Бедствие и крайност

Бедствието е парадигмален пример за това, което разколебава нашата вяра в един смислен, рационален и предвидим свят. Бедствието не дискриминира между богат и беден, вярващ и циник, висок и нисък, добър и лош, бял и мургав, близък и далечен... Или поне не дискриминира съгласно някакъв смислен екзистенциален (а още по-малко морален) критерий. Ако някой загуби най-близките си хора в резултат на бедствие, той - съзерцавайки как живота продължава наоколо - не ще може да получи отговор на въпроса: Защо това се случва точно на мен?

Бедствието не може да бъде вкарано в смислен наратив, макар че може да бъде вкарано в статистика. Затова е много силно изкушението да го отдадем на неведомото - съдбата ("така е било писано") или на конспирацията ("така е било планирано"). И двете посредством shortcut предлагат финални обяснения, без да им се налага да навлизат в тъй досадните детайли кое обуславя кое и как.

Трябва да се примирим, че бедствието не подлежи на осмисляне. На осмисляне подлежи само нашия остатъчен живот. И това е още един белег за нашата крайност. Ние сме крайни не само защото дадени органични РНК-единици (вируси) могат да използват тялото ни за своята неограничена репликация, а и защото не ни достига жизнен смисъл.

За интелектуалния сърбеж

Чувствали ли сте понякога нещо подобно? - Искате да кажете и споделите толкова неща, че не знаете откъде да започнете? И резултатът винаги се оказва незадоволителен и продължава да ви сърби?

Всеки конкретен текст, който сте произвели, ви се струва немощен, ограничен, скудоумен? И от него още повече продължава да ви сърби...

Благодаря

Четенията в този блог през последния месец значително са се повишили. Възможно е, това да се дължи донякъде на карантината, тъй като онова, което твърде много ни натрапва, че сме тела, е в състояние да ни напомни, че сме и духове.

Най-вероятно това се дължи също и на малко помощ от приятели.

Но така или иначе искам да благодаря на всички нови читатели в тази блог и да споделя, че е чудесно да знаеш, че мислиш с някого на обща честота.

На страната на животните

Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е.

Оруел, Животинската ферма

В такива случаи е най-добре да си на страната на животните.  

Прасето не печели от човешкото лицемерие, човекът не печели от прасешката лакомия. 

Конспирациите

Бедата на съвремието е, че в един разомагьосан свят се отваря твърде много пространство за конспиративното мислене. То всъщност не е същинско мислене, а инстинкт, инстинктът, обусловен от необразоваността и на липсата на широк интелектуален хоризонт.

"Конспирациите" са новият тип магии за примитивното съзнание.

Разликата между силно и ценéно и проблемът за симулацията

В принципа на Ананке е възможно обаче да има йерархия, при това амбивалентна. Нуждата да утоля глада си е може да е далеч по-силна от нуждата да чуя симфония от Хайдн, но е напълно възможно аз да ценя удовлетворяването на втората нужда далеч повече.

Т.е. тук силното не е по необходимост ценéно, и ценéното не е по необходимост силно. У Макс Шелер има подобна идея: духът е слаб, той няма своята енергия от само себе си, но заедно с това той е принципиално различен. Той съвсем не черпи своята мотивация от живота, както всичко останало.

Всъщност в първата половина на 20-ти век има нещо като склонност към апологизиране на слабостта на духа не само у Шелер, но и у други автори. Вероятно това произтича от една завоалирана интелектуална гузност поради случилото се през Първата световна война, гузност, преживявана от името на човечеството (humanitas) като цяло. Имам предвид, че посредством идеята, че духът е принципиално немощен, той бива освободен от отговорност за безумието на войната и механиката на изтреблението.

Но характерно е, че тази слабост на духовното се интерпретира същевременно като неговото достойнство. Това вероятно е остатък от романтизма.
През 21 век обаче, вече никой на е склонен да се въодушевява от една вероятно достойна, но дълбинна немощ на духовното като цяло. Защо? - Защото духовното напоследък е неразличимо от неговата симулация.

'Моля прочетете това!' и принципът на Ананке

Моля, прочетете това!

Прочитайки горното, всъщност вие прочитате надпис, който гласи: Моля, прочетете това!
Прочитайки и него всъщност вие прочитате надпис, който гласи: Моля, прочетете това!

Ако предположим безусловно доброжелателство у ваша страна и отсъствието на всякакъв друг подтик, вие ще продължите да четете авторефлексивния текст до безкрай.

Но всъщност в живота нещата съвсем не стоят по този начин. И това е така, защото в живота тъкмо влечението и болката са основания за постъпки, а не просто инструкциите. А в корена на влечението и болката стои нуждата, която някои автори твърде евфемистично наричат: чувството за удоволствие или неудоволствие.

Нуждата е безпрекословен принцип, който поради това можем да назовем с античното име Ананке. Не случайно и двете думи (Нужда и Ананке) носят женски имена. Защото тук става дума за нещо като пъпната връв на живота, а пъпната връв свърза всеки един от нас с Майката.

Въпрос, който обаче е от ценностно естество, е следният: Трябва ли да възхваляваме акта на срязване на пъпната връв като най-висшия акт на еманципация?!?
Но също така: Възможен ли е изобщо подобен акт и още повече възможно ли е аз да го извърша по отношение на самия себе си?!?

"Съвсем същите притежания"

Повест за два града е един от зрелите исторически романи на Дикенс от 1859. Посветен е на смутните времена около Френската революция, а двата града, за които става дума в заглавието са Париж и Лондон.

Забележително е, че още в трета глава Дикенс започва с една чудесна философска импресия относно неведомостта (непознаваемостта) на вътрешния човешки свят и за това, че "всяко човешко сърце е в някои свои идеи и въжделения тайна и за най-близкото до него сърце".

Дикенс дори асоциира тази тайна на сърцето с тайната на смъртта и задава в определен план реторичния въпрос: Дали пъплещите около мен живи хора са в някакъв смисъл повече прозрачни и достъпни за мен от онези, които вече спят в гроба?

Любопитно е обаче, че Дикенс завършва тази импресия относно нередуцируемостта на човешкия индивид до нищо външно с една концепция, която пряко черпи своя най-радикален патос от идеите на Френската революция. А именно идеята, че що се отнася до "естественото и неотчуждимо наследство" (natural and not to be alienated inheritence) на всеки човек и най-обикновеният сред хората "обладава съвсем същите притежания" (had exactly the same possessions), както и кралят, първият министър и най-богатият търговец в Лондон.

За струнните квартети и съвременната музика

Струнният квартет се състои от две цигулки, виола и чело. Йозеф Хайдн се счита за бащата както на ансамбъла, така и на жанра, тъй като при него той добива установената си форма. Квартетът е може би оптималната форма за разгръщането и съчетаването на двата основни елемента на класическата музика: хармонията (синхронността) и мелодиката (диахронността). Това са респективно едновременността и последователността на тоновете във времето.

Може би музиката битува именно в неразличимото единство на двете, или всъщност на трите. Защото трябва да добавим и ритъма - той подобно на мелодиката е също диахронна форма. Музиката е тоталното единство на трите: хармония, мелодика и ритъм.

Съвременната поп-музика страда от дефицит на хармонии, в нея хармонията е сведена до прости акорди. В нея просто има или твърде много ритъм (рап и техно) или твърде много мелодия (шлагерен поп и латино).
Рокът и джазът са далеч по-пълноценни откъм хармонии и контрасти и в този смисъл те стоят по-близо да класиката. Не е случайно, че те и чисто стилово са далеч по-отворени към привличане на класически мотиви.

За бързането и симфониите

В живота не бива да се бърза. Защото всяко бързане ни приближава по-бързо до смъртта. И предвид, че не сме сигурни какво трябва да очакваме от нея с оглед на потенциалната ѝ вечност, най-добре е да я предвкусваме търпеливо.

[Екзистенциално отклонение: И все пак би било тъжно, ако в нея (в смъртта) отсъстват близките хора, музиката и пшеничената бира. Друг е въпросът дали една подобна оценка 'Би било тъжно!' е възможна или дори релевантна от една свръхличностна перспектива.]

Представете си обаче да превъртите ускорено една симфония напред, за да се запознаете по-бързо с нея. Нелепо е, нали?

Исторично и свръхисторично

Интересът - (от типа на този на Фуко) какви базисни мисловни структури и какви социални практики правят даден мислител възможен - е по-скоро исторически, а не философски интерес.

Защото със сигурност въпреки стеснения исторически хоризонт, от който всеки един даден мислител твори (и който хоризонт съответно го прави винаги донякъде ограничен и ирелевантен), у него също така със сигурност ще се намери и една свръхисторична значимост с оглед на човешката ситуация изобщо, която значимост е в състояние да го направи потенциален събеседник на всяка една дадена съвременна (т.е. актуална) епоха. Ние най-малкото претендираме, че от всеки достатъчно задълбочен автор има какво да научим (поне с оглед на историята, а опосредствано и с оглед на настоящето), дори и да считаме, че наученото може да важи най-вече в негативен план (в качеството му да бъде корективът на чуждото).

Неглижирането на една подобна свръхисторичност (общо поле на диалог между епохите) ще постави под съмнение изобщо идеята за една континуалност между отделните исторически епохи и нещо повече: ще обезсмисли заниманието с история от гледна точка на едно настояще, разбирано като самодостатъчно с оглед на потопеността му в неговите собствени структурни ограничения.
Идеята ми тук е, че историчното, лишено от свръхисторичното, само́ снема себе си, лишавайки се от смисъл.