31 март 2011

Българинът и мазето-лукс

Българинът в голяма част от своето съществуване не е светово, т.е. публично същество, той не може да вирее дълго време на открито и на светло. Той обича заградените пространства, и поради това схваща дома като своя, строго отградена от външния свят сфера, чийто задължителен атрибут е и мазето. За българина няма дом без мазе, до такава степен, че мазето започва да олицетворява домашен уют. Ако българинът няма средства да завърши цяла къща, ще се устрои в мазето. А и много често къщата е само представител на своето за пред външните хора, докато в мазето се води същинския бит и живот. Мазето е онова пространство, което позволява на българина да съхранява и да пази, при това не просто сладка, компоти или ненужни вещи, но и идентичност. В мазето българинът е сам със себе си и с ненужните, но пък интимно свойствените му вещи. Именно несветовостта на българина го превръща в плъх, дори когато тъне в лукс. Ако българинът излезе след природата, той ще я третира като чуждо пространство, подходящо за всякакъв вид боклуци. Това е единственият му познат начин да я усвои, да я направи своя. Същевременно българинът, особено когато добие социален статус, има нужда и от представителен дом, контрапункт на мазето. Този представителен дом е центриран в сумрака около плазмения телевизор и е също толкова отграден от външното, както и мазето. В този представителен дом може да господства див и безвкусен лукс, но пък българинът ще е толкова по-удовлетворен от него, колкото той се намира в по-голям контраст спрямо градската среда вън от дома му. Българинът сякаш има нуждата да разруши и оскверни общото, публичното пространство, та да вдигне стойността на своето. Поради това е и толкова често срещана у нас картинката - на вид добре облечени и поддържащи себе си хора да люпят семки в парка. Българинът инстинктивно и с удоволствие плюе върху общите блага в пряк и в преносен смисъл. По същия начин и българинът може да строи палати и хотели, без да го е грижа запубличната среда, за общото ни пространство. Българските хотели, в това число и скъпите, представляват ограден, запечатан, капсулиран лукс, който поначало намирисва на мазе.

24 март 2011

Разликата "всеки", "всички", "кой да е"


Изразът „всеки” настоява върху всеки един елемент от даден клас поотделно, т.е. тук отделността и потенциалната уникалност на елементите е подчертана и запазена.

Изразът „всички” настоява върху съвкупността на елементите от даден клас, тук те са взети в обща маса, без да ни е грижа за тяхната единичност и потенциална изключителност.

Изразът „кой да е” освен че взима елементите в безразлична маса, също така изрича тяхната взаимозаменимост, т.е. той твърди, че който и от елементите да вземем, това не би произвело никаква разлика.

Човек доколкото е личност, трябва да избягва да търси идентичност под последните две определения. В човешкия свят кой да е представя обществото с неговите функционални роли, в които няма незаменими елементи; всички представя емоционално свързаната общност, която естествено може да прелее в маса; а всеки представя приятелската общност, която е само идеал* и която се гради на взаимното уважение и в този смисъл на уникалността на всеки за всеки.

_______________
* За приятелството като идеал виж тук.

21 март 2011

Марсова (или мартенска) ретроспекция


Както е известно, а и си личи от самото име, месец март (или по-точно казано месец марс) съвсем не е това, което е (виж тук). Наред с това настоящата тема съвсем не е ретроспекция, макар че съдържа препратки към на пръв поглед отминали теми. Няма нищо отминало в насъщното, та затова и настоящата тема е по-добре да се схваща било като осъзната рефлексия, било като нарцистично обръщане (или намигване) на един дневник, или по-точно на неговия автор, към самия себе си. И тъй като завършен нарцисизъм е само онзи, който нарцистично се опиянява от самия себе си в качеството си на самоотношение, т.е. това е един нарцисизъм от второ ниво, като такъв той е длъжен тук най-малкото да упомене за себе си.

Това начинание обаче, аналогично на феномена с привидността на пола на месец март, съвсем не е посветено на Нарцис, а най-вече на Мнемозина, майката на музите. Затова нека си припомним:

Луната, Саламбо и Танит /тук/
Има книги /тук/
Лудост или разум /тук/
В почин към-то или из-от Оскар Уайлд /тук/
Портрет /тук/
Ноемврийска ретроспекция /тук/
Смъртта на изкуството /тук/

13 март 2011

Сузане Биер - В един по-добър свят


Последният филм на датската режисьорка Сузане Биер (Hævnen, In a Better World, В един по-добър свят, 2010) е наистина добър. Съзнавам, че тук голям принос към въодушевлението от филма може да носи и фактът, че в последно време човек е отвикнал да очаква нещо хубаво от най-новото кино, т.е. привикнал е с фалшиви персонажи, с накъсан, клипов монтаж, с тенденциозна камера и напомпана визия. И в контраст с целия този тесногръд фалш на "глобалното" кино е естествено един искрено и относително добре направен филм да се случи като откровение.

Но не, филмът не Сузане Биер в никакъв случай не е просто контраст спрямо актуалния визуален кино-навик, ефект, към който явно се сили напоследък т.нар. "независимо" кино, което в бунта си срещу Холивуд започва да се превръща в нещо не по-малко тенденциозно, грозно и ограничено от самия Холивуд.

Прекрасното във филма на Сузане Биер е другаде, а именно в това, че той е филм за хора, а хората от своя страна са нещо същински и очарователно различно от човешкия ресурс. Т.е. това е филм за деликатността, чувствителността, наранимостта и многообразието на човешкия жизнен свят, и същевременно филм за насилието, грубостта, страха и жестокостта, филм за безчовечността като същински човешки елемент. - Да бъде разглеждана безчовечността като нещо дълбинно човешко, като нещо твърде човешко, за това се изисква висше майсторство не просто на режисьор, но и на разказвач. В този план филмът е един наистина задълбочен поглед върху проблема за автентично човешката акция или реакция срещу насилието.

И точно в това - в автентично човешкото - филмът успява, т.е. той успява в най-великото, като с това ми твърдение съвсем не искам да пренебрегна другите достойнства на филма - прекрасната актьорска игра, майсторската камера, умелата и сякаш непринудена инсценировка, завладяващия контраст между двата свята - Дания и Африка, и двата твърде човешки...

Гледайте този филм и ще гледате нещо наистина добро, нещо което със сигурност блажено ще ви отдалечи от пошлите - едновременно грубиянски и наивни - алегории между черни пернати и саморазрушителния перфекционизъм на изкуството.

09 март 2011

Върху "Сто години самота"


„Сто години самота” на Маркес е сякаш човешката история разказана от позицията на рода. Всички образи в книгата, всички индивиди в дистанцията си спрямо рода изглеждат замаяни, налудни, объркани – най-общо казано зашеметени в принудата да живеят вън от родово-природното, вън от влажната утроба на живота (и смъртта). Всеки индивид като че ли със самата си злощастна индивидуалност въстава срещу родовото начало и точно в това той търпи възмездие. Изключение от това като че ли прави единствено Урсула, която олицетворява тъкмо генетичното, континуалността на рода през различните поколения, докато най-накрая и тя бъде погълната от всепоглъщащата мощ на природния цикъл. Цикъл, който накрая се самоизяжда, изражда и загнива в акта на кръвосмешението.

Тъкмо в казаното става ясно и понятието за самота. Всеки индивид е самотник на фона на рода, всеки индивид измъкнал се със самото си раждане от природния цикъл, е издънка, обречена на лутане в един чужд и несвойски свят.

Самотата е conditio sine qua non* на индивидуалността.

'Природен свят' е contradictio in adjecto**. Светът, който може да бъде само човешки свят, е невъзможен като природа.

________________
* Необходимо условие, букв. "условие, без което не [може]"
** Противоречие в определението.


06 март 2011

Ранен в петата


Както е известно, а и чудесно онагледено в един литературен експеримент на Брехт* и един шип в петата при бягство може да обърне човека в "герой". Ето защо при моралната си преценка човек не бива да се осланя твърде много на конюнктурата, тъй като тя може да бъде представена тъкмо от един подобен шип в петата.
Такъв един шип наистина може да има силата да преобърне събитията, но не задължително и моралната стойност на участващите в тях.

______________
* Става дума за разказ на Брехт, който се казва „Раненият Сократ”. Брехтовият образ на Сократ значително се отличава от автентичния или - ако не сме съвсем склонни да привилегироваме Платоновия Сократ - поне от традиционния. При отстъплението в битката при Делион Сократ попада в храсталаци и петата му е пронизана от шип, поради който той не може да продължи бягството си. Лишен от възможност за отстъпление той започва да крещи и да раздава команди - нещо, което за кратко време обръща хода на битката и го превръща в герой на деня. Моралната сила на Сократ се проявява впоследствие – поради вроденото си чувство за автентика, той отказва да прегърне собствения му натрапен и фалшив образ като герой.

Ето само началото на разказа, в който Брехт използва по чудесен начин традиционния образ на Сократ, за да подгови своя:

Сократ, синът на акушерката, който чрез изпъстрените си с пиперливи шеги беседи умееше да подтиква приятелите си с лекота да се освобождават от завършени мисли и по този начин ги даряваше със собствено потомсдтво, а не с копелета, каквито повечето учители пробутваха на учениците си, се бе прославил не само като най-мъдър, но и като един от най-храбрите гърци.

Бертолд Брехт, Раненият Сократ

04 март 2011

Ако нямаше свобода...


Какво бихме спечелили, ако нямаше свобода?
Твърде много неща:

1. Ако нямаше свобода, не би се налагало да се взимат решения - би имало само принуда, a/ вътрешна, b/ външна, или c/ и двете.

2. Ако нямаше свобода, не бихме чувствали принуда, защото принудата би била наша природа.

3. Ако нямаше свобода, благодарността би станала излишна (нелепо е да сме благодарни някому за нещо, извършено по принуда).

4. Ако нямаше свобода, не би имало разочарование (какво разочарование е да знаеш, че някой действа по принуда).

5. Ако нямаше свобода, любовта вече не би ни тровила с емоции (каква любов и каква емоция е да обичаш по принуда и да си обичан от принуда).

6. Ако нямаше свобода, не би имало угризения (та защо да има след като необходимостта е отговорна за всичко и нищо).

7. Ако нямаше свобода, не би имало наказание (за какво наказание може да става дума, щом няма отговорност (вменимост)).

8. Ако нямаше свобода, не би имало страх и надежда пред бъдещето (необходимостта е лишена както от минало, така и от бъдеще).

9. Накратко: ако нямаше свобода, не би имало нещастие, тъкмо поради това, че не би имало щастие.

01 март 2011

Tremendus


Втрисащо е да се види до каква степен ангажирано и глуповато хората се опитват да повишат цената си на обществения пазар - в пълната липса на свяст и съзнание, че колкото е по-висока цената им като стока, толкова по-ниска е стойността им като човеци.