31 март 2011

Българинът и мазето-лукс

Българинът в голяма част от своето съществуване не е светово, т.е. публично същество, той не може да вирее дълго време на открито и на светло. Той обича заградените пространства, и поради това схваща дома като своя, строго отградена от външния свят сфера, чийто задължителен атрибут е и мазето. За българина няма дом без мазе, до такава степен, че мазето започва да олицетворява домашен уют. Ако българинът няма средства да завърши цяла къща, ще се устрои в мазето. А и много често къщата е само представител на своето за пред външните хора, докато в мазето се води същинския бит и живот. Мазето е онова пространство, което позволява на българина да съхранява и да пази, при това не просто сладка, компоти или ненужни вещи, но и идентичност. В мазето българинът е сам със себе си и с ненужните, но пък интимно свойствените му вещи. Именно несветовостта на българина го превръща в плъх, дори когато тъне в лукс. Ако българинът излезе след природата, той ще я третира като чуждо пространство, подходящо за всякакъв вид боклуци. Това е единственият му познат начин да я усвои, да я направи своя. Същевременно българинът, особено когато добие социален статус, има нужда и от представителен дом, контрапункт на мазето. Този представителен дом е центриран в сумрака около плазмения телевизор и е също толкова отграден от външното, както и мазето. В този представителен дом може да господства див и безвкусен лукс, но пък българинът ще е толкова по-удовлетворен от него, колкото той се намира в по-голям контраст спрямо градската среда вън от дома му. Българинът сякаш има нуждата да разруши и оскверни общото, публичното пространство, та да вдигне стойността на своето. Поради това е и толкова често срещана у нас картинката - на вид добре облечени и поддържащи себе си хора да люпят семки в парка. Българинът инстинктивно и с удоволствие плюе върху общите блага в пряк и в преносен смисъл. По същия начин и българинът може да строи палати и хотели, без да го е грижа запубличната среда, за общото ни пространство. Българските хотели, в това число и скъпите, представляват ограден, запечатан, капсулиран лукс, който поначало намирисва на мазе.