27 февруари 2012

Актова фотография (Из 'Книгата на Р.')


Веждите й са бръснати и изрисувани - черни, фини извивки, предизвикателен знак за онова, което отсъства.
Грим - почти незабележим, лицето й говори само за себе си, широко и същевременно остро, изразително. Още една нотка агресия и тя би била грозна. Обаче това, че витае по тънката граница на отблъскващото и не я прекрачва, й придава прелест на императрица.

Любихме се само с поглед - ноздрите й се издуваха, червилото й се разтече, ръцете й бяха настръхнали, дращеше с нокти по масата, кракът й бе опънат напред в желание да намери противодействие. Чертите на лицето й потръпваха, разкривени от болка и страстно неудовлетворение. А очите й гледаха навътре, почти безизразни...


Бележка на редактора: Горният текст бе открит като един от малкото оцелели файлове от харддиск на  компютър, принадлежал на Р.. Нещо като самотен остров в морето на опустошението. Някой от емоционална гледна точка вероятно би съжалил, че запазеното не е нещо по-деликатно, но си струва все пак да отбележим, че всеки един спомен е относително деликатен, доколкото не представя предмета си като настоящ.


24 февруари 2012

Тялото като свое


Какъв е критерият дали усещаме тялото си като свое? – Способността на тялото ни да откликва на психологическите ни състояния – например при представата, че залитаме в бездна стомахът да се преобърне, при очакване за допир кожата ни да настръхне, при умиление (но не от собствената ни способност да се умиляваме) очите ни да се напълнят.

Да, емоционалното като предусловие за телесното е тънката нишка, по която можем да се върнем до усета, изконно детски, че собственото тяло ни съпринадлежи.

21 февруари 2012

Отвличане, благородство, ... ентусиазъм


В Отвличане от сарая на Моцарт има нещо толкова ведро, ясно, чисто, откровено и красиво както в музикален, така и в драматичен план, че аз вече повече от месец в продължение на стотици слушания не мога да се откъсна от тази опера и съответно не мога да се освободя от пропитата с ентусиазъм нужда да споделям радостта си. Нека спомена само нещо във връзка с чистотата в драматичен план – по настояване на самия Моцарт либретото е променено така, че на финала Селим паша проявява жест на благородство съвсем не към своя изгубен син, а напротив – към сина на най-големия си враг. Това радикално изчиства сюжета от всякакви мелодраматични нотки и го превръща в една младежка, идеалистична и наред с това усмихната, ведра възхвала на благородството и любовта.

И тук ще се отдръпна само за да преведа думите на друг един композитор, Карл Мария фон Вебер за операта:
„Светът би бил в правото си да очаква от Моцарт повече опери като Фигаро и Дон Жуан. Едно Отвличане обаче той и при най-голямо желание не би могъл да напише отново. В тази опера ми се струва, че виждам онова, което са за всеки човек младежките години, чието опиянение и сърцатост (Blütezeit) не могат да бъдат повторно извоювани.”

16 февруари 2012

Българинът и преуспяването


В самосъжалението има една особена нарцистичност – изпадналият в него човек си мисли, че страданието му го дарява с особена привилегия, която го издига над околните.

Българинът в колективното си житие е особено самосъжаляващ се. Това не му пречи в индивидуален план да претълкува инстинкта си за самосъхранение и хитростта си в талант – „ние българите” (тук колективното първо лице е много или малко привидно) „сме особено талантливи, можещи, креативни. Поставени в една подходяща среда, ние винаги клоним към преуспяване.”

Да, тъжно и хубаво е всичко да зависи от средата.

11 февруари 2012

Диагностика на нещастието


Що е да си нещастен? - Да нямаш нищо и съответно да не си в състояние да намериш нищо, на което да се отдадеш, да се посветиш. Било то хоби, интимно дело, кауза. - Нищо, дори и мъничко, което да е в състояние да те погълне и ангажира изцяло.

В този смисъл на първо време да си свободен от нещастие съвсем не е да си щастлив или блажен, а да си жив.


10 февруари 2012

Необратимо (из 'Книгата на Р.')


Да, давам си сметка, че миналото е минало, че то не може да бъде променено и въпреки това ми се струва, че то е някак насъщно в един паралелен свят. В съзнанието си непрекъснато коригирам действията си в това паралелно минало и очаквам да видя последствията на тези промени в този-тук свят. Уви, този-тук свят остава същият, не мога да избягам от това, което вече веднъж съм сторил. Понякога си мисля, че ужасът на крайността се изчерпа тъкмо с това - времето да е необратимо, еднопосочно. Непрекъснато остарявам с по една постъпка в повече, все постъпки, които чрез ултимативния факт на своята отминалост са винаги вече вкоренени в същността ми.

Съвсем не мога да се отърва от ужасната мисъл, че всеки миг отново и отново, аз съм последица от собствените ми действия, в едно необратимо време. И светът около мен.

07 февруари 2012

От малък не мога да пиша


Из архивите

Следният текст е сканиран от ръкопис, конвертиран е в текстови файл с optical recognition програма, обстоятелство, което, както ще видите, се отразява най-вече на нечетливостта на подписа най-отдолу.

Още от малък не мога да пиша. В училище първо трябваше да пишем преразкази, а самите разкази бяха толкова скучни и вели, че да се чудиш какво да преразкажеш. После трябваше да пишем едни литературни теми и нашите ми натрапиха една частна учителка, която щяла да ми осигури влизането в гимназията. Те предварително й обясниха, че все пак съм природно интелигентен, но по литература съм гола-вода. Ами не мога да пиша, това си е, природа. Затова учителката се зае да ми диктува теми писани от други ученици, много по-добри от мен в тази работа. Та като пиша под диктат, може и нещо да ми влезе в главата и да започна да усещам как трябва де се редят думичките. Май много-много не се получи, макар че успях да вляза в гимназията, френската... Дори нашите заведоха учителката на ресторант. Si tu ne existes pas et moi pourquoi j’existerais?
После реших, че мога да стана актьор, нищо че съм малко срамежлив. Все пак актьорите говорят чужди думи и играят други хора, за чиито действия и поведение те не носят отговорност. В театралния кръжок срещнах едно момиче, в което се влюбих. Тя всъщност не бе момиче, а почти жена. Не знаех как да й призная. Когато се чудех как да я заговоря на тази тема, все казвах нещо друго - скучно, неумело, и докато набирах сили отново да подхвана, все някой се появяваше и нарушаваше уединението ни. И аз със цели седмици чаках сгоден случай, когато да няма никой наоколо. Не успях. Веднъж я поканих на плаж, но тя ми каза, че по принцип ходи на плаж с една приятелка, аз разбрах това като отказ и пак замълчах с месеци. Реших да й напиша писмо. Но нали не умея да пиша.
Реших да започна така: „Мила Вики, трябва да ти призная нещо...”. Много банално е, отказах се. После пробвах така: „Скъпа Виктория, знам, че това което ще ти кажа, ще те отврати...”. И от това се отказах. После си казах - все пак съм влязъл във Френската гимназия с изпит по български език и литература, трябва да напиша нещо по-разчупено. „Виктория, ти си не просто богинята на победите, ти си победителката на моето сърце!”. Веднага разбрах що за глупост е това и от него се отказах. Накрая приятелят й се върна от Будапеща и аз останах съвсем обезсърчен и обезнадежден. Още повече, че ме изключиха от театралния кръжок. По-точно не ми даваха никакви роли. Дори и онази на малкото нефелно момче, чиято задача беше да внася гарафата с водката без да казва нищо. Казаха ми, че първо трябвало да се погрижа за пластиката на тялото си и затова най-добре да започна с танци.
Ами за нищо не ме бива – нито умея да танцувам, нито да пиша.

Така и не знам защо го пиша това. Вероятно искам само да ти кажа: много съм смотан, обаче много те обичам!

Т;ой ]zту