29 юни 2007

За естетическата преценка


Същинската естетическа преценка, макар и ангажирана, е строго дистанцирана - тя не изисква изконсумирането на обекта на възхищение, както е например в похотливото влечение. Ето защо естетическата преценка на дадено произведение на изкуството остава самото произведение свободно, остава го при себе си и за себе си.
Поради това, за да може един автор сам да даде преценка на произведението си, той трябва радикално да се отчужди от своето авторство, а това е почти непостижимо, освен в едно безкрайно приближение.

И въпреки това последното е наложително като идеал, защото в самото творчество (особено когато е неискрено) има една автопохотливост, при която обект на влечение се превръща самото "творящо" его. Това, разбира се, разрушава естетиката, защото в нейната основа лежи принципиалната разлика между приятно и красиво*.
Всъщност въпросната разлика (за да бъде винаги удържана) трябва да бъде постоянен обект на една критика, която е същинският попечител на естетическото.

Защото каква е разликата между изкуството и бодибилдинга? Ами разликата е, че в бодибилдинга се фетишизира собственото тяло (обикновено като вегетативен ерзац на егото), докато в изкуството не виреят никакви фетиши.


* Относно разликата между приятно и красиво виж И. Кант, "Критика на способността за съждение", по-конкретно - четирите момента на съждението на вкуса).

28 юни 2007

Колапсът на настоящето /по повод Хайдегер/


Екзистенциалното време е буквално време без настояще. Настоящето всъщност се явява несамостойната функция в динамиката на отношението между раницата на миналото (спомените) и проектите за бъдеще (очакванията). Това как изживявам сега-то е функция на това, като какъв съм се идентифицирал в спомените си (паметта е избирателна, отбелязва още Ницше) и като какъв се виждам в бъдещето (проектът за себе си). Времето всъщност е напрежението между двете дименсии на намереността. Не просто миналото е винаги вече намереното, но и аз винаги се заварвам в бъдещето като намере-ние за самия себе си.

Не случайно екзистенциалите (основните категории на човешкото присъствие /Dasein/ в света) у Хайдегер, касаят единствено тези две дименсии на времето (без настоящето). Под модуса на миналото влизат всички категории на захвърлеността (Geworfenheit), а под модуса на бъдещото влизат всички категории на грижата/загрижеността (Sorge).

Една подобна концепция за времето естествено предполага критика на тривиалната представа за времето като сукцесия (последователност) на моменти „сега”. Измерваното време (времето на часовниците) за Хайдегер е времето на das Man. Времето на забравата, усредяването и нивелацията.

Текстът е провокиран от четенето на Ханс Йонас, "Гностицизъм, екзистенциализъм и нихилизъм".

27 юни 2007

Накратко за писането


Пишещият следва да пребивава постоянно в трояка функция – да пише, да бъде писан, да бъде инструментът на писането.
Сълзливо-наивното писане унищожава първия елемент, маниерно-екстравагантното – втория, самодоволното писане – третия.

Потребността от писане (страстта към ексхибиционизъм) няма пряка връзка със същинското писане. Първото е физиология, докато второто следва да бъде творчество.

Мисли за щастието /2/


Щастие на гръцки е eudaimonia. Eu - благо, daimonia - демоние. Щастието, това е благодемоние. Демонът, това е вестител. Той скрива, чрез това, че открива.

Няма универсални демони. Всеки демон има свое собствено лице. За него няма дума, но за него има име. Името не може да бъде повторено. Демоните не са подвластни на заклинания. Те се явяват само тук и сега. Изрязват процепи в хода на времето. Избират жеста, в който да се въплътят.

Щастието е не просто демонично, то е евдемонично.

Мисли за щастието /1/


Щастието е особено нещо - винаги е свързано с преживяването на конкретна и уникална ситуация, а същевременно се опитва да ни се представи като нещо универсално и всеобщо. В този смисъл щастието винаги клони към това да се самоподмени и да изневери на себе си.

Някои дотам са увлечени по усета за универсалност, че цял живот нещастно се опитват да си осигурят предполагаемите му условия (на щастието).

Всъщност истината е, че щастието, доколкото зависи от нас, е не състояние, а жест.

За фрий-джаза и авангарда


В авангардния джаз присъствието на музикална тема все още играе основна роля. Подходът към нея обаче е напълно освободен от всякакви ритмически или акордни ограничения. В този смисъл авангардният джаз представлява първото същинско преодоляване на суинга като елемент от джаза (частично е налице още в модалния джаз), чрез което авангардът се доближава до европейската класическа музика и до нейното богато третиране на хармонията. Авангардът търси и висока степен на комплексност при композициите (това особено при Мингъс).
Фрий-джазът обаче не се чувства обвързан с наличието на музикална тема. Той дори се основава на постоянното разграничение от такава. Ако при все това ясна музикална тема бива допусната да се появи, тя дотолкова контрастира с останалото съдържание, че категорично звучи като вмъкнат чужд цитат, нещо което може често да остави впечатление за скептично или дори иронично отношение към „света” на темите. А понякога и меланхолично. Фрий-джазът се концентрира изключително върху колорита и цвета на звуците в тяхното като че ли самостойно съществуване един от друг. Всеки инструмент звучи затворено, сякаш не се вслушва в останалите. Според първото впечатление фрий-джазът действа агресивно спрямо привичките на конвенционалния вкус.
Чрез почти пълния отказ си от ритмика, мелодична линия и композиционен елемент, фрий-джазът се превръща в минимализъм, беден откъм музикално съдържание. Чисто естетически той не е особено въздействащ. Обаче чрез заобикалянето на музикалната форма, той може да остави впечатление за една непосредствена интимност и екзистенциално заговяране. Може да остави впечатление и за едно много по-сериозно разбиране на феномена на времето, защото той позволява да участват в музиката не само звуците, но и тишината (като самостоятелен феномен).
Заедно с това фрий-джазът е обаче непосредствено предразположен за злоупотреба. Някои „творци” могат да се изкушат да представят всяка случайна поредица от шумове и звуци като музика. Затова добрите фрий-джаз музиканти винаги творят и авангард.