27 април 2011

За атомарността на думите


"От това, което говорим, едно е свързано, друго казваме без връзка."
Аристотел, Категории

Синът ми Петър е възхитен от уникалната атомарност на думите - всяка дума бележи само едно нещо [понятие] и нищо друго. Думите не са взаимозаменими, не могат да се определят една друга, всяка дума се просветлява единствено от своето значение, без отношение към други думи.

И съответно при дадено положение на нещата е уместно употребима само една единствена дума и Петър иска да чуе тъкмо нея. И ако ние употребим думата на място, от негова страна следва едно Да!, което изказва най-естественото нещо на света - строгата връзка между нещото и подобаващата му дума.


Петър съвсем скоро ще навърши три години.

20 април 2011

Молитва и страх


Молитвата е такъв акт, който може да бъде в строг смисъл автореферентен – за нея е възможно да измолва собствената си искреност.

Тя обикновено е съпътствана от феномени, които са й чужди и които я помрачават: страх, гордост, възнегодуване, самосъжаление и отново страх, много страх. Онзи, който се моли със страх в сърцето, никога не е искрен, строго погледнато той съвсем не се моли. Единственото, което той иска, е възможно най-бързо да бъде изведен от състоянието, което го е принудило към молитва. Той си представя едно подобно извеждане по един изцяло външен и механичен начин.

Онзи, който се моли със страх в сърцето, всъщност се „моли” на един deus ex machina.

11 април 2011

За стила на писане


Със зрелостта, била тя историческа или лична, стилистиката на писане се опростява. Фразата олеква, просветлява - онова, което следва да се каже, се изразява вече не в излишество от ефектни думи, а чрез думи, които си тежат на мястото. Да пишеш пестеливо и същевременно дълбоко, фино – ето кое е майсторството.

Лекотата на езика трябва да бъде съпътствана от тежината на смисъла.

из Маурицио де Агостини, Дневник на читателя

10 април 2011

"Битие" и "нищо" в (не)собствена история


Хегел е прав в това, че битие и нищо са най-абстрактните понятия, дотам че двете съвпадат в своята абстрактност.

За един съвременен наблюдател би могло да изглежда другояче, само доколкото той историфицира и мистифицира (историята като съдба) тяхното съдържание, т.е. гледа на тях не само от перспективата на времето, но и от перспективата на историческия (историко-философския) наратив (при което тук той тихомълком вмъква и своя).

Допълнение:
Пост-хайдегерианското мислене вече се характеризира с това, че освен че историфицира "битие" и "нищо" - самодоволно в самоиронията си - историфицира и собствената си гледна точка. Последното е възможно, а дори задължително, също и от перспективата за един претендиран "край на историята".


06 април 2011

Ж.- Л. Давид - Смъртта на Сократ




Това е картината на френския художник-неокласицист Жак-Луи Давид, Смъртта на Сократ (1787).
Една лична бележка: по принцип не харесвам неговия стил – импозантен рисунък, насилена тържественост, парадни жестове - това често идва в повече.

Но трябва да призная, тази картина има забележителна композиция. Жестът на Сократ отваря картинното пространство нагоре и е в странен контраст със скупчените и същевременно разбягващи се фигури на учениците около него. Те изглеждат същевременно привлечени и отблъснати от насъщността на смъртта. И наред с това е очевидно, че те остават в плоскостта на тукашното. Сократ, спокойно надвесил ръка над чашата с отровата и леко надигащ се, го напуска. Той дори вече не е тук – положението на тялото му, което може да се предугади от фигурите около него, сякаш е само рудимент от един предишен момент.

Групата в дъното на коридора представлява интересно решение. Изкачвайки се бавно по стълбите, третата фигура е обърнала лице към наблюдателя и поздравява с ръка сякаш само за да напомни, че всички ние сме пътници, макар и, за разлика от Сократ, по обиколен път. Тази откровена заявка към зрителя едновременно въвлича и дистанцира. Наблюдателят е заговорен и ангажиран в причастност (позиция) спрямо акта на смъртта и ... безсмъртието.

Образът на Сократ допуска подобно представяне – той може да бъде и патетичен и ироничен без да пострада нито един от двата елемента на интелектуалното му присъствие. Тази картина в замисъла си задължава към четене на Платоновия диалог Федон, това е картина, която необходимо върви с текст.