18 декември 2007

Корабът на слънцето


John Coltrane
, Sun Ship, 1965

За мен един от най-силните албуми на Колтрейн. Тук си дават среща шемета на фрий-джаза (влиянието на Орнет Коулман е отчетливо) с неповторимия такт, усет и деликатност на Колтрейновия звук.
Това е един от последните записи на класическия квартет: с Маккой Тайнър - пиано, Джими Гарисън - бас и Елвин Джоунс - ударни.

По отношение на тази музика нищо не може да бъде добавено, нищо не може да бъде отнето.

17 декември 2007

За Хусерл и феноменологията


Категоричният и епохален принос на Хусерл се състои в разработването на положението, че непосредствените предмети на съзнанието – това са не вещи, а смисли. Феномените са именно първоначално дадените смислови корелати на съзнанието. Това твърдение има една твърде важна консеквенция – всички „предмети” („обекти”) на една прагматическа или на една научна нагласа са вторични продукти на рационализация, а не нещо изначално дадено. Обаче именно с подобни „предмети” ние сме заобиколени в ежедневието (емпирията). Това пък от своя страна води до една нова консеквенция – ежедневието не е автентично. Целият екзистенциализъм (в частност понятието за забрава при Хайдегер) стъпва именно върху този резултат на феноменологията на Хусерл. (Заедно с това не бива да се пренебрегва и обстоятелството, че феноменологията пък от своя страна се основава именно върху провеждането до край на някои основни положения от трансцендентализма на Кант).
Естествената (ежедневната) и подведената от него природно-научна нагласа не разбират горното и твърдят, че това, с което изначално се сблъсква съзнанието, са някакви вещи сами по себе си (природни/естествени обекти), а не смисли (феномени). По този начин се получава така, че тези нагласи хипостазират собствения си продукт като нещо изначално. Оттук става ясна и критичната роля на феноменологията, както и нейният призив: „Назад към самите неща!” (Zu den Sachen selbst!)
За Хусерл възможно най-голямата грешка на модерната епистемология се състои в натурализицията на съзнанието и чрез него на логическата нормативност. Съзнанието не е обект сред обекти, нито субект сред обекти. То е онова, в чиито интенционални актове тепърва се конституира първоначалният предмет, а именно – смисълът (феноменът).

16 декември 2007

По повод "Мъртвешки танц" на Стриндберг


Определено силна пиеса. В една от перспективите на четене тя може да бъде разбрана като виртуозна илюстрация на идеята, че насочената навън омраза е просто проекция на вътрешната нищета и нещастие. Че изначалният корен на омразата към другия е всъщност ненавистта към самия себе си.
Поразява психологическата дълбочина на финала: омразата в опит да се самооневини е склонна да се вдетини (инфатилизира) и сардонизира.
Почти веднага след четенето гледах и постановката в „Сфумато”. Всъщност всяка постановка е въплъщение на литературния текст, придружено с усета за много тенденция и изопаченост. Този усет обаче не е задължително негативно оцветен. Ако самото литературно произведение е вселена, то театралната поставка е неговият отразен в криво огледало микрокосмос.
Собствено постановката на Маргарита Младенова е чудесна. Стилистична строгост и пестеливост, с умело издържан контраст между крясък и тишина, донякъде в стила на Бертолд Брехт. Без обаче радикално проведен Verfremdungseffekt.

15 декември 2007

Британски арт-фолк-рок /ретроспекция/


В края на 60-те и началото на 70-те в Англия успоредно с вълната на прогресив-рока, а в някакъв смисъл и като нейна част, се заформя едно музикално направление, което съчетава традиционен британски фолклор и барокова мелодика, поднесени в рок (и/или също джаз или блус) формат. В голяма част от композициите са включени ефирни женски вокали, а често и традиционни / класически инструменти.

Може би най-изисканата и най-музикантската от въпросните групи е Pentangle. В нея участват двама от най-добрите британски акустични китаристи - Бърт Янш и Джон Ренбърн. Басът също е акустичен, а като цяло музиката е с много тънък и фин арт/джаз елемент. Вокалите са на Джаки МакШий - една страшно очарователна дама.

А може би най-въздействащата група от всичките е Spirogyra*. Женски и мъжки вокали, които влизат в много особен контраст - женските са високи и ангелически, а мъжките - дрезгави и по дилъновски ядовито-саркастични. Напрежението е допълнено от виртуозна цигулка. За съжаление имат само три албума, първият от които - St. Radigunds е същинският шедьовър.

___________
* Да не се бърка с американската поп-джаз-фънк формация Spiro Gyra.

Pentangle



Всъщност, честно казано, не съществува група, която да може да се нареди до Pentangle по музикална и стилистична изисканост и финес.

Илюстрация.
Още една.
И още.

Ougenweide


Очарователна немска фолк-рок група от 70-те. Може да бъде наредена до най-добрите британски представители на жанра: Pentangle, Steeleye Span, Fairport Convention.
Лека и ефирна звучност. Вокалите на немски носят за мен допълнително очарование. Та това е езикът на Шилер!

Ето една чудесна музикална миниатюра.

13 декември 2007

Cecil Taylor



Сесил Тейлър е един от основоположниците на фрий-джаза и един от най-своеобразните пианисти от 60-те до днес. Стилът му е радикален - остър, ръбат, антиконвенционален, атонален, но надарен с неповторима искреност и дълбочина. Това е музика, която не бива да се слуша с емоция, а с разбиране. Първоначално можеш да се блъснеш в нея като в стена, но преминеш ли отвъд - вече си в един нов свят, в който конвенциите са оставени зад гърба.
Строго погледнато Сесил Тейлър всъщност не е джаз музикант. Довеждайки джаза до абстракция, той превръща класиката в насъщност.

Чуй и виж

10 декември 2007

Семеен


Предвид това, че от един месец насам съвсем казионно погледнато съм „семеен” човек, нека ми бъде позволено да споделя емоционалната страна на въпроса: чувствам се далеч по-свободен от ергена и далеч по-обвързан от филистера. Наистина превъзходно усещане. Убеден съм, че дължа това на първо място на човека до мен и на последно място на собствения ми темперамент.

09 декември 2007

"Престъпление и наказание" - един прочит


Наскоро гледах руската филмова версия* на романа от 1969, която като че ли еднозначно ме провокира (чрез постановка, грим) към определен прочит. Образът на Разколников в светлината на Фауст, а образът на Свидригайлов в тази на Мефистофел. Аналогия наистина е възможна - трескавост, търсачество и радикално визионерство при Фауст/Разколников, а от друга страна - лукава енигматичност, методичност и отчаяние при Мефистофел/Свидригайлов.
И все пак това е само един прочит, който може да предостави допълнителен пласт към разбирането на героите на Достоевски (респективно на неговото четене на Гьоте), но в никакъв случай да ги определи или изчерпи.
И един интересен въпрос: може ли обстоятелството, че в романа Свидригайлов се самоубива да хвърли светлина върху архетипа Мефистофел/Луцифер?
__________________________________
* Режисьор на филма - Лев Колиджанов.
Филмът определено е добър и заслужава да бъде видян от всеки един искрен ценител на Достоевски.

04 декември 2007

Катедралата на Сеговия /разказ/


Катедралата в Сеговия съвсем не е като другите. Стил късна готика, но пък цялата е издържана в един топъл жълто-песъчлив цвят. Освен това кулите й не са твърде агресивно източени и заострени, както е характерно за въпросния стил, а са някакси тумбести, което, съчетано с цвета, придава едно странно южняшко спокойствие. Така че, от една страна върхарите й са забити в челото на небето, но от друга цялото й тяло, някак си търпеливо и балансирано, изглежда се е заслушало в сърцето на земята. С жълтото отчетливо контрастира наситено зеленото на околните дървета, които с пестеливите си средиземноморски корони са нахвърляли перести облачета върху корпуса й.
Как да не влезеш в такава църква? Вдъхваща топлина отвън, препичайки се на благото есенно слънце, отвътре те лъхва хлад и лепкав сумрак. Мекият камък попива всеки шум и го връща като леко ромолене. Витражите хвърлят блажено многоцветие навън. Може би по олтара има твърде много пурпур и злато, но всичко това, облечено с достолепието на вековете, те убеждава, че тъкмо така би трябвало да бъде.
Разхождах се между колонадите, посвирвах с поглед по тръбите на органа, спирах се пред статуите на светци из различните ниши и размишлявах върху превратностите на фонетиката, довели до това да се чудя как така Сантияго е всъщност свети Яков.
Изведнъж нещо ме отвлече от моите самотни филологически медитации и това беше едно около дванадесет-годишно момченце, заковало се неподвижно на няколко метра пред мен. То изглеждаше като образцова извадка от някое средно-статистическо скандинавско семейство, русоляво, с кръгличко охранено личице. Изпод фанелката, на гърдите му висяха слушалки за уокмен, натрапващи се с детинско-рекламни цветове, които като че внасяха лековерното и комерсиално самодоволство на Уолт Дисни в този храм от миналото. Това обаче което ме порази, съвсем не бе видът, а погледът на момчето, втренчен и неподвижен. В очите му се четеше някаква странна смесица от благоговеещ страх, възмущение и възхищение. С нетърпение проследих траекторията на погледа му за да потърся обекта, който го бе предизвикал. В една ниша наблизо, видях коленичила девойка, може би няколко години по-голяма от момчето, която с упование бе вдигнала глава към статуя на Св. Катерина Египетска. Дрехите й изглеждаха някак си старомодни, леко похабени, но перфектно чисти. Косите й прави и черни, придаваха нещо мистично на профила й. Изпод тях се подаваше трептящо бяла дантелена якичка. Момченцето продължаваше да гледа девойката с ужас и недоумение, неспособно да помръдне. А аз пък продължавах да гледам момченцето. Нямам представа колко се проточи това векторно навързване на погледи: девойката вперила очи в безизразния лик на светицата, момчето, вторачило се в нейния профил, и аз също неподвижен и изумен, завършващ сцената.
По едно време усетих, че нещо силно ме жегна в гърдите и някакво неясно чувство за неосъществимост се стовари тежко върху ми из-от пресечените готически сводове. А всичко свърши с това, че една безплътна сянка се отдели от мен, напусна църквата и за да се отърве от яркото око на спомена се напъха в най-близката гостилница. Там сред шумния глъч от туристи изсърба набързо едно розово гаспачо, излапа лакомо един кървавеещ още бифтек и изпи половин бутилка гъсто червено вино.
А тялото, от което сянката се отдели, вероятно все още стои в сумрака на катедралата на Сеговия.

_________
Катедралата визуално: тук и тук