18 декември 2007

Корабът на слънцето


John Coltrane
, Sun Ship, 1965

За мен един от най-силните албуми на Колтрейн. Тук си дават среща шемета на фрий-джаза (влиянието на Орнет Коулман е отчетливо) с неповторимия такт, усет и деликатност на Колтрейновия звук.
Това е един от последните записи на класическия квартет: с Маккой Тайнър - пиано, Джими Гарисън - бас и Елвин Джоунс - ударни.

По отношение на тази музика нищо не може да бъде добавено, нищо не може да бъде отнето.

17 декември 2007

За Хусерл и феноменологията


Категоричният и епохален принос на Хусерл се състои в разработването на положението, че непосредствените предмети на съзнанието – това са не вещи, а смисли. Феномените са именно първоначално дадените смислови корелати на съзнанието. Това твърдение има една твърде важна консеквенция – всички „предмети” („обекти”) на една прагматическа или на една научна нагласа са вторични продукти на рационализация, а не нещо изначално дадено. Обаче именно с подобни „предмети” ние сме заобиколени в ежедневието (емпирията). Това пък от своя страна води до една нова консеквенция – ежедневието не е автентично. Целият екзистенциализъм (в частност понятието за забрава при Хайдегер) стъпва именно върху този резултат на феноменологията на Хусерл. (Заедно с това не бива да се пренебрегва и обстоятелството, че феноменологията пък от своя страна се основава именно върху провеждането до край на някои основни положения от трансцендентализма на Кант).
Естествената (ежедневната) и подведената от него природно-научна нагласа не разбират горното и твърдят, че това, с което изначално се сблъсква съзнанието, са някакви вещи сами по себе си (природни/естествени обекти), а не смисли (феномени). По този начин се получава така, че тези нагласи хипостазират собствения си продукт като нещо изначално. Оттук става ясна и критичната роля на феноменологията, както и нейният призив: „Назад към самите неща!” (Zu den Sachen selbst!)
За Хусерл възможно най-голямата грешка на модерната епистемология се състои в натурализицията на съзнанието и чрез него на логическата нормативност. Съзнанието не е обект сред обекти, нито субект сред обекти. То е онова, в чиито интенционални актове тепърва се конституира първоначалният предмет, а именно – смисълът (феноменът).

16 декември 2007

По повод "Мъртвешки танц" на Стриндберг


Определено силна пиеса. В една от перспективите на четене тя може да бъде разбрана като виртуозна илюстрация на идеята, че насочената навън омраза е просто проекция на вътрешната нищета и нещастие. Че изначалният корен на омразата към другия е всъщност ненавистта към самия себе си.
Поразява психологическата дълбочина на финала: омразата в опит да се самооневини е склонна да се вдетини (инфатилизира) и сардонизира.
Почти веднага след четенето гледах и постановката в „Сфумато”. Всъщност всяка постановка е въплъщение на литературния текст, придружено с усета за много тенденция и изопаченост. Този усет обаче не е задължително негативно оцветен. Ако самото литературно произведение е вселена, то театралната поставка е неговият отразен в криво огледало микрокосмос.
Собствено постановката на Маргарита Младенова е чудесна. Стилистична строгост и пестеливост, с умело издържан контраст между крясък и тишина, донякъде в стила на Бертолд Брехт. Без обаче радикално проведен Verfremdungseffekt.

15 декември 2007

Британски арт-фолк-рок /ретроспекция/


В края на 60-те и началото на 70-те в Англия успоредно с вълната на прогресив-рока, а в някакъв смисъл и като нейна част, се заформя едно музикално направление, което съчетава традиционен британски фолклор и барокова мелодика, поднесени в рок (и/или също джаз или блус) формат. В голяма част от композициите са включени ефирни женски вокали, а често и традиционни / класически инструменти.

Може би най-изисканата и най-музикантската от въпросните групи е Pentangle. В нея участват двама от най-добрите британски акустични китаристи - Бърт Янш и Джон Ренбърн. Басът също е акустичен, а като цяло музиката е с много тънък и фин арт/джаз елемент. Вокалите са на Джаки МакШий - една страшно очарователна дама.

А може би най-въздействащата група от всичките е Spirogyra*. Женски и мъжки вокали, които влизат в много особен контраст - женските са високи и ангелически, а мъжките - дрезгави и по дилъновски ядовито-саркастични. Напрежението е допълнено от виртуозна цигулка. За съжаление имат само три албума, първият от които - St. Radigunds е същинският шедьовър.

___________
* Да не се бърка с американската поп-джаз-фънк формация Spiro Gyra.

Pentangle



Всъщност, честно казано, не съществува група, която да може да се нареди до Pentangle по музикална и стилистична изисканост и финес.

Илюстрация.
Още една.
И още.

Ougenweide


Очарователна немска фолк-рок група от 70-те. Може да бъде наредена до най-добрите британски представители на жанра: Pentangle, Steeleye Span, Fairport Convention.
Лека и ефирна звучност. Вокалите на немски носят за мен допълнително очарование. Та това е езикът на Шилер!

Ето една чудесна музикална миниатюра.

13 декември 2007

Cecil Taylor



Сесил Тейлър е един от основоположниците на фрий-джаза и един от най-своеобразните пианисти от 60-те до днес. Стилът му е радикален - остър, ръбат, антиконвенционален, атонален, но надарен с неповторима искреност и дълбочина. Това е музика, която не бива да се слуша с емоция, а с разбиране. Първоначално можеш да се блъснеш в нея като в стена, но преминеш ли отвъд - вече си в един нов свят, в който конвенциите са оставени зад гърба.
Строго погледнато Сесил Тейлър всъщност не е джаз музикант. Довеждайки джаза до абстракция, той превръща класиката в насъщност.

Чуй и виж

10 декември 2007

Семеен


Предвид това, че от един месец насам съвсем казионно погледнато съм „семеен” човек, нека ми бъде позволено да споделя емоционалната страна на въпроса: чувствам се далеч по-свободен от ергена и далеч по-обвързан от филистера. Наистина превъзходно усещане. Убеден съм, че дължа това на първо място на човека до мен и на последно място на собствения ми темперамент.

09 декември 2007

"Престъпление и наказание" - един прочит


Наскоро гледах руската филмова версия* на романа от 1969, която като че ли еднозначно ме провокира (чрез постановка, грим) към определен прочит. Образът на Разколников в светлината на Фауст, а образът на Свидригайлов в тази на Мефистофел. Аналогия наистина е възможна - трескавост, търсачество и радикално визионерство при Фауст/Разколников, а от друга страна - лукава енигматичност, методичност и отчаяние при Мефистофел/Свидригайлов.
И все пак това е само един прочит, който може да предостави допълнителен пласт към разбирането на героите на Достоевски (респективно на неговото четене на Гьоте), но в никакъв случай да ги определи или изчерпи.
И един интересен въпрос: може ли обстоятелството, че в романа Свидригайлов се самоубива да хвърли светлина върху архетипа Мефистофел/Луцифер?
__________________________________
* Режисьор на филма - Лев Колиджанов.
Филмът определено е добър и заслужава да бъде видян от всеки един искрен ценител на Достоевски.

04 декември 2007

Катедралата на Сеговия /разказ/


Катедралата в Сеговия съвсем не е като другите. Стил късна готика, но пък цялата е издържана в един топъл жълто-песъчлив цвят. Освен това кулите й не са твърде агресивно източени и заострени, както е характерно за въпросния стил, а са някакси тумбести, което, съчетано с цвета, придава едно странно южняшко спокойствие. Така че, от една страна върхарите й са забити в челото на небето, но от друга цялото й тяло, някак си търпеливо и балансирано, изглежда се е заслушало в сърцето на земята. С жълтото отчетливо контрастира наситено зеленото на околните дървета, които с пестеливите си средиземноморски корони са нахвърляли перести облачета върху корпуса й.
Как да не влезеш в такава църква? Вдъхваща топлина отвън, препичайки се на благото есенно слънце, отвътре те лъхва хлад и лепкав сумрак. Мекият камък попива всеки шум и го връща като леко ромолене. Витражите хвърлят блажено многоцветие навън. Може би по олтара има твърде много пурпур и злато, но всичко това, облечено с достолепието на вековете, те убеждава, че тъкмо така би трябвало да бъде.
Разхождах се между колонадите, посвирвах с поглед по тръбите на органа, спирах се пред статуите на светци из различните ниши и размишлявах върху превратностите на фонетиката, довели до това да се чудя как така Сантияго е всъщност свети Яков.
Изведнъж нещо ме отвлече от моите самотни филологически медитации и това беше едно около дванадесет-годишно момченце, заковало се неподвижно на няколко метра пред мен. То изглеждаше като образцова извадка от някое средно-статистическо скандинавско семейство, русоляво, с кръгличко охранено личице. Изпод фанелката, на гърдите му висяха слушалки за уокмен, натрапващи се с детинско-рекламни цветове, които като че внасяха лековерното и комерсиално самодоволство на Уолт Дисни в този храм от миналото. Това обаче което ме порази, съвсем не бе видът, а погледът на момчето, втренчен и неподвижен. В очите му се четеше някаква странна смесица от благоговеещ страх, възмущение и възхищение. С нетърпение проследих траекторията на погледа му за да потърся обекта, който го бе предизвикал. В една ниша наблизо, видях коленичила девойка, може би няколко години по-голяма от момчето, която с упование бе вдигнала глава към статуя на Св. Катерина Египетска. Дрехите й изглеждаха някак си старомодни, леко похабени, но перфектно чисти. Косите й прави и черни, придаваха нещо мистично на профила й. Изпод тях се подаваше трептящо бяла дантелена якичка. Момченцето продължаваше да гледа девойката с ужас и недоумение, неспособно да помръдне. А аз пък продължавах да гледам момченцето. Нямам представа колко се проточи това векторно навързване на погледи: девойката вперила очи в безизразния лик на светицата, момчето, вторачило се в нейния профил, и аз също неподвижен и изумен, завършващ сцената.
По едно време усетих, че нещо силно ме жегна в гърдите и някакво неясно чувство за неосъществимост се стовари тежко върху ми из-от пресечените готически сводове. А всичко свърши с това, че една безплътна сянка се отдели от мен, напусна църквата и за да се отърве от яркото око на спомена се напъха в най-близката гостилница. Там сред шумния глъч от туристи изсърба набързо едно розово гаспачо, излапа лакомо един кървавеещ още бифтек и изпи половин бутилка гъсто червено вино.
А тялото, от което сянката се отдели, вероятно все още стои в сумрака на катедралата на Сеговия.

_________
Катедралата визуално: тук и тук

29 ноември 2007

Опит върху "релативността" на етическите категории добро и зло


Обичайно пледираната на ниво естествено съзнание релативност и фактическа условност на категориите добро и зло произтича от едно двояко смесване. На първо място те се смесват с понятийната двойка полезно и вредно, а на второ - с понятийната двойка доброкачествено (благо) и лошо. Отстраняването на това смесване и объркване поставя не само по-ясно определеността и спецификата на полето на етиката, но и допринася за разбирането на същността на разликата между добро и зло, която не познава никакви аналогии със сферата на фактичното.

1. Полезно и вредно

Смесването на прагматическите понятия полезно и вредно с етическите (практически) категории добро и зло, не е привилегия само на утилитаризма; неговите корени могат да се открият още в Античността. При все това денотатите на двете двойки понятия са от строго различни сфери. Определянето на нещо (било то факт, или комплекс от действия) като полезно или вредно става винаги по отношение на нещо вече положено като ценност и в този смисъл придобило статуса на цел. Ето защо полезното и вредното касаят инструментариума за постигане на дадени цели и съвсем не самият им статус на цели, т.е. основанието им да бъдат преследвани в качеството им на нещо благо. Това означава, че двоицата полезно и вредно винаги предполага дадено ценностно съждение, чрез което нещо вече е било определено като благо и в този смисъл като достойна за преследване цел. Ето защо релативността между полезното и вредното не засяга тази между благото и лошото, а още по-малко може да засяга (или да провокира) такава между доброто и злото, които, както ще видим, са независими и от втората двоица.
А че полезното и вредното са релативни и предполагат степенуване е обстоятелство, което тук не се нуждае от по-задълбочено изяснение. Напълно естествено за ежедневното съзнание е, че дадено нещо в една степен може да се яви полезно, а в друга степен – вредно. А и че наред с това по отношение на една цел то може да се яви полезно, а по отношение на друга – вредно. Тази относителност касае факти като резултати от действия или процеси, а не намерения (волеви актове) единствено по отношение на които (както ще видим), ние сме оправдани да употребяваме предикатите добро и зло.

2. Благо и лошо

Наричаме нещо благо или доброкачествено, когато то съответства на своята същност и идея (в платонически смисъл). Или казано на по-неутрален език – когато то съответства на своята норма. В противовес на това нещо е лошо, когато то е отпаднало от своята норма, т.е. подложено е на определен тип развала и или повреда. Тази двойка понятия (подобно на двойката полезно и вредно) също не е от сферата на етиката и е същностно различна от двойката добро и зло. На ежедневно ниво обаче поради употребата на думите, често настава объркване. Ние обикновено наричаме нещо „добро”, просто когато искаме да кажем, че то е нещо качествено. Правилно би било обаче да запазим думата добро само за състояния на съзнанието (волята), но не и за вещи или предметности.
Съответно релативността, която е присъща на понятията доброкачествено и лошо (т.е. степените на съответствие с нормативното състояние) (кореспондираща с преценката в ежедневието дали бутилката е полупълна или полупразна), съвсем не е релативност или относителност на определенията добро и зло. Това става още по-ясно от следното: един злонамерен акт в зависимост от обстоятелствата може да има благи последствия, докато един добронамерен акт – лоши последствия. Това какви последствия има дадено действие съвсем не се отразява върху неговата морална / етическа стойност. Тази стойност е фиксирана предварително още в акта на съзнанието. Съобразно с Кант тук трябва да подчертаем, че въпросната морална стойност (добро или зло) не зависи и от това, какво искаме („материята”, т.е. обекта на способността за желание), а единствено от това как го искаме (неговата „форма”).
Същностната разлика между добро и благо (доброкачествено) е фиксирана ясно дори на ниво език, нещо непосредствено видимо особено що си отнася до техните противоположни понятия. Всеки непосредствено разбира разликата в това даден човек да бъде наречен лош и това той да бъде наречен зъл. В първия случай ние сме склонни да мислим въпросния човек като обект на развала (представа, която в определени ситуации може дори да предизвика снизхождение и съжаление), докато във втория случай ние го мислим като субект на преднамерено аморални намерения и евентуално произтичащите от въпросните намерения поведение и постъпки. Следва да се подчертае, че разликата между лошо и зло е също ясно фиксирана и в немския език, съответно в думите Übel и Böse. Кант подчертава тази разлика, като запазва за противоположността на злото (Böse) термина нравствено добро1. Нещо повече - той също така хвали немския език (в противовес на латинския) за това, че той притежава различни думи за нравственото добро (Gute) и за благото (Wohl)2.
В заключение можем да кажем, че релативността в двоицата благо – лошо няма как да имплицира релативност в двоицата добро – зло. Благото и лошото могат да се търсят едва в последиците на дадени постъпки, но не и в тяхната мотивация, по отношение на която са приложими предикатите добро и зло. Фактите (положението на нещата / отделни обекти) могат да бъдат окачествявани като благи или лоши, но единствено мотивите – като добри или зли. Мотивът, както си личи от името3, е задвижващото дадена постъпка или комплекс от действия. Въпрос на чисто и просто недоразумение е да използваме предикатите, които отнасяме към резултатите на въпросните постъпки или действия като мащаб за квалифициране на техните двигатели.

3. Добро и зло

Доброто и злото са собствено етическите категории. Те се предицират към актове на волята (на практическото съзнание) и респективно към субектите на тези актове, за които се предполага, че са разумни същества. Това означава същества, които принципно са в състояние да осъзнаят онова, което вършат, което именно ги прави морално вменяеми. Това е една от функциите на практическия разум при Кант, който като субект на категорическия императив в определен смисъл пряко кореспондира на понятието съвест при Русо.
Както вече бе подчертано, разликата между категориите добро и зло не се влияе от оценките, които правим за фактите, били те резултати от дадени постъпки или не. Нещо повече, въпросната разлика предхожда оценките за фактите, защото тя се поражда в отнасянето на максимата на нашите постъпки към изискванията на моралния императив вътре в нас.
Дотук може да се каже, че резултатът от този кратък опит е чисто негативен. Бе показано, че съвсем не е основателно да се пледира за релативност на доброто и злото, безкритично смесвайки ги с други двойки напълно хетерогенни понятия. Този резултат би могло обаче да се разбере и като позитивен, ако се вземе предвид, че всички опити да се релативизира разликата между добро и зло са почивали върху едното или другото от посочените по-горе смесвания.
За финал едва ли могат да се намерят по-подходящи думи от онези, с които Кант поставя началото на своето съчинение „Основи на метафизика на нравите”: „Съвсем не е възможно да се мисли нещо в света, а и изобщо също и извън него, което би могло да се сметне за добро без ограничения, освен една добра воля4.

_______________________________________________
1. Кант, И., Религията в границите само на разума, с. 41 сл.
2. Кант, И., Критика на практическия разум, с.100

3. От
motivus на латински – движещо.
4. Кант, И., Основи на метафизика на нравите, с.29


22 ноември 2007

За лесното и трудното изкуство


Какво все по-често хората очакват от изкуството? - Готов отговор, лесна, запаметима фраза, едностранчива емоция. Колкото по-едностранчива (и поради това фалшива – животът никога не е едностранчив), толкова по-добре. Очакваме от изкуството всъщност готов, завършен, плосък, опитомен продукт – фабрикат или в по-неприятния случай полу-фабрикат. Нещо, което лесно се помни и поради същата причина нещо, което и бързо се забравя. Нещо, което бързо ще ни освободи от себе си и съответно бързо ще ни раз-товари – няма да бъде товар ни за сетивата, нито за ума. Търси се „изкуство”, което набързо след употреба да се превръща в отпадък – вече никому ненужна опаковка от впечатления, емоции, спомени. И след това бързаме да протегнем ръка към следващия готов продукт или полу-продукт, нов, актуален, девствен - с все още неразкъсана блестяща опаковка. И очакваме да извършим с него същата бърза процедура – по изконсумирането му, обезвреждането му, унищожаването му. Ако лекото и безболезнено храносмилане не ни се отдаде – тогава ние веднага сме готови да оспорим качеството на продукта.

Всъщност ние очакваме от изкуството да бъде безвредно – такава претенция обаче не може да се отправи по отношение на никое истинско изкуство. Същинското изкуство боли – то остава да тежи върху сетивата, остава да ражда мисли и идеи, които не бързат да напуснат ума. Истинското изкуство е буквално тежко – трудно поносимо, граничейки с непоносимото. То отваря рани - мисли, които не бързат да се затворят и които често се отварят и актуализират при сблъсък с нови преживявания. То никога не дава готови, опитомени отговори, а ни провокира да ги търсим, без лекомислието да се хвърлим на врата на първия срещнат такъв. Истинското изкуство не може да бъде затворено - във фраза, чувство, цвят или емоция, които да ни се струват достатъчни, казващи всичко. Изкуството остава свободно, диво, несъразмерно, болезнено – то е бедствие: О, мило и прекрасно мое бедствие! Тези думи ми се струват казани именно за изкуството.

19 ноември 2007

Братството на Духа


Тази вечер слушам Brotherhood of Breath, Travelling Somewhere. И така както си пътувам, получавам интелектуално видение: тази музика, струва ми се, е музикалната илюстрация на Царството Божие.

Моля, без въздишки и без стонове. Нека първо уточним какво е понятието за Царството Божие: това е съобщността от хора, които са заедно без опосредстването на нищо чуждо и нечовешко – било то вещи (собственост), било то мнение (престиж, статус). Т.е. нищо нечовешко не застава като посредник в общуването между две (всички) човешки същества. Обществото е без остатък приятелство и приятелството е без остатък общество. Сега разбирате, че подобно общество, тук на земята, е идеал. Тъкмо поради това то е наречено Царството Божие.

Сега, защо тази музика е неговата илюстрация? Ами защото всеки отделен музикант / музикален мотив тук е до краен предел себе си и същевременно е до краен предел заедно. И всичко това до най-малкия детайл (елемент) на искреността.

Измерения

Пътят нагоре и пътят надолу е един и същ
Хераклит

Правата, погледната в определена перспектива, е само точка; равнината, погледната в определена перспектива, е просто права; а дългият и криволичещ път - лаконично тире или бръчка върху наивността ни.

15 ноември 2007

Деветсетивие


Elton Dean's Ninesense, Live at the BBC, 1975-1978

Един от проектите на саксофониста на Soft Machine – Елтън Дийн, Ninesense, преводимо като Деветсетивие, чудесно представя начина на присъствие на деветимата музиканти от групата. Всъщност останалите осмина (собствено без Кийт Типет) са участвали в Brotherhood of Breath, първият и автентичен синтез на европейския и южноафриканския джаз-авангард. Така Ninesense представлява уникална сплав между болезнено открит европейски екзистенциализъм, съзерцателна, обърната навътре, африканска фриволност и изящна духова оркестрация а ла Мингъс.

В тази музика може да се възприеме онова великолепие, което изукството представя отвъд и с индиферентност към този-тук свят.

08 ноември 2007

Метаморфоза


Благодарността превръща жизненото съдържание в дар, а неблагодарността - в бреме.

05 ноември 2007

Свръхсетивност /етюд/


Пътувах с трамвая. Седнах, съвсем случайно, зад една дама с разкошна коса. Права, но въпреки това пищна. Преливаше отвъд облегалката. Инстинктивно протегнах ръка и прокарах пръсти по връхчетата й. С нежността на такава четка, помислих си, би трябвало да се рисуват графиките по оризова хартия. Пет минути по късно, въпреки че отдавна бях отдръпнал ръка, жената като че ли усети нещо. С рязък жест захвърли косата си отпред през лявото рамо, оголи врата си, и изви заострен, изпълнен с обвинение, птичи профил настрани. Прибрах ръце в джобовете си и се загледах през прозореца. Свръхсетивност, помислих си, със закъсняващ ефект. На колко ли бяха определили личното и неприкосновено пространство на всеки човек в Европейския съюз? На 40 сантиметра? Значи аз бях с 40 см отвъд закона, с един жест на нежност към съвсем непознат човек. „Жена”, бихте казали вие, и това съвсем не е жест на „нежност”, а на желание. Може би сте прави. Самоотрекъл се от всякакви желания, задълбочих се в Allman Brothers, една хард-блус група, която режеше китари в слушалките ми. Малко по-късно обаче забелязах, че на жената пред мен й ставаше нещо. Започна периодично да отмята коса от една страна на друга, наелектризирана от безпокойство и нетърпение, а по едно време проточи шия рязко назад, напрегната, сякаш бе съсредоточила цялата си сетивност в окончанията на косата си. Не, не протегнах отново ръка.
Малко по-късно, когато тя се изправи за да слезе на следващата спирка, преди да се спусне надолу по стъпалата, изви изпълнено с огорчение лице към мен.

04 ноември 2007

За простото и сложното

_
Опростяването е чисто и просто унищожаване.
Човек винаги може да "опрости" една картина с бояджийски валяк, но дали онова, което ще остане, ще бъде картина?

30 октомври 2007

Erbauung


Не бързай! В живота има време за всичко, освен за смъртта.

29 октомври 2007

В почин към-то и из-от Оскар Уайлд


Както справедливо отбелязва Оскар Уайлд (De profundis), злобата и зависта са белег за липсата на въображение. В същият ред на мисли на едно по-сетно ниво се явява, че най-големият грях е именно ... посредствеността. Ето защо религията и естетиката се схождат в същественото: светът е до шия затънал в грях.

25 октомври 2007

Типология на женските характери



Жените най-общо могат да се разделят на три основни типа. Те условно могат да бъдат наречени "патка", "гъска" и "вещица".

1. Жената-патка: тя е наивна, понякога дори глуповата, обича домашния уют, стабилността и спокойствието са нейните идеали. Добра домакиня е, грижовна и намира в това голяма част от своето удовлетворение.
2. Жената-гъска: тя е суетна, капризна, претенциозна. Бързо мени мнението си в зависимост от ситуацията. Неискрена е и често се отдава на фалша. С лекота жертва достойнството си, когато иде реч за материални интереси.
3. Жената-вещица: тя е високомерна, своеволна и независима. Обича да демонстрира, че притежава собствено мнение и позиция по всички въпроси. Обикновено има и интелектуални интереси, които й пречат да създаде семейство.

Пояснение: В живота чисти типове не се срещат. У всяка жена са застъпени обикновено само два от горните типове: като единият е доминантен, а другият рецесивен. Някои жени притежават умението да представят рецесивния си тип за доминантен.

P.S. Ако някой държи на орнитологическата хомогенност на класификацията, може да замени наименованието на „жената-вещица” с това на „жената-врана”.
_____________________
Картината: Трите грации на Рубенс, 1640


23 октомври 2007

Влюбване /експресия/


Наведох се над коловоза на мислите си и се ослушах. Нищо тревожно.
Очите ми бавно се издигнаха към челото и се сляха в единственото око на циклоп. За да те виждам по-добре, ако дойдеш.
Между пръстите ми търпеливо прорасна ципа. За да се чувствам по-добре в морето на очакването.
Краката ми се долепиха и се сраснаха в рибя опашка. За да съм имунизиран към гласа на сирените.
Кожата ми надебеля и се сбръчка в тежък пергамент с изписано древно пророчество. За да останеш да ме четеш и да не бързаш да си тръгнеш.
Наведох отново глава над коловоза на мислите си. Пропищя рязко локомотивна сирена. Главата ми отхвръкна и се отърколи в прахта. Превърна се в купчина торф или мравуняк. Вече не помня. А ти продължи към следващата си гара.

22 октомври 2007

Най-добрата група


Съществува едно упорито разпространено мнение сред музикални ценители и експерти, че Can е най-добрата (рок)група на всички времена. Едно подобно мнение, може да шокира и да възмути с претенцията си (още повече, че то излиза от устата на сериозни хора), но трябва да се подчертае, че в самата група няма дори намек за претенциозност или поза. Защото ако някаква музика може да бъде наречена „безкомпромисна” и поради това искрена във всяко едно отношение, това е именно тяхната. Безкомпромисна спрямо публиката, безкомпромисна спрямо пазара, безкомпромисна спрямо самите музиканти. Например слушайки Can, едва след неколкократно повторение могат да се чуят детайли, които са толкова фини, тихи и минималистични, сякаш не са създадени за ничие ухо. Човек има чувството, че те са там не заради някой слушател, а единствено заради красотата и правдивостта на изкуството.
Въпросното мнение относно Can като най-добрата група вероятно ще звучи още по-налудничаво, ако се узнае, че те са немци и тяхната музика е невъзможно да се определи в каталогизиран стил. В тяхното звучене не може да се припознае лесно нито един джаз или рок-фен в целия спектър на възможните под-стилове. Странното е, че те не се вписват и в обичайния почерк, присъщ на немската kraut-сцена. И както обикновено се случва в тези случаи, една група с неопределим стил се подвежда под голямата шапка на прогресив-рока. Специално при Can това обаче би било едно голямо недоразумение, защото тяхната музика не притежава нито една от традиционните характеристики на прогресива. При тях няма да открием нито един мулти-инструменталист, няма да чуем нито един необичаен или екзотичен инструмент; няма да чуем дълги и много-частни музикални сюити, а което е още по-странно – няма да чуем дори и едно блестящо инструментално соло, предназначено да ни смае с виртуозна техника. Това обаче не бива да ни навежда на мисълта, че това е защото въпросните хора не се отличават като инструменталисти. Точно обратното: барабанистът Jaki Liebezeit идва от фрий-джаз сцената, клавиристът Irmin Schmidt идва от класиката, а басистът Holger Czukay и китаристът Michael Karoli идват от авангарда. И четиримата са уважавани в музикалните среди като изключителни професионалисти. И макар че всеки от тях владее до съвършенство инструмента си, при тях няма да чуем никой да излиза напред поемайки някаква солова партия, защото тайната на Can е именно органичния звук. При тях всеки инструмент е потънал в цялото и живее единствено във органичната си съчлененост с останалите. И макар че поради това на пръв поглед (слух) музиката на Can може да звучи минималистично, в нея при внимателно слушане се възприема едно пластично многообразие. Но нито един аспект не е изпъкнал напред за да доминира над останалите. Музиката им всъщност се слуша на микро, а не на макро-ниво. Самите композиции се развиват като организъм – без резки и отличими преходи, а с деликатно и постепенно нюансиране на стила. Сякаш един жив организъм, който постоянно губи и заедно с това възстановява жизнения си баланс. Всичко е толкова живо, а същевременно осъзнаваш, че то е изкуство, че чак те е страх да не се разсипе и разпадне хармонията. Например ако басът потръпне в по-напрегнат ритъм, това веднага се отразява на останалите инструменти, които сякаш органично свързани с него, и не могат да не понесат последствията. Както се изразява един почитател, музиката на Can звучи as natural as breathing ("така естествено, както дишането").

Музиката на Can всъщност често се определя като хипнотична и дори халюцинаторна, поради нейната репетативност. Това може обаче също да бъда подвеждащо, защото тези определения трябва да се разбират чисто естетически, а не реално. Тази музика не може да се слуша като фон или в упоено състояние, защото в противен случай нищо няма да се чуе. Това не е атмосферична музика. В нея има определен заряд и определен драматизъм. Особено в по-ранните албуми на Can може да се чуе една особена реакция, болка, бунт. Музикални почерци, които по-късно са се превърнали в запазена марка на музиканти като Франк Запа или Том Уейтс, могат да се чуят в много по-чист и синтетичен вид в първите записи на Can от 1968.

Can също правят впечатление със странния си избор на вокалисти. Иначе изцяло немска група, първият им вокалист Malcolm Mooney e чернокож американец, по свой почин - скулптор и художник. Той напуска групата още насред втория им албум поради лични или дори личностни проблеми. Вторият им вокалист пък е Damo Suzuki, японец, първоначално уличен музикант. Стилът и на двамата е уникален по собствен начин. Но все пак и за двамата важи, че те "пеят като дишането" – по един напълно естествен и непринуден начин, който именно поради това може да звучи и налуден. Вокалите никога не са водещи, те не изпъкват, а по-скоро се сливат с останалите инструменти в непосредствен израз на някаква болка, мъка, радост или пък скептично безразличие.
Когато слушаш Can имаш чувството, че те биха правили същата безкомпромисна музика, независимо дали за публика от един, двеста или пък един милион слушатели. Те всъщност биха правили същата музика, дори и да нямаха и един единствен слушател.

20 октомври 2007

Стратегията на "интуицията"


„Интуиция” обикновено е дума, чрез която търсим да оправдаем това, което не можем да разберем. А често не можем да разберем именно онова, което сами не искаме да разберем.
Ето защо ако се уповаваме редовно на интуицията – това означава, че крием нещо от себе си.

17 октомври 2007

Нарцис над извора и Нарцис срещу огледалото


Изворът е изначалие, огледалото е инструмент.

Съзерцавайки своя образ в бистрите води на извора, Нарцис изживява тъждеството на живота в себе си и в природата. Чрез фиксацията в своя образ Нарцис премахва именно себе си и смъртта му не е само метафора. Природата е истински нарцистичната – тя,оставайки вечно жива, оглежда себе си в смъртта на всяка своя рожба– била тя прекрасна или уродлива.
За разлика от извора, огледалото е инструмент за само-любуване и само-коригиране. В него новият Нарцис е утвърден в своята крайност и ограниченост. И привидната му безсмъртност и настояща без-при-родност също не са само метафора.
___________
Картината: Микеланджело Меризи да Караваджо, Нарцис, 1596

12 октомври 2007

Парамарибо (театрален диалог)


- Спомняте ли си онази странна мелодия, с фагот и акомпанимент на китара?
- Струва ми се, че се припознавате. Дори и да си спомням разни мелодии, това едва ли са вашите.
- Не се ли сещате? Фаготът ту се извисяваше, ту боботеше с някакъв дървесен уют...
- Само че китарата не беше китара, а банджо, балалайка или нещо подобно.
- Ъ-ъ, май бъркате... Беше си дванадесет-струнна китара.
- Виждате ли, че нямаме общи спомени – значи съвсем не се познаваме.
- Напротив, напротив, просто спомените на един от двама ни сигурно изневеряват, както и телата ни. Беше в Парамарибо, нали? В едно старо барче в колониален стил, на изток от рибния квартал.
- Господи, та аз никога не съм била в Суринам, какво ще правя в подобно затънтено кътче?
- А тогава откъде знаете, че Парамарибо е в Суринам?
- Да, май валеше, беше ужасно, а барманът отказваше да говори на някакъв друг език освен холандски, примесен с някакво индианско наречие.
- Вие пиехте кюрасо, а аз ви предложих шала си, онзи художническия, за да си поизсушите косата, тогава тя беше на вълни и ухаеше на масинт.
- Никога не съм пила кюрасо, грешите, това не съм била аз.
- Точно това казахте и тогава: аз никога не пия кюрасо, като удължихте „а”-то и ме погледнахте предизвикателно над ръба на чашата. Синьото на питието и синьото на очите ви сякаш се смучеха едно от друго...
- Та моите очи са кафяви, ето виждате ли...
- Да, но със синьо-зелени оттенъци...
- Вие сте поет, фантазьор, оставете ме на мира...
- Но тогава нали казахте, че харесвате поетите?
- Да, но подчертах: харесвам ги само за една вечер, колкото да изсмуча кръвта им. После те не стават за нищо. Вятърничава работа - фагот, китара, кипариси, пинии...
- Да, и едрите звезди над Фамагуста, спомняте ли си...

04 октомври 2007

Полет над мандариновата горичка (из архивите)


Влакът се вие като металическа змия сред тропическата зеленина, а в 7-ми вагон последното купе върху дъсчената седалка си ти, долепила луничавото си, по детски печално лице до прозореца.
Чувстваш пресечения дъх на двайсетината си съседа. Накачулени един върху друг, вперили са изумен, пълен с религиозен ужас, поглед върху косите ти.
Нефритената девойка, с нефритени очи. Небето е кръгло, но земята - квадратна, така че ъглите остават непокрити. Ти си презокеанската дяволица, червеникавите отблясъци на косите ти го издават.

"Прилеп", "слон" и "пика" са омоними в китайския на различните думи за щастие.
Ти си цяло стадо слонове, препускащи измежду дръвчетата сред дъжд от блестящи пики сипещи се от небесата, а всичко това е в тъжното око на един заслепен прилеп увиснал в собствената си пещера, моето око...

01 октомври 2007

Albert Ayler


1936 - 1970

Уникален музикант. Див, искрен, чувствителен и доверчив. Най-финият варварин във фрий-джаза.

Слушам: Live at Greenwich Village, 1965-67
Бих казал: шедьовър.

За Албърт Ейлър може да се прочете тук или пък тук.

Principia theologiae


Същински рационалната позиция по отношение идеята за съществуването на Бог включва в себе си единството на следните три суб-позиции:

1. онтологически деизъм, 2. етически теизъм и 3. епистемологически агностицизъм.

Под горните рубрики разбирам следното:

1. Единствено посредством идеята за Бог е мислима тоталността на всичко съществуващо под универсални природни закони.
2. Единствено посредством идеята за Бог е познаваема автономията на човешкия Аз като свободно и същевременно отговорно за своите действия същество.
3. Единствено посредством идеята за Бог е представима крайността и респективно ограничеността на човешкото познание и чрез това Неговата (на Бог) принципиална непознаваемост.  

Пояснение: Теологията не е дисциплина изучаваща Божието битие само по себе си, а е дисциплина изучаваща релацията 'човек – Бог'. Ето защо, визирайки Бог сам по себе си теологията е апофатична, докато визирайки отнесеността на човека към Бога, тя е катафатична.

27 септември 2007

Две породи


Има порода от хора, които отказват да мислят онова, което чувстват. Същите и отказват да чувстват онова, което мислят. В мисленето си те са праволинейни, а в чувствата си - обсесивни.
Въпросните хора са далеч по-интелигентни, но тъкмо поради това и по-опасни от другите, които ги смесват (мисленото и чувстваното).
Докато вторите могат да бъдат донякъде досадни, първите са направо отблъскващи.

P.S. Възможен ли е трети вариант?  - Да имаме смелостта да мислим чувстваното и да чувстваме мисленото.

25 септември 2007

За обичаите и хабитуса на сврачето


Сврачето обича да обитава окрайнините на града – там, където градът си дава почивка от самия себе си. На пръв поглед сврачето изглежда много строго – само черно и бяло, но ако се вгледате по-отблизо, ще откриете цяла палитра от неочаквани оттенъци – от виолетово и зелено, та чак до пурпурно.

Сврачето също така може да ви се стори цинично – то има обичая да си подскача и прехвърча досами големите претенции, като че нищо интересно и занимателно няма наоколо. Работата е обаче там, че сврачето всъщност не се страхува да бъде дете, защото знае, че искреността не е въпрос на слабост. То обаче не се страхува да бъде и възрастен, защото знае, че зрелостта не е въпрос на поза.

За Селинджър, стените и Лобачевски


Според небезизвестния разказ на Джеръм Селинджър, наречен „На Есме - с обич и омерзение”, какво казала едната стена на другата?

Ами казала: „Ще се срещнем на ъгъла!”

С риск да бъда заподозрян в скептицизъм или дори нихилизъм, аз на свой ред бих попитал: „А какво би станало, ако стените са успоредни?”

„Ще се срещнем в безкрайността” – прошепнал Лобачевски.

23 септември 2007

За перспективата


Опасно е да гледаш на живота си като на цяло - той тутакси се превръща в съдба.
Опасно е да гледаш на живота си в детайли - той тутакси се превръща в съвкупност от случайни избори.

Няма нищо безопасно.

20 септември 2007

Среща /разказ/


Небето се мръщеше, миришеше на студ, влажен, вечерен и градски. В локвите се оглеждаха първите неонови светлини, а ситните капчици дъжд тревожеха този преобърнат свят.
Минувачите се бяха свили в себе си, контурите им резки, сиви и странно неприсъствени се разминаваха, без да се преплитат. Едната му обувка пропускаше и кракът му студено джвакаше в нея. Проклинаше се, че не се погрижил овреме за това. Чувстваше, че в този свят наоколо нямаше живот, имаше само една нелепа инерция и инат - всичко продължава да се движи, макар и лишено от смисъл.
И тогава той я видя. Невъзможно е да я опиша. Не бе виждал подобна жена. Беше нещо като тихо южно торнадо - светът се разклати и се преобърна, небесните локви потрепераха и поеха отраженията на земния свят. И всичко отново замря. Той се озърна - минувачите не бяха усетили нищо - физиономиите им си оставаха затворени и по конски издължени. Той се завъртя бързо и тръгна след нея, а чадърът й бе почти детски, на цветчета. Тя странно преминаваше през водните препятствия - не свиваше ни в ляво, ни в дясно и въпреки това все някак си не стъпваше в тях. В походката й нямаше нищо полюшващо се, нито намахано, и все пак бе женствена. Очите му постоянно шареха по гърба й, от върха на косата до този на токчетата й, къси и земни, но той не можеше да се захване за никакъв детайл, сякаш всичко, което се виждаше, препращаше към нещо невидимо. Той едва не се блъсна в будката за цветя, подаде смачканата банкнота и стисна здраво розата, сякаш за да си вдъхне смелост. По ръката му потече нещо топло и лепкаво, с вкус на кръв. Побърза да я настигне.
Тя се обърна учудено към него, спря се и тогава той й подаде розата. Тя се усмихна непринудено, благодари му тихо и продължи пътя си. А той остана да стърчи закован в един нов свят, ужасяващо несвързан с предишния.
Малко по-късно той разбра, че това вече се бе случвало, някъде из градината на разклоняващите се пътеки, но за разлика от нея той не го помни.

14 септември 2007

Молебна миниатюра


Смехът ти, рязък и отмерен, разтвори сърцето ми.
Онази броня, която то си бе приготвило, се разпука.

Моля те, усмири смеха си...

13 септември 2007

За душевните хермафродити и съвестта


Забелязали ли сте, че Яго от „Отело” на Шекспир, при все че е мъж, притежава изключително женски черти на характера? В някои отношения дори жена му Емилия (особено в края на драмата) се явява повече мъж от него. Подобни хермафродити* като Яго - с тяло на мъж и психика на жена - са в състояние да докарат някои жени, предразположени към лесбийство, до любовни изстъпления. При това въпросните жени ще продължават да си мислят, че са изключително хетеросексуални, тъй като взимат предвид единствено телесните атрибути. В случай, че се формира съпружеска/дружеска двойка между такъв „мъж” и такава „жена”, те могат да станат алегория на сатанинското. Те ще бъдат изключително безчувствени към децата си (защото с оглед на хомосексуалността, която ги свързва, те ще бъдат дезаинтересовани от детераждането), а в най-добрия случай ще гледат на децата си изключително като инструмент на собствените си цели. Подобни съпружески двойки са описани от Шекспир: на първо място стилизирано в „Тит Андродник” (Сатурнин и Тамора) и на второ далеч по-реално и автентично в „Макбет” (самия Макбет и жена му). Във втория случай сатанинското е представено и обективирано (вещиците), а вътрешно като само аспект на психиката и в този смисъл героите са способни на съвест. Интересно е, че в края на драмата нещата се обръщат (в смисъл че психическия пол надделява над физиологическия): Макбет, първоначално обзет от съмнения, в последствие маниакално се ампутира от съвестта си (свършва като жена), докато жена му постепенно я развива и умира от угризения (свършва като мъж). ______________________________
Хермафродит /мит./– красивият син на Хермес и Афродита, слял се с нимфата Салмакида в еднополово същество.

11 септември 2007

Драконов зъб /миниатюра/


Седмовратата Тива в далечината, а тук - наследникът на Кадъм разкъсан от вакханки.
Къде е кръвта му? - пръсната по зелените листа, почерняла върху огрените от слънце камънаци, просмукана в прахта на пътеките, примесена в калта от разлятото вино.

Защо жените са толкова жестоки? - Защото нямат сила да разберат себе си...

10 септември 2007

Jean-Luc Ponty

Жан-Люк Понти в Пловдив - 8.09.2007

Още една изящна брънка в поредицата от преживявания това лято.
Трябва да си призная, че първото парче от концерта ме стресна - помислих си, че ще бъда емоционално погребан в този саван от електро-фънк звук. По-късно обаче всичко си дойде на мястото - твърд фюжън и много емоции. С кулминацията на вечерта - двете соло-изпълнения на Жан-Люк, в които класика и джаз си подадоха не без сериозност ръка.
Самият Жан-Люк Понти се оказа един много скромен и деликатен човек. Музикант, чиято виртуозност е подчинена на музиката, а не на собственото си експониране. Нещо, което още повече възхищава, предвид, че цигулката е един радикално солов инструмент. Той спокойно остави елемента на шоу в ръцете на момчетата от бенда (също чудесни музиканти), на ритъм-секцията, която бе преимуществено (бас и перкусии) африканска.

03 септември 2007

Ian Anderson


Концертът на Йън Андерсън в Пловдив, 1.09.2007

Просто страхотно!
Нямаше следа от рутинното свирене на Jethro Tull преди 3 години, Йън беше пълен с енергия, а струва ми се и желание да компенсира ужасната акустика в залата. И успя, защото самата музика ни кара да забравим за това, как тя идва до нас.

Композиции писани преди повече от 35 години звучаха в интересна оркестрация, с умело преработени аранжименти. Особено съм щастлив за версията на My God, една от драматичните пиеси на Tull*.

А Йън наистина е уникален на сцената. Незабравимо преживяване!

____________________________
Освен композиции на Йън Андерсън на концерта бяха изпълнени и интерпретации на класически произведения и теми от Й.С. Бах, Моцарт, Андреа Гриминели, Габриел Форе, Ленърд Бърнстейн.

31 август 2007


Jimi Hendrix, Live at Fillmore East, dec. 1969 – jan. 1970

Това живо изпълнение на Джими Хендрикс от посрещането на 1970-та година ме порази двояко – емоционално и интелектуално.

Нека първо да спомена за мислите, които то събуди в мен. Този концерт дава чудесна контрастна гледна точка спрямо предишните изпълнения на Джими Хендрикс с Experience. Тук Джими свири с американските чернокожи музиканти от неговата Band of Gypsys (Били Кокс – бас и Бъди Майлс – ударни) и подходът към музиката рязко се отличава в сравнение с онзи заедно с Ноел Рединг (бас) и Мич Мичел (ударни), и двамата чистокръвни англичани, от Experience. Тук Джими звучи далеч по-рокаджийски, по-стегнато и изчистено. Ритъм секцията е далеч по-праволинейна и предвидима, с повече канализирана рок-енергия. Психеделията така характерна за Experience, тук почти отсъства, заместена от по-стилизирани форми.
А какво е всъщност психеделията? Психеделията е като онова състояние рано сутрин, когато с пълното съзнание, че спим (или че сме будни – което е същото) образи напират от отвъд, и без наша намеса идват и си отиват, прилив и отлив на несъзнаваното. И ако в рока владее принципът на реалността (съответно с енергията за нейната промяна или пък отрицание), то в психеделията владее принципът на фантазията. Психеделията живее на границата, в една наситена, мътна, непрозрачна среда, където китарата на Хендрикс сякаш обраства със странични звуци, срещайки съпротивление и полагайки усилие. Тук, на
Fillmore East, Джими звучи по-целенасочено и енергично, като че се движи в прозрачна среда и публиката може да оцени далеч по-лесно брилянтната му китарна техника, която иначе остава като че ли забулена от постоянната тежка пелена на една звукова мъгла. Тук дори неподготвеният слух може да чуе наслагването на различни китарни тембри, сякаш свирят няколко различни души, макар че това е единствено собствения вътрешен диалог на Джими. Тук може да се чуе ясно гласът на китарата, досущ с човешка интонация, както например в една фраза предвидена да демонстрира самодостатъчност и сила, може да се чуе и копнежът на детето по уют и нежност.

И нещо друго. В този концерт на Джими може да се чуе и всичко, което по късно ще се превърне в хард/рок-клише, само че в стихията на неговото раждане, в неговата сурова мощ, в неспокойството на живите и невтвърдени форми. И в това се състои неговата емоционална сила.

30 август 2007

За същността на Аза


В Аза няма нищо субстанциално, в този смисъл и нищо есенциално. Така въпросът за "същността" (essentia) на Аза изглежда неправилно поставен.
Азът е чистата рефлексия, самоотношение. Азът не е това-тук, а е това на това-тук, че то се самоотнася.
Ако "някой" е болен, това не е азностно определение, а просто природно. Азностно определение би било как той се осъзнава в болестта си, т. е. как той се самоотнася в нея.
Проблемът се състои и в това, че Азът може да се самоотнася рефлексивно и в някаква по-начална рефлексия. В Аза рефлексиите регресивно всъщност са безкрайно изводими, така че накрая остава под въпрос самото природно, самото субстанционално. То е в Аза само хоризонт и регулатив, който никога не може да бъде констатиран като това-тук (или като неговия носител/субект).
Така същността на Аза в-същност е неговата безсъщностност.

29 август 2007

Осмоъгълната стая /етюд/

Осемте ъгли са трудно нещо - почти невъзможно е да си ги представиш в съвкупност. И все пак аз живея в една осмоъгълна стая. Не че съм ги броил, казаха ми го, като ме настаниха тук.
Сега ще ви я опиша, много странна стая е. Четири от противоположните ъгли представляват сезоните, в единия има зелен мъх и изворна вода, стар бук току-що разлистен, песен на славей виси от лампиона. В противоположния край на стаята - есенни багри, бъчонка с младо вино и реклама на хомеопатичен продукт. Лятото пък, в противовес на очакванията, не е морско, - просто градина на замък, рози, ярко слънце и заспала принцеса. Все още не съм я целувал. Зимата е планинска хижа, с пригодена каменна яма на пода за баня, от там се носи пара, а от камината, разбира се, пращене, и през прозорчетата се виждат снежните ели.
Другите ъгли пък представляват четирите човешки темперамента. Тук вече е по-сложно. При холеричния - някакви парцали висят от тавана, листи с ръкописи по пода, всичките с по едно изречение, недовършено, витрина в стил сецесион, тя е излъскана, а пред нея - златен свещник. Изтъркана табуретка, а на нея кутия с емфие. В меланхоличния ъгъл наистина е потискащо - две огромни огледала, полузакрити с тъмни и тежки завеси, а от тавана виси примка, времето е обесено на нея. На масичката стои самовар с локвичка пред него, и саждиви следи от котка навсякъде по пода, добре, че още не съм я срещал. У сангвиника хвърчило с кичозно изрисуван орел е опнато на етажерката, явно книгите отдавна не са ползвани, няколко развалени часовници се валят върху масата, цялата в трохи и рози. Картина в наивистки стил виси на стената, всеки друг би се депресирал от хипертрофиралите форми на децата по зимната пързалка. Кътчето на флегматика май ми е най-симпатично. Голям люлеещ се стол в средата, стар грамофон с фуния на масичката, стените в едро карирани тапети, в една убита и търпелива отсянка на оранжевото. Стенен часовник, с изплезила се върху пружината си неподвижна кукувица, тиктака монотонно.

А аз живея в центъра на стаята. Слънцето залязва под пода ми, луната изкача изпод възглавницата ми, четирите стихии са в пастата ми за зъби...

28 август 2007

Апоретично за свободата


Свободата е съвършено ненужна, но е без-ценна.
Онова, което няма цена, притежава безусловна ценност.

26 август 2007

За Набоков /из архивите на ентусиазма/


Колкото повече чета Набоков, толкова повече се убеждавам, че той е най-големият.
Най-тънкият писател, най-прекрасният стилист, най-дълбокият мислител (измежду писателите), най-големият аристократ на духа.
Разтърсва с дистанция, със строгост, с прецизност.
Без да показва никакъв сантимент в авторството си, той е най-личностният автор.

"Лолита" - в самото начало не ме очарова. Само усетих, че този писател е способен да прави с читателя си всичко.
"Дар" - последната му книга писана на руски. Преобърна ме. Такава стилистика, че настръхваш още на телесно ниво. Пластове, които не могат да бъдат разпластени, дух, който не може да бъде обходен, и при все това всичко е едно такова близко, интимно...
"Защита Лужин" - бавна и плавна книга с разтърсващ финал. Шахматен шедьовър в литературата.
"Покана за екзекуция" - словесно безумие, тази книга обхожда и прекрачва всички граници на езика и заедно с това постоянно се завръща от отвъдното. Книга за разслоението на мисълта и езика, за свободата на личноста и за дълбините на съзнанието.
***
Броят на частиците "най-" в горния текст се определя от степента на моя ентусиазъм.
А основанията за него (ентусиазма), съм се опитал да набележа.
10. 08. 2003

07 август 2007

Hopperation


4. 08. 2007 - Хю Хопър с Colorphone на джаз-фестивала във Варна

Определено най-добрият концерт, на който съм присъствал, наедно с концерта на Питър Хамил в Солун. Първата дума, която идва във връзка с това изпълнение/преживяване е думата безкомпромисност. Безкомпромисност, която тежи изключително поради своята тотална искреност. Искреност в музицирането. Това не е музика заради готовия продукт, не е музика заради флирта с публиката, не е музика заради аплодисментите. Това е музика заради самата музика. Чиято същност е непримесеното споделяне.
Това, на което присъствах, не бе "представление", а споделяне на едно общо съзерцание, чийто обект е както извън публиката, така и извън самите музиканти.
Публиката може би не бе съвсем подготвена за едно подобно радикално изживяване. Дължината на композициите, спиралата в завръщането на основната тема (запазена и същевременно строго модифицирана), наситеното, плътно и мощно свирене (без елемент на релакс дори в отстъпленията) - всичко това дойде може би малко в повече на неподготвения слушател. Появиха се потръпвания на нервност и напрежение у присъстващите. Но тези реакции странно контрастираха с всеотдайността и искреността на аплодисментите в края. Единственото възможно обяснение е, че хората усетиха и в крайна сметка преживяха радикалното качество на тази музика. Ето защо бисът накрая дойде сякаш неочаквано за двете страни (музиканти и публика) и въпреки това изцяло естествено и уместно.

Музикантите от Colorphone:
Хю Хопър (Hugh Hopper) - бас, Дени Колен (Denis Colin) - бас-кларинет, Режи Юби (Régis Huby) - ел. цигулка, Франсоа Верли (Francois Verly) - ударни. И четиримата перфектни инструменталисти, но и същевременно нещо много повече. Хора, които живеят и дишат музиката.
Стилът на композициите беше учудващо близък до Soft Machine. Сплав от джаз-авангард, авангарден рок и фин неокласичен елемент.
Последната композиция, изпълнена като бис, авторска на Дени Колен е недвусмислен знак за ролята на Хю Хопър в този състав и в този стил - нейното име бе Hopperation.

Концерт от онези, които се случват веднъж в живота.

03 август 2007

Апология на бирата


Бирата е земното питие, питието на Гея. Отпивайки, чувстваш как една плътност се разлива по тялото ти, една търпелива тежест, която придържа фантазните образи към земята, както въжето придържа хвърчилото. Бирата успокоява нервните потръпвания на душата, заглажда гребените на вълните, придава плавност в потока на жизнените духове.

В бирата обаче не е налице единствено елементът на земята. В нея присъстват в единство и всички останали стихии - и водата, и въздухът, и огънят. Бирата е втечнената субстанция на земното, тя утолява жаждата, докато виното например е сухо, слънчево, то я задълбочава. Водата присъства в притъпения плисък на бирата, в нейната разливност и плавен темперамент. Това, че и въздухът присъства в бирата е видимо в нейната пяна. Същината на бирата е в прехода, от земя тя става на течност, от течност тя се превръща в пяна, я в пяната тя се докосва и до огъня, най-лекият от всички елементи, на който му е присъщо да се издига. Та пиенето на бира и издига и полага...
Всичко придобива една мека плътност и плавни очертания.

02 август 2007

Нейната квартира /импресия/


Нейната квартира е очарователна. Първо навсякъде има порцеланови чашки, чашенца, чашета и чаши. Или както се казва в превода на един разказ на Хайнрих Бьол - филджани. Не я знаех тази дума, обаче трябва да си призная, че там на рафтчето, под снопчето украшения с показна анатомия на източни орехи, видях за пръв път книгата му "Възгледите на един клоун". Оттогава си мисля възможно ли е човек да хвърли една монета от терасата, тя да падне върху преминаващия трамвай и да остане на покрива му без да се изтърколи долу. И трамваят да я отнесе, така както отнася живота ти. Впрочем както и да е, това е голяма книга, може би най-голямата, а тогава кранът й капеше монотонно. Тя готвеше задушен език с джинджифил в кухничката, а от касетофончето й, допотопно-полско, звучеше моята касетка на Yes. На леглото беше постлано карирано одеяло, от онези най-карираните и умилително стари, които носят повече минало в себе си отколкото топлина. Вдлъбнато от няколко енциклопедии и снопове листи върху си. На бюрото й пак филджани и филджанчета, с остатъци от чай по дъното - зелен, магнолия, кавказки... Разположени върху книгите, а книгите са на купчета, хаотични, неритмични, застрашаващи да се катурнат. Компютърът й жужеше срамежливо под масата, обграден пак с купища от книги, ксерокопия и торбички с проспекти и картички от цял свят.
На стената карта на света с няколко стрелички забодени върху й и календар с картини на млади пловдивски художници. Стария Пловдив, калдъръмени улици, копитата на коня ми чаткат по плочника, а тя ми маха с везана кърпа от прозореца. Косите й, леко по ирландски червеникави, имат вкус на малцово уиски. Ровя се из снимките й, а тя готви ли, готви. Отнякъде се носи острата и упойваща миризма на чаено дърво, всичките й мазила са някакви такива, екзотични. Не че знам как ухае чаеното дърво, но със сигурност знам как ухае тя.
Чашите с вино са на пода, а пердето леко се набръчква за да очертае краищата на една вселена...

01 август 2007

Викът /In memoriam/


Викът
/Il grido/, реж. Микеланджело Антониони, 1957

Интимната Одисея на екзистенцията. За разлика от епоса завършваща трагично. Животът – един заобиколен път към смъртта?


Персона /In memoriam/


Персона
/Persona/, реж. Ингмар Бергман, 1966

Отражението в думите и оригиналът в безмълвието. Две различни аз и все пак едно и също?


Сезар Франк


Сезар Франк (Cesar Franck) (1822 - 1890) е белгийски композитор, роден в Лиеж, прекарал по-голямата част от живота си в Париж. Още на юношеска възраст влиза в конфликт със семейството си заради отказа си от кариера на концертиращ виртуоз в полза на това да стане органист на църква. Остава верен на този си жизнен избор през целия си живот като същевременно работи като преподавател по орган в Парижката консерватория.
Франк е считан за най-великият композитор за орган творил след Й. С. Бах.

Особено обичам камерните му произведения за пиано и сред тях сонатите за чело и пиано. Стилът му е изключително деликатен. Резервиран и заедно с това ненатрапчиво интимен. От цялото му творчество му лъха особена нежност, която съчетана с една почти сурова сериозност, внушава усет за трагизъм.

31 юли 2007

Любовно писмо /разказ/


Обичам те! Все още не знам името ти, но знам очите ти. Всяка сутрин съм все там за да наблюдавам как се качваш в автобуса - нежното ти краче върху стъпалото...
Сигурен съм, че няма друга жена с тъй тънък глезен.
Какво очарование е да открия сутрин с какво си облечена - на теб всичко ти стои тъй добре. Обичам те в пола, тогава си една женствена и деликатна, ефирна и чудесна; обичам те и в панталон, онзи черния, прости ми, моля те, но тогава те гледам най-вече в задника. Обичам движенията ти, отпускам се по плавността им, вече наистина откривам някаква промяна - има нещо по-рязко в тях, но дори когато си рязка, тогава също си прекрасна - правиш го с един тъй естествен жест - сякаш разрязваш пространството на две и то остава да трепти в недоумение... Най обичам, когато седнеш в автобуса. Тогава винаги съм точно зад теб, дори да трябва някакви лелки да ме изгледат с възмущение, когато си пробивам път до теб. Тогава мога да съзерцавам косата ти на воля, да търся отблясъците й във всеки лъч, да се радвам на преливащото многообразие на нюанси. Дори веднъж, когато автобусът рязко зави, аз се наведох и я подуших - ухаеше на цветя. Истински цветя, не шампоан, готов съм да се закълна...
А най-обичам да те гледам когато пиеш кафе, толкова е тъжно сутрин, ако не се появиш там. Когато отпиваш, очите ти са тъй замислени и отнесени, тъй непредвидимо матово дълбоки. А устните ти прилепват бавно към ръба на чашата и аз чакам в предусещане откъсването им - сякаш два листенца се разлюшват за миг лекичко от вятъра...
Когато станеш и тръгнеш, а аз проследя походката ти, понякога тъй небрежно криволичеща и незабързана, тогава отивам да видя по чашата ти следата от червилото. В този белег сякаш се е запечатала невъзможността да те имам. Ще ти кажа честно, тогава най ме боли.
А на обедната почивка пак съм там, пред входа, харесва ми когато премижаш и наведеш глава за да прекрачиш последното стъпало. А веднъж вятърът пресрещна полата ти, онази тънката и дългата (рядко я носиш, защо ли?) и я впи между краката ти, и тогава аз видях формата им, запечатана в спомена ми. Видях всичко, дори и леките издатини на колената ти.

Утре ще ти дам това писмо, пък каквото ще да става...

____________________________________________
Внимание: горното е разказ, т.е. художествен текст. Всяка прилика с действителни лица и събития е по специфичен начин случайна, единствено по силата на което може да е и естествена.

28 юли 2007

Импресия за думите

Някои думи все още витаят в миналото. Трудно е да ги измъкнеш оттам. А ако все пак успееш, то те са обраснали с впечатления, паяжина от впечатления, при която трептенето на всяко отделно възелче кара да трепти цялото. Думите обрасват с осезания най-вече през детството. Тогава те са не просто знаци, а мрежи, с които улавяме света. Всичко може да се открие в една такава мрежа: цял миниатюрен свят от детайли, преливащ от светлосенки, трептящ и стаен, чакащ да бъде разгатнат.

Тогава думите не живеят във връзката помежду си, а в единство с посочването. Те носят в себе си очарованието на първата ситуация, в която сме ги употребили. Това не са гланцираните думи от списанията, нивелирани в своята импотентност, а живите думи на въображението, за всяка една от които то е подготвило своя многоизмерен образ.

Моля, по-внимателно с думите. Те дишат.

27 юли 2007

Одисей и сирените или за диалектиката на свободата



Одисей е овързан. Той не е свободен от въжетата. Той обаче е свободен в своя избор да чуе песента на сирените и да не се остави да бъде отведен от нея.
Неговата несвобода е извикана да служи на една друга свобода.
_________________________
Картината: Джон Уилям Уотърхаус, Одисей и сирените, 1891

24 юли 2007

За всеядството в изкуството


Разгледаният по-долу феномен (потребителското отношение към културата) е тясно свързан и с един друг, който с право можем да наречем всеядство.
Човек може и да не е предполагал, но и по отношение на изкуството също може да има всеядство, досущ като онова, характеризиращо познатия вид домашни животни, които никак не са придирчиви към онова, което похапват.
Основанието за това е следното: хората, лишени от естетически вкус (нещо, което те самите често наричат „претенции”, когато го срещнат у другите) са склонни да консумират абсолютно всичко, което медиите им предложат под щампата „изкуство”. При това те го консумират с апетит, защото въпросната щампа напълно задоволява глада им да се чувстват „културни”, „интелектуални” или пък „извисени”. Тези хора посещават всички концерти на вносни (т.е. вече признати) изпълнители и на всичките концерти остават „потресени”, „покъртени” и „възхитени” от въпросните музикални „титани”. Тези хора са първите по всякакви кино-панорами, коментират, препоръчват и изговарят с благоговеен трепет имената на всички най-модни режисьори. Тези хора четат всички актуални книги, вдигнали някакъв медиен шум, като консумират дори "фентъзи", поради липса на други достатъчно модни книги. Всъщност последното май консумират с най-голямо удоволствие (грях, който в техни очи е наистина извиним, предвид останалата им "културност").
Единственото, което остава неясно с оглед на такива хора, е дали те все са в състояние да направят малката разлика между изкуство и бестселър. Или пък още по-малката разлика между събитие /произведение/ натоварено с медиен шум и събитие /произведение/ натоварено с естетическа стойност. Всъщност единственият достатъчно честен отговор е: „Не”.

Психологическа скица на "културния потребител"


С какво се характеризират хората склонни към потребителство в сферата на културата и изкуството? Ами първа и основна тяхна характеристика е това, че те са напълно лишени от собствено мнение, по-точно казано от собствена позиция и собствен вкус. Нещо повече - въпросните хора се страхуват да притежават такива. Ето защо те предоставят личното си право да упражняват собствен естетически вкус и собствени възгледи на определени вече културно-институционализирани субекти: например – на специализирани музикални магазини, на тематични поредици книги от определени издателства, на рубрики за култура в дадени периодични издания или в интернет сайтове. Доверявайки се на въпросните „институции” потребителите приемат с най-голяма охота груповия вкус за свой. С това те вече се чувстват напълно уверени в правото си да харесат дадено произведение. Нещо повече – те започват да се надпреварват в усилията си да изразят възторга си по отношение на него калкото се може по-"изискано" или пък по-духовито от останалите. Определени хора, чрез това си умение се превръщат в говорители на дадена група потребители и се ласкаят да наблюдават себе си в тази роля. В групата започва да се поражда една определена еуфория на общия вкус. Всеки е въодушевен, че може да открие своя телешки възторг по отношение на даден културен продукт (филм, албум или книга) изписан и на лицето на своя съсед. Собствено мислене в групата не се толерира. То би застрашило общата еуфория. Двата единствени критерия за да бъде оценен като „прекрасен” даден културен продукт в подобна група са следните: да бъде узаконен от дадена културна институция или медия и по възможност да се консумира леко и без затруднения.
Другата основна черта на потребителя на култура е, че той консумира изключително продукти излезли на пазара през последните дни. Той сякаш си въобразява, че книгите, музиката и филмите също имат срок на годност, подобно на хранителните продукти. Въпрос на лично достойнство за въпросното лице е да изкаже своя възторг (в някои редки случаи и резерви - също групово регулирани) по отношение на най-новия културен продукт, с което да покаже, че това вече го е изконсумирал. Това му дава поредната доза актуалност, която той болезнено чувства, че постоянно му се изплъзва. Истеричният стремеж по отношение на най-новото в изкуството никак не се различава от аналогичния стремеж по отношение на най-новия модел GSM или пък автомобил. Единствената разлика е, че субектите на първия се изживяват като далеч повече възвисени и издигнати от останалите. Въпросният стремеж към актуалното е вече инстинктивно имплантиран у тях от принципите на консуматорското общество и успешно поддържан от огромния рекламен апарат.
На базата на казаното дотук, може да се разбере защо потребителите на култура показват пълно безразличие към класическото изкуство. Нещо повече – класическото трябва да бъде държано далеч или опитомено под рубриката „снобизъм”, за да не може то да застраши и изобличи пошлата липса на всякакъв вкус и способност за преценка у въпросните потребители.
Една обаче твърде неприятна страна на потребителите на култура, която рязко контрастира с тяхната привидна безвредност, е, че ако някой друг прояви смелостта да има собствена позиция и преценки, те са склонни да му се нахвърлят, обвинявайки го в пресилена категоричност, претенциозност и поради това субективизъм. И в крайна сметка в снобизъм. Плаващите по-общото течение обвиняват притежаващите самостоятелна преценка в собствения си грях – именно в снобизъм. У потребителите на култура се изявява инстинкта на стадото хиени изправени пред силния звяр-единак - те нападат групово. Те нападат най-вече личните преценки, чрез които чувстват, че въпросният субект се отличава от всички останали. В това те се чувстват оправдани и сигурни. Закономерен резултат от това обаче е, че те развиват злоба и завист към всяка проява на ярка индивидуалност. Към нещо, което те се самоосъждат, никога да не проявят!

23 юли 2007

Хайделберг


Неделя е. Невидим дъжд мокри улиците. От време на време просвистяват гуми на призрачни велосипедисти, всеки затворен в собствена килийка от валидност.
Есен е и листата на бръшляна са добили кърваво-оранжев цвят, горят върху отсрещната стена. Целият Нойенхаймерфелд сякаш се е отместил в една пуста, мрачно-контрастна, осъвременена приказка от братя Грим. И без сюжет. Всичко тук, дори и призраците, се движи по траектории, плавно и достолепно. Винаги можеш да предвидиш къде ще се намира то в следващия момент. Аз вървя край Некар и съзерцавам полюшващата се походка на патиците. Също и при мен, всяко следващо място очаква да ме приеме. Дали не съм призрак? Поемам шумно въздух в дробовете си и бавно го изпускам. Вероятно още не съм - правя игрив отскок встрани. А градът бавно и сякаш уморено се връща на предишното си място.
Тръгвам надясно по моста и наблюдавам спокойните, привидно подвижни води на реката. Някъде методично забива камбана, вероятно църквата е методистка. Един град от протестанти на фона на католическия много-образен барок.
Мадони с чужди цветове ме наблюдават, кацнали по ъглите на сградите на Хауптщрасе. Старият перуанец отново е там, свири на китарата си и подрънква ритмично по камъка с привързаното на крака си снопче от кестени и бадеми. Редицата старинни бирарии с педантично поддържан уют премигват свещъчно през прозорците си. Излизам на Корнмаркт - черен, опушен от времето камък и позлатените корони на Девата и Младенеца, в центъра на площадчето, на пиедестала, сред подстригани дръвчета. Замъкът, целият в доволно червен камък, е кацнал контрастно горе, върху все още тъмно зелените хълмове.
Очите си почиват, вливат се навътре, а споменът от скоро-изпитата бира все още се разлива блажено по тялото ми...

20 юли 2007

Одисей /ескиз/

Тишината зове и те оплита в невидима омая. Звукът на тишината - сладък, неотменим, фатален. Опитваме се опровергаем тишината чрез шумове - това е все едно да напълним морето с пясък.

Шумът е винаги шума - белегът на есента, когато листата падат и се разстилат. В самата тишина няма есен - всичко е един сезон, Персефона е поканила майка си Деметра в царството на своя съпруг.

Кое пробужда тишината? - Звукът на цитра, там под баняна. Млада индийка, гърдите й са малки, стегнати, а точката на челото й е като трето око. Окото на Циклоп. Аз, Одисей, го ослепих и се примесих сред овцете, руното им застилаше моите очи и аз подушвах урината им, слама и безвремие.

Пенелопа ме чака. Водни пръски и образът на Атина на носа, а другарите наблягат на веслата. Ще заобиколя земите на лотофагите. Който няма минало е блажен в настоящето, но пък няма и бъдеще.


19 юли 2007

Антинатуралистично


Интересно е, че мозъкът няма никаква роля при създаването на представата за "реален свят", а още по-малко за представата "Аз".

Същества надарени само с мозък, но не и дух, живеят само в околна среда (която се свежда до съвкупността на наличните дразнения и до проекциите на безусловните рефлекси), но те не живеят в свят. Тази разлика между "околна среда" (Umwelt) и "свят" (Welt) е много добре разгледана от Макс Шелер*.
Светът
съдържа и това, което ние винаги при-мисляме отвъд хоризонта на наличните вещи.

Колкото до представата "аз", показателно е, че животните не я притежават. Те не могат да разпознаят образа си в огледалото като "свой", плашат се и реагират агресивно като към съперник.

___________________________
* Макс Шелер (1874 - 1928) - немски философ и
антрополог, един от първопроходците на феноменологическото направление. Интересен факт е, че монографията на Мартин Хайдегер "Кант и проблемът за метафизиката" е посветена именно нему.

Съмва /разказ/


Крачка по крачка по коридора. Шумът от токчетата й ту се усилваше, ту заглъхваше. Тя сякаш си играеше с тишината, експериментираше. Защото това вече не беше нейната тишина, тя беше негова. Тишина плътна, тежка, инертна – и поради това досадна. Тишина с претенция, изпълнена със самонаблюдение и умора от всичко това. Затова тя просто вече не бе тук. Отиде си с мелодията на токчетата си – виртуозна, леко небрежна и поради това на фона на обстоятелствата: изтънчено вулгарна. Той остана зад болничната врата. Капка по капка – наблюдаваше движението на глюкозата по маркучето. Не чувстваше тялото си, чувстваше само главата. Тя се увеличаваше, бавно, но упорито, подпухна, обхвана леглото, стените, целият свят, съзвездие Андромеда.. Не остана никакво отвъд, с което да си комуникира. Това е проклятието, помисли - да си краен и малък, а заедно с това да си всичко. Да няма „другаде”, където да избягаш от себе си. Да няма пчела и цвете, а само мрак и маркучи, по които той да се процежда, и колкото по бавно, толкова по-добре. В това е цялата ирония на бавността. Съзнанието ти да препуска, ето днес вече е Дамаск, петуниите цъфтят, дамата в черно полага дланта си върху жарта, болката не е в ръката й, а в очите й. Всъщност това тук е другата бавност, тя е красива – тази на търпението, съзерцанието и на смъртта в живота. Да наблюдаваш как дъждът безбрежно вали над Макондо, как мрачните вади влачат дървета, крави, живовляк и вода, много вода... Хубава бавност е тази, а не като онази, ироничната.
Ироничната бавност е онази, градската - точно когато бързаш, а си в задръстване. Раззинал си уста, но животът ти подава в лъжичка малко по малко, на порции. Ще ти се да го изплюеш, обаче продължаваш неистово да проточваш врат и да искаш още и още... Знаеш, че това само удължава агонията, а искаш ли да глътнеш всичко нацяло, това означава да прескочиш живота и да минеш в смъртта, във вечния покой, в бавния дъжд над Макондо...
И да погалиш косите й, бавно, докато тя извръща лицето си от дъжда към твоето – първо виждаш нежната линия на страните й в мрачината, после очертанието на едната й ноздра, първо само като елипса, а после в цялата й прелест, тъмнината на дъжда в живота, кичурче измъкнато от кока й, по детски стърчащо, той отвори устни за да го лапне – и тогава се пробуди. Вселената върна предишните си размери, а той се оказа немощно тяло, петънце в болнична стая, в килийка, и видя огромните й бедра над себе си, разперени, плющящи, с висящи жартиери, чу стоновете й, малко театрално попресилени, но тя мамеше по-скоро себе си, а не мъжа, т.е. онзи задник, който в механична упоритост флуктуираше в пространството между бедрата й, напред - назад, еднобутално.
Вече съмна. Животът плавно продължаваше, без него. Сойката кацна на перваза и понамести криле, жена му правеше кафето, докато онзи, „задникът”, се прозяваше в леглото.
__________________________________________________________________________________________
Внимание: горното е разказ, т.е. художествен текст. Всяка прилика с действителни лица и събития е по специфичен начин случайна, единствено чрез което може да е и закономерна, т.е. естествена.

18 юли 2007

За възраженията срещу философията


Смислените възражения срещу философията могат да бъдат единствено отново философски по характер.

По отношение на философията може или да се мучи или отново да се философства (дори когато последното се върши аматьорски).

17 юли 2007

Въображението /етюд/


Въ-ображението е умението да възведеш нещо "в образ".

Но какво е образ? Образ е притежаващото форма, която да обладава свой завършен смисъл, т.е. форма показваща лик. Това от своя страна означава, че образът трябва да бъде от-лич-им и от-лич-ен.
Следователно въображението е онова, което задава лик и прави нещата отличени. Но това означава ли, че преди да дойдат до въ-ображението нещата са нямали свой собствен лик? Ако се съгласим, че те са притежавали такъв предварително, тогава ще трябва да приемем, че те са били въ-образ-ени преди това от някое друго въображение. Защото нищо не може да бъде в образ без въ-ображение.

Но за да имат нужда да бъдат въ-образявани отново нещата, това означава, че техният образ е бил загубил своята образна и от-лич-ителна сила. Това се случва именно с клишетата. От това, че техният образ е ежедневна разменна монета, той започва да се изтърква и да губи своя лик - престава да бъде образ. И тук идва ролята на въображението от втори ред: то трябва да използва онова, което някога е било образ - като материал за нов вид образ. Трудно е обаче за нормалния човешки ум да се откъсне от клишетата, които са толкова често в употреба, че са се превърнали в неговата собствена стойност. Именно това Франсис Бейкън нарича idola fori (идоли на пазара), идолите на всеобщата размяна. Те са убийците на всяко въображение.

Значи формата на стария образ трябва да стане материал за нов образ. Това обаче означава, че въображението за да може да извърши този преход трябва да излезе извън всяка образ-ност .
Но кое е отвъд всяка образност? - Онова, което е отвъд всяка образност, е мисленето, защото то борави не с образи, а с идеи.

Т.е. въображението от втори ред за да бъде осъществено се нуждае от мислене.