28 септември 2012

Щастието като нулева сума


Ако на първо време приемем тривиалната гледна точка, че щастието е въпрос на притежание или на обладание на блага, нека сега да видим дали съвкупността от тези блага в света представляват нулева сума (zero-sum). Нулева сума означава това, че ако някой притежава повече блага, друг неминуемо следва да притежава по-малко, или обратното – ако някой притежава по-малко, оттук непременно следва, че някой друг го е ограбил, притежавайки повече.
Нулева сума всъщност е популярно понятие от икономиката и теория на игрите, което чудесно описва така наречените компетативни или състезателни игри (competative games), при които печалбата на един означава пряко загуба на друг. Т.е. компетативна игра е такава игра, при която ако се съберат печалбите и загубите (последните бидейки отрицателни печалби) на всички участници, сборът им ще е равен на нула.

Хайде сега да видим, дали животът представлява такава компетативна игра, или дори още по-добре – да видим, дали възгледът, че животът е компетативна игра имплицира определена гледна точка.
Ако вземем например едни от най-популярните симптоми на щастието – здравето и радостта, бихме могли да преформулираме въпроса по следния начин. Дали моето собствено здраве би могло да ограби здравето на някой друг? Дали моята собствена радост от седмата симфония на Бетовен би могла да ощети радостта и на някой друг? Колкото и да ни е трудно, следва да признаем: Да, може. - Но само ако този другият е завистник.

 Ето как възгледът, че животът е съзтезателна игра всъщност имплицира гледната точка на завистника. А дали завистникът е ограбен от другите, или по-скоро сам себе си ограбва, е въпрос най-вече на минимум проницателност.

Допълнение: Едно от страничните следствия от горното е, че специалистите по кризисни ситуации или кризисен PR са - или е твърде вероятно да са - завистници. Всъщност въпросните персони подозрително много приличат на древните софисти, които по съвсем сходен начин са се явявали търговци на имидж.

24 септември 2012

Апорията на ученето


Още в ранния Платонов диалог Евтидем е повдигнат, а в последствие в Менон и развит въпросът кой се учи - знаещият или незнаещият? И двата възможни отговора изглежда водят до апория, тъй като знаещият няма смисъл да се учи, докато незнаещият няма база, въз основа на която да се учи.
Очевидно има нужда от нещо трето, което да опосредства тоталното знание (мъдростта) от една страна и пълната липса на знание от друга, - нещо трето, което съответно да оправдава и овъзможностява ученето. И ако е справедливо да схващаме мъдростта като непостижим идеал, а нейната абсолютна противоположност като никога не било положение на нещата (т.е. като не по-малко идеална крайност), то ние като учещи винаги се намираме някъде по средата между тези две крайности.

И все пак вярно е, че тъкмо онзи, който знае повече, има далеч по-голям ентусиазъм да продължи да се учи. Само за онзи, който вече е вникнал в детайлите на даден предмет, знанието започва да се явява предизвикателство. И напротив, за онзи, който няма друга освен повърхностна представа, всичко в дадена област ще изглежда скучно и индиферентно. Ето защо за да имаме същински* мотив да се учим, трябва винаги вече да сме учени.

„Ученият” обаче за съжаление съвсем скоро изпада в нов проблем. Той твърде бързо се изкушава да започне да третира знанието като запас от информация (или пък като нещо осигуряващо статус), или особено ако е в сферата на хуманитаристика – като база за суетни езикови игри, а не като мотив за ново познание.

_______
* Същинският мотив не може да е инструментален. Някои могат да имат мотив да се учат, използвайки знанието само като средство (инструмент) за професионален успех. В такъв случай между тяхната личност и знанието няма еротично отношение – знанието не е в състояние да ги преобрази. Дори онова, което знаят, не е същинско знание, а претенция за такова. Нещо, което подлежи на Сократически еленхос.

18 септември 2012

Не помня сънищата си (Из 'Книгата на Р.')


Вече не помня да сънувам. Въпреки това съм сигурен, че го правя. Сякаш една част от личността ми е изрязана и затъмнена, потънала в забвение. Паралелен свят, с който нямам връзки, дори символни или алегорични. Не че не е възможен превод, просто напълно липсва текст, чийто превод да бъде опитан.

 Знам, че там отвъд стената в мен живее някой, но той отказва да се заяви. Напразно се вслушвам в ехото. Единствено моите удари отекват в дълбините.

10 септември 2012

Възрасти (из 'Книгата на Р.")


Вече съм стар като света. А тази сутрин бях на осемнадесет.
Юджийн Марчбанкс*


Трябва да призная, че и при мен се случват аномалии с възрастта. От няколко години насам съм все на тридесет и три. Наистина не знам на какво се дължи това блажено неостаряване - на ленив апогей подобно на Одисей или на фатален удар (в главата), както при барабанчика на Гюнтер Грас. Но мога да кажа едно - чувствам се чудесно на тази възраст. Опасявам се единствено, че някоя сутрин ще се събудя направо на шестдесет.

Възрастта на Марчбанкс, струва ми се, не бих могъл да постигна - за това се изисква непосилна мъдрост или непосилно чистосърдечие.

______
* Из Кандида на Бърнард Шоу.