30 май 2009

Конюнктура


Конюнктура, това са свързаните в конюнкция условия за дадено състояние на нещата в човешкия свят. Тези условия във всеки един конкртен случай са неопределено много на брой, а наличието или липсата на едно от тях може да бъде решително за самото състояние на нещата. Нещо повече, в изменението на въпросните условия участват неопределен брой съдействащи или противодействащи си субекти. Това означава, че конюнктурата е винаги непрозрачна (т.е. случайна, контингентна) за един рационален поглед. Нещо повече, тя е нерелевантна към едно изхождащо от ценност съждение. И въпреки това всички човешки действия са потопени в нея. Оттук идват и двете основни характеристики на човешкото действие в света – непредвидимост на резултатите и необратимост.

Противоположното на конюнктурно условие е чистото условие. Чистото условие винаги почива на дадена априорна ценност и затова то следва да се разглежда изолирано (не в конюнкция с други условия), а това означава да се разглежда само по себе си като достатъчно условие. Проблемът е, че чистите условия, както и самите ценности, са несветови. А техните обусловени, в качеството им на нови условия, са вече светови и следователно потопени в конюнктурата.

22 май 2009

Лудост или разум


Между лудостта и разума има една фина, но решаваща всичко граница.

Лудостта поставя под съмнение [опровергава] натрапения ни отвън свят, докато разумът поставя под съмнение [опровергава] всички възможни светове, включително и натрапения ни отвътре.

19 май 2009

Стендал и Флобер


Стендал и Флобер са двама от най-големите и най-тънки психолози в световната литература. За съжаление творчеството и на двамата страда от школския етикет на нещо стандартно-задължително. Ако към това се прибави и обстоятелството, че нито един от двамата автори не търси развлекателност на сюжета или на стила като самоцел, то резултатът често е наивитетът и негативизмът на едно непознаване или безразличие от стана на четящите. Аз самият изпитах това върху гърба си. Неприязънта, която обучението във Френската гимназия предизвика у мен и към двамата автори, продължи до там, че аз не посегнах към тях в продължение на 12 години след завършването на гимназията. (А още преди това бях изчел с удоволствие голяма част от романите на Юго и на Балзак, които обаче както впоследствие осъзнах, не могат да се сравняват с творчеството на Стендал или Флобер.)

Колкото и да е куриозно, аз започнах да чета двамата велики французи благодарение на Владимир Набоков и по-точно на неговото огромно уважение към Флобер като към брилянтен литературен стилист. Какво беше моето изумление, когато открих, че Флобер е и не по-малко брилянтен литературен психолог. „Мадам Бовари” представлява един виртуозно написан трактат върху човешката душа, с цялата универсалност, конкретика и дълбочина, която би могла да се изисква за това. Същото мога да кажа и за „Червено и черно” на Стендал. Останалите им произведения може би не притежават въпросната универсалност, но пък носят своя собствена красота и интелект. Поради специфичната им дълбочина, те позволяват многократно препрочитане.

Така че моят призив към четящите хора е: „Назад към Стендал и Флобер!”

P.S. Очарователно и показателно е, че книгите и на двамата отсъстваха от стотицата на такава бутафорна кампания като "Голямото четене".

15 май 2009

За детството


Детството, доколкото е осъзнато, е автентиката на нашето случване* като хора.

В инструментално-целевите действия на ежедневието ние се случваме неавтентично, не като хора.

Докато автентиката на случването ни като хора е все още жива, детството продължава.

Възрастният живее с претенцията (или проклятието), че е вече завършен човек.

_________________
* Казвам случване, защото съвсем не владеем съвкупността на условията му.


14 май 2009

Има книги...


Има книги, които остават активни в ума години след прочитането им. Често ми се е случвало, пасаж от прочетена книга, който съм мислел за отдавна забравен, който навремето дори ми се е струвало, че не съм разбрал напълно, да се появи отново в мисълта ми, вече неочаквано ясен и отчетлив, при това в съгласие с моите актуални мисли. В такъв момент авторът на въпросната книга неочаквано се преобразява, защото той престава да бъде чисто и просто автор, а придобива кръвта и плътта на жив събеседник.

10 май 2009

Ева на Гислебертус




Този барелеф е едно от най-правдивите и прекрасни изображения на жената, които съм виждал. Всичко в него е изумително точно. Първоначалният привиден покой и небрежност на тялото всъщност предават порив, или по-скоро поток, текучество. Това особено се вижда в плавните линии на косите, изтеглеността на шията и като цяло илюзорната безтегловност на тялото, в която лакътя и колената сякаш не изпълняват подпорна функция. Това текучество обаче в крайна сметка се завихря в кръг – косите непосредствено преливат в нежния овал на лицето, а флоралните мотиви около фигурата още повече подсилват усещането за кръговост зададени от горната ръка, която откъсва забранения плод, долната ръка над лакътя и леко повдигнатите прасци. Може да се види също и един вътрешен кръг, който се оформя от извивката на гърдите, извития декоративен елемент под тях (стъбло) и заоблената пластика на централното дърво на живота.
Така че цялостното възприемане на образа за мен минава през последователното единство на 1. покой, 2. поток и 3. кръговрат. Това единство представлява същинският символ на природата 'жена' и на жената-природа.

В този образ изглежда иманентно присъства аскетичният поглед на мъжа, който съзира в неосъзнатостта на природното влечение меланхоличното лице на безпосочността. И ето - Ева сякаш неволно откъсва забранения плод - самото дърво на познанието навежда клоните си към ръката й сякаш за да не я изпусне в нейното реене и тя захваща плода като че мисли за нещо съвсем друго. Точно в тази неволност е казано всичко за жестоката невинност на жената. Невинност поради това, че грехът не е осъзнат, жестока – поради отказа й да осъзнае.

_________________________________________
Гислебертус е средновековен скулптор живял и творил през 12 век. Барелефът, изобразяващ Ева, е от трегер на портата на катедралата в Отан (Autun), Бургундия.

07 май 2009

Относно мисленето, журналистиката и политиката


Синтетичното положение,
че всички различни емпирични съзнания

трябва да се свържат в едно единствено самосъзнание,
е абсолютно първото и синтетично основно положение
на мисленето ни изобщо.
Имануел Кант

Оттук е видно защо толкова голям брой хора и в частност почти всички журналисти в днешна България собствено не мислят. Защото те не са в състояние да свържат съзнанието си за един предмет със съзнанието си за друг предмет в единно самосъзнание.
Така можем да предложим следната дефиниция за български журналист: същество с неограничен брой възможни емпирични съзнания, но без едно общо актуално самосъзнание.

Проблемът обаче е далеч по-сериозен, защото от онзи, който е затруднен да прояви минимум познавателна идентичност, не би могло да се очаква да проявява каквато и да било морална идентичност.

P.S. Горната дефиниция е приложима безостатъчно и към българския политик, но по-страшното е, че тъкмо журналистът се вписва в нея, защото тъкмо той е призван да бъде съзнателен коректив на първия.

Допълнение: Българската журналистика като цяло е дотам глупава, че дори в редките случаи, когато е формално независима (от властови, меркантилни или конюнктурно-лични интереси), тя наивно репродуцира и разпостранява в публичното пространство готови формулировки и твърдения, зад които съдържателно стои определен частен интерес.

05 май 2009

Бихевиоризъм, психоанализа и Холивуд


Бихевиоризмът е неслучайно най-трайната и неизкоренима тенденция в американката психология, защото той се основава изцяло върху закономерността на поведението на масовия човек. Печалната истина на тази закономерност е, че колкото повече хора обитават една и съща медийно-социална среда, толкова по-вероятно е те без всякаква външна принуда да следват една и съща линия на поведение (behavior) и съответно толкова по-малко да толерират отклонение от нея.* Всъщност любопитното е, че толерираните отклонения са единствено плакатно-външни (начин на обличане, цвят на косата, татуировка или обица на специфично място), докато отклоненията от прикритото зад маската на това външно многообразие „нормално” или по-точно е да се каже нормализирано мислене се посрещат с прецизно насочена агресия.
При положение, че единственият критерий за оценка на един човек съгласно бихевиоризма става неговото външно регистрирано поведение, чрез това човекът по принцип е лишен от всякаква вътрешност, от всякаква „душа”. А поведението на един лишен от душевност човек, може да се разбира единствено по модела на условните инстинкти у животните. Така бихевиоризмът свежда „психиката” на човека до система от възможни статистически измерими реакции, а външния свят до съвкупност от съответните стимули и дразнители.

Тази бихевиористка тенденция може да се открие тъкмо в киното на Холивуд. Персонажите са лишени от вътрешност, т.е. от психика. Амбивалентността и конфликтите в личния душевен свят са непознати реалии. Всеки един персонаж олицетворява един външно наблюдаем доминантен тип поведение, на който тип съответства набор от предвидими реакции. Псевдо-психологическият „гений” на Холивуд обаче достига своя пик, когато се стреми да покаже как стимулите на външните събития могат да отключат в даден персонаж и някой нов психологически тип, чрез което да го подложат на едно изцяло външно, плакатно обрисувано „преображение”. Това е външната бихевиористка, самодоволна страна в „психологията” на Холивуд. За да вникнем по-навътре в нея обаче ще ни помогне психоанализата. Като вземем предвид инфантилната шизоидна** нагласа на американеца, ще разберем защо почти повсеместно в холивудското кино владее изискването персонажите предварително да бъдат разделени на „добри” и на „лоши”. Оттук става също понятно, защо стандартизираният финал на холивудския филм е или „лошият” да се преобрази в „добър” (семейната драма), или той да бъде ритуално разчленен или обезличен от добрия (екшън или социална драма). Последното се случва в холивудските филми със сигурност***, а комичното е, че независимо от това в колко на брой паралелни светове („матрици”) се водят конфликтите, те са положени неизменно в един и съща бутафорна псевдо-физическа „реалност”.

_________________________________________
* Тук се опирам на проникновения анализ на модерния конформизъм и основания върху него бихевиориъм в "Човешката ситуация" на Хана Арендт, с. 54-58

** Съгласно психоанализата (в частност школата на Мелани Клайн) шизоидното се появява първоначално като разцепление на обекта на добър и лош, едва след което въпросното разцепление се интериоризира в аза.

*** Изключенията в случая са наистина само потвърждения на правилото. Например в един от последните филми на братя Коен (No Country for Old Men), преднамереният отказ от хепи-енд лишава филма от всякакъв енд (завършек).