27 януари 2012

Три тона карамфил


В заключителната фаза на околосветското си пътешествие английският мореплавател, адмирал и пират на кралска служба Франсис Дрейк (1540 - 1596) при отплаване от индийския бряг засяда с кораба си на риф. Непосредствена е била опасността при триенето в скалите корабът да се пробие и да потъне. Поставен пред участта да завърши по такъв безславен начин славното си пътуване, Франсис Дрейк заповядва да бъдат изхвърлени зад борда три тона от подправката карамфил, дарени му от индийски махараджа, с надеждата, че при очаквания прилив олекналият кораб ще се издигне и ще се измъкне от клопката на скалите. Той обаче не се вслушва в съвета на капелана на кораба, който призовава към покаяние и изхвърляне на тоновете кърваво злато и сребро, заграбено от испанските легиони. Сметките на Дрейк се оказват точни – при настъпването на прилива корабът се надига, приплъзва се над скалите и се освобождава, в състояние да продължи пътуването си към Англия.

Спомням си, че когато като малък четях за тези приключения на английския пират и адмирал, ме бе жал именно за карамфила - мислех си, че Дрейк е трябвало да послуша своя капелан и да изхвърли зад борда златото и среброто. И това бе така, въпреки че не обичах вкуса на карамфил – едно от нещата, които мразих бяха хубавите меденки на баба ми подправени именно с карамфил. Днес като си мисля какво може да е основанието да се подкрепи карамфила за сметка на златото, то е именно следното – златото е абстрактно, то може да бъде заменено срещу всичко и следователно нищо (именно поради това някои хора цял живот си го трупат), докато подправката е ценна именно със спецификата си, с характерния си вкус. Още повече, че карамфилът е бил дар, а златото плячка.
- И дано скокът не ви се струва твърде голям - струва си да защитим спецификата на жизнения вкус, за сметка на абстрактността на успеха. Това още повече в днешния ден, в който удоволствието се е превърнало в празна абстракция, ценена от хората заради паричния еквивалент, а не заради това, което носи.

25 януари 2012

Да заварваш себе си


Появявайки се на този свят, случвайки се като светово същество, аз заварвам не само света, но и самия себе си. Парадоксът - сам отново и отново да се преживявам като даден на самия себе си, да узнавам самия себе си в различните жизнени ситуации, сякаш узнавам нещо в известен смисъл външно и непроизволно, парадоксът да се разгръщам пред самия себе си в протежение на жизнения си път и в определен смисъл пред изненадания поглед на онова Аз, което полага целите и нахвърля проектите в мен – този парадокс е неотменим от собственото ми съществуване. Вероятно тъкмо тук се крие единият от вкоренените смисли в израза екзистенция – да се заварвам навън от себе си в света си и да съм изненадан от онова, което заварвам.

Един от първичните модуси, в които човек заварва самия себе си е темпераментът. Очевидно е, че аз не го избирам, а го намирам в определен смисъл готов в себе си. - Емоционалният стил, в който имам и преживявам света сякаш е винаги вече тук, преди мен самия.

Благословени са – струва ми се – хората с положителен и открит темперамент. Тези дни се изумявам как малкият ми син Антон вече показва собствен. На всеки уловен поглед той винаги ще се засмее, винаги ще се усмихне – най-малкото за да откликне по този топъл начин на поканата за общуване, която отправя светът му.

_________
Антон скоро ще навърши пет месеца.

14 януари 2012

Един паралел: Хайдегер и неокантианците


Неокантианците* провеждат разлика между валидно[ст] и съществуващо, Хайдегер – между битие и съществуващо (т.нар. онтологическа разлика).

За неокантианците валидното съвсем не е нещо съществуващо, докато за Хайдегер – битието не е нещо съществуващо.

За неокантианците валидното прави възможно познанието на съществуващото, а за Хайдегер битието прави възможно разбирането на съществуващото.

Дотук разликата отвъд паралела битие-валидност е в това, че неокантианците говорят за познание, докато Хайдегер – за разбиране. В това отношение Хайдегер стои по-близо до философия на живота.

______
* Изключително Баденското неокантианство: Винделбанд, Рикерт, Ласк.

10 януари 2012

Феминизмът и проклятието на неравнопоставеността


Феминизмът винаги се е обявявал срещу една наглед предпоставяна от мъжете неравнопоставеност между мъжа и жената. В стремежа си обаче да утвърди едно достойно положение на жената в съвременния свят, феминизмът винаги е препотвърждавал под нови форми въпросната неравнопоставеност, макар и често с обратен знак. А именно в опитите си да подчертае изключителността на това да си жена, в сравнение с това да си мъж.
Така феминизмът винаги остава да се лута в една нерешима вътрешна контрапозиция - или да фиксира в „нови” теоретични форми изначалната неравнопоставеност между женско и мъжко, или пък да се застъпи за един безполов унисекс (за една завършена лесбийска двойка например просто не съществува друг пол).

Като малък винаги се изумявах пред една приказка, в която след съответното геройство една преоблечена като мъж царкиня печели за жена друга царска дъщеря. Равностойният „брак” обаче остава неконсумиран, защото царкинята-герой поставя всяка вечер в брачното си ложе гол нож между себе си и „съпругата” си, за да предотврати противоестественото телосмешение. Нещата идват на мястото си, едва когато застигната от проклятието на една змеица, царкинята се превръща в мъж, а жребецът под краката й – в кобила.
Коя ли лесбийка днес би притежавала подобна морална сила – да постави нож между тялото си и това на „любимата” си - очаквайки да бъдат благословени от проклятието на неравнопоставеността?!?

08 януари 2012

Наблюдения върху писането


Четенето и съответно формирането на широк езиков и интелектуален хоризонт са необходими, макар и не достатъчни предпоставки за добро писане. Да пишеш ей-така, сякаш из-от себе си е ученическо начинание.

***
Потребността от писане (страстта към ексхибиционизъм) няма пряка връзка със същинското писане. Първото е физиология, докато второто следва да бъде творчество.

***
Пишещият следва да пребивава постоянно в трояка функция – да пише, да бъде писан и да бъде инструментът на писането. Сълзливо-наивното писане унищожава първия елемент, маниерно-екстравагантното – втория, самодоволното писане – третия.

02 януари 2012

'Той живее в собствен свят'


Наскоро подочух тези думи от устата на млад човек, визиращи негов познат.

Приятно е да се чуе това клише съчетано с упрек, защото в него звучи презумпцията, че светът [трябва да] е общо пространство. Че светът всъщност е пространството на откритостта, където хората се срещат.
Така ли е обаче понастоящем? В "света" владее едно глобално сектантство – всяка публичност бележи ниша, всяка медия е пещера, всяка група в социалните мрежи е клетка. Като единственото допустимо 'общо място' е оставено да важи твърдението, че търсенето на универсалност е „политически некоректно”.

Така за съжаление ще трябва да кажем следното: противоположното на собствен свят вече не е общ свят, а чужд.