He was alone. He was unheeded, happy, and near to the wild heart of life.
Той бе сам. Без надзор, щастлив, досами дивото сърце на живота.
Джеймс Джойс, Портрет на художника като млад
Така може да се чувства само един юноша. Контрастите на юношеството са наивни, но пък са искрени, безогледни.
Когато остареем интелектуално, онова, което ни дразни в юношеството, е въпросната наивност; а онова, което ни блазни, е въпросната искреност.
Понякога негодувам от това, колко е лесно човек да се отпусне по течението и да забрави, че най-хубавите неща от живота - музиката, добрата книга - са на една ръка разстояние и е нужно само да се присегнем и ... да им се отдадем.
Това би ни спасило от ресантимента и озлоблението, най-отровните неща в този живот, които в никакъв случай не бива да се превръщат в основа на социално действие.
Нужно е да запазим социалното действие за позитивно настроените и за оптимистите, особено когато те биха могли да бъдат самоиронични (висша добродетел!). Това би им попречило непосредствено да заемат мястото и функцията на онези, срещу които те се надигат.
И за да добавя един класически акцент бих казал: Това да се самоизхвърляш е не само хюбрис спрямо боговете, то е и грях към самия себе си.
Терапевтичната сила на художествената литература се състои в едно непрекъснато упражняване на способността за въображение, при което аз мога да видя себе си като друг, мога да видя и другите около себе си като други, като различни. И мога да видя дадеността на самия свят като различна.
Това ме освобождава от бремето на заварените и наложените ми отвън идентификации (т.нар. интерпелации).