15 май 2018

Привилегирован достъп и литература


Художествената литература (и свързаните с нея изкуства - театър, опера, кино) ни предоставя достъп до чужди ментални светове в рамките на един действен публичен (и съвсем не частен) език.

Ако този достъп не е автентичен, хората отдавна биха се отказали (а вероятно и никога не биха започнали) да четат книги и да гледат филми.

Идеята, че аз имам "привилегирован достъп" единствено и само до своите ментални съдържания, които, бидейки частни, са неизразими на един публичен език, не издържа на критика, имайки предвид контрапримерите на 1. литературата и 2. емпатията.

Тук литературата има предимство, именно защото тя за разлика от емпатията представлява тъкмо общ езиков медиум.

И при все че литературата не прави моя ментален свят интуитивно прозрачен за околните хора, тя, създавайки един фиктивен свят, осигурява интимно-публичното пространство, в което нашите лични светове е възможно да се срещнат.

05 май 2018

За разликата между власт и насилие у Хана Арент


I. Властта (power) съответства на способността на хората да действат не индивидуално, а в общност или в съдружие (concert) помежду си. Ето защо властта никога не е притежание на индивид, а на група, и остава в сила докато групата е налице. Изчезне ли групата, изчезва и властта, която произхожда от нея. Ето защо латинският израз potestas in populo не е кух и празен, а препраща към онтологическия факт, че власт съществува, докато има хора (народ), които да функционират като общност и да действат в съдружие.
Гражданска война избухва тогава, когато от общността е останало само едно празно име.

II. Насилието (violence) е компенсаторният механизъм на властта, но то съвсем не е продължение на самата власт, а е нейно отрицание. Това можем да видим във факта, че нуждата от институционално насилие възниква тъкмо тогава, когато властта се намира в дефицит, т.е. тогава, когато хората собствено вече не представляват общност.  Ето защо, колкото по-голямо е политически-мотивираното насилие, толкова по-малко власт бива обладавана на една територия.
Терорът (собствено институционализираният терор) е екстремът на насилието, той е точката, в която властта е напълно колабирала или изчезнала. Терорът е инструментът, чрез който една само привидно съществуваща общност от хора е държана в подчинение.


III. Инструменталният характер на насилието в контраст спрямо полисния характер на властта

Насилието е винаги инструментално, при това в двояк смисъл.

1. То винаги действа в категориите на цел и средство, т.е. насилието е инструмент за постигане на дадена (често дългосрочна) цел на господство. Удържаното чрез насилие господство съвсем няма да представлява власт, а ще е само компенсация на нейната липса.

1'. Съгласно казаното, спонтанно-възникналата агресия не е същински случай на насилие. Агресията като резултат от гняв, негодувание, инстинкт за самосъхранение или пък моментна психическа девиация не е инструментална (не е целево-рационална) и в този смисъл не представлява насилие в политическия смисъл на думата.

2. Насилието е инструментално и във един втори смисъл: то винаги се ползва от инструменти или пособия (implements) за усилване на индивидуалната сила, или по-скоро на нейния ефект. Тези пособия са оръжията (weapons). "Властта", която ползва оръжия срещу собствените си граждани, не е собствено власт, а нейното отрицание.

Диалектически казано: Властта, ползваща се от насилие, не е власт, а симптом на безсилие.


04 май 2018

За ада, намеренията и подбора на средствата


"Пътят към ада е постлан с добри намерения."
Повечето хора интуитивно разбират смисъла на този афоризъм. Ние никога не сме в състояние напълно да предвидим последиците от собствените си постъпки. В този смисъл и най-доброто намерение би могло да доведе и до най-ужасяващия резултат.
Нещо повече: упорството в следването на "добрите" намерения, може и да е пропорционално на адския характер на техния резултат.

Обаче далеч по-естествено би било да кажем: "Пътят към ада е постлан със зли намерения". Тривиалността на тези думи обаче би ги лишила от какъвто и да е било ефект.

Ако признаем все пак взаимната оправданост (истинност) и на двете твърдения, това би ни позволило да обобщим: "Пътят към ада е постлан с намерения", без значение дали те са добри или зли.

И наистина: възможността на ада е обусловена от това, че човек живее целеносочено. Ако човек не си поставяше цели и не следваше намеренията си, а живееше само според инстинкт, тогава не би имало ад.

Но адът би се превърнал от външен също и във вътрешен, ако средствата които използваме, не са достойни за целите, които си поставяме. Т.е. никое намерение няма реверсивна оправдателна сила по отношение на инструментите, които сме подбрали за осъществяването му.

Само вътрешният ад има морално естество. Външният ад е ценностно неутрален, освен ако не е резултат от преднамерените действия на други. (Или на системата?!? Трябва ли обаче да я персонализираме?)


02 май 2018

Мислите и мненията като output?


What kind of machine are you? A machine of turning out opinions,
like pasta machine?

А що за машина си ти? Машина, която произвежда мнения, подобно на машина за макарони?

Дж. М. Кутси, 
Дневник на една лоша година


Подобен въпрос, представен пред човек, който има себе си за мислещ, го поставя в неловка, бих казал дори очарователно неловка ситуация. Той следва да може да обясни, по какво мисленето (или произвеждането на мнения, както биха искали да го схванат някои) се различава от произвеждането на паста от налични суровини при заложена технология?
Или: по какво резултатите на мисленето се различават от технологичния output на един апарат, чието действие е базирано върху естествени процеси (в това число и от технологичния output на един компютър)?

Бихме могли да кажем следното:
Машината за един външен наблюдател действа подобно на черна кутия - от едната страна влизат материалите, а от другата излиза готовият продукт. Самата машина 1. не е в състояние да обясни пред един външен наблюдател принципите, въз основа на които тя действа. 2. Още по-малко тя е състояние да обясни или да си даде сметка за целите, поради които извършва въпросните операции.

Мислещият човек, напротив, той в случай че е мислещ, 1. би трябвало да е в състояние да обясни основанията, въз основа на които той счита, че е достигнал до определена позиция. Самата дума мнение предполага заемането на позиция. За разлика от това машината (един апарат) не е в състояние да заема позиция спрямо света, тя просто е част от света.
2. Един мислещ човек би трябвало да е в състояние да експлицира проблема, който го е довел до мислене и съответно целите, или най-малко насоките, които го водят в това мислене. Той трябва да е в състояние да си дава сметка за онова, което той иска да разреши в своето мислене.

P.S. Свеждайки дискусията на едно по-приземено ниво, бихме могли да кажем: една  машина за паста не си дава сметка за смисъла от правенето на паста. Една изчислителна машина (computer) не си дава сметка за смисъла от това да се правят изчисления.
Мисленето, за разлика от това, е винаги ангажирано със смисъл.