15 октомври 2008

Баща и син



Има нещо дълбоко символично в това, че Жан Реноар (1894-1979), един от първите и най-големи майстори в киното, е син на художника Пиер-Огюст Реноар (1841-1914). Тъй като киното наистина се родее с изобразителното изкуство: то също е призвано не да регистрира образи, а да ги създава.

На картината* на Пиер-Огюст - малкия Жан с дойка му и приятелка за цял живот Габриел Рьонар.
Бащата, естествено, присъства в картината не с образа си, а с погледа си.

_____________________________________________
* Умилителна за мен, предвид нейната лична актуалност.

14 октомври 2008

За общуването


На човек често му се струва, че цялата детайлност от елементи, аспекти и нюанси в общуването с друг човек е фалш и лъжа. Струва му се, че всичко би могло да се каже и изрази далеч по-просто и директно, без при това да е обидно за някого.

Да, наистина, всичко ще изглежда далеч по-просто, стига в общуването с някой друг да се лишим от общение със самите себе си*.

__________________________________________________
* Наличието на твърди и обектно-обвързани представи (фиксации) е най-обичайният симптом за липса на общение със самия себе си.

07 октомври 2008

Великата илюзия


„Великата илюзия” (1937) на Жан Реноар е до такава степен едно от знаковите произведения в киното, че името му вече функционира като обозначение на самото изкуство. И все пак като че ли малко хора си задават въпроса за произхода и релевантността на филмовото заглавие, за каква именно „илюзия” става дума, още повече че сюжетът сам по себе си не дава никакво указание в тази насока. Самият сюжет собствено разказва за живота и опитите за бягство на група френски военнопленници в германски плен по време на Първата световна война.
С оглед на въпроса за заглавието, забележително е, че една фраза от края на филма води до един точно определен негов прочит. А именно: на думите на Марешал, че по нищо не си личи, че планинската верига в далечината бележи швейцарската граница, Розентал отвръща: „Границите са измислица на хората. Природата не я е грижа за тях.” (Les frontiers sont invention des hommes. La nature s’en fout.) Оставяйки настрана срещаното тук класическо още от времената на софистите противопоставяне между природа (physis) и човешки закон (nomos), веднага може да се отчете, че всички теми във филма могат да бъдат организирани и разбрани около идеята за неприродността (противоестествеността) на границите между човешките същества. И в този смисъл за тяхната (на границите) илюзорност от гледна точка на самото естество. В действителност филмът като цялост може да бъде разбран като третиране на темата за илюзорността на границите между хората в пълнотата на тяхно възможно многообразие, граници – съсловни, имуществени, етнически, расови, национални, културни. Предвид универсалността и същевременно радикалността на тази основна идея учудващо е, че филмът не изпада в патетика, която да обслужва някакъв профетизъм било от холистичен, било от анархистичен тип. Напротив, Жан Реноар като че ли търси снемането на границите между хората изцяло в персонален план – в индивидуалната саможертва, в любовта a deux, в личното приятелство. С това той се разкрива не просто като голям майстор на кино-езика, но и като творец, надарен с дълбок усет към автентично човешкото.

02 октомври 2008

Относно Хермес и очарованието


Критерий за о-чар-ованието на света е нагласата за възможна среща с нещо несрещано. Ако човек крачи по света с увереността, че всичко ново ще може да се подведе под рубриката на нещо вече (не)доволно старо и познато, тогава всичко – гледки, хора, форми, лица, цветове, ейдоси - ще изглеждат безкрайно тривиални.
Понякога е странно как само един единствен аспект може рязко да смени перспективата и да ни покаже картината като неразпознаваема.

Ето защо никак не е случайна ролята на Учудването като баща на философията - онзи Хермес, шеговитият крадец на едър рогат добитък, който ще осигури посредничеството между новия (непознат) и стария (познат) свят.