В понятието на Хана Арент за множественост (plurality) се съдържа идеята, че потенциалността на това човек да бъде себе си се корени в имплицитното присъствие на безчислените актуални и възможни други хора.
Да, присъствието на другите често снема възможността да се оразлича, свеждайки стратегиите на бъденето различен до имитации на някакви други на другите, но самата потенция да бъда себе си (при все нейната идеална нормативност) придобива своята определеност само в хоризонта на другостта.
Може ли историята за Вавилонската кула да се чете като ключ към жанра на личните биографии?
Ето една посока:
Поради суетност, гордост и свръхамбицията да управлява живота си, човек губи естествения дискурс, който прави нещата смислени. И вместо да разговаря искрено със себе си - той си подава команди на различни неразбираеми езици. Жестикулацията в общението със себе си излиза на преден план.
Само-съзнанието дава самостта като универсална, себе-съзнанието дава себесността като уникална.
Първото е условие за възможността на второто.
Но заедно с това първото не поражда второто, формата на самосъзнанието не може да даде богатството на себесъзнанието in concreto.
Емпиричното изтляване (или дори отместване) на пишещия или на говорещия не означава респективното изтляване (или само отместване) на трансцеденталния субект.
Дори в невъзможността си да открием кой е написал нещо (запазено като писмена), необходимостта на въпросите: Кой го е написал? и С какъв жест го е написал? остава.
Емпиричната аперцепция (и в този смисъл също търсенето на кой?) винаги предполага за собствената си възможност трансценденталната.
Наличието или отсъствието на подпис е ирелевантно по отношение на трансценденталния въпрос. Подписът е най-вече симптом за крехкостта (също и легитимиращата крехкост) на емпиричния субект.
Трацсценденталната аперцепция не може да даде отговор на въпроса Кой е написал нещо?, защото тя не е инстанция на някое от индивидуалните самосъзнания, но тя е условие за поставянето му (на въпроса).
Свобода, Равенство, Братство или Смърт;
а последното е най-лесно за постигане, о, Гилотина!
Дикенс, Повест за два града
Наистина, последното е тъй лесно за постигане, че дизюнкцията се обезсмисля.
Леснината на смъртта е проклятие за политиката.