Виртуалната сянка (по Юнг)

Дори и да тичаме, не бихме могли да се изплъзнем от собствената си сянка. Със странно упорство тя стъпва в нашите стъпки, следва нашите движения и имитира жестовете ни, често довеждайки ги до гротеска. И въпреки това ние прогресивно свикваме да не я забелязваме. Тя е нашият сякаш невидим спътник – онова, което не желаем да си признаем, че сме. И онова, което често сме убедени, че виждаме в другите. В сянката ни се концентрира всичко онова, което считаме за неприемливо или негативно в нашата личност. То е понякога грубо варварско, понякога по детински пакостливо, а понякога злостно или дори демонично. Сянката не е задължително зла, но е изворът на вътрешните ни ангели и демони, които често привиждаме вън от нас.
- Сянката обикновено е зад гърба ни, но нейните творения - срещу нас.

Има още едно лице, което упорито ни следва и което е дори още по-трудно за фиксиране. Това е лицето, което сме си приготвили за пред другите и което често ни гледа от огледалото. Това лице е обикновено тъй приемливо за околните, а и толкова удобно и за нас самите, че ние дори започваме да си вярваме, че е нашето собствено. Бихме могли да го наречем персона, по аналогия с маските, които античните актьори са носили за да е разпознаваем представяния персонаж. Казано другояче, персоната е онзи наш анонимен PR, който не се отказва никога от задачата да ни прави по-привлекателни за пред чуждия поглед. Отдали се на услугите й, ние все повече се отдалечаваме от това да я забележим и да се разграничим от нея.

Персоната обикновено доминира в отношението ни с околните. Тя стои на светло, докато сянката се оттегля във вътрешната ни тъма. - Във виртуалното пространство обаче нещата в известен смисъл се променят. Усещането за живот в паралелна вселена, частичната анонимност и размитата персоналност на околните приспива нашата персона и съответно активира нашата сянка. Ето защо при писането и общуването в интернет може да останем изненадани от собствената си личност. Черти, които сме мислили, че принадлежат изцяло на „другите”, се оказват наши собствени. Сянката се отказва от привилегированото си потайно място зад гърба ни и започва да ни прави знаци и физиономии от екрана. Мониторът се оказва един вид speculum obscurum, в което се отразяват най-вече сенчестите, но не и явните черти на собствената ни личност. Това, разбира се, само в случай, че сме достатъчно осъзнати за да ги забележим.

В тази връзка мога да предложа един окултен експеримент. В полунощ, часът на вещиците, поставете източник на светлина високо зад гърба си. Ще видите пред вас … собствената ви сянка. Щом посегнете към клавиатурата на компютъра, ще забележите, че нейните пръсти са на клавишите преди вашите собствени. - Тя ви води при писането.