27 декември 2017

За лъкатушенето


Топосите Горе и Долу в съвременния свят определено са се загубили (Виж за Пространството на големия град).

Но за сметка на това е налице едно обсебване и фиксиране върху флуктуацията на нагоре-то и надолу-то, която е въплътена в страстта  на съвременния деен човек към графиките. Движението нагоре в графиката услужливо представя прогреса, а движението надолу - регреса; досущ както в едно професионално CV, в което текстът е вече излишен и може да бъде заменен тъкмо от графика.

Подобна фиксация върху вечно флуктуиращия междинен статус на човешкия живот между успехи и провали, възходи и падения, обаче пренебрегва един екзистенциално твърде важен модус на движението - а именно лъкатушенето или серпентината.

Да лъкатушиш - означава да не бързаш, да си заскобил краткосрочните цели, да си се върнал при себе си в света.


***
Впрочем нека припомня един стих от Дългият и лъкатушещ път (The long and winding road) на The Beatles:

Anyway you've ever known the many ways I've tried
And still they lead me back to the long winding road
[That leads to your door].

26 декември 2017

Закон vs. събитие


Законът и събитието остават да съществуват редоположени като последните несъизмерими величини на нашето 
разбиране за света.

Вилхелм Винделбанд, История и естествознание


Откъде идва несъизмеримостта на закон и събитие? - Ако се позовем на Кант - от трагическата съдба на човешкия разум - да бъде разум, т.е. универсален по претенции и същевременно човешки, т.е. краен по възможности.

Уникалността на събитието се удостоверява в неговата значимост и същевременно неговата концептуална (а и легална) непроницаемост.
Събитието не може да бъде експлицирано посредством закони (природни или легални), то остава по принцип не-експлицируемо.

Събитието не се случва, то се сбъдва, натоварено със смисъл, изпреварвайки бъдното.

09 декември 2017

Наука и common sense


Науката не е заместител на здравия разсъдък/усет 
(common sense), а негово разширение.

Уилард ван Орман Куайн


Тези думи на Куайн, написани през 1957, по-скоро трябва да се взимат като нормативно изискване към науката, отколкото като дескрипция на някакво нейно актуално състояние, тогавашно или още по-малко настоящо.
Още повече ако се вземе предвид  развитието в теоретичната физика през целия 20-ти век (а и след него), която като че скъсва все по-радикално с всеки един интуитивен усет (sense) за връзка с реалността.

Впрочем едва ли има исторически период на по-голяма разнопосочност между следните три критерия за досег с реалното: 1) интелектуалната убедителност на научните теории, 2) тяхната техническа успешност и ефикасност и 3) здравата увереност, че всичките ни съображения и практики са вкоренени в крайна сметка в един общ за всички ни свят.

01 декември 2017

За голямата беда на глобализма


Най-голямата беда на глобализма ми се струва ясно определена.

Покрай световните новини хората са масирано и тенденциозно заливани с лицемерно хроникьорски и екзистенциално незагрижени репортажи* за природни бедствия, военни конфликти и терористични атаки.  Подложени на подобен контра-емоционален терор те постепенно започват да стават безучастни или дори индиферентни към страданията на другите.

На фона на формиращото се по този начин морално дебелокожие, идеята за един по-добър свят започва да изглежда по детински наивна, невъзможна или дори излишна.
А това е най-важната идея, която ние с оглед на нашето човешко общежитие бихме могли да имаме.

_____________
* Да изработиш репортаж (т.е. дистанцирано и дистанциращо сведение) за нечие страдание е  твърде фина задача, която предполага най-малкото литературна чувствителност към нюансите на възможното многообразие на речевите актове.