Езикът, който говори самия себе си

 

Лингвистичната теория на 20-ти век тръгваща от Сосюр схваща езика като всеобщ медиум или всеобща система, в която всичко е потопено, включително и визираните референции на думите или на речевите актове. В една такава система традиционните въпроси "Кой говори?" и "Кому бива говорено?" стават ирелевантни. Класическите фигури на говорителя и слушателя, на адресанта и адресата на дадена комуникация остават размити и нежелани именно в техния полюсен, метафизически статус - те започват да изглеждат като трансцендентни и поради това авторитарни персонажи.

Така се получава парадоксът, че съгласно лингвистическия обрат на 20-ти век, езикът сам говори себе си, без заедно с това да иска да съобщи или да каже някому нещо. Просто това е само начинът, по който той, езикът, говорейки, се (само)артикулира като система. По същия начин у късния Витгенщайн играта играе сама себе си - тя е просто форма на живот, в която остава ирелевантно кой живее.

Чувство за изключителност

 

На английски има един психологически израз, който гласи - sense of entitlement и който би могъл да се преведе на български като "чувство за право", "чувство за правота" или "чувство за заслужилост", но може би най-удачният превод е: чувство за собствена изключителност. Хората, които са  подвластни на подобно чувство, смятат, че "целият свят им е длъжен" и че същевременно светът никога не е в състояние да покрие онова, което се изисква от него.

Този тип хора се люшкат между две крайности, които често се явяват в смесени или в абсурдно синкретични форми: от една странна - склонността да се правят на жертви и от друга - прояви на арогантност и спонтанна агресия към другите. 

По принцип човек твърде често си дава сметка за изключителността на перспективата, от която има света си. Но тази изключителност на перспективата съвсем не говори за изключителност на собствената му персона - а по-скоро би трябвало да е обратното - тя да води до скромност, защото същата изключителност имплицира частичност, непълнота, ограниченост, дори девиация.

В този смисъл нормален е онзи, който осъзнава потенциалната девиация на собствената си перспектива.

Страст и дистанция

 

Колкото по̀ се таи, по̀ бушува стаеният огън. 

Овидий, Метаморфози
из Историята за Пирам и Тисба

 

И наистина, публичността темперира страстта. И това съвсем не е само поради срама или страха от наказание. - Колкото повече сме в състояние да показваме една страст публично, толкова по-склонни ставаме да я погледнем отстрани и от дистанция - да се вживеем в ролята на актьор.

Ситуираност и перспектива

 

То, моето тяло, си спомняше леглото във всяка от тези спални, мястото на вратата, изложението на прозорците, наличието на коридор, като извикваше и мислите, които са се въртели из главата ми, когато съм заспивал там, мисли, изплували отново при събуждането ми. 

 Марсел Пруст, По следите на изгубеното време

 

Това наблюдение на Марсел Пруст е свързано с онова, което Хайдегер нарича Befindlichkeit - т.е. ситуираността - неизчерпаемата специфика на перспективата, от която ние винаги имаме света си.

Оцеляване и излишество; цивилизация и култура

 

Човекът е животно, на което само излишното му е потребно.

Хосе Ортега и Гасет

И наистина, човекът никога на се задоволява с оцеляването. Онова, което е отвъд оцеляването, е светът на цивилизацията и културата. А тези, последните, са винаги лукс, излишество. 

И все пак има разлика между тях. Цивилизацията е онова, което заварваме, културата е онова, което сами правим. Ето защо на цивилизацията може да се гледа като на смъртта на културата. Цивилизацията е културата превърната в навик, в чиста даденост, в бреме.

Ретрибутивизмът никога не е морално оправдан

 

Ретрибутивизъм е идеята във философията и в наказателното право, че целта на правото (и в този смисъл - телосът на справедливостта) е да разпределя (retribute) или да въздава награди и най-вече наказания.

1. Идеята за смисъла на наказанието всъщност лежи в намерението да се въведат актуални консеквенции за нечия постъпка, която понастоящем вече лежи в миналото. В този смисъл ретрибутивизмът е свързан с идеята за възмездието и отмъщението. Поради това той е късогледо вкопчен в миналото и неглижира бъдещето. Ретрибутивизмът не гарантира превенция. А с оглед на бъдещето и съвместния живот, опрощението би била една далеч по-добра опция от наказанието.

 2. Ретрибутивизмът поради горното е обвързан с консеквенционализма (идеята, че последствията на една постъпка са пряко свързани с нейната морална или неморална стойност). Консеквенционализмът, както знаем още с Кант, е погрешен. Моралната стойност на една постъпка не зависи от нейните последствия, а от нейната мотивация - да искаме правилното от правилни съображения.

3. Ретрибутивизмът иззема една квази-божествена гледна точка, която ни издига до ролята на абсолютни съдници, притежаващи едно квази-божествено знание по отношение на това, кой какво заслужава. А това, че ние не сме божества е факт.

Ето защо ретрибутивизмът никога не е морално оправдан. Напротив той е един от основните корени на жестокостта (ожесточението на сърцето).

 

P.S. Отмъщението и възмездието се различават най-вече с оглед на статуса на техния субект. Отмъщава човек, възмездява божество.

 

Жест и уверение

 

Човек често търси признание и уверение в собствената му уникалност. А те често биват давани жестово. Ето защо рядко усещаме излишеството на физическия контакт.

А още по-рядко, въпреки споделеността и близостта, можем да усетим досега като бреме. Но тези моменти са специални.

 

Картината: Кореджо, Noli me tangere (Не ме докосвай!) (1585)

Сингуларност и плуралност в политически контекст

 

Всеки един авторитарен режим на управление е склонен да свежда гражданите (или видяно в неговата перспектива - "поданиците") на една държава до фалшивата сингуларност на нацията или на народа. 

А всеки, който е склонен да повярва в подобна фалшива сингуларност, трябва да си постави въпроса: Дали държавата съществува заради хората или хората заради държавата?

 

А хората (мн.ч, plural) поначало са винаги множество, плуралност. 

Една подобна плуралност не може никога да бъде замаскирана чрез една въобразена монолитност.

Против войната

 

'Никоя държава не бива да се намесва насилствено в устройството и управлението на друга държава.'

'Никоя самостоятелна държава (все едно дали е голяма или малка) не бива да бъде придобита от друга държава чрез наследяване, размяна, покупка или дарение.'

 Кант,  Към вечния мир. Философски проект

 

Макар че като се взрем в историята, войната може да изглежда съдбата на човешкия род, вече живеем във времена, в които човечеството сякаш е готово да се отърси от тази съдба като от бреме. Беда е, че продължават да се появяват диктатори и сатрапи, които с ресантимент и злоба остават вкопчени в имперските амбиции на миналото.

 

Инвазията не е специална операция, агресията не е миротворчество, войната не е изход!

 

Относно учителите

 

Днес малкият ми син Антон, който е 4 клас, имаше да пише кратко съчинение върху клишираната тема: "Учителко, любима". Той обаче написа следната философска рефлексия:

 

Аз уважавам всички учители, защото те ни учат на нови неща. Аз нямам учител, който ми е любим или такъв, който не харесвам. За мен всеки човек или животно е учител. Така мисля, защото от всеки можеш да се учиш, било то животно, бебе или възрастен.

 

Общото и общуването

 

Общото между хората е винаги резултат от общуването. Общуването обаче винаги има различни почини: да си осигурим насъщните за оцеляването ни блага, да бъдем признати от другите в своята отделност, да забравим бремето на труда, да удовлетворим нуждата от единение. Поради това общото между хората има толкова много конфликтни помежду си форми.

Общото като резултат от общуването не може никога да бъде унифицирано.

Чистота, слабост и сила

 

Пиер беше от ония хора, които са силни само когато се чувстват съвсем чисти.

Толстой, Война и мир 

 

За да се чувстваш обаче чист или мръсен - за това се изисква голяма доза саморефлексия. А при повечето хора мотивацията се случва зад гърба им, те не се усещат като нейни автори - и съответно те не осъзнават, че могат да имат принос за собственото им хигиенно състояние. Това наистина ги прави силни в тяхната непосредственост. Съответно онези, които осъзнават нечистотата на собствената си мотивация, страдат от скрупули. На чистотата се гледа от тях като на непостижим идеал, а това неминуемо води до "слабост", проявена като колебание, нерешителност.

Моралистите са отдали доста време на това да превърнат въпросната слабост в сила, но акцентът трябва да пада най-вече върху това, че саморофлексията носи по-широк хоризонт. Утехата тук е, че по-широкият хоризонт имплицира и по-богат човешки опит. В този смисъл, парадоксално погледнато, безскрупулните страдат от житейски недоимък.

Смосъзнанието като недостатък и преимущество

 

Въпреки фонетичното съзвучие на английските термини, между природата (nature) и отглеждането (nurture) няма предустановена хармония. Природата се предполага, че ни детерминира генетично и физиологически отвътре, а социалния свят, в който сме потопени - отвън.

Двата детерминанта нямат хомогенен източник - единият е естествен, другият - културен. И все пак се предполага, че въпреки липсата на предварителна координация между тях, те не оставят място за някаква самостойна инстанция, каквато е Аза на естественото съзнание. Но все така, ние винаги водим живота си от първо лице и в този смисъл сме принудени да се справяме с парадоксалната поява на самосъзнание за нашата отделност. 

Чисто практически, животът би бил далеч по-лесен ако сме надарени само със съзнание, без самосъзнание. В този прагматически погледнато недостатък се състои нашето достойнство като човешки същества. А достойнството ние няма как да не го изживяваме като преимущество.