28 декември 2014

Мислене, въвлеченост, дистанция


Винаги, когато мисля нещо, аз в имплицитен смисъл мисля и самия себе си.
Ролята на философията е да покаже всяко мислене върху определен предмет също и като експлицитно мислене на самия мен. - Да покаже моята въвлеченост в предмета на мислене.

Въвлечеността може да бъде показана само от дистанция. Не е възможно дори въвлечено да изиграеш своята въвлеченост.

Мисленето е осъзнато напускане на ежедневието. В ежедневието ние сме обиграли само интуитивни отговори.

Единственият заговор на съвремието срещу мислещия може да бъде описан така: В самото средище на съвременната толерантност, онова, което не се толерира, е осъзнатата дистанция.
Толерантността предпочита не да мислиш, а да отреагираш, дори и негативно.

15 декември 2014

Философите като плебеи


Чувствата на сърцето ни, движението на страстите ни, силата на емоциите ни разсипват всичките заключения на тежката за разбиране философия и превръщат задълбочения философ в прост плебей.

Дейвид Хюм


Някои отбелязват, че е трудно да бъдеш философ на зъболекарския стол.

И все пак е далеч по-трудно да бъдеш философ в хода на ежедневието, когато действията ти се определят от естествеността на навика и особено когато не усещаш съпротива в осъществяването им.

Но в бележката на Хюм има съвсем друг нюанс. Той не случайно използва израза "плебей". - Какво точно превръща скрупульозния философ в плебей? - Вулгарната изключителност на претенциите му? Пошлостта на интелектуалната му поза, опровергана и принизена от собствената му емоционална природа?

Прав е Кант, че ние, хората, не можем да покрием стандартите да бъдем "философи". 
Единственият същински философ е самият човешки разум. 
От когото ние не можем да се отчуждим, с когото още по-малко можем да се отъждествим.

14 декември 2014

За страха и нарцисизма


Често се опитваме да запълним, както Хайдегер отбелязва, празното мълчание на страха с безредно говорене. Така и витаенето в страха се опитваме да задушим в рутинни действия, чиято последователност е само привидна.

Всъщност страхът се нуждае от съществуващите неща за да бъде захранван. Но той се заявява едва тогава, когато съществуването бъде изместено в цялост. Това се случва, именно в досадената от всичко скука. (Във ведростта, която е радикално чужда на страха, никога няма да открием скука).

В скуката обаче би могло да има и нарцистичен елемент - когато се чувстваш над нещата, които ти биват предлагани. Но скуката бива отровена напълно едва тогава, когато е натоварена от негативизма на досадата. - Досадата така вече не е от нещо конкретно, а от кое да е тук.

Чрез досадата нарцисизмът се е самозавършил в един етичен солипсизъм.