27 декември 2017

За лъкатушенето


Топосите Горе и Долу в съвременния свят определено са се загубили (Виж за Пространството на големия град).

Но за сметка на това е налице едно обсебване и фиксиране върху флуктуацията на нагоре-то и надолу-то, която е въплътена в страстта  на съвременния деен човек към графиките. Движението нагоре в графиката услужливо представя прогреса, а движението надолу - регреса; досущ както в едно професионално CV, в което текстът е вече излишен и може да бъде заменен тъкмо от графика.

Подобна фиксация върху вечно флуктуиращия междинен статус на човешкия живот между успехи и провали, възходи и падения, обаче пренебрегва един екзистенциално твърде важен модус на движението - а именно лъкатушенето или серпентината.

Да лъкатушиш - означава да не бързаш, да си заскобил краткосрочните цели, да си се върнал при себе си в света.


***
Впрочем нека припомня един стих от Дългият и лъкатушещ път (The long and winding road) на The Beatles:

Anyway you've ever known the many ways I've tried
And still they lead me back to the long winding road
[That leads to your door].

26 декември 2017

Закон vs. събитие


Законът и събитието остават да съществуват редоположени като последните несъизмерими величини на нашето 
разбиране за света.

Вилхелм Винделбанд, История и естествознание


Откъде идва несъизмеримостта на закон и събитие? - Ако се позовем на Кант - от трагическата съдба на човешкия разум - да бъде разум, т.е. универсален по претенции и същевременно човешки, т.е. краен по възможности.

Уникалността на събитието се удостоверява в неговата значимост и същевременно неговата концептуална (а и легална) непроницаемост.
Събитието не може да бъде експлицирано посредством закони (природни или легални), то остава по принцип не-експлицируемо.

Събитието не се случва, то се сбъдва, натоварено със смисъл, изпреварвайки бъдното.

09 декември 2017

Наука и common sense


Науката не е заместител на здравия разсъдък/усет 
(common sense), а негово разширение.

Уилард ван Орман Куайн


Тези думи на Куайн, написани през 1957, по-скоро трябва да се взимат като нормативно изискване към науката, отколкото като дескрипция на някакво нейно актуално състояние, тогавашно или още по-малко настоящо.
Още повече ако се вземе предвид  развитието в теоретичната физика през целия 20-ти век (а и след него), която като че скъсва все по-радикално с всеки един интуитивен усет (sense) за връзка с реалността.

Впрочем едва ли има исторически период на по-голяма разнопосочност между следните три критерия за досег на науката с реалното: 1) интелектуалната убедителност на научните теории, 2) тяхната техническа успешност и ефикасност и 3) здравата увереност, че всичките ни съображения и практики са вкоренени в крайна сметка в един общ за всички ни свят.

01 декември 2017

За голямата беда на глобализма


Най-голямата беда на глобализма ми се струва ясно определена.

Покрай световните новини хората са масирано и тенденциозно заливани с лицемерно хроникьорски и екзистенциално незагрижени репортажи* за природни бедствия, военни конфликти и терористични атаки.  Подложени на подобен контра-емоционален терор те постепенно започват да стават безучастни или дори индиферентни към страданията на другите.

На фона на формиращото се по този начин морално дебелокожие, идеята за един по-добър свят започва да изглежда по детински наивна, невъзможна или дори излишна.
А това е най-важната идея, която ние с оглед на нашето човешко общежитие бихме могли да имаме.

_____________
* Да изработиш репортаж (т.е. дистанцирано и дистанциращо сведение) за нечие страдание е  твърде фина задача, която предполага най-малкото литературна чувствителност към нюансите на възможното многообразие на речевите актове.

25 ноември 2017

За опасността от разума


Deux excès: exclure la raison, n'admettre que la raison. 
Две крайности: да изключваш разума, да не допускаш друго освен него.

Паскал, Мисли [L 183, B 253]


Паскал начева една линия в разбирането на разума, която води през Русо право към Кант.

У Кант разумът удостоверява самия себе си като спекулативен екцес. Теоретическият интерес на разума следва да бъде ограничен през практическия - "моралната вяра".

21 ноември 2017

Усетливост за една разлика


Бих могъл да живея тук завинаги - помисли си той - 
или поне докато умра.

Дж. М. Кутси,  
Животът и времената на Майкъл К


Това е най-безхитростното различаване, на което съм попадал, между живота с неговия естествен край и едно потенциално - отново мое - завинаги. Безхитростно, защото не задава метафизически въпроси, нито предлага такива отговори.

И все пак феноменологически - разликата присъства, тя е тук, насъщна, без да бъде изрично тематизирана. 
Насъщна, най-малко за въображението или по-точно за една особена усетливост, съобразно която бих могъл да се нарека душа.
 

11 ноември 2017

По повод техниката


Тя [културата на гръмоотвода] (Blitzableiterkultur) означава облекчаване, ограничаване на страха, минимализиране на риска. С помощта на техниката си изграждаме протези, брони, черупки и защитни пространства.

Рюдигер Сафрански


Така техниката се схваща като самокомпенсаторен механизъм на човешкото, като естествен инструментален продължител на човешкото, обслужващ инстинкта за самосъхранение. Дали обаче тъкмо това не пренебрегва самостойността на техниката? Според Хайдегер техниката се отличава от света на инструментите тъкмо по това, че тя винаги вече е еманципирана от човешкото и то по такъв начин, че го засяга в неговия корен.

Техниката не е просто защитна механична ръка, продължител и интензификатор на уменията на самата ръка, тя по същността си е епистемен начин на отнасяне към самите природни неща, операционализирайки ги. Техниката е начин на превръщане на природата в безрода.

06 ноември 2017

За разликата между произволността и свободата на избора


Произволността се заключава в това да вършим това, което искаме или това, което просто, незнайно откъде, сме решили.

Но в свободата се крие и нещо далеч повече - това ние да сме свободни да решим така или другояче.
Т.е. според идеята за свободата (напук на компатибилистите) не само нашите действия би следвало да са в наша власт, но и самите решения, въз основа на които извършваме тези си действия.

05 ноември 2017

За Thanatos и смъртта


Какво щастие, че Thanatos е митична фигура. И най-мощната природа е безсилна срещу митологията.

***
И все пак какво би поразило Tanathos при срещата му със смъртта? Вероятно не толкова натуралността на последната, колкото упоритата ѝ несловоохотливост, самопогълнатото
ѝ ограничаване до едносричия.

***
Thanatos никога не би се явил в ролята на екзекутор, той би предпочел тази на изкусител.


* Фрагментът е от картината Триумфът на смъртта на Питер Брьогел Стари.

04 ноември 2017

За "интелектуалците" и липсата на жизнен опит


Някои хора, смятайки се сами за "интелектуалци", обичат да се шегуват с призванието на интелектуалеца. Вероятно считат това за проява на висша степен на самоирония. С вулгарно-присмехулен тон реферират към това, че в крайна сметка и интелектуалецът търчи към банкомата за да подсигури съществуването си.

Това обаче, което със сигурност липсва на тези хора, е усетът за насъщност на света на идеите, с който се занимават. Определено въглищарят няма нужда да се уверява в насъщността на въглищата, които копае. По същия начин и специалистът по Омир няма нужда се уверява в насъщността на Омировия текст. Той е, което го обсебва, той е, което го поглъща.

Ето защо, онова, което в крайна сметка различава интелектуалеца от "интелектуалеца" (в кавички) е отсъствието у последния на базисен тип опит и връзка със света (или поне с онова, което той претендира да е негов свят).
Което си е за окайване.

02 ноември 2017

Завръщането


Поетико-митологичната мощ на темата за завръщането всъщност се корени в диалектическата му природа - в това, че е възможно завръщане към място, на което всъщност никога не си бил. В определен смисъл всяко едно завръщане е такова.

Одисей, след избиването на женихите, дали би могъл да си легне със същото сърце до Пенелопа, както отпреди солната нива?

Завръщането става толкова по-притегателно насъщно, колкото по-невъзможно е то.

28 октомври 2017

Силюза


Когато беше по-малък, синът ми Петър беше затруднен да изрече "илюзия" и казваше: силюза.

От силюза би могло да се получи много хубава дума - аз бих си избрал да я разбирам така: илюзия, дотолкова пряма и безхитростна, че вече е отвъд самозалъгването.

25 октомври 2017

Човешко, твърде ... нечовешко


Предан, той все още пазеше формата на крака на господарката си; този жалък пантоф, по-състрадателен от душите на хората, не беше все още забравил любимия си многострадален крак.

Казадзакис, Зорбас


Човек би могъл да се засрами не само пред животните, но и пред вещите.
Но само когато съзре през тях едно изискване, което сам е издигнал към себе си.

24 октомври 2017

Ordo amoris


Историко-литературно погледнато, най-експлоатираните като метафори органи на тялото са: сърцето, жлъчката и мозъкът.

От трите, единствено сърцето носи в себе си изключително позитивни конотации.
Сравнен с него, дори мозъкът е твърде пихтиест орган.

19 октомври 2017

Смъртността като условие на човешкото


Има една системно несъзирана интелектуална мощ в античния (елинския) начин да се говори за човека, според който живите биват назовавани смъртни.

Живите наистина все още не са мъртви, но пък са тъкмо смъртни. Да се види в смъртността фундаменталното условие на човешкия живот се изисква една съвсем не тривиална диалектическа проницателност, тъй чужда на модерния човек.

Човекът в смъртността си е онтологически уникален (самотен). Защото и боговете, и животните са бъзсмъртни. Боговете са индивидуално безсмъртни, а животните - бъзсмъртни в рода.
Човекът от своя страна е отчужден и от Олимп, и от Природата.

По повод епистемната роля на въображението


Защо не бива да се подценява епистемната роля на въображението? - Защото единствено то работи с модалността на възможното като че то да е действително.
N.B. Важността на художествената литература за философията!

А дали изобщо е смислен един чисто рационален подход към модалностите? - При положение нашата дълбоко вкопана метафизическа склонност да привилегироваме наличното?

17 октомври 2017

За живите - по-добре нищо


Има нещо изконно накърняващо достойнството (и на двама ви) в това да обсъждаш лекословно жив човек, защото той винаги ще е повече от това, което би могло да бъде казано за него.

Най-малкото поради спецификата на болката, която не може да бъде поета.

Участник или наблюдател?


В метафората за живота като сцена най-достойната роля естествено е отдадена на зрителя.

Защото цялата бляскава бутафория на театралната постановка е по презумпция предназначена за полумрачната солиптична туба на неговото - на зрителя - собствено съзнание и вътрешно възприятие.

11 октомври 2017

Темперамент и природа


Черепът, следван от темперамента, са двете най-твърди части на тялото.

Дж. М. Кутси, Позор


Вкочанеността, петрификацията на темперамента, който ние винаги вече заварваме в себе си, дарен ни сякаш на поднос от природата (подобно череп). 

Но тук има и ирония спрямо природата, темпераментът съвсем не е част от тялото, нежели и от душата, макар че тя е принудена постоянно да се бори с твърдостта му.

26 септември 2017

За философията, с малко помощ от Казандзакис


[Той] е завладян [...] от основните проблеми на живота и 
ги изживява като непосредствени, неотложни нужди.

Казандзакис, Алексис Зорбас


С тази фраза Казандзакис търси да удостовери светогледния и философски потенциал на Зорбас. Героят му не теоретизира, а непосредствено живее и диша големите проблеми. 
Но тук има скрита една метаморфоза. - Защото какво остава от проблема, живян непосредствено като нужда, потребност? - Един непосредствен нагон.

Философията не е нагон, тя е едно непрекъснато болезнено снемане и критика на въпросното снемане. Но критиката може да остане жива, само доколкото и самото снемане остава живо.

Философията паразитира върху негативността на нашия дух.
Душата, бидейки позитивна, не може да се издигне до философия. А Зорбас е твърде душевен, донякъде дори задушевен.

25 септември 2017

Tertium datur est


В логическия закон за изключеното трето (tertium non datur), онова трето или средно, което всъщност е изключено (the excluded middle) е самият живот.

Животът никога не се развива в полето между чисти, контрадикторни противоположности и в този смисъл животът не е дори the Middle-earth, доколкото той - самото средно или трето - е единствено даденото.

Чистите противоположности съвсем не са дадени, те са рационално пре-суб-понирани, т.е. пред- или под-разположени, подобно на латентните вектори на една координатна система.

22 септември 2017

Болка за умиране


Започвам да осъзнавам една истина, която като младеж знаех само външно, теоретично, през свидетелството на Киркегор. И на която поради това гледах високомерно, като на саморазбираща се.

Истината е следната:
Не смъртта е болка за умиране, отчаянието е.

Тази истина става истина, едва когато видиш в нея своя живот.

13 септември 2017

Неведение, импотентност и страх


Изглежда уместно, щото мъж, който не знае какво да прави с жената в леглото си, да не би трябвало да знае и какво да пише.

Дж. М. Кутси, В очакване на варварите

Това вероятно е валидно само за мъжете, които все пак са приели жена в леглото си, защото онези, които съвсем не се изкушават от подобно нещо, явно не страдат от недостиг на идеи и теми.

И все пак дали половата импотентност и интелектуалната импотентност действително са свързани в някакъв общ сплит?
- Вероятно в страха да се довериш и да се отдадеш на собственото си, вътрешно alter ego.

23 август 2017

Естественост и процедури


Естествеността, или както би се изразил Хегел - непосредственото, не подлежи на възвръщане.
Опитите за връщане към или дори за поддържане на естествеността са културни процедури, които граничат с перверзията.

Това е неизбежно така дори или особено в случаите, когато естествеността е идеал.

10 август 2017

Опции и саморазбиране


Възможностите за действия не са дискретни предмети, които подобно ябълки да могат да бъдат преброени.

Исая Бърлин


Наред с недискретната им (континуална) природа и невъзможноста на самите опции да станат експлицитно броими, нещата се усложняват и от това, че и всяко специфично действие би могло да промени и саморазбирането ни по определен начин. А тази херменевтика от своя страна може да отвори като възможни за мен други опции и респективно да затвори други като невъзможни.


04 август 2017

Свобода, преценка, автономия


Способността за рационална преценка на собствените ни действия (или дори възможността да се провалим в опита си за такава и да се откажем от нея, например казвайки: "Тогава бях твърде афектиран", или пък "Тогава бях твърде пиян") е важен елемент от самоосъзнаването ни като свободни деятели.

Ето защо до голяма степен критиката на Спиноза и Шопенхауер към идеята за свободата на волята е нацелена в това да покаже принципиалната неоправданост или илюзорност на подобна преценка (или съждение, според традицията, която Кант утвърждава).

И все пак тъкмо в желанието да сме способни на рационално съждение за действията си прозира едно самоизискване към самите нас - самоизискването да сме автономни.
Автономията не е просто самоопределяне, а и изискване да сме в състояние да се самоопределим.

03 август 2017

Въображение и страх


"Nothing is worse than what we can imagine."
"Няма по-лошо от това, което можем да си представим."

Дж.М. Кутси, В очакване на варварите


Но осъзнаването му не облекчава страха.

30 юли 2017

Границите на мимезиса


Подражанието може да бъде видяно в основата на всичко - на познанието, на играта, дори на битието като налично (Платон).

Къде са обаче границите му?
- В това, че аз не мога да подражавам на самия себе си - тук външен образец е невъзможен, а всяко копие е застрашено да се превърне в парагон*.

________
* Парагон - от итал. paragone - пробен камък, оттук се е развило и значението модел за сравнение, образец.

26 юли 2017

Свобода на съвестта и искреност


Свободата на съвестта (liberty of conscience) изисква това, щото една искрено поддържана вяра [никога] да не може да бъде достатъчно основание за наказание.

формулировка на Р. Скрутън


Проблемът е, че не бихме могли да разполагаме с никакъв обективен критерий за различаване на една искрено поддържана вяра от една неискрено поддържана такава (т.е. такава, чието поддържане е въпрос на личен или класов интерес или просто такава, чието поддържане е купено).
Тук нещата отново опират до сърцето като инстанция у Русо.

20 юли 2017

За живота, горчиво-иронично


Животът е самоиронично нещо. И то не поради това, което ни се случва или правим от него, а поради това, че той е също толкова и онова, което очакваме, или, обръщайки се назад, разбираме от него.

Така например, сантиметално-вцепенено ми е да се сетя, как преди 15-тина години, една жена, в която очаквах и от която глуповато и твърдоглаво изисквах образа на разкаялата се Мария-Магдалена, ми се представи като завършена еснафка.  Или както тогава обичах да се изразявам - като "лелка". И трябва да си призная - "лелка" с чувство за гордост, което съвсем не привиждах в тази ѝ роля.

Аз дотолкова не можех и не исках да приема случващото се, че въпреки че рационално осъзнавах, че вторият образ е далеч по-консистентен с опита който имах за нея, по детински истерично се опитвах да я върна обратно в литературно-библейската проекция, която, бях убеден, единствено е пригодна за нея.

Така че - нека внимаваме какво четем и най-вече как го четем, от книгите и от живота.

19 юли 2017

За свободата и сферата на политическото


Ако политическата свобода не бива схващана като идеал, при това такъв идеал, чието преследване си дължим един на друг, то тогава опитът за простичкия факт, че упражняването на свободата на един неминуемо ограничава свободата на другиго, може да сведе идеята за самата свобода до празна ценност, непримирима с реалността на социалната кохезия.

Именно що се отнася до свободата, политическото, във възвишения му смисъл, има примат над социалното.

И при това свободата тук не трябва да се схваща чисто негативно,  защото това от своя страна би свело сферата на политическото до механика на не-принудата, или което е неминуемо далеч по-пошлото следствие - механика на минимум-принудата. Това е грозната страна на либертарианството.

Свободата в позитивен план остава да бъде мислена по линия на спонтанността и инициацията. Проблемът е обаче, че жизненият опит за творчеството, било то естетическо или образователно, съвсем не би могъл да бъде политически опит. Стремежът към изключителност, в качеството му на изконна политическа мотивация по Хана Аренд, не може да изтърпи брака със социалното.

11 юли 2017

Безосновност и филистерство


Животът е безосновен, доколкото ние винаги вече се заварваме в него и винаги вече се чувстваме принудени (доколкото сме разумни) да вземем отношение към него.

При неизбежното взимане на отношение към живота, рутината и установеният навик могат да бъдат наречени филистерство или в един най-вече балкански контекст - еснафство.

Най-нечистоплътно и морално укоримо е филистерството на интелектуалеца (или по-точно на онзи, който претендира да е такъв). Позата на един такъв "интелектуален" еснаф е следната: "Абе, ние можем да си говорим тук за много хубави неща, обаче сиренето е с пари."

На такъв човек следва да се отговори следното: "Предвид цената на сиренето, защо отгоре на всичко си тръгнал да се пишеш на интелектуалец?!?"


20 юни 2017

Фундаментално и мета


От трансцендентална гледна точка мета-изследванията са и най-фундаментални, защото касаят условията на възможност на изследваното (в неговото битие или предметност на опит).

10 май 2017

Втора участ най-добра


Най-добре - да не се родиш,
Втора участ [най-добра] - щом си роден -
там отде си дошъл час по-скоро да се върнеш.

Софокъл, Стазим на хора от
Едип в Колон


Първото най-добро определено не зависи от нас.
Второто най-добро - особено с оглед на бремето на старостта (една от централните теми на Едип в Колон), предполага спешни действия от наша страна.

Но всъщност думите на хора не се предназначени да предизвикат действия, а да предизвикат съзерцание.
А животът, съзерцаван отстрани, определено губи смисъл. Така че истината на въпросните думи всъщност предполага неангажиране. Неангажиране, включително и в самоубийство.

09 май 2017

"Неразбираемият аргумент" и бихевиоризмът


На бихевиористите често им се случва да казват, че даден аргумент насочен срещу техните теоретични възгледи е "неразбираем".

Какво обаче означава един аргумент да е "неразбирем", преведено на бихевиористки език? - Че бихевиористът изправен срещу един такъв аргумент реагира със съответно "поведение" - почесва се по главата, сумти, повдига вежди и подгъва долната си устна.

Любопитно е - има ли други критерии за неразбираемост, и те предпоставят ли се или биват постигани експирементално?

25 април 2017

Аз и себе си


Продумвайки "себе си" препращам към онова, което заварвам в себе си, продумвайки "аз" - към онова, което върша или възнамерявам да съм.

Демаркация между двете е невъзможна.

20 април 2017

Историята и теория на коспирацията


Явно към опита на този, който е вътре в историята, 
принадлежи това, че тя го изненадва.

Ханс-Георг Гадамер


Онзи, който гледа на случващото се през матрицата на една теория на конспирацията, със сигурност не би могъл да бъде изненадан от нищо. Той определено стои извън историята.
Стоящите извън историята, политически погледнато, са способни на най-големите престъпления.

10 април 2017

Рационализиране, идеализиране, обективиране


Рационализиране = идеализиране = обективиране.

"Обективност" е възможна само тогава, когато аналитично са изчерпани всички възможни опции за развитие на една ситуация и те са представени идеално дискретни една от друга, т.е. направени са експлицитни. Както например са идеално дискретни един от друг възможните ходове, т.е. начини за отиграване на една ситуация при партия шах.

Оттук е ясно защо човешкото не подлежи на обективация. Човешкото е невъзможно без идеята за едно отворено бъдеще (новото, т.е. невъзможния ход) и саморазбирането с оглед на едно отворено бъдеще.

Обективиране = дехуманизиране. Ето защо практиките на инструмантализиране на човешкото минават през едно преднамерено оскотяване.
Оскотяването превръща човека не в звяр (който по Ницше би могъл да е и благороден), а в скот.

07 април 2017

"С думи"


Един детайл от Едип цар на Софокъл.
Едип заявява, че е изпратил Креон до Делфийския Оракул за да запита как би могъл да съхрани града "било с дела, било с думи " (Едип цар, 72).

Т.е. спасението би могло да дойде "с думи" (φωνῶν).
Хана Аренд неслучайно настоява на словесната, речева определеност на действието (action) в античен политически контекст.

18 март 2017

Все още...


Днес, все още съм жив...

Но това не е нито необходимост, нито случайност - просто тривиалност...

15 март 2017

Смърт, необходимост и случайност


Възможно ли е да умра?
Не просто възможно, но и необходимо.

Възможно ли е утре да умра?
Възможно, но по-скоро би било случайно.

Как един времеви индикатор променя необходимостта в случайност?
Sub specie aeternitatis няма значение дали съм жив. 

А има ли връзка между последните две изречения?

08 март 2017

Ориентири


"Така предметите служат ако не за друго, то поне да установят границите на правдоподобието."

Сартр, Погнусата


Предметите биха били ориентири (белези) дори и в един свят, в който няма предмети. Този свят без съмнение не би бил правдоподобен, но напълно възможен.

Дали тази неправдоподобност е продукт на наглед, навик или е резултат от езикова употреба?
Възможно ли е да мислим ситуираност, която не е пространствена?
Докато те обичам, аз не съм нито вляво, нито вдясно, нито връз теб.

04 март 2017

Пол и диференциация


Възможността да кажа ти различава аза като обособена личност от Аза като самосъзнание. 

Азът като самосъзнание няма пол. - Половата, а и изобщо всяка между-човешка диференциация, идва в света, едва когато се науча да казвам Ти

И все пак полът се заварва, аз не го избирам. Колко други неща заварваме в живота! Най-вече себе си.

27 февруари 2017

Отвъд интимното и социалното


Феноменологията прониква през един зев между интимното и социалното, до основата на целия наш съзнателен и емоционален живот.
Тази основа обаче съвсем не е на онтично (предметно) ниво; и съответно тя не е условието за възможност на битието, а на неговия смисъл.

07 февруари 2017

Горгоната и нейният поглед


Вкаменяващият поглед на Горгоната идва от това, че ти виждаш отражението си в нейните очи. Дори потенциалното зло у теб е обективирано в нейния поглед. 

Да погледнеш Горгоната в очите означава да си откажеш възможността за промяна.
Да продължиш живота си като камък.

Вкаменяването започва обаче не от очите, а от сърцето. Едва post factum откриваш, че макар все още да си в състояние да движиш очите си, да премигваш, ти вече не си в състояние да виждаш красивото.

Да живееш като Персей е трудно.

01 февруари 2017

Отсъственост


Умът присъства в света посредством отсъствие.
Бидейки само тук и сега, ние не сме с всичкия си.

***

'Единствената външна изява на ума (mind) е неговата отсъственост (absent-mindedness), откровената му неангажираност с околния свят.'

Хана Арент

27 януари 2017

Първо и трето лице


 Аз живея живота си от първо лице. Дори и да си представя опцията да го изживея от трето лице, наблюдавайки действията си отстрани и вживявайки се в тях като на филм, това предполага пак действителността на перспективата от първо лице.

Тази феноменологична истина е толкова простичка, че минава с лекота през едрата мрежа на повечето обективисти.

11 януари 2017

"Откъм Хусерловата критика на натурализма"


Наскоро online излезе статията ми "Откъм Хусерловата критика на натурализма". Предвид че работих върху нея близо половин година, считам за удовлетворяващо да споделя.

Статията може да се прочете и/или изтегли: ТУК