29 ноември 2007

Опит върху "релативността" на етическите категории добро и зло


Обичайно пледираната на ниво естествено съзнание релативност и фактическа условност на категориите добро и зло произтича от едно двояко смесване. На първо място те се смесват с понятийната двойка полезно и вредно, а на второ - с понятийната двойка доброкачествено (благо) и лошо. Отстраняването на това смесване и объркване поставя не само по-ясно определеността и спецификата на полето на етиката, но и допринася за разбирането на същността на разликата между добро и зло, която не познава никакви аналогии със сферата на фактичното.

1. Полезно и вредно

Смесването на прагматическите понятия полезно и вредно с етическите (практически) категории добро и зло, не е привилегия само на утилитаризма; неговите корени могат да се открият още в Античността. При все това денотатите на двете двойки понятия са от строго различни сфери. Определянето на нещо (било то факт, или комплекс от действия) като полезно или вредно става винаги по отношение на нещо вече положено като ценност и в този смисъл придобило статуса на цел. Ето защо полезното и вредното касаят инструментариума за постигане на дадени цели и съвсем не самият им статус на цели, т.е. основанието им да бъдат преследвани в качеството им на нещо благо. Това означава, че двоицата полезно и вредно винаги предполага дадено ценностно съждение, чрез което нещо вече е било определено като благо и в този смисъл като достойна за преследване цел. Ето защо релативността между полезното и вредното не засяга тази между благото и лошото, а още по-малко може да засяга (или да провокира) такава между доброто и злото, които, както ще видим, са независими и от втората двоица.
А че полезното и вредното са релативни и предполагат степенуване е обстоятелство, което тук не се нуждае от по-задълбочено изяснение. Напълно естествено за ежедневното съзнание е, че дадено нещо в една степен може да се яви полезно, а в друга степен – вредно. А и че наред с това по отношение на една цел то може да се яви полезно, а по отношение на друга – вредно. Тази относителност касае факти като резултати от действия или процеси, а не намерения (волеви актове) единствено по отношение на които (както ще видим), ние сме оправдани да употребяваме предикатите добро и зло.

2. Благо и лошо

Наричаме нещо благо или доброкачествено, когато то съответства на своята същност и идея (в платонически смисъл). Или казано на по-неутрален език – когато то съответства на своята норма. В противовес на това нещо е лошо, когато то е отпаднало от своята норма, т.е. подложено е на определен тип развала и или повреда. Тази двойка понятия (подобно на двойката полезно и вредно) също не е от сферата на етиката и е същностно различна от двойката добро и зло. На ежедневно ниво обаче поради употребата на думите, често настава объркване. Ние обикновено наричаме нещо „добро”, просто когато искаме да кажем, че то е нещо качествено. Правилно би било обаче да запазим думата добро само за състояния на съзнанието (волята), но не и за вещи или предметности.
Съответно релативността, която е присъща на понятията доброкачествено и лошо (т.е. степените на съответствие с нормативното състояние) (кореспондираща с преценката в ежедневието дали бутилката е полупълна или полупразна), съвсем не е релативност или относителност на определенията добро и зло. Това става още по-ясно от следното: един злонамерен акт в зависимост от обстоятелствата може да има благи последствия, докато един добронамерен акт – лоши последствия. Това какви последствия има дадено действие съвсем не се отразява върху неговата морална / етическа стойност. Тази стойност е фиксирана предварително още в акта на съзнанието. Съобразно с Кант тук трябва да подчертаем, че въпросната морална стойност (добро или зло) не зависи и от това, какво искаме („материята”, т.е. обекта на способността за желание), а единствено от това как го искаме (неговата „форма”).
Същностната разлика между добро и благо (доброкачествено) е фиксирана ясно дори на ниво език, нещо непосредствено видимо особено що си отнася до техните противоположни понятия. Всеки непосредствено разбира разликата в това даден човек да бъде наречен лош и това той да бъде наречен зъл. В първия случай ние сме склонни да мислим въпросния човек като обект на развала (представа, която в определени ситуации може дори да предизвика снизхождение и съжаление), докато във втория случай ние го мислим като субект на преднамерено аморални намерения и евентуално произтичащите от въпросните намерения поведение и постъпки. Следва да се подчертае, че разликата между лошо и зло е също ясно фиксирана и в немския език, съответно в думите Übel и Böse. Кант подчертава тази разлика, като запазва за противоположността на злото (Böse) термина нравствено добро1. Нещо повече - той също така хвали немския език (в противовес на латинския) за това, че той притежава различни думи за нравственото добро (Gute) и за благото (Wohl)2.
В заключение можем да кажем, че релативността в двоицата благо – лошо няма как да имплицира релативност в двоицата добро – зло. Благото и лошото могат да се търсят едва в последиците на дадени постъпки, но не и в тяхната мотивация, по отношение на която са приложими предикатите добро и зло. Фактите (положението на нещата / отделни обекти) могат да бъдат окачествявани като благи или лоши, но единствено мотивите – като добри или зли. Мотивът, както си личи от името3, е задвижващото дадена постъпка или комплекс от действия. Въпрос на чисто и просто недоразумение е да използваме предикатите, които отнасяме към резултатите на въпросните постъпки или действия като мащаб за квалифициране на техните двигатели.

3. Добро и зло

Доброто и злото са собствено етическите категории. Те се предицират към актове на волята (на практическото съзнание) и респективно към субектите на тези актове, за които се предполага, че са разумни същества. Това означава същества, които принципно са в състояние да осъзнаят онова, което вършат, което именно ги прави морално вменяеми. Това е една от функциите на практическия разум при Кант, който като субект на категорическия императив в определен смисъл пряко кореспондира на понятието съвест при Русо.
Както вече бе подчертано, разликата между категориите добро и зло не се влияе от оценките, които правим за фактите, били те резултати от дадени постъпки или не. Нещо повече, въпросната разлика предхожда оценките за фактите, защото тя се поражда в отнасянето на максимата на нашите постъпки към изискванията на моралния императив вътре в нас.
Дотук може да се каже, че резултатът от този кратък опит е чисто негативен. Бе показано, че съвсем не е основателно да се пледира за релативност на доброто и злото, безкритично смесвайки ги с други двойки напълно хетерогенни понятия. Този резултат би могло обаче да се разбере и като позитивен, ако се вземе предвид, че всички опити да се релативизира разликата между добро и зло са почивали върху едното или другото от посочените по-горе смесвания.
За финал едва ли могат да се намерят по-подходящи думи от онези, с които Кант поставя началото на своето съчинение „Основи на метафизика на нравите”: „Съвсем не е възможно да се мисли нещо в света, а и изобщо също и извън него, което би могло да се сметне за добро без ограничения, освен една добра воля4.

_______________________________________________
1. Кант, И., Религията в границите само на разума, с. 41 сл.
2. Кант, И., Критика на практическия разум, с.100

3. От
motivus на латински – движещо.
4. Кант, И., Основи на метафизика на нравите, с.29


22 ноември 2007

За лесното и трудното изкуство


Какво все по-често хората очакват от изкуството? - Готов отговор, лесна, запаметима фраза, едностранчива емоция. Колкото по-едностранчива (и поради това фалшива – животът никога не е едностранчив), толкова по-добре. Очакваме от изкуството всъщност готов, завършен, плосък, опитомен продукт – фабрикат или в по-неприятния случай полу-фабрикат. Нещо, което лесно се помни и поради същата причина нещо, което и бързо се забравя. Нещо, което бързо ще ни освободи от себе си и съответно бързо ще ни раз-товари – няма да бъде товар ни за сетивата, нито за ума. Търси се „изкуство”, което набързо след употреба да се превръща в отпадък – вече никому ненужна опаковка от впечатления, емоции, спомени. И след това бързаме да протегнем ръка към следващия готов продукт или полу-продукт, нов, актуален, девствен - с все още неразкъсана блестяща опаковка. И очакваме да извършим с него същата бърза процедура – по изконсумирането му, обезвреждането му, унищожаването му. Ако лекото и безболезнено храносмилане не ни се отдаде – тогава ние веднага сме готови да оспорим качеството на продукта.

Всъщност ние очакваме от изкуството да бъде безвредно – такава претенция обаче не може да се отправи по отношение на никое истинско изкуство. Същинското изкуство боли – то остава да тежи върху сетивата, остава да ражда мисли и идеи, които не бързат да напуснат ума. Истинското изкуство е буквално тежко – трудно поносимо, граничейки с непоносимото. То отваря рани - мисли, които не бързат да се затворят и които често се отварят и актуализират при сблъсък с нови преживявания. То никога не дава готови, опитомени отговори, а ни провокира да ги търсим, без лекомислието да се хвърлим на врата на първия срещнат такъв. Истинското изкуство не може да бъде затворено - във фраза, чувство, цвят или емоция, които да ни се струват достатъчни, казващи всичко. Изкуството остава свободно, диво, несъразмерно, болезнено – то е бедствие: О, мило и прекрасно мое бедствие! Тези думи ми се струват казани именно за изкуството.

19 ноември 2007

Братството на Духа


Тази вечер слушам Brotherhood of Breath, Travelling Somewhere. И така както си пътувам, получавам интелектуално видение: тази музика, струва ми се, е музикалната илюстрация на Царството Божие.

Моля, без въздишки и без стонове. Нека първо уточним какво е понятието за Царството Божие: това е съобщността от хора, които са заедно без опосредстването на нищо чуждо и нечовешко – било то вещи (собственост), било то мнение (престиж, статус). Т.е. нищо нечовешко не застава като посредник в общуването между две (всички) човешки същества. Обществото е без остатък приятелство и приятелството е без остатък общество. Сега разбирате, че подобно общество, тук на земята, е идеал. Тъкмо поради това то е наречено Царството Божие.

Сега, защо тази музика е неговата илюстрация? Ами защото всеки отделен музикант / музикален мотив тук е до краен предел себе си и същевременно е до краен предел заедно. И всичко това до най-малкия детайл (елемент) на искреността.

Измерения

Пътят нагоре и пътят надолу е един и същ
Хераклит

Правата, погледната в определена перспектива, е само точка; равнината, погледната в определена перспектива, е просто права; а дългият и криволичещ път - лаконично тире или бръчка върху наивността ни.

15 ноември 2007

Деветсетивие


Elton Dean's Ninesense, Live at the BBC, 1975-1978

Един от проектите на саксофониста на Soft Machine – Елтън Дийн, Ninesense, преводимо като Деветсетивие, чудесно представя начина на присъствие на деветимата музиканти от групата. Всъщност останалите осмина (собствено без Кийт Типет) са участвали в Brotherhood of Breath, първият и автентичен синтез на европейския и южноафриканския джаз-авангард. Така Ninesense представлява уникална сплав между болезнено открит европейски екзистенциализъм, съзерцателна, обърната навътре, африканска фриволност и изящна духова оркестрация а ла Мингъс.

В тази музика може да се възприеме онова великолепие, което изукството представя отвъд и с индиферентност към този-тук свят.

08 ноември 2007

Метаморфоза


Благодарността превръща жизненото съдържание в дар, а неблагодарността - в бреме.

05 ноември 2007

Свръхсетивност /етюд/


Пътувах с трамвая. Седнах, съвсем случайно, зад една дама с разкошна коса. Права, но въпреки това пищна. Преливаше отвъд облегалката. Инстинктивно протегнах ръка и прокарах пръсти по връхчетата й. С нежността на такава четка, помислих си, би трябвало да се рисуват графиките по оризова хартия. Пет минути по късно, въпреки че отдавна бях отдръпнал ръка, жената като че ли усети нещо. С рязък жест захвърли косата си отпред през лявото рамо, оголи врата си, и изви заострен, изпълнен с обвинение, птичи профил настрани. Прибрах ръце в джобовете си и се загледах през прозореца. Свръхсетивност, помислих си, със закъсняващ ефект. На колко ли бяха определили личното и неприкосновено пространство на всеки човек в Европейския съюз? На 40 сантиметра? Значи аз бях с 40 см отвъд закона, с един жест на нежност към съвсем непознат човек. „Жена”, бихте казали вие, и това съвсем не е жест на „нежност”, а на желание. Може би сте прави. Самоотрекъл се от всякакви желания, задълбочих се в Allman Brothers, една хард-блус група, която режеше китари в слушалките ми. Малко по-късно обаче забелязах, че на жената пред мен й ставаше нещо. Започна периодично да отмята коса от една страна на друга, наелектризирана от безпокойство и нетърпение, а по едно време проточи шия рязко назад, напрегната, сякаш бе съсредоточила цялата си сетивност в окончанията на косата си. Не, не протегнах отново ръка.
Малко по-късно, когато тя се изправи за да слезе на следващата спирка, преди да се спусне надолу по стъпалата, изви изпълнено с огорчение лице към мен.

04 ноември 2007

За простото и сложното

_
Опростяването е чисто и просто унищожаване.
Човек винаги може да "опрости" една картина с бояджийски валяк, но дали онова, което ще остане, ще бъде картина?