30 юли 2009

Обективния и интерсубективния свят


Свят, който би се състоял само от обекти и отношения между обекти, е идеал на чистия теоретически разум. Същият този теоретически разум, оставен сам на себе си, би деградирал до празно любопитство в един такъв свят, лишен от аз и ти.

В същинския свят, в който живеем, обектите са само медиатори на отношения между субекти.

Виждам как малкият ми син Петър започва да разбулва един такъв интерсубективен свят, използвайки предметите вече изключително като поводи и посредници за общуване.

P. S. Петър скоро ще навърши година и три месеца.

22 юли 2009

Русо и параноята


Много хора знаят, че Русо през по-късните години от живота си развива изострена мнителност и подозрителност (в това число и към най-близките си приятели), граничеща с параноична мания за преследване. Той открито говори за "заговор" срещу него, в чиято основа стоят част от бившите му приятели, който заговор според него е приел дори формата на "система" (Изповеди, с. 532). (В жизнен план той донякъде може да бъде оправдаван, предвид че книгите му (по-специално Обществения договор и Емил) са изгорени в Париж и родната му Женева и той, застрашен от арест, изоставен от приятели и покровители, е принуден да търси убежище в други швейцарски градове и в последствие в Англия.)

Тук обаче думата ми е не за манията, а за това, че философът, дори нападнат от своите демони, остава философ и демонстрира способност за анализ на собствената си личност. Русо в крайна сметка вижда основанията на своята мнителност в себе си. Той говори за своя характер, "който, понеже не мога да скрия собствените си чувства, ме кара да очаквам какво ли не от чувствата, които крият от мене" (Изповеди, с. 534).
Така Русо по много точен начин описва страха и безпокойството на един непритворен човек, който, сам неспособен да бъде актьор, живее в един свят от актьори.

20 юли 2009

Искрено за говоренето и писането


Никога не съм обичал големите групи и компании. Винаги ми е било проблем, че при тях отправям това, което казвам, към всички присъстващи и съответно към никой от тях поотделно. В такива ситуации страшно съм се затруднявал, защото съм се опитвал да конструирам фраза, която да е валидна за всички, поради което обикновено се е получавало нещо банално и досадно. Или в другата крайност – нещо странно и неуместно. Винаги ме се е струвало далеч по-лесно да кажа нещо някому лично и само на него. Без публика, а всеки трети е вече публика. Публиката ме е карала да се държа принудено.
Публиката ме е довеждала до това да банализирам изказванията си, защото инстинктивно съм търсил те да бъдат приемливи за всички присъстващи. И тъй като фраза, която е непосредствено приемлива за всички, е всъщност куха, аз в крайна сметка съм се виждал принуден просто да не говоря. Затова в по-големи групи от хора обикновено съм мълчалив и дистанциран. Това, изглежда, е било тълкувано от околните по различен начин: някои решават, че съм високомерен или дори надменен, други, че съм до полуда срамежлив и нерешителен, трети, че съм скучен и просто нямам какво да кажа.

При писането не е така. Пиша на бял лист, без да трябва да се вмествам в някакъв предварителен разговор. Пиша без да съм част от конкретна общност и специфична ситуация. Потенциалният читател съвсем не е средно аритметично от някаква група. Представям си го просто като свободен ум, който се рее наоколо. И не го принуждавам да отдели време за да ме слуша. Той сам решава дали да се спре и да чете. В случай, че той реши да чете - добре, в случай че реши да се оттегли - също добре, това напускане няма да породи неловка ситуация нито за него, нито за мен.

Когато пиша, струва ми се оправдано да визирам изключително разума на четящия, докато това би било неадекватно, когато говоря лично някому нещо. Разумът е винаги само част от нечия личност (у някои хора наистина твърде малка).

Освен това никога не съм умеел да лаская, защото инстинктивно съм чувствал, че подобна неискреност би била обидна за ума и оскърбителна за достойнството на човека срещу мен.

17 юли 2009

За пола и сексуалната ориентация


Сексът е телесна, често също и душевна, но съвсем не и духовна функция. Ето защо обсебените от пола и от сексуалната си ориентация хора са обсебени от собствената си бездуховност.

Това да се затвориш в половата дихотомия и да търсиш личностна идентификация в един от двата й полюса, означава да не искаш да се отвориш за истинско човешкото, духа, който се намира отвъд половата разлика. Така въпросът Кой съм аз? ще регресира до отговора на въпроса Какъв съм аз? или дори Какво съм аз?.

В противовес на това обаче дихотомията на пола съвсем не бива да се отрече, а напротив, тя трябва да се утвърди и едва заедно с това да се снеме*.
_________________________________________________
* Латинската дума suspendere и немската дума aufheben са наистина невероятно точни, защото те означават както издигам, окачвам, така и обезсилвам, снемам. Затова нека ми бъде позволена следната игра на думи (или по-скоро смисли): за да бъде снета половата разлика, тя трябва да бъде окачена на простора.

14 юли 2009

François Couperin


Франсоа Купрен (1668-1733) е френски бароков композитор.

Неговите Сюити за виоли бяха сред първите произведения, които ме въведоха в класическата музика. Все още си спомням много ясно обложката на плочата, която ми бе подарена от братовчедка ми. Изобразяваше една мрачно зелена, но и същевременно просветлена дъждовна гора в леко импресионистичен стил.

Днес отново изнамерих тези записи от юношеството ми. Това е настина прекрасна музика, една тиха, провлачена и спокойна дъждовна меланхолия се носи с нея. Басиращият глас на виолите в акомпанимент на клавесин е едновременно наситен и деликатен.

13 юли 2009

Наративът на живота


Повествованието на живота винаги започва от първо лице, а завършва в трето.

Из Дневник на Маурицио де Агостини

10 юли 2009

За ресантимента


Ресантиментът е една от най-нечистите душевни* нагласи - тя се състои в това да се умиляваш от самия себе си.

Ресантиментът определено е възвратна нагласа, но той твърде често развива много ясно изявено отношение към околните, което начева с възмущение, минава през гняв и завършва в омраза. Ресантименталният тип, умилявайки се на самия себе си, първоначално не може да проумее защо другите не споделят това негово нежно отношение към собствената му личност. Това недоумение постепенно поражда в него възмущение - той се затваря в себе си и решава, че другите са твърде груби, дебелокожи и безчувствени. Това убеждение израства постепенно в гняв и най-накрая в омраза към тях. Всъщност ресантименталният насочва своята омраза изключително към онези, които счита, че го превъзхождат и които поради това никога не биха влезли в тона на неговата игра със самия себе си. Или ако влязат, той би възприел това като унижение.

Детински умилявайки се от себе си, мислейки си поради това, че е чист и чувствителен, ресантименталният тип мрази околните. И въпреки това, поради страх, той обикновено избягва да демонстрира явна агресия. Показно и външно си остава мил и сърдечен (той сам си вярва, че е такъв), но подмолно става злобен и отмъстителен. (Когато върши зло, ресантименталният се чувства като жертва. Защото той счита, че околните са тези, които са го довели до състоянието да постъпва зле.)

Ресантименталният тип определено има нарцистични рудименти от детството. Той не може да ги преодолее и затова цял живот си остава инфантилен. Той остава обаче инфантилен в отношението със самия себе си, а не външно в живота, където той иначе може да е много прагматичен и делови. Това негово инфантилно разцепление може да коства много на най-близките му.

Ресантиментът се среща понякога a deux, по двама. Това е двойка, които взаимно се умиляват един на друг, подхранвайки по този начин собственото си самоумиление. Една такава двойка на пръв поглед може да изглежда много влюбена, но това е само привидно. Те споделят не радостта, че са заедно, а омразата си към околните.

_________
* Онова, което е твърде душевно, няма как да е дори малко духовно.

06 юли 2009

Секс или любов


Що е секс? - Опит за физиологическо бягство от самотата.

Що е любов? - Опит за метафизическо бягство от самотата.

Неуспехът на първия вид бягство води до истерични проби отново и отново,
невъзможността на втория води до (илюзия за) споделеност.

________________________________________________
* Дизюнкцията на "или" е включваща (?!?).

из лекционни бележки на Маурицио де Агостини