Философия vs. наивност

Някои хора са много разсъдливи или дори обиграни в определена област, но учудващо наивни и дори инфантилни в друга. При тях като че ли действа механизмът на обратната компенсация на Юнг, а именно, че колкото си по-обигран и самоуверен в едно, толкова си по-примитивен, самодоволен, безогледен и ограничен в неговото друго.

Философската нагласа би трябвало да е дотолкова универсална, че да не допуска наивност в нито една сфера. Ако нямаме достатъчни основания за съждения, то би трябвало изобщо да се въздържаме от съждения. А както би добавил Пирон: и от действия.

За мислите и думите

Когато човек остарява, той започва да губи търпението да разговаря със себе си. Вече нищо не е в състояние да го учуди. Той оставя мислите непосредствено да се изливат в думи, само и само по-бързо да се освободи от тях. Думите не оставят следи, оттичат без памет за самите себе си.

А колко хубаво е една мисъл да се завърти, да поседне, да изпие една бира на слънце. Да се покаже като искрена; и да търси бавно думите, в които би могла да се въплъти.

За блаженството на съвремието

Най-хубавото на съвременната епоха е безспорно достъпността на книгите и на музиката.
И въпреки, че универсалният достъп отмахва сакралния трепет от досега с нещо непознато и ново, това е неимоверно компенсирано от възможността за общение.

Ония, които благодарност провожда...

Не плачете, деца – че ония, които благодарност провожда до гроба, не бива да оплакваме.

Софокъл,

думи на Тезей от Едип в Колон

Днес музикално и с благодарност се сетих за Хю Хопър, басиста на Soft Machine, когото преди 12 години имах щастието да слушам на живо.
Той почина преди 10 години. 

Ето една негова композиция от третия на Soft Machine (1970) в изпълнение от 2008: Facelift.

За ограничеността на емпиричния реализъм

Какво твърди реализмът? - Че съществуването на нещата от света е независимо от нас. Нещо, напълно резонно от емпирична перспектива.

Дали обаче реализмът е оправдан също и да твърди, че съществуването на нещата като разбираеми е независимо от нас?
Не е ли въпрос на тривиалност да кажем, че разбираемостта на нещата зависи от тези, които ги разбират?

Това означава, че ако разумни същества не съществуват, тогава нещата не биха съществували нито като разбираеми, нито като неразбираеми (доколкото неразбираемостта имплицира неуспех в разбирането).

Отвъд тази тривиалност обаче се крие една загадка: смислено ли е изобщо да говорим за неща, които не са нито разбираеми, нито неразбираеми?

Тук лежи и дори една по-универсална загадка: смислено ли е изобщо да се правим, че можем да говорим само от трето лице, анахилирайки фигурата на самия говорител, онзи, за когото самото говорене е смислено?

За афективните роднини на мисленето

Кои емоции и настроения са най-близки до мисловната нагласа?

Разбира се, трябва да започнем от класиката: учудването.
По-нататък, съгласно романтиката: меланхолията, носталгията, негата, мировата болка.

Но би следвало да кажем и: ентусиазма. Разбира се, ентусиазмът не бива да се смесва с еуфорията, но следва да признаем: няма мислене без ангажимент по отношение на онова, което мислим. А ентусиазмът е най-естествената награда на подобен ангажимент. Дори негово предусловие.

Относно хобито и свободата

Човек днес разполага с неимоверно повече възможности и ресурси да открие своето хоби в света, при това съобразно своеобразието на личната си нагласа. Проблемът е, че съвременният стил на живеене не допуска бавно и безметежно отдаване на хобито. Това е така, защото посвещавайки се на нещо, хората постоянно имат чувството, че пропускат нещо друго, което е по-лесно, по-достъпно или пък по-забавно. Т.е. проблемът на съвременността съвсем не е в необходимото за хобито благосъстояние или в неговата липса, макар че разбира се има и по-скъпи хобита, които изискват солиден финансов приход.

Поради набелязаното безпокойство човек няма възможност да се отдаде на своето хоби свободно и той се люшка между две крайности - истерично търсене и пробване на различни нови опции или пък умъртвяването на хобито до лична мания или обсесия.

Емпиричен реализъм и трансцендентален идеализъм

Според Кант ние можем да заемем две възможни точки на рефлексия върху отношението си към нещата от света: емпирична и трансцендентална.

От емпирична перспектива следва да кажем, че нещата от света не зависят от нас нито в своето съществуване (че съществуват), нито в своята конституция (как съществуват).

От трансцендентална перспектива обаче следва да кажем, че нещата от света наистина не зависят от нас в своето съществуване, но зависят от нас в своята конституция (формална), при това именно доколкото те стават предмети на познание (или изобщо на всякакъв тип активност от наша страна).

___________

Пояснение:

Формална конституция = формално-онтологическото как (wie) на нещата.

'Онтичното как' ('Как нещата са?') зависи от 'онтологическото как' ('Как нещата са ни дадени в познанието?')

Въпросното "ние" или "нас", за което става дума по-горе, не изразява сингуларната самостойност на този или онзи индивид, а човечеството (humanitas) като носител на единна рационалност.