За стеснителния човек

Стеснителният човек умее да говори най-вече със самия себе си. Той осъзнава невъзможността с другите на този тип искреност, която е възможна със себе си. Оказал се в амбивалентността да търси и да не може да постигне искреност, той става неуверен относно границата между вътрешния и външния свят, поради което и никога не е в състояние да уцели верния тон в компания с други хора. Той се люшка между две крайности - рязка дистанция или спонтанен опит за близост. Стеснителният човек си дава сметка за тези две крайности и винаги му се струва, че първото изглежда в очите на другите като студенина, а второто - като опит за фамилиарничене. Така той винаги се намира в едно двояко притеснение - Дали не се държа твърде дистанцирано? - и - Дали пък не се натрапвам? и никога не е в състояние да напусне тази дилема.

Поради непохватността в общуването си, стеснителният човек сам започва да следи поведението си и прави опит да се наблюдава отвън, за да си даде сметка как изглежда в очите на другите. Тази му рефлексия естествено само усложнява нещата, в нея той е обречен никога да не намери естествения тон и в държанието си винаги да бъде принуден. От друга страна, обладан от усилието на общуването (а чрез това понякога и от ентусиазма на разбирателството), той често може да забрави за всичко останало и да се превърне в лесен обект на манипулация, без сам да е лековерен.

Обезсърчен от неуспехите си, стеснителният човек търси бягство отново в утехата, че единственият лек и безопасен разговор е този със самия себе си.

Допълнение 1: Стеснителният човек се сближава трудно, но сближи ли се веднъж, има опасност да се вкопчи детински в тази си близост.

Допълнение 2: Срамежливост е стеснителност, която е интензифицирана от съзнание за половата разлика (или за друго различие).

Допълнение 3: Най-вече на философията, струва ми се, човек може дължи способността да гледа на себе си без сантимент.