15 декември 2012

Денят като дете (из "Книгата на Р.")


Имам спомен как се пробуждах от следобеден сън. Денят, учудващо ведър и ясен, седеше край леглото ми, в очакване да се разсъня. Не бързаше заникъде, а с лека полуусмивка търпеливо ме наблюдаваше, чакайки погледът ми де се избистри съвсем.

Какво ли не бих дал денят отново да приседне така до мен, без да бърза.

10 декември 2012

Инструмент на истината


Буквализмът в изкуството е преднамерена лъжа, алегорията също. - Истината не може да бъде изказана нито пряко, нито преносно.
Мамейки чрез изричане и изобразяване, изкуството се опитва да постигне онази автентичност, която не подлежи на изричане или изобразяване.

Оповестената и експлицитно заявена измама в изкуството е инструмент на истината.

07 декември 2012

Себеуважение срещу себелюбие


Себелюбието има две разновидности – благоволение към самия себе си и задоволство от самия себе си (арогантност). Най-успешният им противник е себеуважението.

Това е така, защото уважението, което изпитвам към собствената ми личност, ограничава самоснизхождението и унищожава арогантността.* Нещо, което е видно от факта, че достойните хора са във висша степен критични към самите себе си.

Критичността към самия себе си може да приеме и една виртуозна естетическа форма, която е по силите на малко хора. Това е самоиронията.
Така, парадоксално, самоиронията се явява форма (не толкова етическа, колкото естетическа) на себеуважението.
______
* Вариации върху тема от Кант, Критика на практическия разум (За мотивите на чистия практически разум).

05 декември 2012

За даването


В състояние да дава е само онзи, който има. Всъщност именно актът на даването е влизане във владение на самото имане.

Малкият ми син Антон обожава да дава. Сутрин посреща подавайки нещо, било то чорапче, играчка или някаква дребна вещ. Или пък навън, на разходка винаги ще подаде камъче или листо. В неговия свят нещата наоколо съществуват именно за да бъдат давани; те са първични почини за общуване.

И наистина - един подарък никога няма единствено и само вещно измерение. Подаръкът е всъщност общение - единството на даване и приемане.
Във връзка с това се сещам, че на друго място бях писал, че вещите първоначално са елементи не от един абстрактно обективен, а от един интерсубективен, междуличностен свят.
 ________

Антон скоро ще навърши година и четири месеца.

19 ноември 2012

За тегобите на писането и лекотата на фразата


С времето писането започва все повече да ми тежи. Също така е вярно, че с времето започвам да пиша все по-добре и в този смисъл съм далеч по-удовлетворен от завършека.
Защо е обаче тази тежест? - още преди да съм приключил някоя фраза - се връщам, препрочитайки я, коригирайки я. А в случай, че се получи наистина добре, тя започва да тежи на останалите.

Докато текстът трябва да бъде равномерно лек и равномерно тежък;  и моментите, в които балансът пропада, трябва да бъдат строго преднамерени и промислени.

Текст не е възможно да се осъществи добре без корекции. Флобер, един от брилянтните стилисти в историята на литературата, е бил известен с това, че коригирането му е струвало далеч повече време от самото писане. А наистина коригирането, когато гледаш от позицията на автор, е далеч по-мъчителен процес от същинското писане.

Блаженство е, когато писането става на един дъх, а корекцията се изчерпва само с лека промяна в словореда или отпадане на израз, с което фразата просто просветва. И олеква, започвайки да се издига като перце, закотвена обаче право в смисъла.

16 ноември 2012

Братство срещу приятелство


Един истински добродетелен човек би се притекъл на помощ на най-далечния странник със същата бързина, с която би се притекъл и на най-добър приятел. [Всъщност] ако хората бяха съвършено добродетелни, не биха имали приятели.

Монтескьо


Монтескьо по много фин начин е уловил контраста между универсалните морални изисквания и конкретната солидарност. Зачитането на личността (в собствено лице или в лицето на кой да е друг), бидейки универсално, е отвъд всяко чувство и отвъд всеки сантимент.

 Християнският принцип 'Обичай ближния като самия себе си' е всъщност изискване да издигнем любовта до ранга на универсално уважение и зачитане.  -  В свят, в който всички са братя, не би имало приятелство.

***
Забележително е обаче, как в свят като днешния в криза е не само универсалното братство, но и приятелството.

09 ноември 2012

Кант за свободата (обяснено като за деца)


 /с малко помощ от страна на Бентам и Шопенхауер/

За утилитаристите, по-конкретно Бентам, удоволствието и неудоволствието (насладата и болката) са единствените суверенни господари на желанието и респективно на човешката воля. Всеки човек се стреми към удоволствие и всеки отбягва болката.

Нещата обаче не стоят така просто. Шопенхауер със сигурност е по-проникновен като казва, че в удоволствието винаги има елемент на неудовлетвореност или на страдание. Това е особено видно в случаите, в които - колкото повече и по-интензивни са удоволствията, толкова по-болезнена става неудовлетвореността и нуждата от нови такива. Т.е. вътрешно, иманентно във всяко удоволствие се съдържа и жилото на неудоволствието.

От казаното следва, че за Шопенхауер свободата може да има единствено и само негативно измерение – посредством отричане на самата воля и на желанието.

***
Нека сега минем към Кант.
На първо място Кант определено би се съгласил с утилитаристите, че човек се стреми към удоволствията и съответно отбягва неудоволствията. На второ място Кант също така би се съгласил и с Шопенхаур, че в желанията си човек не може да бъде свободен или автономен. Би се съгласил, именно защото в желанието си човек е подчинен на обекта, към който се стреми, т.е. подчинен е на нещо външно или чуждо на самия себе си. Казано по Кантиански - в желанието си човек е хетерономен (от heteros на гръцки - 'друг', 'различен' и nomos - 'закон') и поради това съвсем не и автономен.

Кант обаче поставя въпроса: възможно ли е и нещо друго да определя волята ни, освен обектите на желанието? И Кант открива това друго в нашето най-свое – в разума.
И наистина разумът е способен съгласно принципите на благо-разумието да отлага или дори да отменя удовлетворяването на нашите желания. Дали обаче това означава, че разумът е способен из-от себе си на свои принципи за определяне на волята? - Според Кант чрез благоразумието все още не – чрез благоразумието разумът регулира хипотетически, т.е. от типа: "ако искам да постигна това или съответно не искам онова, то следва да постъпя така". Но самият разум нито избира какво да искаме, нито - дали да го искаме.

В състояние ли е разумът да определя и категорически? Отговорът на Кант е – да, но не с оглед на обектите на желание, т.е. не с оглед на пожеланото, а с оглед на формата на искането, така че тя да е в състояние да се универсализира. Това означава, че според Кант разумът не е в състояние да определи съдържателно какво да желаем и какви цели да преследваме, а само как да го правим. А именно (съгласно известната формулировка на категорическия императив): да постъпваме така, че да разглеждаме себе си и околните никога само като средства, а винаги също и като цели сами по себе си.

Постъпвайки така, аз зачитам личността в себе си. Постъпвайки така, аз постъпвам и свободно (единствената възможна свобода), защото постъпвам съгласно закона/императива, който самият ми разум дава на самия себе си (автономия).

Рефлексия: С оглед на резултата за жалост се получи един не съвсем детски текст.

07 ноември 2012

Карл Смели



Попаднах на тази чудесна картина на швейцарския художник Йожен Бюрнан, изобразяваща бягството/отстъплението на бургундския херцог Карл (Шарл) Смели след битката при Грандсон. Картината за мен е обаятелна, защото съчетава по много синкретичен начин приказност и реализъм. И добавя дълбок психологически контраст, защото ако конниците от свитата панически бягат, самият Карл, на една конска дължина пред останалите, гордо отстъпва, решен, че тази битка няма да е последната. И наистина, Карл загива само година по-късно в битката при Нанси (1477).

05 ноември 2012

Завъртулка (из 'Книгата на Р.')


Тя търсеше завъртулка – завъртулка, която да изпълни очите й и да освободи ръцете й. Дори и малка - подобно неразперилата се спирала на папрата - тази завъртулка би имала голяма освобождаваща сила. Защото тя, струваше й се, би помогнала да се отърсим от онзи стил на мислене, който търси да подчини всяко наше действие на определена заслужаваща преследване цел. И от онзи стил на мислене, който се стреми да постави на мястото на всяка заслужаваща преследване цел образцовия фетиш на "успеха".

01 ноември 2012

Трима мъже и една стихия




На снимката се виждат мъжете, а стихията е зад фотоапарата. Нашата стихия обладава нежна природа. Ако единия от мъжете го налегне меланхолията, втория – сръдливостта, третия – зъбосърбежът, единствено нежността е в състояние да ги спаси.

28 октомври 2012

Павлова предикация


Под Павлова предикация (Pauline predication) - на името на апостол Павел - се разбира такава предикация, при която, ако даден общ термин се предицира за друг общ термин, под това се има предвид, че елементите от класа на субекта са и елементи от класа на предиката. Така например под твърдението на апостол Павел, че „любовта е дълготърпелива”, следва да се разбира собствено че „любящите са дълготърпеливи”.

Или ако вземем друг пример - под емблематичното твърдение на Бейкън, че "знанието е мощ" (Scientia potentia est), следва да се разбира твърдението, че знаещите обладават мощ.

Това разбиране на Павловата предикация, естествено, ограбва изразите, в които участват общи и абстрактни по съдържание термини, от голяма доза от техния чар и енигматичност. Като че ли общите термини и съответно идеите, които стоят зад тях, не могат да си комуникират пряко, а винаги трябва да се отнасят до индивидите или партикулариите за да го правят. Това изглежда да снема самостоятелността на един свят от идеи, които да са в корелация помежду си преди и независимо от отделните неща. Теза, която от своя страна трябва да е в корена на Платоновото учение за идеите.

И въпреки това, парадоксално, именно така разбраната Павлова предикация се използва за да се реши проблем в Платоновото творчество. Платон на няколко места в диалозите използва т.нар. "самопредикация" в смисъл на: 'Красотата (самото красиво) е красиво'. 'Големината (самото голямо) е голямо'. Платон изглежда счита, че идеята сама екземплифицира по оптимален начин качеството на обектите, причастни на нея, т.е. идеята екземплифицира самата себе си. Това естествено поражда проблема на „Третия човек”, или проблема за нуждата да се приеме нова идея като трета инстанция, която съответно да обединява чрез причастност към себе си идеята от първи ред и "каквината", която й е отредена като предикат. Разбиран като Павлова предикация, изразът 'Красотата е красива' би означавал 'Красивите неща са красиви'. Това би премахнало проблема, но и би свело Платоновата мисъл до тривиална тавтология.

23 октомври 2012

Понятие и термин


Терминът е условният знак за едно понятие.

Всяко понятие пази в себе си латентно спомена за своята предпонятност, т.е. спомена за една проблематичност. Обличането на понятието в техницизиран термин цели да скъса тази връзка, казано иначе научността цели да скъса генетичната връзка на понятието с проблема. Задача на философа е да я съхрани.

И все пак връзката термин - понятие е смислосъхраняваща - ако идентифицирането на едно понятие може да се зададе от контекста, то предаването на понятие посредством различни термини може да е единствено заблуждаващо и да възпрепятства това идентифициране.

 По такъв начин терминът обслужва идентичността на понятието, технически терминът се въвежда, за да съхранява идентичност на едно понятие. Самата идентичност на понятията обаче е историческа. Отпадането на термина от понятието води до упадък на самия термин, т.е. до неговото архаизиране. Това означава, че термините могат да са архаични, но не понятията, защото понятията са винаги живи в дадена историческа среда.

Понятията са независими от термините, доколкото схванатото чрез тях позволява да бъде изразено чрез множество от различни изрази, и изковаването на термина следва да гарантира тази независимост, а съвсем не да ни лиши от нея. Обаче изковаването на термина същевременно унищожава връзката на понятието със собствената му предпонятийност, опитва се да ликвидира собствената му историчност. Въвеждането на термин води до забвение това, че рожденото място на едно понятие е винаги в един проблем.

Изконна истина е, че образованието е възможно въз основа на понятия, и никога въз основа на термини.

10 октомври 2012

Съзерцание и четене


Човек има склонност да суспендира съзнанието за собственото си съществуване. Днешният ден му е в услуга.

Най-краткият път е да се отстрани съзерцанието. Съзерцанието е необходимо придружено от самосъзнание.

Четенето също е тип съзерцание - съзерцание на смисъл или съзерцание на играта на собственото ни въображение, подбудено от думите.

Виждам ясно защо четенето е в криза. Четенето ни прави живи за самите нас. - Удобно е да си мъртъв и успешен.

Минималистично указание към четящите горното: 
Четенето в нета не е четене.
 

03 октомври 2012

Парадоксът на изкуството


Изкуството, разбира се, номинално погледнато, е нещо изкуствено, и съвсем не нещо естествено.

При все това изкуството по един съвсем изкусен начин е в състояние така да заиграе с естественото, че да направи разликата между изкуствено и естествено да изглежда напълно изкуствена.

__________
Горе, естествено, става дума за изящните изкуства (beaux arts) – виж тук.

28 септември 2012

Щастието като нулева сума


Ако на първо време приемем тривиалната гледна точка, че щастието е въпрос на притежание или на обладание на блага, нека сега да видим дали съвкупността от тези блага в света представляват нулева сума (zero-sum). Нулева сума означава това, че ако някой притежава повече блага, друг неминуемо следва да притежава по-малко, или обратното – ако някой притежава по-малко, оттук непременно следва, че някой друг го е ограбил, притежавайки повече.
Нулева сума всъщност е популярно понятие от икономиката и теория на игрите, което чудесно описва така наречените компетативни или състезателни игри (competative games), при които печалбата на един означава пряко загуба на друг. Т.е. компетативна игра е такава игра, при която ако се съберат печалбите и загубите (последните бидейки отрицателни печалби) на всички участници, сборът им ще е равен на нула.

Хайде сега да видим, дали животът представлява такава компетативна игра, или дори още по-добре – да видим, дали възгледът, че животът е компетативна игра имплицира определена гледна точка.
Ако вземем например едни от най-популярните симптоми на щастието – здравето и радостта, бихме могли да преформулираме въпроса по следния начин. Дали моето собствено здраве би могло да ограби здравето на някой друг? Дали моята собствена радост от седмата симфония на Бетовен би могла да ощети радостта и на някой друг? Колкото и да ни е трудно, следва да признаем: Да, може. - Но само ако този другият е завистник.

 Ето как възгледът, че животът е съзтезателна игра всъщност имплицира гледната точка на завистника. А дали завистникът е ограбен от другите, или по-скоро сам себе си ограбва, е въпрос най-вече на минимум проницателност.

Допълнение: Едно от страничните следствия от горното е, че специалистите по кризисни ситуации или кризисен PR са - или е твърде вероятно да са - завистници. Всъщност въпросните персони подозрително много приличат на древните софисти, които по съвсем сходен начин са се явявали търговци на имидж.

24 септември 2012

Апорията на ученето


Още в ранния Платонов диалог Евтидем е повдигнат, а в последствие в Менон и развит въпросът кой се учи - знаещият или незнаещият? И двата възможни отговора изглежда водят до апория, тъй като знаещият няма смисъл да се учи, докато незнаещият няма база, въз основа на която да се учи.
Очевидно има нужда от нещо трето, което да опосредства тоталното знание (мъдростта) от една страна и пълната липса на знание от друга, - нещо трето, което съответно да оправдава и овъзможностява ученето. И ако е справедливо да схващаме мъдростта като непостижим идеал, а нейната абсолютна противоположност като никога не било положение на нещата (т.е. като не по-малко идеална крайност), то ние като учещи винаги се намираме някъде по средата между тези две крайности.

И все пак вярно е, че тъкмо онзи, който знае повече, има далеч по-голям ентусиазъм да продължи да се учи. Само за онзи, който вече е вникнал в детайлите на даден предмет, знанието започва да се явява предизвикателство. И напротив, за онзи, който няма друга освен повърхностна представа, всичко в дадена област ще изглежда скучно и индиферентно. Ето защо за да имаме същински* мотив да се учим, трябва винаги вече да сме учени.

„Ученият” обаче за съжаление съвсем скоро изпада в нов проблем. Той твърде бързо се изкушава да започне да третира знанието като запас от информация (или пък като нещо осигуряващо статус), или особено ако е в сферата на хуманитаристика – като база за суетни езикови игри, а не като мотив за ново познание.

_______
* Същинският мотив не може да е инструментален. Някои могат да имат мотив да се учат, използвайки знанието само като средство (инструмент) за професионален успех. В такъв случай между тяхната личност и знанието няма еротично отношение – знанието не е в състояние да ги преобрази. Дори онова, което знаят, не е същинско знание, а претенция за такова. Нещо, което подлежи на Сократически еленхос.

18 септември 2012

Не помня сънищата си (Из 'Книгата на Р.')


Вече не помня да сънувам. Въпреки това съм сигурен, че го правя. Сякаш една част от личността ми е изрязана и затъмнена, потънала в забвение. Паралелен свят, с който нямам връзки, дори символни или алегорични. Не че не е възможен превод, просто напълно липсва текст, чийто превод да бъде опитан.

 Знам, че там отвъд стената в мен живее някой, но той отказва да се заяви. Напразно се вслушвам в ехото. Единствено моите удари отекват в дълбините.

10 септември 2012

Възрасти (из 'Книгата на Р.")


Вече съм стар като света. А тази сутрин бях на осемнадесет.
Юджийн Марчбанкс*


Трябва да призная, че и при мен се случват аномалии с възрастта. От няколко години насам съм все на тридесет и три. Наистина не знам на какво се дължи това блажено неостаряване - на ленив апогей подобно на Одисей или на фатален удар (в главата), както при барабанчика на Гюнтер Грас. Но мога да кажа едно - чувствам се чудесно на тази възраст. Опасявам се единствено, че някоя сутрин ще се събудя направо на шестдесет.

Възрастта на Марчбанкс, струва ми се, не бих могъл да постигна - за това се изисква непосилна мъдрост или непосилно чистосърдечие.

______
* Из Кандида на Бърнард Шоу.

28 август 2012

'Щастие' в дименсиите на времето


Думата щастие може да бъде изричана смислено единствено и само ретроспективно. „Струва ми се, бях щастлив тогава”, със съответна нотка носталгия по отношение на онова вече неактуално минало.

Когато думата щастие бива изричана проспективно, тя се изрича винаги с екстраполация на модели на миналото (които могат да са и фантазни) върху едно желано бъдеще.

Думата щастие няма никакво приложение към настоящето, защото ние никога не сме дотолкова осъзнати, че сме благодарни за евентуално актуално щастие. Онова, което може да ни обземе тук и сега, за жалост е само еуфория.

А еуфорията от своя страна също може да се превърне в ретроспективен модел, който да направи още по-празно говоренето за щастие в проспективен план.
Думата "проспект" идва от латинското prospectus, което условно може да бъде преведено като 'поглед напред', 'взиране в далечината'. А както всеки знае от собствен опит, проспектите, особено рекламните, се оказват винаги по-хубави от онова, което ни чака.

Ето защо никога, ама никога, не се подавайте на изкушението да рекламирате пред себе си собственото си бъдеще.

25 август 2012

Къща без огледала (Из 'Книгата на Р')



Живея в къща без огледала. Избягвам близост с полирани повърхности. Не се навеждам над кладенци и вирове.

Държа да се оглеждам единствено в твоите очи.


20 август 2012

Нагоре или надолу?



Пътят нагоре и пътят надолу е един и същ. 
Хераклит

Тази мисъл на Хераклит е учудващо близо до естественото съзнание и учудващо далеч от ума. Така например често може да ни се случи да кажем: "Върнах се по същия път" - без обаче с това да изпадаме в противоречие, защото имаме предвид, че макар и посоките да са били различни, тъкмо пътят е бил един и същ.

И все пак умът е склонен да привилегирова посоките - за него съвсем не е едно и също дали отиваме или се връщаме, дали се изкачваме или слизаме. Умът определено предпочита изкачването, обича го най-малкото като метафора.

Така се изисква голяма сила за да кажем с Хераклит: Пътят нагоре и пътят надолу е един и същ, казвайки това не с навика на ежедневието, а с патоса на ума. Защото да открием една ежедневна истина с патоса на (раз)ума означава да я преобърнем с главата надолу. А това определено не е най-удобното положение, дори за истините.

15 август 2012

Миналото (Из 'Книгата на Р.')


Миналото е едно от най-тежките неща, дори като се замисля, няма по-тежко. Нищо не тежи повече от необратимия факт, че нещо лошо вече се е случило (с мое или дори без мое съдействие). Фиксираш ли се в миналото, бъдещето изглежда празна абстракция.

Единствените лекове срещу миналото, които аз познавам, са изкуството и прошката. Хубава книга или симфония са в състояние да ме измъкнат от миналото, това са търпеливи отрязъци, през които времето спира. Но проблемът е, че докато съм жив, времето спира само временно, винаги се случва така, че нещо дребно ме връща отново в живота. Значи онова, което остава, е прошката. Простя ли на себе си и на другите, товар пада от плещите ми и вече мога да гледам към миналото полу-извърнат. Дори да си позволя полу-усмивка.

А може би все пак прошката не е пълна?!?

12 август 2012

За 'субективността' на истината


Субективна ли е истината? В смисъл, въпрос ли тя е на гледна точка? А може би поне тя е средно аритметично от всички възможни гледни точки? - Естествено, че не.

В познавателен план истината е онзи нормативен хоризонт, който е в състояние да превърне дадено мнение в адекватно.

В екзистенциален план истината е онзи (личностен) жизнен хоризонт, който е в състояние да превърне даден жест в автентичен.

И в двата смисъла е абсурдно да подлагаме истината на гласуване. Или дори на проверка.


* Бележка: Един от основните проблеми горе е как следва да се разбира изразът "нормативен хоризонт". 'Хоризонт' е добър термин, защото предполага ситуираността на онзи, за когото хоризонтът е даден. А 'нормативен' снема релативността, която би произтичала от тази ситуираност. С това обаче проблемът е само набелязан.

15 юли 2012

Идолите на пещерата


Идолите на пещерата са идолите на индивидуалния човек. Това е така, тъй като всеки (наред с грешките присъщи на човешката природа като цяло) обитава собствена пещера или бърлога, която пречупва и потъмнява естествената светлина.

Франсис Бейкън


Изглежда единственият сигурен лек срещу идолите на пещерата, по чиито стени играят сенките от личната ни история, е искреността със самия себе си. Но това е и най-трудното, защото всеки носи собствената си пещера в самия себе си.
Гледайки отвътре навън, човек не осъзнава перспективата, към която сам се е принудил.

06 юли 2012

Апология на неуспеха (Из 'Книгата на Р.')


Аз губя. Но да не си помислите, че аз съм от онези примерните, които губят само за това за да се учат от грешките си и да коват от това своя успех? Съвсем не, откакто се помня, аз губя само и само за да инвестирам в нов неуспех. Да, неуспехът ме опива, след всяка загуба аз отново и отново прокарвам ръка по лицето си и съм абсолютно сигурна, че това тук е моята кожа, това тук моите са рани, хващащи деликатна кора, а тази трапчинка е тъкмо онази, с която никога няма да се разделя. И всъщност има ли нещо по-сигурно от това, че не аз ще съм поредната проскубана и гримирана гарга в хора на успелите?!?

Аз не ще се гримирам дори с вашата стандартна усмивка, мазна и добронамерена. Не ще се напудря с вашата злоба и стръв. Не ще се напъхам в елегантния ви костюм на клакьори на прогреса. Не ще ме привлечете във вашия превъзходен клуб на успелите, а ще ви поразя тъничко с нов свой неуспех - категоричен, безпрекословен. Ще останете със зяпнала уста, вие, образци на актуалния човек, колкото по-успели, толкова по-зяпнали.

________
Бележка на редактора: Този текст бе открит в архивите на Р. и тъй като е написан от първо лице, женски род, може с известна доза вероятност да се предположи, че не самият Р. е неговият автор.

02 юли 2012

"Автоматизиране" и мислене


Колкото повече овладява дадена дейност, толкова по-малко човек мисли върху това какво собствено той прави. С нарастването на умението, съзнанието и мисленето залязват.

Нещо повече – мисленето дори би могло най-вече да пречи. Ако в процеса на извършване на една добре овладяна и в този смисъл „автоматизирана” вече дейност, се замислим върху последователността и координацията на отделните операции, които я съставляват, с това ние само бихме се забавили, бихме станали нерешителни, бихме се въвлекли в непредизвикани отвън грешки.

Дали тогава идеалът на действието е в безрефлексивността на функционирането на един автомат?
Съвсем не – автоматът не може да реагира на новото. В една неочаквана нововъзникнала ситуация оптималното е автоматът да [бъде програмиран да] се самоизключи.

Пред лицето на новото автоматизацията залязва и изгрява мисленето, още по-слънчево и ведро отпреди.

01 юли 2012

Сън и мечта


В българския сме предпазени от двусмислеността, която може да се появи обозначавайки два различни феномена - сън и мечта - с една и съща дума, както в английския dream или немския Traum.

И все пак на български звучи смислено въпросът: Сън ли е това?, именно когато той се отнася до желани (мечтани) ситуации и съвсем не до кошмари. Изглежда кошмарът е дотолкова насъщен като преживяване, така че това, че той в крайна сметка ще се яви сън, представлява нещо пренебрежимо в неговия характер. Всъщност работата е там, че след кошмара ние не сме толкова загрижени да благодарим, че е бил само сън, колкото да сме скептични пред мечтата, че тя, в крайна сметка, би могла да се окаже реалност.

Патетиката на въпроса: Сън ли е това? се състои тъкмо в заявения отказ да приемем, че мечта и реалност биха могли да съвпаднат. Това е често един показен скептицизъм, призван да бъде параван за една често твърде сладникава сантименталност.

22 юни 2012

За хората и нишите


Всеки човек живее в ниша от себе си, или както би се изразил Платон – в пещера.
Или ако използваме метафората на Киркегор - малко хора биха погледнали отвъд къщичката на портиера из цялото имение, в което по право са се родили.
Казано по-конкретно, малко хора биха допуснали за себе си например, че са в състояние да харесат Моцарт - и съответно през целия си живот дори не си дават възможността да го харесат.

Единствено влюбеният не живее в ниши и не обитава пещери (т.е. портиерски пристройки) – защото за влюбения всичко е възможно до насъщност, и най-голямата мъка, и най-голямото щастие.

13 юни 2012

Успех и прогрес


Чудесно е, човек да бъде успешен.
 А какъв е критерият, че е успешен? – Например да може да си позволява всички високотехнологични играчки, които излизат на пазара, една след друга, до безспир.

И значи, все пак, тъкмо играта е цел в себе си?!? - Детето и играчката, възрастният и таблетът представляват едно вътрешно, неразкъсваемо единство, овал без начало и край, който може да се търкаля вечно около оста си - един безспирен и безспорен двигател на прогреса.

Perpetuum mobile

10 юни 2012

За благосклонността на погледа към самия себе си


Можем ли да гледаме с благосклонно око на самите себе си?

Това би бил един хубав тест за добро психическо здраве. Защото благосклонният поглед изисква независимост от обекта и същевременно известна доза снизхождение към него, при това снизхождение без подчертано превъзходство.

Благосклонният поглед е свободен от всяко интимничене, а както знаем от героя на Кнут Хамсун от Глад, най-опасното интимничене е насоченото към самия себе си.

Наред с това благосклонният поглед не би отказал дори съчувствие, но никога не би го натрапил.

 И така – ще съумеем ли да гледаме с благосклонни очи на самите себе си? Способни ли сме на подобно геройство?
 Да, усещам подобно призвание – животът ще бъде отново лек, а красивото отново ще радва.

08 юни 2012

Реквием пред компютъра (из 'Книгата на Р.')


Неприятно му беше, че усеща стола под себе си, положението на тялото си, знаеше, че ако дори помръдне глава, това би се отразило на гледната му точка. Това му тежеше, защото му напомняше за него самия. А той искаше да се забрави, да потъне в играта, да се отърси от себе си, да остави всички онези телесни функции като хранене, пиене, мастурбация далеч зад себе си, да отлюспи телесната си обвивка и да остане голеничък като охлюв, но без слуз, ако може без слуз.

Не, не можеше. Усещаше как се поти, как се свлича в тялото си, но предишната му обвивка, предишните му очертания оставаха на място, те се изпълваха с нова телесна маса, още по-потна и слузеста отпреди, още по-секретираща и лепкава на самодопир. Ако можеше поне да не се допира, ако можеше да бъде бинтован като мумия, защото най-неприятният допир - това е допирът със собственото ти тяло.

Хладни чаршафи, защо нямам никъде под ръка хладни чаршафи? И защо, по дяволите, най-блаженото, но и най-невъзможно бягство е това от самия себе си!?!

31 май 2012

Абстрахиране и идентичност


Абстрахирането е отделяне - отделяне на несъщественото от същественото или обратното. Когато говоря 'абстрахирам се от' - имам предвид - отделям себе си като съществен от несъщественото на своите състояния.

Но когато нямам друга своя същност освен състоянията си?!?

28 май 2012

Идентичност?!?


Човек превключва от състояние в друго, без да владее прехода. Във всяко отделно състояние той е опиянен от себе си, ръкомаха (или не), пени се, доверява се сам на себе си, омайва се от разумността на приказките си, но не владее връзката със следващото си състояние. Попада изведнъж в него, обхванат в друг регистър, той е не по-малко самоуверен, убеден в себе си, чувства се неподправен и в яда и в резигнацията си, но не осъзнава, че е ... превключен ... и скоро ще бъде отново.

О, богове, вие които движите лостовете на нашите състояния, ако ще си играете с нас, играйте поне така, че и за нас да е весело.

20 май 2012

Метафори и митология


Синът ми Петър отскоро започна да използва метафори и вече се забавлява на преносното значение на думите. Доскоро той беше твърд привърженик на буквалните значения и беше загрижен да внимава върху и съответно да спазва допустимите контексти на употреба на съответна дума. Например той много енергично се противопоставяше на това да се приписват антропоморфни черти или действия на неодушевени обекти.

Струва ми се, че за него езикът се намира във фаза на преображение - от просто средство за обозначение в поле на възможна игра.

Метаморфозите на думите и чрез това и метаморфозите на съществуващото са вече позволени. Нещо може да измени на своя облик или словесен етикет и да се яви като друго на себе си. Митологията като прамайка на всички идеи и образи тук се представя не като начална фаза на световъзприемането, а като нещо постигнато.
Строго обозначение и строга привидност биват снети паралелно.

__________
* Петър наскоро навърши 4 години.

14 май 2012

Различният Моцарт


Възможно ли е най-пренебрегваната опера на Моцарт да е и най-хубавата му? Не само възможно, а и действително. А операта, за която става дума е La clemenza di Tito или Милосърдието на Тит.

Онова, което на множество изследователи на Моцарт се е виждало като резултат от пресирано изпълнение на поръчка в кратки срокове, при това вече в отмиращ музикален жанр (opera seria), може да се разкрие всъщност като най-деликатното и фино произведение на Моцарт, в което той изявява неподозирани черти в творческия си темперамент. В тази опера Моцарт демонстрира съвсем не очаквания от него поглед към амбивалентността на човешките характери, не и око за преплитането на комично и драматично, а чист усет за трагичността в устояването на човешкото достойнство. И наред с това неподправена чувствителност за моралния и благороден жест.

Искреността не може да се опише, но за сметка на това може да се преживее.
Именно на личното преживяване на всеки с музиката на Моцарт оставям преценката за адекватността на горните ми думи. Въз основа обаче написаното за операта и от други, оставам с убеждението, че в личното ми отношение към тази опера на Моцарт не съм сам.
В тази връзка искам да приложа думите на английския автор С. Сейди, който отбелязва, че с Милосърдието на Тит Моцарт разкрива себе си като автор на „музика на сдържаност, благородство и топлота”.

А това е наистина един различен Моцарт, очарователно различен от клишето, с което се опитват да го представят псевдо-биографични продукции, като Амадеус например.


* Повече подробности за операта и либретото накратко - в другия ми блог. Добре балансирана информация за операта може да се намери в Wikipedia (виж тук). Също така чудесна статия, изясняваща причините за несправедливото й пренебрегване в продължение на години и наред с това представяща историята на създаването й - от английския музикален историк Брайън Робинс (виж тук).

12 май 2012

Сбъдването на ценността


Нещата, които преживявам като ценни, са вътре в мен. Обаче това би могло да бъде подвеждащо, защото те не ме оставят при самия мен; изтеглят ме в едно ново пространство, в което е възможно споделянето. Това, обаче, също би могло да бъде подвеждащо, защото същинското споделяне се сбъдва задочно, когато всеки е отново насаме със собствения си поглед.

Маурицио де Агостини, Дневници

25 април 2012

Фройд и небесната Афродита


'Любовният живот на някои хора остава раздвоен в две посоки, които изкуството персонифицира като неземна и земна (животинска) любов. Те не желаят страстно този, когото обичат и не могат да обичат този, когото страстно желаят.'

Зигмунд Фройд

Фройд по превъзходен начин описва разпадането на любовта за мъжа на неземна и земна. Тема, начената още от Платон, с речта на Павзаний от диалога Пир с противопоставянето на земната и небесната Афродита. Причини за този разпад Фройд вижда в идеализирането на жената или в надценяването й като сексуален обект, корените на което той в крайна сметка търси в страха от кръвосмесителен акт с майката (или сестрата), в чието лице мъжът от най-ранна детска възраст е намерил първия си либиден обект.

Всъщност тук е важен резултатът, а именно, че поради респекта си към небесната Афродита (уважаваната жена) мъжът изпада в състояние на психически обусловена импотентност спрямо нея, и поради това е в състояние да изпитва сексуално удоволствие единствено и само с принизен и унизен сексуален обект. Оттук страстното и донякъде странно влечение на мъжа към жената-кучка.

 Заслугата на Фройд е също и в това, че много ясно диференцира от една страна нежната и от друга чувствената (страстната) тенденция в любовния живот, макар че той в известна степен по филистерски благонравно идеализира нуждата от сливането им в нормалната генитална любов. В тази връзка бих вметнал, че аз преди бях склонен да привилегировам нежната тенденция в любовта, отъждествявайки я с етическата, или загрижената любов, но след четенето на Критика на практическия разум на Кант, вече не си правя илюзии, че съществен аспект от любовта може да е нейната сантиментална оцветеност.

Набелязаните по-горе идеи са по чудесен начин изложени в статия на Фройд За унижаването в сексуалния живот, в която той дори универсализира психически обусловената импотентност като проблем на съвременния „образован мъж”. Един съществен и много показателен пасаж от въпросната статия прилагам в другия ми блог – виж тук.

23 април 2012

По 'Рейнско злато' - власт и любов


В Рейнско злато на Вагнер властта е компенсаторният ерзац на любовта. Само онзи, който се е отказал от любовта, т.е. от изконното и най-естественото, само той може да се домогне до власт.
В този смисъл темата с избора на Алберих (проклинането на любовта) е един романтически оцветен преразказ на историята за първородния грях.

И погледнато в себе си - наистина няма нищо по-вътрешно и интимно враждебно на любовта от навлизането на властнически отношения в нея.

22 април 2012

Що е 'Аз'?


(с референция към Кант)

Под Аз най-общо могат да се разбират две неща: субекта на самосъзнанието или неговия обект, т.е. съзнаващото Аз или осъзнатото Аз.

 Нека започнем от второто. Осъзнатото Аз или Азът-обект обикновено се обозначава във философската терминология като Себе си или Себесността – английски Self, немски Selbst. Кант го определя като съвкупността от представите във вътрешното ми сетиво, или емпиричната аперцепция. Именно това Аз има своя биография, то има своя история, именно то е въплътеното Аз, което се представя на самосъзнанието като свързано с едно точно определено тяло измежду телата, което идентифицирам изключително като моето тяло, а всяка част от него като моята плът, единствено в която съм способен да изпитвам болка или телесно удоволствие. Тъкмо към това Аз реферираме в ежедневния език, когато казваме: 'Аз вървя', 'аз страдам', 'аз се смея'.

Има ли тогава нужда към това лично и собствено Аз или по-точно казано към това Себе си да добавяме и някакво друго Аз, някакъв Аз-субект, който при все че е Аз, трябва да се окаже лишен от всякакви индивидуални характеристики?!? Не е ли безумно да постулирам някакъв такъв Аз и да говоря за него в трето лице, сякаш е нещо различно от моето собствено и конкретно себе си?

Но нека разгледаме следното казване: 'Аз си спомням, че тогава се засмях'. Тук видно става дума (поне) за две различни Аз – спомнящото си Аз и припомненото, смеещото се Аз. Първото си приписва действията или състоянията (смеха) на второто като свои в определено време, или казано другояче първото се идентифицира с второто в определено време. Дали тогава първото Аз, Азът-субект, но разбрано вече не просто като субект на спомена, а с оглед на своята способност да се самоидинтифицира, самото то се намира в някакъв отрязък на времето? Очевидно не, защото то се идентифицира без да се самополага в дадено време. - Трансценденталното Аз или трансценденталната аперцепция, както се изразява Кант, не стои под условието на времето.

 Доколко обаче това извън-времево, безлично Аз-субект е лично мое Аз? - Само доколкото то дава възможността да идентифицирам свои преживявания или действия като мои. Т.е. това трансцендентално Аз не е в собствения смисъл на думата мое, но е условие на мое-остта изобщо.

За отбелязване: Горният текст поради своята краткост и стремеж към прегледност естествено загърбва множество детайли и проблемни места. Още на първият ред например е пренебрегната разликата между 'субект на самосъзнанието' и 'субект на съзнанието'.

19 април 2012

Наука и религия



'Науката няма намерение нито да плаши, нито да утешава.'

Зигмунд Фройд


Ето защо човечеството не може да оцелее без религия.


11 април 2012

А после?


Синът ми Петър използва един много лесен прийом да релативизира всякакви наши предупреждения относно възможните неблагоприятни последици от неговите постъпки - посредством елементарния въпрос „А после?”. Каквото и да добавим към първоначалното обяснение, неизменно ще последва нов въпрос: „А после?”.
И това питане може да продължи до безкрай или до евентуално зацикляне, което да снеме следовността.

И наистина, въпросното после може да бъде полагано неопределено дълго. Времето притежава тази странна особеност, че винаги се отваря за към бъдещето, макар и да е винаги затворено откъм миналото. Сега–то е генеративната точка, която бърза да спусне завесата за отминалостта и да я вдигне за предстоящността.
А за детския поглед бъдещето винаги се представя като откритост.

01 април 2012

За чистотата на съзерцанието


Има нещо неописуемо очарователно в съзерцателната чистота на детския поглед - детето наблюдава по такъв начин, че остава нещата да бъдат така, както са.
Когато синът ми Антон притихне в наблюдение, погледът му е свободен от всякакъв упрек, претенция, недоволство, коментар. Той се е притаил в това и само в това да вижда видимото, то да се разкрива пред него.

Вероятно е имало нещо подобно – открито и безхитростно - в погледа на Талес, когато нещата са се разкривали пред него – живи метаморфози на изначалната вода.

26 март 2012

За емоциите неемоционално


Емоциите не са изцяло и само вътрешни състояния – напротив, те са и прагматически ориентирани стратегии по отношение на света. Дори когато не си даваме сметка за емоционалните си състояния и не ги осъзнаваме, те, чувствата ни, винаги имат стратегическа и комуникативна цел, която обаче обикновено остава пред-рефлективна.

Емоциите са начин, по който имаме света си, макар не и такъв начин, по който сме изправени срещу света, а такъв, по който се опитваме да са справим със захвърлеността си в него.

Именно пред-рефлективният характер на емоциите води до това, те да бъдат противопоставяни на рационалността. Това противопоставяне обаче не бива да е изключващо, рационалността не бива да отрича външно емоционалността, а да я допусне вътре в себе си - да я допусне да навлезе в осветеното поле на съзнанието и на рефлексията.

25 март 2012

Нощни епитафии (из 'Книгата на Р.')


Случвало ли ви се е, едва когато си легнете късно нощем, едва тогава - в тишината и неопределеността на нощта да се избистри за вас в опияняваща яснота тъкмо онзи словесен свят, който сте търсили, докато сте бил активен? Случвало ли ви се е, да скочите да търсите молив или да включите компютъра за да го запишете?

Но уви, при всеки запис словото се оказва не онова, което ви се е представило.
И уви, всеки запис се е явява само епитафия над онзи търсен свят.

16 март 2012

Любов, магия, разомагьосване


В операта Алцина на Хендел иде реч за магьосницата Алцина, която била дотам изкусна и самоуверена в любовното изкуство, че превръщала бившите си любовници в животни. Показателно е, че Алцина губи силата си, едва когато сама се влюбва.

Точно тъй е с влюбването – чрез него губим не само активната си сила да омагьосваме и манипулираме, но и пасивната си сила да очароваме. Влюбеният проектира цялото си магическо изкуство в обекта на любовта си. Така той сам себе си разомагьосва. И ако е лишен напълно от ответност (споделеност), която да му върне част от магическата сила в качеството му вече на обект, той лесно ще се превърне в един отчаян и мрънкащ несретник, влачещ се по следите на любимия човек.

Да, влюбеният е най-уязвим – защото той вече е жертвал силата и увереността (магията), че може да е сам.

_____
* Темата за либретото е взета от ренесансовата поема "Бесният Роланд" на Лудовико Ариосто.


13 март 2012

Относно "четящите"


Някои хора четат рекламни листовки, хороскопи и светска хроника.

Други четат кулинарни рецепти, сладникави стихчета, блогове и фентъзи.

Трети четат вестникарски статии, популярни енциклопедии и „исторически” книжлета за мистерии и загадки.

Четвърти - книжки за „самоусъвършенстване”, чиклит и биографии на съвременни „гуру”.


А опустошението нараства пропорционално на самомнението на четящия като „четящ”.

12 март 2012

Единствената книга (т.е. 'Книгата на Р.')


Да, аз трябва да приема, че моята книга е книга за мен. Да, трябва да приема факта, че съм в състояние да напиша само една книга. Нито един писател досега не е бил дотолкова искрен със себе си. Всички те са писали уж за неща различни от себе си. И в този смисъл всички те са писали на ужким за себе си. Аз съм първият, който ще пише без всякаква условност, аз съм първият, който се отказва от всякакви читатели. Аз ще съм първият писател, който би убил всеки, посмял да надникне в сърцето му. Не, аз нямам сърце за другите, нямам сърце и за себе си. Сърцето ми – това съм самият аз.

В случай че тази книга се окаже в ръцете Ви, трябва да сте готови да приемете смъртта си. Моят живот не е вашият живот. Само аз бих могъл да го живея. В моя живот, всички вие сте мъртви.


Бележка на редактора:
Горните думи бяха открити на началната страница на един бележник на Р.. Останалите листа от бележника стояха красноречиво неизписани. Единствено на предпоследната страница можеше да са види деликатно и съвсем не педантично отбелязана точка. Което може би идва да каже, че проектът, за който става дума в текста, вероятно все пак е бил осъществен.

08 март 2012

Лудостта на барока или за Симоне Кермес


Има ли лудост в бароковата музика? На пръв поглед не - барокът изглежда твърде маниерен, подвластен на формата, обременен с претеглен, преднамерен жест.
Но ако повярваме на Платон, във всяко изкуство има ерос, а във всеки ерос - лудост.

Така че лудостта в барока има нуждата само от подходящ изпълнител и съответен ерос.

Това намира своето въплъщение в лицето на Симоне Кермес (Simone Kermes). Тя е германка, гласът й е колоратурно сопрано, пригоден за височините и богатата орнаментика на бароковата музика, но не просто това... Наред с невероятния контрол над гласа, тя демонстрира винаги лична страст, собствена интерпретация. Част от изпълненията й звучат може би на границата на барока, но тъкмо в това изтегляне и напрежение, барокът сякаш излага пълната си красота. При все това изпълненията й са свободни от всякаква грубост - напротив те разкриват фин глас, дълбок и чувствителен темперамент. Вероятно на гласа й липсва известна плътност, но всеки който се остави да бъде завладян от интерпретациите й, няма да оцени това като недостатък.

Симоне Кермес проявява ентусиазъм да открива забравени и дори неизпълнявани досега образци на вокалната барокова музика. - Барокът открива сърцето си само на тези, които се стремят към него искрено - със сърце.

Но това е най-добре да се чуе лично:

Джовани Батиста Перголези (Из L'Olimpiade (1735) арията Tu me da me dividi)

Джовани Батиста Преголези (Из L'Olimpiade (1735), арията Mentre dormi amor fomenti)

И още:

Георг Фридрих Хендел (из Rinaldo (1711), арията Furie terribili)

Йохан Адолф Хасе (из Viriate (1739), арията Come nave in mezzo all'onde)


Впрочем концертните изпълнения са в състояние донякъде да подведат, защото студийните записи на Симоне Кермес са невероятно балансирани и изпипани до детайла. А това си е съвсем друго богатство.
Качеството на студийните записи сред горните препратки може да се чуе само във втората ария от Перголези.
Тук прилагам още един студиен запис, който чрез деликатност и интимност прекрасно контрастира с останалите:

Георг Фридрих Хендел (из Giulio Cesare (1724), арията Piangero la sorte mia)

06 март 2012

За Фройд, Сиринга и изкуството


Има един древен мит, който илюстрира по чудесен образен начин Фройдовата концепция за сублимацията.

Красивата и грациозна нимфа Сиринга се била посветила в девство в името на строгата Артемида. Веднъж Пан срещнал нимфата, при вида му тя побягнала, а Пан обзет от страстно желание се втурнал да я преследва. Пред опасността да попадне в ръцете на похотливеца, Сиринга се примолила на боговете да бъде спасена. Молбата й била чута и тя била превърната в тръстика на брега на близката река. Пан се хвърлил към тръстиката, изпочупил я в грубостта си, а от въздишките му на неудовлетворение над прекършените стебла зазвучали различни тонове, които ... образували хармония. Тогава Пан отрязал тръстикови пръчици с различна дължина и измайсторил от тях първата пан-флейта или така наречения сиринкс. Сексуалното му желание се било трансформирало в нещо далеч по-възвишено – правене на музика.

Фройд твърди нещо подобно. Единствената психична енергия, с която разполагаме, е либидото. Следователно всички културни феномени, дори и най-отдалечените от непосредствения сексуален живот следва да бъдат обяснени с преобразуване на началното либидо. Такъв един процес на преобразуване, ориентиран към художествено или интелектуално творчество, Фройд нарича сублимация, или ако се вгледаме дословно в латинското звучене на термина – възвисяване. Механизмът е подобен на описания в мита – либидото бива лишено от своя непосредствен обект и от своята цел, чрез което то търпи трансформация, насочвайки се към реализация на нова, несексуална цел.

И в мита и в теорията има вярна фаза - изкуството се ражда след отказ. Този отказ е както външен, така и вътрешен, но изключително радикален – изкуството се родее с аскеза.

05 март 2012

Умора и изтощение


Разликата да си уморен и изтощен съвсем не е в степента. Умората те спохожда отвън, тя е естественото следствие на някакво усилие и на товара асоцииран с него. Изтощението те връхлита отвътре, то съвсем не е задължително да следва някакъв труд или усилие. Изтощението е пресъхването на вътрешния извор и способността сам да откриваш стимули. Изтощението е коварно - често то следва именно липсата на същински труд и усилие. - Изтощението ти внушава, че имаш нужда от почивка, докато онова от което същински имаш нужда е нов ентусиазъм да се захванеш с нещо.

Изтощението поради това е обвързано най-вече с онзи тип работа, чиято същина е да не дава преки и видими резултати – работата, в която човек е сам със самия себе си. Изтощението е пряко свързано с творчеството и свободата. Изтощението не може да повали несвободния - той открива неизчерпаем ресурс в себе си да търпи и да носи.
Изтощението може да повали само свободния, дотам че дори да го откаже от свободата му.

01 март 2012

'Битие' и 'е'


Има един дефицит в българската дума битие, който се изразява в това, че тя по вид се отличава от всички форми на глагола 'съм' и в това число от неговия инфинитив, който е прието да съвпада с първото лице единствено число. 'Битие' и 'съм', 'битие' и ' чисто езиково не си личи да имат връзка. Битието така да се каже се мисли в българския не от-глаголно, а от-съществително. Така то се свежда едва ли не до застинал предмет или до статукво.

Не е така в руския, който още помни връзката бытьБытие.
Не е така в повечето европейски езици, където отново битието чисто езиково е инфинитивът на глагола съм: немски seindas Sein, френски êtrel'Être. Или пък причастие от него: английски to bethe Being.

Още повече върху битието тежи родството му с една друга наша дума – думичката бит. Така най-близкият глагол до думата битие на български се оказва глаголът битувам. Ето защо никак не е за учудване, че представлява огромно предизвикателство за българина да мисли своето битие отвъд своето битуване и битност.

А тъкмо трансценденцията на битието по отношение на битността е условие да мисля себе си като личност.

27 февруари 2012

Актова фотография (Из 'Книгата на Р.')


Веждите й са бръснати и изрисувани - черни, фини извивки, предизвикателен знак за онова, което отсъства.
Грим - почти незабележим, лицето й говори само за себе си, широко и същевременно остро, изразително. Още една нотка агресия и тя би била грозна. Обаче това, че витае по тънката граница на отблъскващото и не я прекрачва, й придава прелест на императрица.

Любихме се само с поглед - ноздрите й се издуваха, червилото й се разтече, ръцете й бяха настръхнали, дращеше с нокти по масата, кракът й бе опънат напред в желание да намери противодействие. Чертите на лицето й потръпваха, разкривени от болка и страстно неудовлетворение. А очите й гледаха навътре, почти безизразни...


Бележка на редактора: Горният текст бе открит като един от малкото оцелели файлове от харддиск на  компютър, принадлежал на Р.. Нещо като самотен остров в морето на опустошението. Някой от емоционална гледна точка вероятно би съжалил, че запазеното не е нещо по-деликатно, но си струва все пак да отбележим, че всеки един спомен е относително деликатен, доколкото не представя предмета си като настоящ.


24 февруари 2012

Тялото като свое


Какъв е критерият дали усещаме тялото си като свое? – Способността на тялото ни да откликва на психологическите ни състояния – например при представата, че залитаме в бездна стомахът да се преобърне, при очакване за допир кожата ни да настръхне, при умиление (но не от собствената ни способност да се умиляваме) очите ни да се напълнят.

Да, емоционалното като предусловие за телесното е тънката нишка, по която можем да се върнем до усета, изконно детски, че собственото тяло ни съпринадлежи.

21 февруари 2012

Отвличане, благородство, ... ентусиазъм


В Отвличане от сарая на Моцарт има нещо толкова ведро, ясно, чисто, откровено и красиво както в музикален, така и в драматичен план, че аз вече повече от месец в продължение на стотици слушания не мога да се откъсна от тази опера и съответно не мога да се освободя от пропитата с ентусиазъм нужда да споделям радостта си. Нека спомена само нещо във връзка с чистотата в драматичен план – по настояване на самия Моцарт либретото е променено така, че на финала Селим паша проявява жест на благородство съвсем не към своя изгубен син, а напротив – към сина на най-големия си враг. Това радикално изчиства сюжета от всякакви мелодраматични нотки и го превръща в една младежка, идеалистична и наред с това усмихната, ведра възхвала на благородството и любовта.

И тук ще се отдръпна само за да преведа думите на друг един композитор, Карл Мария фон Вебер за операта:
„Светът би бил в правото си да очаква от Моцарт повече опери като Фигаро и Дон Жуан. Едно Отвличане обаче той и при най-голямо желание не би могъл да напише отново. В тази опера ми се струва, че виждам онова, което са за всеки човек младежките години, чието опиянение и сърцатост (Blütezeit) не могат да бъдат повторно извоювани.”

16 февруари 2012

Българинът и преуспяването


В самосъжалението има една особена нарцистичност – изпадналият в него човек си мисли, че страданието му го дарява с особена привилегия, която го издига над околните.

Българинът в колективното си житие е особено самосъжаляващ се. Това не му пречи в индивидуален план да претълкува инстинкта си за самосъхранение и хитростта си в талант – „ние българите” (тук колективното първо лице е много или малко привидно) „сме особено талантливи, можещи, креативни. Поставени в една подходяща среда, ние винаги клоним към преуспяване.”

Да, тъжно и хубаво е всичко да зависи от средата.

11 февруари 2012

Диагностика на нещастието


Що е да си нещастен? - Да нямаш нищо и съответно да не си в състояние да намериш нищо, на което да се отдадеш, да се посветиш. Било то хоби, интимно дело, кауза. - Нищо, дори и мъничко, което да е в състояние да те погълне и ангажира изцяло.

В този смисъл на първо време да си свободен от нещастие съвсем не е да си щастлив или блажен, а да си жив.


10 февруари 2012

Необратимо (из 'Книгата на Р.')


Да, давам си сметка, че миналото е минало, че то не може да бъде променено и въпреки това ми се струва, че то е някак насъщно в един паралелен свят. В съзнанието си непрекъснато коригирам действията си в това паралелно минало и очаквам да видя последствията на тези промени в този-тук свят. Уви, този-тук свят остава същият, не мога да избягам от това, което вече веднъж съм сторил. Понякога си мисля, че ужасът на крайността се изчерпа тъкмо с това - времето да е необратимо, еднопосочно. Непрекъснато остарявам с по една постъпка в повече, все постъпки, които чрез ултимативния факт на своята отминалост са винаги вече вкоренени в същността ми.

Съвсем не мога да се отърва от ужасната мисъл, че всеки миг отново и отново, аз съм последица от собствените ми действия, в едно необратимо време. И светът около мен.

07 февруари 2012

От малък не мога да пиша


Из архивите

Следният текст е сканиран от ръкопис, конвертиран е в текстови файл с optical recognition програма, обстоятелство, което, както ще видите, се отразява най-вече на нечетливостта на подписа най-отдолу.

Още от малък не мога да пиша. В училище първо трябваше да пишем преразкази, а самите разкази бяха толкова скучни и вели, че да се чудиш какво да преразкажеш. После трябваше да пишем едни литературни теми и нашите ми натрапиха една частна учителка, която щяла да ми осигури влизането в гимназията. Те предварително й обясниха, че все пак съм природно интелигентен, но по литература съм гола-вода. Ами не мога да пиша, това си е, природа. Затова учителката се зае да ми диктува теми писани от други ученици, много по-добри от мен в тази работа. Та като пиша под диктат, може и нещо да ми влезе в главата и да започна да усещам как трябва де се редят думичките. Май много-много не се получи, макар че успях да вляза в гимназията, френската... Дори нашите заведоха учителката на ресторант. Si tu ne existes pas et moi pourquoi j’existerais?
После реших, че мога да стана актьор, нищо че съм малко срамежлив. Все пак актьорите говорят чужди думи и играят други хора, за чиито действия и поведение те не носят отговорност. В театралния кръжок срещнах едно момиче, в което се влюбих. Тя всъщност не бе момиче, а почти жена. Не знаех как да й призная. Когато се чудех как да я заговоря на тази тема, все казвах нещо друго - скучно, неумело, и докато набирах сили отново да подхвана, все някой се появяваше и нарушаваше уединението ни. И аз със цели седмици чаках сгоден случай, когато да няма никой наоколо. Не успях. Веднъж я поканих на плаж, но тя ми каза, че по принцип ходи на плаж с една приятелка, аз разбрах това като отказ и пак замълчах с месеци. Реших да й напиша писмо. Но нали не умея да пиша.
Реших да започна така: „Мила Вики, трябва да ти призная нещо...”. Много банално е, отказах се. После пробвах така: „Скъпа Виктория, знам, че това което ще ти кажа, ще те отврати...”. И от това се отказах. После си казах - все пак съм влязъл във Френската гимназия с изпит по български език и литература, трябва да напиша нещо по-разчупено. „Виктория, ти си не просто богинята на победите, ти си победителката на моето сърце!”. Веднага разбрах що за глупост е това и от него се отказах. Накрая приятелят й се върна от Будапеща и аз останах съвсем обезсърчен и обезнадежден. Още повече, че ме изключиха от театралния кръжок. По-точно не ми даваха никакви роли. Дори и онази на малкото нефелно момче, чиято задача беше да внася гарафата с водката без да казва нищо. Казаха ми, че първо трябвало да се погрижа за пластиката на тялото си и затова най-добре да започна с танци.
Ами за нищо не ме бива – нито умея да танцувам, нито да пиша.

Така и не знам защо го пиша това. Вероятно искам само да ти кажа: много съм смотан, обаче много те обичам!

Т;ой ]zту

27 януари 2012

Три тона карамфил


В заключителната фаза на околосветското си пътешествие английският мореплавател, адмирал и пират на кралска служба Франсис Дрейк (1540 - 1596) при отплаване от индийския бряг засяда с кораба си на риф. Непосредствена е била опасността при триенето в скалите корабът да се пробие и да потъне. Поставен пред участта да завърши по такъв безславен начин славното си пътуване, Франсис Дрейк заповядва да бъдат изхвърлени зад борда три тона от подправката карамфил, дарени му от индийски махараджа, с надеждата, че при очаквания прилив олекналият кораб ще се издигне и ще се измъкне от клопката на скалите. Той обаче не се вслушва в съвета на капелана на кораба, който призовава към покаяние и изхвърляне на тоновете кърваво злато и сребро, заграбено от испанските легиони. Сметките на Дрейк се оказват точни – при настъпването на прилива корабът се надига, приплъзва се над скалите и се освобождава, в състояние да продължи пътуването си към Англия.

Спомням си, че когато като малък четях за тези приключения на английския пират и адмирал, ме бе жал именно за карамфила - мислех си, че Дрейк е трябвало да послуша своя капелан и да изхвърли зад борда златото и среброто. И това бе така, въпреки че не обичах вкуса на карамфил – едно от нещата, които мразих бяха хубавите меденки на баба ми подправени именно с карамфил. Днес като си мисля какво може да е основанието да се подкрепи карамфила за сметка на златото, то е именно следното – златото е абстрактно, то може да бъде заменено срещу всичко и следователно нищо (именно поради това някои хора цял живот си го трупат), докато подправката е ценна именно със спецификата си, с характерния си вкус. Още повече, че карамфилът е бил дар, а златото плячка.
- И дано скокът не ви се струва твърде голям - струва си да защитим спецификата на жизнения вкус, за сметка на абстрактността на успеха. Това още повече в днешния ден, в който удоволствието се е превърнало в празна абстракция, ценена от хората заради паричния еквивалент, а не заради това, което носи.

25 януари 2012

Да заварваш себе си


Появявайки се на този свят, случвайки се като светово същество, аз заварвам не само света, но и самия себе си. Парадоксът - сам отново и отново да се преживявам като даден на самия себе си, да узнавам самия себе си в различните жизнени ситуации, сякаш узнавам нещо в известен смисъл външно и непроизволно, парадоксът да се разгръщам пред самия себе си в протежение на жизнения си път и в определен смисъл пред изненадания поглед на онова Аз, което полага целите и нахвърля проектите в мен – този парадокс е неотменим от собственото ми съществуване. Вероятно тъкмо тук се крие единият от вкоренените смисли в израза екзистенция – да се заварвам навън от себе си в света си и да съм изненадан от онова, което заварвам.

Един от първичните модуси, в които човек заварва самия себе си е темпераментът. Очевидно е, че аз не го избирам, а го намирам в определен смисъл готов в себе си. - Емоционалният стил, в който имам и преживявам света сякаш е винаги вече тук, преди мен самия.

Благословени са – струва ми се – хората с положителен и открит темперамент. Тези дни се изумявам как малкият ми син Антон вече показва собствен. На всеки уловен поглед той винаги ще се засмее, винаги ще се усмихне – най-малкото за да откликне по този топъл начин на поканата за общуване, която отправя светът му.

_________
Антон скоро ще навърши пет месеца.

14 януари 2012

Един паралел: Хайдегер и неокантианците


Неокантианците* провеждат разлика между валидно[ст] и съществуващо, Хайдегер – между битие и съществуващо (т.нар. онтологическа разлика).

За неокантианците валидното съвсем не е нещо съществуващо, докато за Хайдегер – битието не е нещо съществуващо.

За неокантианците валидното прави възможно познанието на съществуващото, а за Хайдегер битието прави възможно разбирането на съществуващото.

Дотук разликата отвъд паралела битие-валидност е в това, че неокантианците говорят за познание, докато Хайдегер – за разбиране. В това отношение Хайдегер стои по-близо до философия на живота.

______
* Изключително Баденското неокантианство: Винделбанд, Рикерт, Ласк.

10 януари 2012

Феминизмът и проклятието на неравнопоставеността


Феминизмът винаги се е обявявал срещу една наглед предпоставяна от мъжете неравнопоставеност между мъжа и жената. В стремежа си обаче да утвърди едно достойно положение на жената в съвременния свят, феминизмът винаги е препотвърждавал под нови форми въпросната неравнопоставеност, макар и често с обратен знак. А именно в опитите си да подчертае изключителността на това да си жена, в сравнение с това да си мъж.
Така феминизмът винаги остава да се лута в една нерешима вътрешна контрапозиция - или да фиксира в „нови” теоретични форми изначалната неравнопоставеност между женско и мъжко, или пък да се застъпи за един безполов унисекс (за една завършена лесбийска двойка например просто не съществува друг пол).

Като малък винаги се изумявах пред една приказка, в която след съответното геройство една преоблечена като мъж царкиня печели за жена друга царска дъщеря. Равностойният „брак” обаче остава неконсумиран, защото царкинята-герой поставя всяка вечер в брачното си ложе гол нож между себе си и „съпругата” си, за да предотврати противоестественото телосмешение. Нещата идват на мястото си, едва когато застигната от проклятието на една змеица, царкинята се превръща в мъж, а жребецът под краката й – в кобила.
Коя ли лесбийка днес би притежавала подобна морална сила – да постави нож между тялото си и това на „любимата” си - очаквайки да бъдат благословени от проклятието на неравнопоставеността?!?

08 януари 2012

Наблюдения върху писането


Четенето и съответно формирането на широк езиков и интелектуален хоризонт са необходими, макар и не достатъчни предпоставки за добро писане. Да пишеш ей-така, сякаш из-от себе си е ученическо начинание.

***
Потребността от писане (страстта към ексхибиционизъм) няма пряка връзка със същинското писане. Първото е физиология, докато второто следва да бъде творчество.

***
Пишещият следва да пребивава постоянно в трояка функция – да пише, да бъде писан и да бъде инструментът на писането. Сълзливо-наивното писане унищожава първия елемент, маниерно-екстравагантното – втория, самодоволното писане – третия.

02 януари 2012

'Той живее в собствен свят'


Наскоро подочух тези думи от устата на млад човек, визиращи негов познат.

Приятно е да се чуе това клише съчетано с упрек, защото в него звучи презумпцията, че светът [трябва да] е общо пространство. Че светът всъщност е пространството на откритостта, където хората се срещат.
Така ли е обаче понастоящем? В "света" владее едно глобално сектантство – всяка публичност бележи ниша, всяка медия е пещера, всяка група в социалните мрежи е клетка. Като единственото допустимо 'общо място' е оставено да важи твърдението, че търсенето на универсалност е „политически некоректно”.

Така за съжаление ще трябва да кажем следното: противоположното на собствен свят вече не е общ свят, а чужд.