Големият ми син Петър няма особени проблеми с това да споделя лични вещи и пространство с малкото си братче. С готовност обявява, че е готов да споделя и бъдещи пътешествия и приключения. Единственото, спрямо което не желаеше да допусне посегателство и от което съответно доскоро му бе твърде трудно да отстъпи беше
привилегията на плача. Привилегията да плаче явно и на висок глас да настоява върху своята безпомощност и нуждата да бъде обгрижван.
Ето защо един от най-сериозните белези за съзряване ми се струва тъкмо това – човек да започне да плаче единствено пред самия себе си и твърдо да отстоява тази си самота.
_______
Петър наскоро прехвърли 3 години и половина, а Антон скоро ще навърши три месеца.
