31 юли 2018

За отворените въпроси


Философските въпроси са въпроси, на които не може да се отговори емпирически или математически, посредством наблюдения или изчисления. Те са отворени въпроси, т.е. такива въпроси, които остават по принцип отворени за едно иформирано, рационално и честно несъгласие; дори и в случай когато всички релевантни наблюдения и изчисления са направени достъпни и [възможните] отговори са вече формулирани.

Л. Флориди


В тази много точна формулировка на Лучано Флориди е изразено на един достъпен и същевременно съвременен език, защо съгласно Кант философските въпроси не са нито емпирични, нито аналитични по своя характер. И собствено защо те са априорно синтетични.

Какво е важното в тройното определение на несъгласието (disagreement)?
1. Защо точно информирано несъгласие? - Защото с колкото и информационен ресурс да разполагаш по отношение на един философски въпрос, този ресурс никога не ще е достатъчен за да те детерминира към определен отговор.
2. Защо точно рационално несъгласие? - Защото дори всички спорещи страни да използват ангажирано способността си за разум и да се вслушват в аргументите на другите, това не би ги довело необходимо до съгласие относно това, кой е верният отговор.
3. Защо точно честно несъгласие? - Защото дори и страните да са свободни от всякакъв конюнктурен или егоистичен интерес, който би могъл да им повлияе в посока на един от възможните отговори, потенцията за несъгласие остава насъщна.

Отвореният характер на философските въпроси обаче съвсем не ги дискредитира. Философските въпроси не са единствените отворени въпроси на този свят.
Напротив, най-важните въпроси, които занимават човека, са винаги отворени.
Например: Дали да се оженя? Дали да имам деца? Дали да започна работа в голяма корпоративна фирма? Дали да не се оттегля и да заживея сред природата? Дали мога да прекарам живота си без истинско приятелство? Дали шумът на голямата компания е нещо по-ценно от моментите на уединение? Старостта проклятие ли е или шанс?

25 юли 2018

Следживот (Afterlife)


Може би идеята за живот отвъд смъртта е илюзия, но тя почива върху действителен феномен. Това е усетът или по-точно казано опитът, в който ние схващаме себе си като наблюдатели на собственото си тяло и на това, което се случва около нас.

Четири примера:
1. Когато се събуждаме и не бързаме да станем. Тогава тялото е като че ли оставено на самото себе си, а съзнанието ни вече изследва белезите от нощния сън и странността в това, че сме живи.
2. Когато караме ски и оставяме тялото ни да извършва самостойно онова, в което то се чувства умело и уверено. Тогава умът ни се оттегля в позицията на неангажиран, но донякъде доверчив наблюдател на случващото се.
3. Когато слушаме музика и осъзнаем, че красотата на музиката се намира на известно разстояние, отвъд това, което сетивно сме възприели.
4. Когато пием бира и възприемаме играта на вятъра със светлината и сенките от листата на дърветата. Тогава усещаме себе си изтеглени в едно пространство, свободно от обичайната времева редица, в която иначе сме потопени.

Предметът на тези опити може и да е илюзия, но не и самите тези опити. Тази отстраненост от живота тук и сега може и да е просто страничен ефект от това, че сме живи и притежаваме съзнание. Но дори и в такъв случай - тя ще е най-необичайният и очарователен страничен ефект от живота, който (ефект) поради самата си непосредствено-осезаема текстура заслужава доверие и интелектуална снизходителност. [Тук всъщност езикът ми изневери. Ефектите не притежават текстура. Може би поради това подвъпросният опит изобщо не е ефект?!?]

21 юли 2018

За остаряването


....отслабването на физическите сили, и най-вече на силата 
[или способността] за желание.

Кутси, Дневник на една лоша година


И наистина какъв е най-емблематичният и същевременно най-автентичен белег на остаряването?
Че вече се задоволяваш да съзерцаваш онова, което преди си желаел.

[Отказал си се от комичните опити да реактивираш или пък да симулираш желание.]


18 юли 2018

За разумността и глупостта


Както казва Декарт, здравият разум (le bon sens) изглежда да е най-равномерно разпространеното нещо на този свят. Защото дори и онези, на които вечно не им достига по нещо, винаги претендират, че разполагат с предостатъчно количество от него (от разума).

Времената изглежда никак не са се променили в това отношение - едва ли има по-рязък контраст между претенцията за разумност и фактическото разпространение на глупостта по света, от този в днешния ден. Дотам, че този контраст си е намерил превъзходно превъплъщение в лицето на един "бизнесмен", разположил се самодоволно на едно от най-влиятелните места в световната политика.
Превъплъщение, което наред с всичко е и дотолкова гротесково, че дори онези, които го промотират и славословят, са принудени да поглеждат със снизхождение на собствената си претенция за здрав разум.

***
Впрочем въпросната персонификация на "здравия разум" или по-скоро на неговата липса, носи и твърде емблематично име: trump означава коз, а като глагол цакам. Получава се изключително поучителна метафора, както и в политически, така и в житейски смисъл: всичко се върти около това да надцакаш или просто да прецакаш другия.


11 юли 2018

Два типа очаквания от философията


Има два вида крайности в подхода (и съответно два типа очаквания) при четене на философски текст: ригидния и параноичния.

Ригидният подход изхожда от увереността, че в текста следва да се търсят само аргументи, т.е. текстът не е в състояние да ми каже нищо лично, или както би се изразил един позитивист:  нищо частно.

Параноичният тип четене е на другата крайност: текстът ми говори само лично, той като че ли е написан да обговаря специално моя екзистенциален случай.

И в двете крайности име нещо нечистоплътно високомерно, макар че то (високомерието) има съвършено различен облик и мотивация. В единия случай високомерието на 'позитивиста' гласи: "Колко лесно съм в състояние да се съблека от моята частна личност и да говоря само за обекти!" А в другия случай, високомерието на 'екзистенциалиста' гласи: "Та има ли в света нещо по-релевантно от моята собствена личност и възможна ли е друга тема на разговор!".


P.S. Макар че аз поради меланхоличния ми темперамент съм по-близо като предразположеност до параноично-екзистенциалния тип, от позиция на рефлексия мога да заявя, че разгледан по-отблизо той е в определен смисъл далеч по-отблъскващ.

10 юли 2018

Относно крайния сциентизъм


Един краен позитивист и сциентист  би твърдял, че философските въпроси са или 1. редуцируеми до научни (и в този смисъл, в качеството си на "философски", са излишни) или 2. по съществото си безсмислени (и съответно празни откъм съдържание).

Често обаче подобни крайни сциентисти се оказват далеч по-тесногръди от собствените си (философски) идоли, тъй като позиция на младия Винтгенщайн (в това число и дори на Шлик) е, че ако философията няма оправданост като теория, то тя има пълната си оправданост като дейност по логическо изясняване на нашите твърдения (пропозиции). "Философията е не учение, а дейност. [...] Резултатът от философията не са философски пропозиции, а изясняването на пропозициите" (Трактата 4.112)
Т.е. тук отново имаме идеята (макар и в специфично редуциран вид), че мета-нивото на изследването не може да бъде изчерпано на предметно ниво.

09 юли 2018

Избор и самопредателство


Човек, извършвайки избори, затваря толкова много други възможни светове за себе си.

А тази мисъл би могла да бъде далеч по-лека за понясяне, ако бях сигурен, че изборите поне са мои. Но какво означава "мои" в такъв един случай? Изборът не е мой по същия начин по-който би могла да бъде моя една вещ, или пък по който би могла да бъде моя ръката ми.

- Веднъж се заварвам един, друг път - друг. Кое мое аз е най-автентичното себе си? Кое мое аз не ме е предало в избора си?

07 юли 2018

Straniero


Все още има моменти, в които се чувствам чужденец в света си. Чудя се, колко още животи ще са ми нужни, за да може всичко да се превърне в безвъпросна рутина - да забравя себе си.

Маурицио де Агостини, Дневник

06 юли 2018

Сезоните на духа


Духът, за разлика от сезоните, няма циклична природа. И все пак може да се установи известна аналогия. На меланхолията отговаря есента, на ступора - зимата, на еуфорията - пролетта, а на негата и изнемогата - лятото.

Но лятото притежава и известен критически потенциал - като например лятната буря, извикана в Presto'то от Сезоните на Вивалди.

05 юли 2018

За науката и философията на науката


Не е възможен такъв свят, в който науката да е в състояние да направи философията на науката излишна.

За да схванем тази невъзможност би било релевантно също да се запитаме: А възможен ли е такъв свят, в който например политиката да направи философията на политиката излишна?
Или пък свят, в който изкуството да направи философията на изкуството излишна?

1. Антропологичната невъзможност
И двете (или и трите) подобни опции извикват една антиутопична визия, в която да ги привидим като възможни. Защото що за свят би бил този, в който на човек му е отказана способността да рефлектира върху онова, което бива конституирано в сферата на неговото собствено действие?

Свят, в който на човек му е невъзможно да се отстрани в метапозиция спрямо онова, който той сам прави, определено не би бил човешки свят (т.е. такъв е възможен само в една антиутопична визия).

2. Онтологическата невъзможност
Що за област или регион е онзи, която не предполага основания за собствената си възможност? Философията за разлика от науката се занимава не с предметни изследвания, а с мета-предметни такива, т.е. такава, които включват и питане относно условията на възможност на самото съществуващо под въпрос.

А ако иде реч за самата наука?
Какво би означавало самата наука в качеството ѝ на теория и практика да няма своите условия за възможност?
- Това би означавало 1. да отъждествим науката със самото съществуващо (или дори с всичко съществуващо) и 2. да обявим последното за безоснователно.

Ако ход 2. не е толкова проблематичен, то 1. със сигурност е такъв.

Позоваването на факти не е в състояние да детерминира никой философски дискурс.
И още нещо изключително важно: фактите, не са идентични със самите неща. Както отбелязва Витгенщайн, ние бихме могли да преместим в Берлин Айфеловата кула, но не и самия факт за нейното местоположение.