Политика и ценности

Древните политици говореха само за морал и добродетели, съвременните говорят само за търговия и пари.

Жан-Жак Русо

Общото дело не е просто благоденствието на всеки по отделно. Добронамереният прагматистки и утилитаристки възглед, че политиката трябва да е инструмент в полза на сумата на общото благо, резултира в достойния за съжаление ефект, че са инструментализирани съдбите на самите хора.

Политиката все пак не бива да се домогва до постигането на ценности по-висши от щастието, като например морално доброто или пък свободата в позитивен смисъл. Защото със средствата, с които тя разполага, тя ще е в състояние само да ги потъпче.

В този смисъл политиката трябва да се задоволи със скромността на самосъзнанието, че трябва да е винаги ориентирана според ценности, които самата тя не е в състояние да постига.

Колкото до онази "политика", която изобщо не е ориентирана според ценности,  тя не заслужава името си. Демагогия би било далеч по-точно наименование. Да водиш хората за носа или на повод е наистина умение, но не и политическо такова.

За повторението и скуката

Има три вида повторение из-от субекта:

1. Такова, при което визираме някаква първоначалност, спрямо която се удостоверява повторението. (В този контекст "вторите пъти" често са много трудни, предвид страха, че първоначалния път успехът е бил въпрос на шанс.)

2. Такова, при което повторението е компонент от някаква цикличност, така че то съвсем не е нещо второ, а нещо периодично дадено.

3. Повторение с изместване, при което си примисляме нещо първоначално, спрямо което да е възможно повторението, в качеството му на бягство от рутината.

Дали е прав Шопенхауер, че скуката е най-големият бич на човечеството?
Прав е, защото е трудно да си представим скучаещо животно.

За ползата и опустошението от 'историята'

Наскоро попаднах на един известен пасаж у Дилтай, в който се говори за освобождаващата роля на разбирането (Verstehen) не само при (съ)преживяването на произведения на изкуството, но също и на исторически събития.


Човек, обвързан и ограничен от реалността на живота [и от условията, в които той му е даден], бива освобождаван не само посредством изкуството - както често е било твърдяно - но също и чрез разбиране на историческото.

Вилхелм Дилтай

Да излезеш отвъд тесния хоризонт, в който ти е даден твоя собствен приватен живот и да направиш това посредством вникването в историческото, може да бъде наистина много просветляващ жизнен опит (искам да направя тук връзка и с предишния ми текст за Историята като лек от суетата). 

За жалост обаче, в противовес на това, виждаме у нас колко много хора са опустошени от "историята", защото те гледат на нея само от тясно партийната перспектива на собствения си, видян ретроспективно като ненужен живот, и съответно от тесногръдието на собственото си чисто пожелателно мислене.

Относно единната рационалност (също и в естетически контекст)

Единната рационалност е хоризонтно* условие за възможността на нашето разбиране помежду ни. Ако към дадено мое изказване или послание аз при-мисля (т.е. присъединя в мисленето си за него) също и възможен негов реципиент (нещо, което става и без друго), аз бих приписал на този потенциален реципиент рационалност, единосъща на моята.

_______________
* Хоризонтно, за разлика от "хоризонтално", не означава противоположното на вертикално, а онова, което е присъщо на неизчерпаемостта (холистичността) на даден хоризонт. В контекста на интерсубективността, хоризонтността означава неизчерпаемостта на възможните рационални субекти - например такива, които са (емпирично) минали, бъдещи, извънземни и прочие.

Един пример: Кант не го е споменал изрично, но счита, че ако при слушането на токатите на Бах при-мислим и извънземно същество като възможен техен реципиент, в случай че въпросното същество е рационално (и същевременно притежаващо сетивност), то ние бихме го признали необходимо за субект на естетическо удоволствие.