, онова, което удържа себе си в своята смърт. Т.е. дори в издишването, духът е в себе си и за себе си.


Допълнение: В тази връзка е любопитно, че изразът "последното из-дихание" бележи тъкмо напускането на духа, "последното издихание" като лишаване от дух представлява момента на самата смърт.

12 юли 2013

От "качеството" към антиутопиите


Гръцката дума за качество (ποιότης) идва от въпросителното местоимение какъв? (ποῖος). Ето защо качеството е онази определеност, с която отговаряме на въпроса какъв?, т.е. то е 'каквината' (или аспект от 'каквината') на някакъв обект или лице.
Особено в случая с лицето или личността е ясно видимо, че отговорът на въпроса какъв? съвсем не може да бъде редуциран до отговора на въпроса колко?, т.е. качеството е нередуцируемо до количество.

И все пак модерната наука започва тъкмо с едно ведро предоверяване на количеството: познаваеми (и съответно подлежащи на обяснение) са само онези качества, които подлежат на математизация – т.е. на изчисление, съгласно определени математически модели.

Така че радикалният въпрос би бил следният: в правото си ли ще бъдем да говорим освен за "био-метрични данни" също така и за "персоно-метрични данни"? Подлежи ли качествената определеност на една личност или дори на едно личностно действие на математическо моделиране, респективно на изчисление?

Ако някой е склонен да отговори на горния въпрос с оптимистичното „Да!”, то той ще е принуден да приеме също и чудесната картина на една утопия, според която в обозримо бъдеще законодателите и съдиите ще могат да бъдат заменени от компютри (или най-малкото от оператори на компютри).

P.S. Впрочем в съвременна България горното наистина би могло да изглежда като утопия, дори без излишното анти- отпред.

10 юли 2013

Протестите трябва да продължат!


Протестите трябва да продължат! Най-хубавото на тези протести е именно това, че хората излязоха от частно-приватното си съществуване, от живуркането на ниво индивид и семейство като издигнаха общ, социално резониращ глас. И заявиха на тази отвратителна олигархична прослойка, която си присвои промяната, отглеждаше си услужлива опозиция и с години режисираше прехода, осребрявайки политическа власт във финансова и обратно, че трябва да си върви!

Никога досега едно правителство не е започвало управлението с толкова нагли и истерично прибързани мерки по овладяване на всички властови позиции и механизми, което идва да покаже, че това е последният напън на наследствената "комунистическа" и ДС олигархия да укрепи позициите си. Те явно сами усещат, че губят почва под краката си и че времето работи срещу тях.

Протестите трябва да продължат до оставка на това правителство и ясна дата за нови избори!


Страхът от провала


Страхът от провала - най-големият страх на нашето време. Идеята на меритокрацията внушава, че всичко, което ме сполети, сам съм го заслужил - с действие или най-вече с бездействие. Затова и всички панически бягаме от [признанието на] провал - защото ни е забранено да допуснем, че провалът би могъл да бъде нещо друго, освен наша заслуга.

Страхът от провала и култът към успеха са двете лица на един и същи идол, или ако щете идеология - меритокрацията, в чийто нозе са принесени твърде много автентично човешки жертви.

08 юли 2013

Щастие и рефлексия


Да се запиташ дали си щастлив означава, че вече не си такъв.

Паскал Брюкнер

Да, самосъзнанието, т.е. рефлексията е белег, че щастието ни се изплъзва. При все това в нашия свят щастието има нужда постоянно да се самодоказва и самоудостоверява.  То следва да бъде демонстрирано.
А няма ли тук тъкмо рефлексия -  в стремежа да демонстрирам (дори и само пред себе си), че съм щастлив? 

Да, щастието на съвременния човек носи изконно смъртта на своята възможност в самото себе си.

29 юни 2013

Непостоянството

 
Inconstantia, непостоянството, един от седемте порока, според изображението в Капела Скровени, Падуа, фреска на Джото от 1306 г.

Разположена върху търкалящ се диск, в странна игра с перспективата, Джото е уловил в девойката олицетворяваща непостоянството единствената устойчивост - постоянната загуба на равновесие. На лицето й не е изписана изненада, а по-скоро една уморена примиреност; краката сякаш са обездвижени, отдали се на едно чуждо движение и посока.

Невъзможността да задържиш себе си, когато нямаш вътрешен център и опора...

25 юни 2013

Накратко за свободата и достойнството


Онова, което е необходимо условие да си жив, съвсем не е достатъчно условие да си човек.

И точно това са разбирали българските революционери от зората на националното самосъзнание:
по-добре да си мъртъв и човек, отколкото жив и нечовек, т.е. жив роб.


Свобода или смърт! - дано сме на висотата на този призив.


24 юни 2013

Мислене vs. информация


1. Мисленето не е в това да комбинираш данни и информация.
2. Мисленето не е дори в това да преценяш релевантността на различни източници на информация.

Мисленето е в това да установяваш позиция спрямо света от информация.
Мисленето е невъзможно без самопозициониране, и поради това без Аз.
Тъкмо поради това мисленето винаги конституира смисъл.

***
Точно тук е и най-философичната заслуга на българския език - в установяването на интимното родство между мисъл и смисъл.
От-латинското sensus (sense) единствено и само въвежда в заблуждение.

22 юни 2013

Anima mia


В бароковата опера - Anima mia  (Душо моя!) - е обичайното обръщение към любимия. Съгласно класическата философска концепция, която може да се проследи още от Талес през Платон и Аристотел, душата е всъщност животворящото,  тя е принципът на живота.

И действително това да си влюбен означава да имаш принципа на живота си вън от себе си в другия - един толкова болезнен и същевременно лек модус на съществуване.

12 юни 2013

Въплътеността (embodiment) и Кант


Една от характерно модните теми в съвременната философия и в конгнитивните науки е темата за embodiment, т.е. за въплътеността или втелесеността на човешката перспектива към света. Тази тема добива широко разпространение най-вече с навлизането в англо-саксонската философска традиция на идеите на Морис Мерло-Понти и на други повлияни от феноменологическото направление мислители.

В крайна сметка обаче генезисът на темата обаче може да се проследи още от Кант, при това в два аспекта:

1. Идеята за крайността на субекта, и в този смисъл за ограничеността и своеобразието на човешката познавателна перспектива към света;

и още по-конкретно

 2. Идеята за непосредствеността на външния опит и за опосредстваността на вътрешния опит през външния. Т.е. при Кант в крайна сметка възможността дори на вътрешния опит е обусловена от особената перспектива, която задава моето тяло като "нещо" сред "нещата" в света.

***
Междувпрочем именно с факта на втелесеността (embodiment) на човешкото познание се обяснява безуспешността на опитите (а съответно дори и принципиалната невъзможност) да се създаде "изкуствен интелект", който да симулира човешката интелектуална дейност. Подобни опити са били насърчавани преди особено чрез претенциите на компютационализма. [Компютационализмът е теория, широко разпространена в Америка и англо-саксонския свят, която безуспешно се старае да редуцира човешкото мислене до изчислителен (computing) процес, и която съответно редукционалистки гледа на мозъка (а посредством него и на интелекта) като на устройство за преобразуване на информация.]

***
За въплътеното познание, по-популярно виж тук.

28 май 2013

Азът и тялото


В ежедневието човек е в състояние на динамично единство с тялото си, т.е. съвсем не се осъзнава като различен от него. Така например, обичайно е да говорим от първо лице за функции на тялото си, сякаш ги извършваме сами, при все че често иде реч за процеси, които собствено не подлежат на съзнателен контрол. Например: ние обикновено не можем да контролираме съзнателно дали да кихнем или не, но въпреки това говорим от първо лице: Аз кихнах, а не Нещо ме кихна или Нещо кихна в мен.

Подобно динамично единство с тялото обаче започва да става проблематично особено в случай на хронична болест, когато тялото започва да ни противостои и да създава проблеми, превръщайки се в интимен личен враг. В подобни случаи започва да изглежда оправдана гледната точка на орфизма, според която тялото е затвор за нашето същинско аз. В една сходна, но и далеч по-прагматична перспектива на мисли - при много тежка болест - дори самоубийството или евтаназията биха могли да се явят смислени и релевантни.

***
Какво обаче е собствено отношението между аз и тяло, за което имаме опит в себе си? - То е отношение на нетематизирано единство, което остава единство, само и доколкото остава нетематизирано. Т.е. ако започнем да тематизираме единството с тялото си, с това ние превръщаме тялото си в обект, различен от нас.
И тук се получава парадокс - обикновено опитвайки се да си върнем пълния контрол над тялото в случай на болест, това е всъщност опит да си върнем онова нетематизирано единство с него, през опита да го третираме като обект, например подлагайки го на медикаменти.
- Парадоксално, това е тъкмо опит да си върнем единството с тялото, през това, че ясно се разграничаваме от него, редуцирайки го до обект.

В западно-европейската история има дълга традиция на практиките тялото да се третира като обект, т.е. като не-Аз. Това може да се види в бързото развитие на хирургията и на дисекцията. Те се появяват още в епохата на късния елинизъм и получават същински разцвет в края на Ренесанса и началото на епохата на Новото време. За разлика от това т.нар. „източна медицина” така и никога на се изкушава да си изцапа ръцете и да погледне какво има вътре в тялото, а подхожда към неговите вътрешности в една уж прецизна, но и съвсем литературно стилизирана система от образи, символи и алегории.

Източните практики, да вземем например йогата, се опитват да поддържат обичайното нетемитазирано единство между аз и тяло, посредством медитативни практики, които да разтворят наблюдаващия аз в състояния на наблюдаваното тяло. Т.е. подобни практики за поддържане на здравето сякаш инстинктивно чувстват опасността от еманципиращия се Аз, поради което постоянно го удържат в ролята на пасивен придатък на нещо, което уж протича независимо от него – жизнените енергии.

***
В заключение: ако стоим в интелектуална позиция, тогава тялото неминуемо е обект, но пък ако стоим изцяло в интелектуална позиция, разрушаваме живота.


P.S. Неслучайно практиката на дисекция на трупове се появява тъкмо в епохата на късната Античност, когато владее чувството за това, че човек е чужденец в света си, в това число и чужденец спрямо собственото си тяло.

24 май 2013

За писменостите


Писмените системи (писмената) могат да съдържат няколко вида символи, посредством които могат да се обозначават думите от даден естествен език.

1. Идеограми - наричат се също и пиктограми, т.е. картинни символи. При тях символът обозначава цяло понятие или идея. Например три вълнообразни линии в древноегипетския е пиктограма обозначаваща „вода”. Когато имаме случай на чиста пиктограма, тогава символът няма фонетична стойност, т.е. неговото значение е независимо от това, как би се произнесла думата, която стои за понятието в конкретен език.
Ето защо ако си представим писмена система, състояща единствено от пиктограми, в идеалния случай тя би могла да се чете от двама различни души, дори в случай че те не владеят един и същ общ говорим език.

2. Логограми. При тях символът обозначава цяла дума или морфема в даден конкретен език. Например в древноегипетски изображението на патица, освен че чисто идеографски може да означава „патица”, то също така може да означава и „син” (т.е. мъжка рожба), просто защото думите за „патица” и за „син” в древноегипетския са се произнасяли по много сходен начин. Както става ясно, логограмата може да има също и фонетична стойност, тъй като е от значение как се произнася думата за първоначално визираното понятие, което стои зад символа в конкретния език.
Комбинирайки няколко логограми, които обозначават прости, обикновено едносричкови думи, които са взети вече в тяхната фонетична стойност, с тях би могла да се изпише и по-сложна многосрична дума в даден език. Това е така нареченият ребусен принцип, който работи както в древноегипетския, така и в китайския.
Т.е. онова, което се разбира обикновено под йероглифски писма, се състои предимно от логограми, които обаче често действат и на изцяло фонетичен принцип.

3. Фонетични символи (букви). При тях символът не обозначава цяла дума или морфема, а сричка или отделен звук, които обикновено сами по себе си не притежават завършен смисъл. Писменостите, състоящи се изключително или само от фонетични знаци, могат много лесно да се адаптират към различни езици, какъвто е случаят например с кирилицата и латиницата. Освен това те най-лесно и бързо се изучават и съответно са най-гъвкави и приложими, защото разлагат думата (морфемата) до съставните й елементи, имащи звукова стойност (без към това да включват някакви смислови или понятийни асоциации).

***
Към 3.
Писмени системи, които използват предимно фонетични знаци (т. нар. "сегментни писмености"):

Сричково писмо - писменост, която съдържа предимно символи обозначаващи цели срички. Примери: клиновидното писмо (то съдържа обаче и логограми), Линеар Б – първата писменост използвана за гръцкия език, още в Микенската епоха (15 век преди Новата ера).

Абджад – писменост, която съдържа символи обозначаващи единствено или предимно съгласните звуци. Примери: финикийската писменост, арабската писменост, писмеността на иврит.

Абугида – писменост, която съдържа символи предимно за съгласни, докато гласните се обозначават чрез модификация на знака на съприлежащата съгласна. Примери: различни индийски писмености, древната етиопска писменост.

Азбука – писменост, която съдържа знаци за всички видове звуци (фонеми), които се използват в дадения език - както съгласни, така и гласни. Примери: гръцката азбука, латиница, глаголица, кирилица.

Първата същинска азбука, т.е. такава, която въвежда символи също и за гласните звуци, е гръцката (от 8 век пр. Хр.). Развила се е въз основа на финикийската писменост (от 12 век пр. Хр.), резултат от прото-Ханаанското писмо (17 век пр.Хр.). Финикийската е наистина първата фонетична писменост, но представлява собствено не азбука, а абджад.

Въз основа на гръцката азбука, са се появили и двете най-използвани азбуки в съвременния свят: латиница и кирилица.


Ценно е да пишем на кирилица – тя пази историята, духа и живеца в езика ни.


19 май 2013

Близко, но непрогледно


Близко, но непрогледно.

Това е най-доброто описание на онова личностно ядро, който не подлежи на рефлексия. Неговото присъствие е осезаемо, често дори болезнено осезаемо, но то се отдръпва в непрогледен мрак, опитаме ли се да се взрем в него.

Всеки размисъл е опосредстване и като такова го подменя,  но и частично го представя. Не бива да се отказваме да мислим себе си.

18 май 2013

'Антихрист' на Ларс фон Триер


Покрай Алцина на Хендел се сетих за една друга негова опера, Риналдо (или Роланд), а също и за един филм, който начева и завършва с ария от нея. Арията е Lascia ch'io pianga (Нека да оплача), а филмът е Антихрист на Ларс фон Триер.

Филм за жената като символ на нерефлектираното зло (една съвременна Медея) и за мъжа като символ на високомерното до глупост знание (един съвременен Фауст).
Междувпрочем много оспорван филм на Триер, в който той е обвиняван както в самоцелна бруталност, така и в мизогиния (женомразство). И макар че наистина много критици и журналисти попадат в провокативния капан на Триер, филмът всъщност е много добър. Построен е изцяло около символи и е сниман страхотно, при все наличието на сцени, които изпитват границите на визуалната, чисто човешка поносимост.

А прологът на филма, който тече под звуците на арията от Риналдо, е един от най-красиво сниманите пасажи в съвременното кино. Ето, само за да го припомня: Prologue.

14 май 2013

За рода на живота


Различните езици нямат единомислие относно това, от кой род е животът. На френски животът е от женски род - la vie, на български е от мъжки, на немски е от среден - das Leben.

За французина животът е като любовница, за нас, българите, е като враг, за немеца е като дете, което подлежи на контрол.

13 май 2013

Изкуство и споделимост


Когато искрено харесваш нещо - било то книга, музика или филм, споделеността е истинска благодат. Тя няма да добави нищо към ценността на цененото, но ще прибави радост, че в харесването не си сам.

Съзерцанието на изкуството обаче, в себе си, предполага тотална самота.
За да смегча тази самота например, когото слушам музика - случвало се е да си представям и един друг съзерцаващ, който възприема нещата, както ги възприемам и аз. Дори не е нужно да разменим и дума, достатъчно е, че седим един до друг и сме внимателни към това, което се разкрива.

С този ефект на споделеността може да се обясни и част от еуфорията на концерт, но тъкмо еуфорията е недобронамерена към тоталната самота, в която същинското изкуството вирее.
Възприятието на изкуството предполага да сме един до друг, но заедно с това всеки един от нас да е напълно сам.

* Рефлексията върху изкуството е вече нещо съвсем различно. Споделянето на мисли може само да обогати рефлексията.

06 май 2013

Пентесилея


Пентесилея е прекрасната царица на амазонките, убита от Ахил по време на Троянската война. Легендата разказва, че съзерцавайки умиращата амазонка, Ахил се влюбил в нея. Някои дори настояват, че още в момента, в който я пронизвал с копието си, той вече бил влюбен в нея.

Това, отвъд познатата интерпретация за оргиастичното единство на любов и смърт, може да се разбира в духа на Макс Фриш и по следния начин:

Актът на влюбването е и акт на убийство - познавайки любимия, с това ти вече му отричаш правото да бъде друг, да бъде различен.

22 април 2013

Низък дар



We have given our hearts away, a sordid boon!
William Wordsworth

Отдадохме сърцата си - тъй низък дар!

С тези думи отпреди повече от две века английският поет Уилям Уърдсуърт критикува меркантилизма на епохата. Странно, тези думи стават още по-актуални днес, когато  консуматорството необратимо е завладяло душите. 
Живеенето единствено в, по думите на Уърсуърд, "getting and spending" (получаване и харчене), ни е лишило от всяка сърдечна радост. Разрив, за който ние самите непосредствено носим и вината, и последствията.


* Думите на Уърдсуърт са от сонета му The World Is Too Much with Us (1802), в който той изглежда противопоставя свят (world) и природа (nature). Такова противопоставяне може да бъде разбрано по следния начин, светът е пространството на нещата, на вещите, дори на стоките, докато природата е пространството на силите и преживяванията. Автентичното пространство.

18 април 2013

Лишени


Понякога си мисля, как бихме живели всички ние, ако сме напълно лишени от спомени. Вероятно не бихме изглеждали много по-различни от мравки, които се опитват да минат през пламъка, пърлят се, отдръпват се и все пак изгарят, не знаейки обиколен път за мравуняка.

В такава хипотетична ситуация най би ми липсвала отстранеността на погледа и горчивината в усмивката, с която бих гледал на себе си в спомена.

11 април 2013

Предусещане и спомен


'Удоволствието може да се открие първо в предусещането, а след това в спомена.'
Флобер


Цялата динамика на удоволствието наистина се намира в напрежението между предусещане и спомен. Сега-то бледнее.

Тъкмо поради това постигането на удоволствие може да е тъй мощен мотив за действие. Именно защото удоволствието не е в настоящето.

06 април 2013

За везната и свободата


Латинският глагол deliberare означава обмислям, преценям, претеглям. Deliberate има същото значение на английски. Произходът е от латинската дума за везна, теглилка - libra. Но откъде се е появило онова излишно ' между 'b' и 'r'? Librare е наистина държа в равновесие, докато liberare е нещо съвсем друго - освобождавам.
Каква е връзката на свободата с теглилките? - Естествена е. Когато човек не се поддава на първия си импулс за действие, а се отдръпва за да прецени и претегли ситуацията, с това той изявява същинската си свобода. Това е свободата на рефлексията. В тази рефлексия той наистина се сдвоява - става едновременно и субект и обект на самия себе си. Тук потенциално се ражда и най-голямото му нещастие и най-висшето му щастие.

***
Езикът в своето развитие действително има усет за философията. Забележително е как една дума може да измени съдбата на друга.

05 април 2013

Отрицание на предиката и отрицание на съждението


Малко логика за разнообразие.

Често съм си мислил къде е точно разликата в това да се отрече едно съждение и в това да се отрече само неговия предикат. Нека да разгледаме например твърденията:

1. Някои поети не са философи.
2. Някои поети са нефилософи.

Първото съждение е отрицателно, докато второто е утвърдително с отречен предикат. На пръв поглед и двете съждения казват едно и също нещо. Но въпреки това разлика има.

В първия случай понятието на предиката се мисли в целия му обем, докато във втория случай то се мисли в част от обема му.
От първото съждение посредством конверсия съвсем не следва изводът, че Някои философи не са поети, докато от второто съждение посредством конверсия следва като валиден изводът, че Някои нефилософи са поети.

Изглежда разликата може да се опише така: в първия случай се има предвид, че част от поетите са по-скоро индиферентни към философията, докато във втория се имплицира, че част от тях се отнасят по-скоро негативно философията.

Сега нека разгледаме друг аналогичен пример:

1. Някои субатомарни частици не са с отрицателен заряд.
2. Някои субатомарни частици са с неотрицателен заряд.

В първия случай в класа на субекта могат да се включат както протоните, които са с положителен заряд, така и неутроните, които изобщо нямат заряд. Във втория случай обаче неутроните отпадат като понятие, което удовлетворява субекта.

В заключение: Когато изберем да отречем предиката вместо самото твърдение, с това избираме да неглижираме неутралните случаи (в случай, че такива има).

02 април 2013

Пролетно мисловно тайнство


Струва ми се, че мислите ми са попресъхнали. А би трябвало да е обратното, пролет е, при топенето на зимните снегове мислите ми би следвало да клокочат надолу като пълноводен поток. А може би все пак аз се опитвам да мисля против наклона – факт е, че дори не мога да помръдна.

Или може би е добре да си (по)мисля по-искрено извинение: светът, в който живея, ми пречи да мисля. Остана ли за малко сам със себе си, аз съм обстрелван отвсякъде с готови образи, включително и такива запечатани в паметта ми, дотам, че в такава ситуация да не съм в състояние да правя друго, освен да възприемам. Светът изисква от мен просто да възприемам, умът ми да е бяло платно, върху което се прожектират готови формации (понякога с ин отпред). Та покрай готовите изображения – не остава никакво място за мисли.

А нужно ли е все пак за мислите място?
Да, тяхното царство е тишината.
- Хей, вие, които се мъчите да се надприказвате в мен, всеки помъкнал късче от образ нанякъде – млъкнете!

19 март 2013

Висота и близост


„Защото когато душата преследва и се възхищава от друго,
тя със самото това се признава за по-лоша и по-низша от това, което преследва и от което се възхищава”
Плотин, Енеади, V.1.2 

Човек е в състояние да презира самия себе си само доколкото осъзнава, че идентифицирайки се с нещо низше, наред с това е способен да се идентифицира и с нещо висше. Плотин използва тази възможност за самопрезрение за да удостовери тъждеството на личността с душата (интелекта).

Дали тогава неспособността да погледнеш на себе си като на нещо низше имплицира отсъствието на душа (или пък обратното - абсолютното тъждество с нея)? Първото не е задължително - човек често не подозира за ултимативната близост на най-близкото нему.


17 март 2013

Материализъм или идеализъм


Дори и най-крайният материалист ще признае, че има ясна разлика между нашите усещания за телесни състояния – например за телесна болка от една страна и чувствата или емоциите от друга (често част от които изпитваме по отношение на първите). Едно и също усещане за болка може да бъде придружено било с чувство за самосъжаление, било с желание да привлечем съчувствие или дори с чувство за самоирония и пък самоснизхождение, а защо не и с чувство на гордост, че не й се поддаваме.

При това ние сме далеч по-склонни да идентифицираме самите себе си с този втория ред на усещания*, които традиционно са се наричали душевни, нежели с първите.

Т.е. в идентификацията си ние сме далеч по-искрени идеалисти, отколкото в действията си.

* Дейвид Хюм нарича тези усещания от втори ред - "усещания на рефлексията".

11 март 2013

За цвета на небето


През тези зимни месеци бях забравил колко синьо, синьото на небето е. Такова синьо не може да бъде симулирано от екран. Защото небето съвсем не пред-ставя нещо, такова, каквото то не е, а небето просто е.
Е синьо.

из Дневник на Маурицио де Агостини

10 март 2013

За цвета на мислите


Синът ми Петър заяви в отговор на въпрос, че мисълта не може да има цвят или форма. Мисъл не може да бъде нито кръгла, нито синя. И е почти категоричен, че дори ако мислим за нещо синьо, самата мисъл не става синя. Нещо, в което не е бил толкова убеден, например, Аристотел.

Да, все пак мисълта е нещо различно от онова, за което тя е мисъл. И въпреки че е мисъл тъкмо за него, тя не приема неговите характеристики.
Но странно... Как тогава можем да разпознаем, че тя е мисъл тъкмо за него?!?

07 март 2013

Вещи, истории, мисли


Детето е очаровано от разнообразието на света и от многообразните начини, по които светът е в състояние да откликва на действията му. С всеки следващ ден обаче аналогиите от типа „това е като това” ограбват уникалностите. Сетивата престават да носят вест за този чар. Ръцете се досадяват от тривиалните операции – разкодиран в своя тип, всеки предмет става безинтересен.

Тук идва мястото на историите – историите носят чара на неизвестното, героите обладават в себе си странна непредвидимост, която мами въображението. Но постепенно героите са подреждат в типажи, а историите се вмъкват в рамки. Пълнежът им вече не е в състояние да носи новото.

Остава мисленето, за него остава съхранен един свободен от образи свят на детайли и отношения. Трудно е обаче да се научим да мислим отвъд образността, трудно е да се научим да се взираме отвъд видимото. На пътя към това ново богатство стоят клишета. Клишетата са превъзходно пригодени за репродуциране. Те заместват мислите.

28 февруари 2013

Статистически и екзистенциални модалии


Статистическата представа за 'необходимостта'  -  това, което се случва всеки път.
Статистическата представа за 'възможността'  -  това, което се е случило поне веднъж.

Екзистенциална представа за 'възможността'  -  отвореност към бъдещето.
Екзистенциална представа за 'необходимостта'  -  затуленост чрез миналото.

Забележителното е, че ако статистиката може да схване възможността само откъм миналото, човек личностно може да я мисли най-вече откъм бъдещето.

18 февруари 2013

Зад психологическата нагласа: "Нямам какво да губя"


В определени моменти човек осъзнава, че последното нещо, което му остава да загуби, е всъщност самия себе си. Въпросът обаче е, какво в този момент той разбира под „самия себе си”.

Често под „самия себе си” той разбира физическото си съществуване. Обаче тук има и нещо повече - човек винаги се озлобява, ако му се струва, че е външно принуден под „самия себе си” да разбира „собственото си съществуване”. Т.е. човек инстинктивно отхвърля това тъждество, особено ако то е наложено отвън.

Показателно е обаче, че такива мисли (за отъждествяване на съществуването си със сетното) съвсем не идват по време на война, и то най-вече ако войната е превърната в собствена кауза. В такива моменти собственият живот съвсем не е ултимативното, последното, което може да бъде загубено.
Ултимното, крайното всъщност е смисълът.
По време на война човек освирепява, когато му се струва, че губи смисъл.
По време на война човек се бие достойно и е готов да умре, ако осъзнава, че обладава смисъл.

***
Ако смисълът обаче ултимативно е положен в мен самия, тогава последното което мога да загубя е всъщност собственото ми достойнство. Около тази точка се гради стоическата етика – единственото неотчуждимо, единственото, което не може да ми бъде отнето, е собственото ми достойнство. Единственият начин да се разделя със собственото си достойнство е, всъщност, ако аз сам, доброволно, се откажа от него.
Стоицизмът всъщност се основава върху това - никога и под никакви условия да не се отказвам от собственото ми достойнство.

Освен стоицизма е възможна само още една радикална етика – християнството - според която сетното, което мога да загубя, е Бог.

* Прекрасно би било, ако нямам сили да съм християнин, най-малкото да съм стоик.

15 февруари 2013

Каузалност откъм минало и каузалност откъм бъдеще


Causa на латински означава най-общо причина. Ето защо 'каузалност' съответно ще означава причинност или вид причиняване.

Универсално погледнато има само два вида каузалност, природна и културна. Първата има място в природния свят, втората - в човешкия свят. Първата е каузалност откъм минало, втората - каузалност откъм бъдеще.

В природния свят всяко едно предхождащо състояние на нещата обуславя (причинява) следхождащите го положения на нещата. Казано простичко, това, което е било, обуславя това, което е и съответно това, което ще бъде. Един лесен пример: билярдна топка се движи и удря втора, привеждайки я в движение, втората удря трета и т.н.. Детерминистите не могат да си представят разрив в тази неумолима верига на причиняване от минало към бъдеще.

В човешкия свят е обратното – представата за едно желано бъдеще обуславя настоящите действия. Казано простичко, онова, което все още не е, обуславя това, което е. Един много лесен пример: проектът за една все още несъществуваща сграда обуславя настоящите действия по строежа на тази сграда. В света на културата това е принцип - настоящето е обусловено откъм бъдещето.

В личностния човешки свят каузалността откъм бъдеще се нарича каузалност от свобода. И всъщност точно този вид причиняване е дошла да обозначи в нашия език латинската дума за причина, causa. Защото да имаш кауза означава това: свободно създадената идея за едно желано бъдеще да причинява твоите действия тук и сега.

 А всъщност каузите подлежат на критика – това вече е една метасвобода, свободата на разума.

13 февруари 2013

Истина или смисъл


Античната дума sophia (мъдрост) олицетворява убеждението, че не може да има истина без смисъл и не може да има смисъл без истина. Всяка истина произвежда смисъл и всеки смисъл носи своята иманентна истинност.

В днешния ден тези двете са се разпаднали едно от друго. Науката е приютила бездушната истина, философията се грижи за безпризорния смисъл.

30 януари 2013

За Аристотел накратко


Най-мощният инструмент на Аристотеловата философия, а същевременно и нейният диалектически момент е този, че тя превежда на пръв поглед непреодолимата противоположност на елеатите между битие и небитие, в една опосредствана и непрестанно снемаща се опозиция между δύναμις (dynamis) и ἐνέργεια (energeia), възможност и действителност.

29 януари 2013

За актуализацията на смисъла


Налице е един чудесен контраст между българския израз: Това има смисъл и английския This makes sense. Вторият следва да се преведе буквално като „Това прави смисъл” или дори ако пожелаем: „Това произвежда смисъл”.

Българският израз изглежда свежда опозицията до простото наличие или отсъствие – в нещо или има смисъл или просто няма такъв. Сякаш ние съвсем не сме свободни да откриваме смисъл. Явно е обаче, че не такъв е случаят, най-малкото поне не и в нашия свят. Всичко в човешкия свят потенциално притежава смисъл. Ние сме принудени да правим такъв дори и от феномена на смъртта. Ето защо отсъствието на смисъл е всъщност неговото неактуализирано присъствие. - Английският израз е чувствителен към подобен тип амбивалентно присъствие. This makes sense означава, че в полето на първоначалната лишеност смисъл е проблеснал за нас, нещо го е подбудило към актуализация.
Нещо повече, означава, че смисълът е винаги наличен в перспективата на нечие разбиране. И че смисълът винаги е в процес на случване, той е винаги нещо възнамерявано.

Например когато виждаме фраза, изписана на непознат за нас език, ние винаги имплицитно предполагаме, че фразата вече притежава смисъл, макар той да не е актуален за нас. Т.е. изразът: Това няма смисъл, още тук, още на това ниво е ирелевантен. Въз основа на имплицитни знания и догадки обаче, същата фраза би могла изведнъж да просветне за нас. Процесът на загуба и актуализация на смисъл е това, в което живеем.

P.S. Всъщност българският израз: "Това няма смисъл" би могъл се да разбира не в духа на утвърждаването на строги разсъдъчни противоположности, а като израз на един волунтаристичен общностен конформизъм в духа на: "Това не носи нашия смисъл".

19 януари 2013

Диоген от Синоп


Съгласно преданието, бащата на Диоген Киника бил секач на монети. Синът се заел да преправя делото на бащата, изтривайки лицата и изображенията от монетите в обръщение, поради което и бил изгонен от родния си град.

Има нещо много символично, особено днес, в делото, с което се е захванал младият Диоген. Защото какво друго стои зад съвременното значение на английската дума image, ако не една от най-конвертируимите валути?!? И нима можем да сме по-малко сигурни от Диоген, че ако изтрием имиджа, не ще остане някакво дори бледо подобие на лице отдолу?

***
Безспорно има нещо не просто отблъскващо, но и много възвишено в образа на Диоген, този „полудял Сократ”, както според преданието го е нарекъл Платон.
Картината по-долу е чудесна не на последно място и поради това, че е успяла да улови много от тази възвишеност.

Диоген пали фенера си за да продължи търсенето на човека, според френския художник неокласицист Жан-Леон Жером:



14 януари 2013

За Декамерон или реконструирането на смисъла


Историите, които се разказват в Декамерон на Бокачо, най-малкото съгласно фабулата имат терапевтична цел. Седем девойки се събират по време на разгара на чумата във Флоренция през 1348 осъзнавайки, че тези масова смърт, която не подбира човеци и животни, е лишила от подобаващия смисъл не само живота, но тъкмо и самата смърт. Поради това те решават да възвърнат жизнения смисъл именно чрез онова, което по презумпция приютява смисъла – разказаната история.

Допълвайки числото си до десет привличайки трима младежи, те се събират в спокойна вила в провинцията и в продължение на десет дни разказват всеки по една новела на ден. Така се получават стоте истории на Декамерон, наречен поради това така - Десетодневие. И тъй като въпросните персонажи-разказвачи в пространството на самата книга едва ли получават друго представяне освен чрез характера на самите истории, които всеки един от тях разказва, струва си въпросната корелация между разказвач и история да бъде проследена. Както разказите могат да хвърлят светлина върху персонажа, който стои зад тях, така и характера на персонажа, обратно, ще допринесе за смисъла на разказаната история. Получава се един прекрасен херменевтичен кръг вътре в самата книга, дори и да пожелаем да изолираме потенционалния читател.

В другия ми блог помествам една таблица, която представя съответствието на разказвач и разказаните от него истории под номер в съответния ден.

11 януари 2013

Луната е от женски род

 
Съгласно античната и средновековната космология, водеща началото си от Аристотел през Птолемей, орбитата на Луната разделя вселената на два свята – подлунен и надлунен свят. Онова, което е отвъд орбитата на Луната, т.е. надлунният свят, бидейки съставено от петия елемент етер е вечно и неизменно. Докато подлунният свят – светът на четирите стихии - е светът, който живее под знака на Луната и се намира в непрестанно текучество.

Строго погледнато, всичко земно, дори и мъжът, живее под знака на жената/луната (Селена).

Мъжът трябва да се самотрансцендира за да остане мъж. Един от най-сигурните начини за самотрансцендиране е да умре - в битка. Пример – Ахил.


* На изображението - Птолемеевата космологическа система. Бялата вътрешна окръжност е Лунната орбита. Навътре са изобразени четирите елемента - пламъците представляват небесния огън, облаците - въздуха, а най-вътре са водата и земята. Отвъд лунната орбита, в областта на етера (или ефира), са орбитите на петте познати планети и слънцето, а най-външният кръг представлява сферата на неподвижните звезди, разграфена на 12-те зодиакални знака.

** Не случайно преди да бъде призован за Троянската война, Ахил се е намирал на остров Скирос, скрит от света, в женски дрехи.

06 януари 2013

Дневникът на съзнанието


Съзнанието ни е като [автор на] дневник, в който записваме избираемо - съвсем не всичко, което ни се случва. Толкова много елементи, подробности и нюанси изпадат извън внимание. Склонни сме да записваме само онова, което носи характер на история, със съответни роли и персонажи в нея. Съзнанието ни е едновременно разказвачът и слушателят на историите от нашия живот. Готовите персонажи и завършени истории обаче твърде често ни подвеждат – склонни сме да пригодяваме всичко ново, което се случва, към тях.

В неизписаните страници на дневника новите случки се записват обикновено под готови индекси. Всичките наши познати фигурират като възможни персонажи във възможни истории. А всяка нова история се прикрепя към стара и вече завършена, оставайки в паметта като добавена отметка към нея. Паметта ни е пълна с такива празни отметки, които само удостоверяват и преповтарят стандартната форма на една история.

Да, съзнанието е не особено прилежен автор на дневник. Като цяло следва да бъдем снизходителни към него – то е един твърде тенденциозен, често капризен, а на моменти и отегчен разказвач на собствените си истории.