30 декември 2010

За празниците


Празниците могат да се основават върху три неща: 1. традиция, 2. конвенция или 3. личния ентусиазъм на празнуващия. Това, че третото е най-сигурната основа за един празник, го знае с определеност по-веселата, а вероятно и по-добрата част от човечеството. А това, че личният ентусиазъм не винаги съвпада с традицията, а още по-малко с конвенцията, го знае с определеност по-проницателната и вероятно също по-добрата част от човечеството.

У нас преобладават празниците, които се основават върху конвенция. А тя като основа за един празник означава, че отделни хора се организират по външен почин с цел да убедят себе си и околните, че празнуват. Като цяло една твърде печална инициатива. А ако добавим, че конвенцията, която стои в основата на въпросното конвенционално празнуване, може да бъде тази, че съгласно определена културна перспектива точно във въпросния ден планетата Земя завършва пълна елиптична обиколка около слънцето и следователно на следващия ден ще започне "нова година", тогава нещата биха могли да се получат дори още по-печални.

Затова нека загърбим конвенционалното празнуване и да кажем наздраве за по-добрата част от човечеството. И наздраве на всички останали!

25 декември 2010

Същността на християнството


Същността на християнството може да се изрази в следното твърдение: любовта е свобода и свободата е любов.

Най-трудната свобода е свободата от самия себе си. А който обича, той е свободен от себе си.
Обсебеният от себе си - не обича.

21 декември 2010

Единствен и единен


"Един единствен" и "единен" съвсем не е едно и също. Един единствен говори за уникалност, докато единен говори за вътрешно единство. Онова, което е единствено по рода си нито е задължително нещо просто и несъставно, нито непременно представлява завършено единство.

И все пак човек е склонен да смесва двете определения. Това идва от там, че той изпитва благоговение пред уникалното и поради това той не може да си го представи като комплекс, сбор или в незавършен процес по неговото формиране. Уникалното поради това, че не подлежи на включване в клас, бележи загадка. Също и единното, защото естественият ход на живота, казват*, е към разпад, ентропия.

________________
* Вероятно мамят.

17 декември 2010

Българското "изкуство" и огледалото


Същинският проблем на българското "изкуство" от последните 15 години (имам наблюдения най-вече върху киното, поезията и литературната критика, която не без основание също претендира да е поезия) е, че то се случва пред огледалото.

Поради това то се появява на бял свят замърсено освен от персоналната секреция на "автора" си, също и от един инфантилен нарцисизъм.

16 декември 2010

Силата и слабостта като страх


Силата е страхът от това да се окажем слаби, слабостта е страхът от това да се окажем силни.

А потенцирани* в собственото си определение:
'Силата' е страхът да сме силни, а 'слабостта' - страхът да сме слаби.

_____________
* "Потенциране" е термин на Шелинг, който обозначава това, че едно определение се запазва и продължава да функционира вече на метаниво. Така например опозицията съзнателно - несъзнателно продължава да работи във всяка една от двете противоположности поотделно, както в самото съзнателно, така и в самото несъзнателно. Определения от този нов вид са потенцирани.

13 декември 2010

За смисъла от четенето (2)


При четенето ние овладяваме умението да удържаме като актуален един смисъл, докато вече мислим за друг. Това е умението, когато четем едно изречение, не само да не сме забравили за предишното, но и да го имаме предвид като свързано с настоящото. Текстът винаги предполага взаимосвързаност между отделните негови части. Тази взаимосвързаност на смисли трябва да бъде постоянно и тепърва конструирана от четящия, тя никога не е дадена като че в един завършен образ или структура. Ето защо четящият се учи да мисли в конкретното многообразие на множество взаимовръзки, т.е. докато чете, той трябва вече да е съхранил множество предходни елементи „на ум”, които трябва да взима отново и отново предвид с оглед на току що прочетеното.

А всяко едно мислене винаги има за предмет конкретно многообразие от имани предвид определения. Ние винаги мислим сложното; простото не се мисли, то се констатира. Четейки, ние се учим да мислим.

Умствено ограниченият човек е лишен тъкмо от това умение, което се развива чрез четенето. Той винаги „мисли” само това, без заедно с това да е в състояние да вземе предвид и онова. Това означава, че той винаги „мисли” едностранчиво. Така неговият свят често се състои от „прости истини”, които обикновено са в противоречие помежду си. Колкото по-проста е една истина, толкова повече е тя неистина.

Както точно отбелязва Хегел: истината е цялото. Текстът е също е цяло. С оглед на мисленето добре е да се четат цялостни текстове (книги), в интернет се четат само фрагменти.

________
По същата тема: виж тук.

10 декември 2010

Наказание и самонаказание ("Ад" на Данте)


Любопитно е, че всички наказания в Дантевия Ад могат да се разбират и тълкуват като самонаказания. За Данте в определен смисъл самото встъпване в грях е вече наказание. Описвайки мъките на грешниците в Ада, Данте феноменологически се е вгледал в спецификата на мъката да живееш в определен тип грях.

Така например сладострастниците са въртени от непрестанен вихър (на удовлетворяване и неудовлетворение), чревоугодниците се влачат и пълзят в (собствените си) нечистотии, неверниците се измъчват в пламъка на (собственото си) съмнение, самоубийците довеждат духа си до вегетативно съществуване, гадатели и врачки се движат с лице обърнато към гърба, раздорниците сами са разпокъсани и разчленени, лицемерите се превиват под оловото на собствената си лъжа, отвън позлатена...

Казано другояче непосредственото наказание на всеки грешник е в това, че е осъден да живее в едно вечно и неотменимо съжителство – това със самия себе си.

________
За структурата на Дантевия Ад в другия ми блог: виж тук.

07 декември 2010

Пространството на големия град


В големия град човек губи опит за екстензията на пространството. Пространството е сведено до точки на функционално пребиваване, а преходът между въпросните точки трябва да бъде минимизиран и максимално улеснен.

Първите измерения, които пространството в големия град губи, са измеренията горе и долу. Човек в ежедневието си следва да пребивава на една и съща плоскост, а етажните разлики трябва да бъдат нивелирани от асансьора. Вече нямаме опит за опозицията земя и небе. Небето вече не е небесна твърд, ни похлупак, ни безкрай, нито пространството на птиците; то просто отсъства. Човек пребивава в едно условно долу, което няма за свое друго никакво горе.

Вторите измерения, които пространството в големия град губи, са измеренията пред и зад. Всичко функционално трябва да е на преден план. Задният план може да важи само като резерва. Дори дрехите вече нямат лице и опаки. И плакатите нямат задна страна, всичко е едно рекламно лице, а рекламният задник може да е отново само лице на продукта.

Следващите измерения, които пространството в големия град губи, са измеренията вътре и вън. Извън дадена сграда или извън дадено помещение пространство няма, има само други вътрешни пространства като например „вътре в колата” или „вътре в друга сграда”. Зачита се само онова пространство, което предоставя едно функционално вътре.

И не на последно място сред онези измерения, които пространството в големия град губи, са най-абстрактните измерения: тук и там. „Там” трябва да бъде сведено до случайно закъснение или естествен шум в ефира. Пространството в големия град, поне като идеал, е едно тотално тук.

Този голям град, не е ли твърде малък?!?


03 декември 2010

Обратната страна на сърцето


Става дума за един наистина чудесен аржентински филм: „Тъмната страна на сърцето” (El lado oscuro del corazon, 1992) или ако се позовем на метафората с луната, можем да кажем „Обратната страна на сърцето”. Това е филм дълбоко поетичен - нещо, което е вярно и в прекия и в преносния смисъл на думата. И това е така изключително поради неговата искреност.

Поезията във филма, макар и модернистична, е без поза и претенция, поезия, която не се самолюбува, а живее и нараства в автентиката на съществуването.
Режисьор на филма е Елисео Субиела (Eliseo Subiela), а в него са използвани текстове на аржентинските поети Оливерио Хирондо и Хуан Хелман и на уругвайския поет и писател Марио Бенедети, който дори се появява спорадично в две сцени, рецитирайки пред компаньонка в нощен клуб свой стих на немски.

Кинематография, слово и музика са фино изпълнени и преплетени, така че всеки пасаж носи удоволствие. Темите за самотата, любовта, творчеството, смъртта, неконформизма, получават деликатна интерпретация, което определя и цялостната екзистенциална атмосфера на филма.

Често се случва в европейското авторско кино даден филм да се заяви като някакъв и това да се чувства имплицитно във всяка негова сцена – една преднамерена заявка и претенция. В този аржентински филм няма нищо подобно – той се случва естествено, сякаш поток от свързани образи и думи в собственото ти съзнание. В този смисъл самото му гледане е едно вътрешно поетотворчество.

01 декември 2010

За вродените пороци на любовта


Взаимната любов страда от два вродени и заедно с това нелечими порока - вътрешноприсъщата й несигурност и зависимостта, която тя поражда. Нещо повече - опитът за лечение на един от двата порока води до интизифициране на другия. Колкото повече сигурност, толкова повече зависимост, при което любовта се изражда в обсебване и самообсебване, и обратното - колкото повече независимост, толкова повече несигурност, при което любовта се изражда в случайна прищявка.

Бедата е там, че ако успеем да освободим любовта от дори само един от пороците й, с това тя вече е свършила.


26 ноември 2010

Крепостничества


В Средновековието крепостните са били прикрепени нормативно към парчето земя, което обработват. В съвремието много хора са прикрепени функционално към колата, която ползват.

- Едно ново, мобилно и заедно с това твърде функционално крепостничество.

24 ноември 2010

Аудиенцията на Р. /литературен етюд/


Очите му пареха и той се взираше с усилие през тежкия въздух в неуверен опит да разпознае някого. Знаеше, че тук присъстват всички, които е познавал, които познава и които ще познава някога. Лицата им обаче се смесваха, преливаха едно в друго, всяко от тях без определен пол и определена възраст. Сливаха се и чрез това, че на всяко от тях грееше една и съща снизходителна усмивка и готовност за прошка. Той обаче нямаше намерение да приема ничия прошка и ничие сълзливо уверение в близост, чудеше се как да се отърве от това масово присъствие, как да формулира призив да бъде оставен насаме, в който да не прозвучи обида и негодувание. Осъзна, че това е всъщност невъзможно, затова се задоволи с това да им обърне гръб и да се свие в себе си.

23 ноември 2010

Феноменологията: обективен свят и обективиране


За Хусерл и феноменологията „обективният свят” съвсем не е изначално трансцендентен (т.е. не е отвъден по отношение на нашите познавателни актове и чрез това недостижим и непознаваем), а е трансцендиран, т.е. полаган отвъд, отчужден и отчуждаван чрез формализиращи актове от непосредствените данни на съзнанието.
Поради това „обективният свят” не е изначално даден, той съвсем не е положен в една саморазкриваща се очевидност (Evidenz).
Съобразно това във феноменологията не може да се говори за никаква предрефлективна обективност на обекти, а за обективиране на обекти.

За Хайдегер като феноменолог обективирането всъщност е преходът, чрез който нещата от подръчни (zuhandene) в непосредствената загриженост, стават неутрално налични (vorhandene) в дистанцираното научно-теоретическо отнасяне.

По темата виж също Хусерл: иманентност и действителност (тук) и За Хусерл и феноменологията (тук).

16 ноември 2010

Ноемврийска ретроспекция


Тези дневници не са собствено хронологични или по-точно казано диахронични, затова и не се предполага те да бъдат четени в някакъв определен ред, било то отпред назад или отзад напред. А ретроспекция означава поглеждане (spectio) назад (retro). Ето защо заглавието, за щастие, не е никак точно. А ако вземем предвид и обстоятелството, че ноември съвсем не е това, което е (виж тук), нещата си идват на мястото.

Та това, което искам да направя тук, е да припомня някои мои текстове, подбрани, което е хубавото, случайно, за да се удостовери съвсем непринудено многоликостта на възможните предмети на мислене и на рефлексия. А не на последно място и многоликостта на този дневник, към който, трябва да призная, изпитвам съвсем топли чувства.

За времето, с което разполагаме /тук/
Мисли за щастието (2) /тук/
Стратегията на "интуицията" /тук/
Когато говорим и когато пишем /тук/
Феноменология на совите /тук/
Един малко известен исторически факт /тук/
Собственост и богатство /тук/

15 ноември 2010

За смисъла на (от) четенето


Четенето за разлика от възприемането на образи (телевизия, интернет) е активност.
Четенето пряко ангажира мисълта и въображението по дешифриране и конструиране на смисъл. А смисълът не е изначално даден в текста - за да стане смисъл, той трябва да стане смисъл за нас. - Само активно разбраният смисъл може да бъде и наш*.

Четейки, човек се учи да мисли и да въобразява, дискутирайки текста със самия себе си. Четенето, това е диалог на душата със самата себе си, с изходна и опорна точка самия текст. Онзи, чиято душа не е привикнала към един такъв вътрешен разговор, той и не може да даде нищо от себе си.

_________________
* При четенето на художествена литература има една много важна амбивалентност - смисълът трябва да остане толкова чужд, колкото и да стане наш.

11 ноември 2010

Любов, отказ, разочарование


Макс Фриш казва на едно място в Дневниците си, че любовта вече е свършила, когато сме отказали на другия правото да бъде неуловим, загадъчен, различен.

Разочарованието е само следствие от един такъв отказ. Ето защо разочарованието никога не е нещо, което просто ни се случва, в него винаги присъства наша проекция, наше действие.

10 ноември 2010

Отсам и отвъд света


"Където липсва всякакъв стремеж за отиване отвъд света, там неизбежно се усеща липсата на собствена тежест на фона на този свят."
Макс Вебер

Свят без положено негово отвъд изсмуква всяка потенциална автономия у "действащите" и "мислещите".

05 ноември 2010

Истината на Р. /литературен етюд/


Р. се изумяваше как така мимиките и жестовете продължават да поддържат илюзията, че съответстват на един вътрешен дух. Вглеждайки се в хората, в подвижността на очните им ябълки, в живостта на лицевите им мускули, в непринудеността на телесните им движения, в скорострелността на изричаните думи, на него му се струваше, че всичко това е одухотворено от една вътрешна мотивация, от един вътрешен живот. Не можеше да повярва, че става дума за подобия от хора, за душевни автомати, че тук се е осъществил най-интимният кошмар на Декарт – наоколо да се движат механични устройства, пружини, покрити с наметала и шапки. Не, илюзията бе съвършена, нямаше никаква нужда от наметала и шапки. Р. знаеше, че дори и да започне да разсъблича тези душевни автомати, той винаги ще стига до неприятното усещане за влажна кожа и мека плът. Че няма да открие дори и една пружинка, която да подкрепи и защити ужаса на тази нова истина.

29 октомври 2010

Хусерл: иманентност и действителност


„Една представа без представен предмет не е мислима, следователно не съществуват представи без предмет. От друга страна не на всяка представа съответстват действителни предмети, следователно съществуват представи без предмет. Противоречието, изглежда, може да се избегне само ако направим разлика между представен предмет и действителен предмет: Няма представи без иманентни (immanente) предмети, има представи без действителни (wirkliche) предмети.”

Едмунд Хусерл,
Husserliana
, XXII, 420


Единствената стъпка, която остава на феноменологията оттук нататък да направи, за да конструира себе си като един напълно специфичен начин на философско разглеждане, е да реши дали действителните предмети следва да се считат за иманентни. Отговорът, разбира се, е не!
Това обаче от своя страна не означава, че действителните предмети при положение, че не са иманентни, са трансцендентни. Те, напротив, са само трансцендирани.

28 октомври 2010

Кръв и съзнание


В миналото рефлексията върху общата, родствена кръв и плът е имала свойството да субстантивира индивидуалните съзнания, те са били склонни да търсят тъкмо в кръвта своята идентификация. Индивидуалното съзнание се е чувствало лишено от субстанция, ако не е гарантирано кръвно. Кръвта се е схващала като общия медиум на живота - смесването на кръв или консумирането на обща кръв е превръщало хората в кръвни братя. В Ад на Данте, Бертран дьо Борн, който е разлъчвал хора с обща кръв (синовете на Хенри II от баща им и един от друг) сам е разлъчен от главата си, която носи с ръка като фенер.

Съвременното кръвопреливане обаче, в което критерий е не родството, а кръвните групи, разпръснати сякаш случайно между хора с различен темперамент и произход, е започнало да обезсилва тази субстанциална мощ на кръвта. Анонимната кръв не е родствена кръв, тя вече е не медиум, а само вътрешнотелесен медиатор на кислород и храна. Анонимната кръв вече не носи идентификация на съзнанието. Неговото без-родство първоначално е било негово у-родство.

Сега е призвание единствено на самото съзнание, крехко в своята безсубстанциалност, да открива и загубва своето родство с Друг.

23 октомври 2010

Змийски ескиз


Змията може да е много интересен обект за съзерцание - единство на мъдростта и на произтичащия от тази мъдрост грях.
Захапала опашката си - единството на начало и край, на зачатие и гибел.
Увила се около бокала на живота - единството на лек и отрова.

Но представяте ли си ужаса всяка вечер да си лягате в леглото със змия?!?
В това отношение аз съм благословен с едно истински топло човешко присъствие, а една подобна ужасяваща картина може да е елемент само от един археисторически страх (в това число и като момент от личната история).

21 октомври 2010

Естественото съзнание


Терминът естествено съзнание не се среща за пръв път у Хусерл, а у Хегел. Естественото съзнание е предрефлективното съзнание, което не знае себе си, а знае единствено своя предмет в неговата непосредственост. Това означава, че то взима своя предмет като нещо изначално дадено, докато неговият предмет е всъщност нещо опосредствано, достигнато - нежели начало, а резултат.
Съобразно това естественото съзнание не знае и не помни нито своята история, нито историята на своя предмет. То не знае самото себе си като достижение, а се знае като необходимост. Това е така, защото естественото съзнание не може да обходи себе си (не може да се рефлектира) и поради това се натрапва себе си и на другите възможни съзнания като не-обходимо.

18 октомври 2010

Бихевиоризъм и "самоусъвършенстване"!?!


Бихевиоризмът представлява най-трайното и устойчиво направление в психологията в Съединените щати и това е така, въпреки че самото то е претърпяло множество преображения и реинкарнации. То е било доведено до тях от собствения му експликативен дефицит, т.е. от минимализма и ограничеността, заложени още в изходните му предпоставки.
Казано накратко бихевиоризмът издига като първо и основно методологическо изискване към психологическите изследвания (с цел постигането на техен научен статус) следното: те да бъдат ограничени до сферата на фактическото, външно наблюдаемо, подлежащо на регистриране, животинско или човешко поведение. В този смисъл основна тема на изследванията на бихевиоризма се превръща обусловеността на поведенческата промяна у дадено живо същество от промяната в средата, последната разбирана опростенчески като комплекс от дразнители. Научен образец за едно такова „психологическо” изследване могат да бъдат и са били именно експериментите на Павлов при изследване условните рефлекси у животните. Зависимостта на бихевиоризма от руската физиология от началото на 20-ти век е нещо повече от факт, то е симптом.

Може да се обобщи, че съгласно бихевиоризма човешката психика се свежда до комплекс от статистически измерими поведенчески реакции при определени дадени условия (външна среда). Извън въпросния комплекс не остава нищо друго, което да би могло да се нарече „душа”, или поне нищо такова, което да е от научен интерес. Консеквенциите от този научен редукционизъм обаче до такава степен са се сраснали с „душевността” на обикновения американец, че за него с поведението (behavior) се изчерпва същността на нечий (в това число и на моя собствен) душевен живот. Ето защо за американеца е достатъчно да се усмихваш (външно регистрируемо) - за да се чувстваш усмихнат, достатъчно е да пищиш от радост (външно установимо) - за да си радостен, достатъчно е да се държиш авторитетно (съгласно няколко на брой установими критерия), за да си авторитетен, достатъчно е шумно да превъзнасяш (подлежи на регистриране) - за да си ентусиазиран, достатъчно е да се държиш самоуверено - за да си уверен в собствените си сили, достатъчно е да говориш патетично - за да изпитваш патос.

Сещате ли се за нещо познато? В какво се състои същината на всички онези блудкави книжлета за т.нар. „самоусъвършенстване”? Ами тя се състои в това, че е достатъчно да се научим посредством серия от досадни повторения да се държим по определен начин (било то като „богове”, като „печеливши бизнесмени”, като „сексапилни съпруги” или като „добри родители”) - за да се превърнем в такива. Т.е. за редовия американец, бихевиорист по рождение, овладяването на определен тип поведение (behavior) ни дава не само статуса на съответните на поведението субекти, но дори и самосъзнанието ни (!!!) като такива. Това е „самосъзнание” напълно лишено от всякаква самоосъзнатост.

***
За бихевиоризма като психология на конформизма и за влиянието му върху Холивуд виж тук.

14 октомври 2010

Понятието 'разум' у Kант



В другия ми блог споделих за новата ми книга върху Кант. Тук ще съхраня теоретичния тон и ще публикувам една малка част от нея, а именно анализа на понятието разум.

Разум, теоретически

Разумът, в качеството му на способност за принципи, е висшата познавателна способност, в която следва да намери своята завършеност всяко едно познание. Разумът сам по себе си няма пряко отношение към предмети, а само към систематичното единство на познанията ни за предмети, поради което принципите му важат регулативно, но не и конститутивно.

Разумът, предмет на Критика на чистия разум, не е разумът изобщо, а човешкият разум в теоретическата му, т.е. познавателна, употреба. Тези две уточнения имат напълно определен критически смисъл, защото на първо място, подчертаването човешки разум съвсем не носи антропологически (т.е. съгласно Кант емпирически) акцент, а само снема в трансцендентален план претенцията да говорим от позицията на един универсален разум. На второ място подчертаването теоретически разум напомня постоянно, че познавателната употреба на разума съвсем не е единствената, а разумът би могъл да бъде и практически (т.е. нравствено волеви), при което интересът на последния собствено има приоритет.
Още в началото на трансцеденталната диалектика Кант отбелязва, че „всяко наше познание започва със сетивата, преминава оттук към разсъдъка и свършва при разума, над който в нас не се намира нищо по-висше, за да обработва материала на нагледа и да го поставя под висшето единство на мисленето” (с. 356). Разгледан в контекста на въпросната градация, разумът се явява висшата и пределна познавателна способност, при това най-отдалечен от непосредствеността на познавателното начало (нагледа). Въпросното начало на нагледа обаче следва да се разглежда като такова само в емпиричен план, т.е. дотолкова, доколкото без него познанието ни би било лишено от съдържание и емпиричен достъп до предмети. В един трансцендентален план обаче, визирайки априорното, разумът е както финалът, така и началото на всяко наше познание, защото той е „способност за принципи” (с. 356), а принципите са „началата”, т.е. основополагащите положения в дадена сфера. В този смисъл отношението на предхождане и следхождане се преобръща и Кант дори говори за това, че със своите принципи „разумът подготвя полето на разсъдъка” (с. 620). Този трансцендентален план, в който разумът е начало на нашите познания, става напълно резонен, тъкмо когато се вземе предвид тяхната априорна форма, която предхожда всеки един конкретен опит. Следователно разумът в качеството му на начало и край на всичките ни априорни познания, т.е. чистият разум, може да важи като общото име за цялата наша познавателна способност, доколкото тя е възможна тъкмо a priori.
Разумът в Критика на чистия разум е наистина обект на критика (трансцендентално изследване на възможността, принципите и обема на неговите априорни познания), но трябва заедно с това много ясно да се подчертае, че самият той е и нейният субект. Това е така, защото над разума няма друга познавателна инстанция, която да го контролира и той трябва сам да приеме отговорността да се обърне рефлексивно към себе си, да подложи своите познавателни правомощия и претенции на безпристрастна проверка и при нужда да си самоналожи ограничения. В тази връзка Кант отбелязва, че „човешкият разум не признава никакъв друг съдия, освен пак самия общочовешки разум” (с. 683). Съобразно това и в учението за метода на чистия разум се говори за една необходима негова „дисциплина”, която в горния смисъл може да бъде единствено самодисциплина, „без да позволи над себе си друга цензура” (с. 711).
Наред с неговата автономия, съгласно която той самият е единственият си коректив, „човешкия разум е според природата си архитектоничен”, което собствено означава, че „той разглежда всички познания като принадлежащи на една възможна система” (с. 499). Тази система на всички познания следва да се разглежда наистина като възможна, макар и в никой определен момент като действителна. Чрез това обаче тя съставлява едно винаги актуално нормативно изискване на самия разум по отношение на познанията ни изобщо. Това изискване се ръководи от идеята за формата на едно цяло, в което a priori е определен „както обемът на многообразното, така и положението на частите помежду им” (с. 736). Съобразно това самият разум приема формата на архитектонично цяло, в което не само че няма място за случайна добавка, но и което би позволило да се забележи липсата на някоя част. Едно такова архитектонично цяло на разума обаче би могло да бъде определено само формално и преди всяко едно съдържание на познанието.
Въпросната архитектоника на чистия разум всъщност притежава характера на организъм, тъй като в нея „цялото е очленено, а не натрупано”, при което „то може да расте наистина вътрешно, но не външно, както тялото на едно животно, чийто растеж не прибавя никакъв член, а прави всеки член по-силен и по-годен за целите си, без да измени пропорцията” (с. 737). По такъв начин разумът съдържа в себе си формално и a priori всяко едно изменение, което би могъл да претърпи, тъй като едно такова изменение не би променило структурата и не би накърнило пропорциите му. Аналогията на разума с жив организъм е набелязана още в увода към второто издание, при което Кант твърди, че „чистият спекулативен разум с оглед на принципите на познанието е съвсем обособено, съществуващо за себе си единство, в което всеки член, както в организирано тяло, съществува заради всички други и всички членове заради всеки един” (с. 60). Малко по-нататък в текста тази аналогия е още по-подсилена и подчертана.
С оглед на казаното е интересно, че Кант описва разума от една страна в биологически, а от друга - в юридически аналогии. Разумът бива наричан „живо тяло”, „съчленено цяло” от взаимосвързани органи, а същевременно за него се говори като за източник на изискваща нормативност и инстанция, прилагаща въпросната нормативност - „върховен трибунал” (с. 628), „без цензура” над себе си и „съдия, принуждаващ свидетелите да отговарят на въпросите” (с. 55). Преплитането на тези два типа аналогии дава определено внушение за вътрешно единство между природата и културата на самия разум.
Нужно е да се подчертае, че с оглед на вече изявените систематичност и органично единство на разума, според Кант не е възможно той да съдържа сам за себе си неразрешими проблеми. В тази връзка се казва, че „нито един въпрос, който засяга някой предмет, даден на чистия разум, не е неразрешим от същия този човешки разум” (с. 502). Ако това наистина е така, тогава би изглеждало най-малкото странно и трудно понятно, че разумът изобщо изпада в конфликт със самия себе си и че в него „се намира цяла система от измами и илюзии” (с. 656). Тези илюзии възникват непринудено и Кант не се колебае да установи произхода им още в самата природа на разума. При все тяхната естественост, разумът обаче съвсем не е ограничен до тях и тяхното наличие съвсем не означава, че той не е в състояние да осъществи рефлексия върху себе си и да подложи претенциите си на критика. В този смисъл онова, което може да спаси разума от спора му със самия себе си и от затъването му в неразрешими противоречия е именно неговата способност за рефлексия или както бе казано по-горе – самодисциплина.
При все че представлява обособено органично и рефлексивно единство, разумът е същевременно и интелектуалният стремеж към безусловното, който никога не намира удовлетворение. Разумът не може да се успокои в опитната употреба на разсъдъка и в непълната синтеза на обусловено и условие, към която винаги може да се намери едно ново условие, което само да е отново обусловено. Ето защо човешкият разум притежава „една естествена склонност” да преминава границата на възможния опит (с. 611). В тази връзка в него възниква една система от илюзии, които бидейки от една страна естествени с оглед на своя произход, от друга страна отдалечават разума от неговото автентично предназначение. Тези илюзии възникват от стремежа му да употреби своите регулативни принципи за безусловната определимост на познанието на даден предмет конститутивно - така сякаш те го извеждат до познанието на предмет, който е сам по себе си безусловен. Или това е същият стремеж, който го води до това да обяви своя проект за систематичното единство на всичко съществуващо под понятия, не за нещо само зададено, към което той следва безкрайно да се приближава, а за нещо дадено и вече установено.
Това би могло да се окачестви като трагическа ситуация на разума – да се стреми естествено, т.е. съгласно природата си към нещо, което съгласно същата тази природа той съвсем не е в състояние да постигне. Въпросната ситуация произтича всъщност оттам, че разумът „никога не се отнася направо към един предмет, а единствено към разсъдъка и посредством него към собствената си емпирична употреба” (с. 612). В този смисъл разумът никога не може да разчита на достъп до свои собствени (интелигибилни) предмети. Единственият пряк предмет на разума е самият разсъдък и систематичното единство на действията на последния в неговата опитна употреба. В този смисъл Кант отбелязва, че „разсъдъкът съставлява за разума също така предмет, както сетивността за разсъдъка” (с. 625). Казано другояче, разумът никога не се отнася пряко до предмети, а единствено до a priori определени познания за предмети. Но съобразно резултата на дедукцията на разсъдъчните категории, „за нас не е възможно никакво априорно познание освен единствено за предмети на възможен опит” (с. 216). Поради това принципите на разума могат да имат някакво познавателно значение, единствено ако се отнасят (само регулирайки употребата на разсъдъка) до систематичното единство на емпиричните предмети. Те не могат да имат конститутивна употреба не само по отношение някакви предполагаеми свръхсетивни предмети, но дори и по отношение на самите опитни предмети. Съобразно това и Кант твърди, че „принципите на чистия разум не могат да бъдат конститутивни дори с оглед на емпиричните понятия, защото не може да им се даде никаква съответстваща схема на сетивността и значи те не могат да имат никакъв предмет in concreto".
Кантовото разбиране за разума и за свободата са тясно преплетени едно с друго. Много е вероятно именно рефлексиите върху тяхната връзка да са довели Кант до подчертаване автогенността и автономността на разума, съгласно които той не признава никакъв друг критерий свръх себе си, освен онзи, който той сам може да си даде и наложи. В този смисъл практическият разум би могъл да се разглежда като модела, съобразно който Кант оформя своята концепция за теоретическия разум, именно в неговата строга и категорична отлика от разсъдъка. Кант определя свободата в практически смисъл като „независимостта на волята от принудата на подбудите на сетивността” (с. 538). В този смисъл, макар че човешката воля би могла да бъде определена от подбудите на сетивността, самата „сетивност не прави постъпката й необходима”, а „по-скоро на човека е присъща една способност сам да се определя независимо от принудата на сетивните подбуди” (с. 538). Теоретическият разум по сходен начин не се чувства принуден от онова, което му е „дадено”, а представлява една прекрачваща всяка специфична граница способност; той не се задоволява с предоставеното от сетивността, а търси да преодолее нейните граници, изисквайки винаги безусловното, което само не може никога да бъде дадено в сетивния опит. Едно такова теоретическо прекрачване се явява наистина нерегламентирано предвид невъзможността за познавателно, т.е. теоретическо постигане на свръхсетивни или интелигибилни предмети, но чисто практически разумът в крайна сметка се вижда принуден да ги постулира, за да удовлетвори мислимата осъществимост на собственото си искане, което императивно е наложил сам на себе си в моралния закон.
При все невъзможността на конститутивна употреба на идеите и принципите му, при все че едно разширение по посока на интелигибилното е възможно само в практическата сфера, самият теоретически разум е необходим с оглед на възможността на емпиричното познание посредством регулативната употреба на принципите му за систематично единство. Това е ясно фиксирано в следното изказване на Кант: „Законът на разума, според който той търси това единство, е необходим, тъй като без него не бихме имали никакъв разум, без този не бихме имали никаква свързана употреба на разсъдъка, а при липса на нея, не бихме имали никакъв достатъчен белег за емпирична истина” (с. 617)

11 октомври 2010

Всеобщността като отрицателното


Хегел по неподражаем начин е описал общото като отрицателно, тъй като самото всеобщо не е нито обособено това, нито обособено онова, а същевременно бидейки безразлично по отношение на тях би могло да бъде както едното, така и другото. Така например общото определение червено би могло да бъде както това тук червено на кръвта, така и онова там червено на виното и то е безразлично спрямо тях, защото не е нито едно от тях поотделно.

Съгласно думите на Хегел: "Едно такова просто, което чрез отрицанието (Negation) е нито това, нито онова, т.е. едно такова не-това (Nichtdieses), което по един и същ начин би могло да бъде както това, така и онова, наричаме общо" (Феноменология на духа, с. 149).

Именно поради тази своя отрицателна природа всеобщото има свойството да умъртвява.

07 октомври 2010

Разведряване



Когато синът ми Петър направи нещо, за което е убеден, че няма да ни се хареса, той започва да имитира смях, за да представи ситуацията откъм забавната й страна и да омаловажи резултата от постъпката си. През това време той внимателно ни следи и ако открие дори следа от усмивка по лицата ни, неговият насилен и престорен смях се превръща вече в непресторено ликуване, знаейки че тъкмо веселостта го освобождава от бремето на постъпката му. Закачливо започва да клати пръст, при което детската му закана сякаш се отнася както шеговито към самия него, така и към недобросъвестната практика да се отправят закани изобщо.

_________________
Петър наскоро навърши две години и пет месеца.


30 септември 2010

Мисленето и разделението на труда (една антиутопия)


Разделението на труда е изиграло твърде неприятна шега на човешкия род. Човеците постепенно са изоставили основната си привилегия, мисленето, в полза на тесните специалисти по мислене. Впоследствие се е оказало обаче, че специалистите съвсем не са в състояние да мислят, просто защото мисленето в корена си е универсално.

18 септември 2010

Грация и благодат


В къкъв ведър свят са живеели древните! Свят, в който благодатта (на латински gratia) е тъждествена с грациозността в лицето на самите Грации*.
И наистина, за да бъде съхранена, благодатта трябва да бъде поднесена с непринудена деликатност и нежност.

________________________
* Трите грации или харити са Аглая, Ефросина и Талия.

07 септември 2010

Сингуларност, уникалност, тоталност


Единственото число не винаги имплицира сингуларност ("един сред много"), защото понякога имплицира уникалност ("един-единствен").

А уникалността е предмет на 'единични' (а не на 'частни') по количество съждения и категорията, която почива върху този тип съждения, е категорията тоталност*.

Ето защо тоталността изначално е не множество, а уникално единство.
И това, последното, е вярно не толкова в логически смисъл, колкото в екзистенциален.
____________________
* Виж Кант, Критика на чистия разум, с. 144 - с. 151

29 август 2010

Юношество


Настоящите младежи (съзнателно избягвам израза "тийнейджъри", който неминуемо ще ни затвори в онази рамка, от която следва да се абстрахираме) са напълно лишени от нещо, което леко носталгично и дори очарователно старомодно може да бъде наречено юношество. Те прескачат директно от състоянието на памперса в една зле разбрана, подражателска "зрялост", която по същия начин както при възрастните е обременена с твърде неприятна смесица между тесногръдие и инфантилитет.

А какво е всъщност юношеството? - то е онова състояние в младостта на духа, при което всичко уж тривиално и ежедневно - думи, жестове, събития, са непосилно натоварени и със смисъл и с негов недостиг. Или казано идилично с думите на един френски шансон: "Нямаше нищо, но бе цял живот"*. Поради което то, въпросното нищо, може да бъде дори смъртоносно.
____________
* On n'avait rien, mais on avait toute la vie.

14 август 2010

Степени на несвободата


1. Болката е фиксацията върху собствената ни крайност, превръщане на свободата в природа.

2. А свободата, наблюдавана като нещо външно и чуждо, задължително потиска, кара ни да се чувстваме несвободни.

3. Това, второто, взето в отношение към първото, е потенцираната несвобода - веднъж в болката, втори път в отказа ни да се освободим от нея. - Казано по Киркегор - разядосването да упорстваме в несвободата.

19 юли 2010

Думите и светът


Синът ми Петър все повече прибягва до силата на думите - не толкова сам да ги изговаря, колкото да ги изисква от нас. При всеки любопитен и интересен феномен той сочи и настоява за коментар, обяснение или дори само описание.
Описанието често е достатъчно. Защо?

- Думите правят света общ - те го извеждат извън неговата частност и случайност и го правят споделим, обект на общ интерес.

- Думите правят света обозрим и проницаем, а дори да има нещо съзряно отвъд думите, то получава своята уникалност тъкмо чрез това.

- Думите правят света уютен, удостоверяват го в семейна обстановка, превръщат го в дом.

04 юли 2010

Меланхоликът и писането


"Жрец - и самичък жертва."
Пенчо Славейков, Успокоений

Да, меланхоликът се опиянява от възможността да свещенодейства със своето страдание. И често от такива "свещенодействия" се раждат отвратителни писания.
Но меланхоликът може да пише и истински. Той трябва да отхвърли съмнителната еротика на това самоотношение, да захвърли жреческите си одежди, да се освободи от присъствието на публика, включително и от изкушението да намери такава в собствено лице.

24 юни 2010

За здравето на човеците


Чувството, че мястото ти не е в този свят (и надеждата, че такова място все пак има), често е най-сигурният симптом за добро морално здраве. Защото обитателите, които се чувстват изцяло на място в този-тук свят, обикновено са лишени (или по-скоро са се лишили) от всякакви основания за самоуважение. А самоуважението (наред с уважението към другия) е един от основните конституенти на доброто морално здраве.

Маурицио де Агостини, Писмо от чужбина

16 юни 2010

Рефлексия върху Йов


Понякога се питам, дали в един свят без Бог страданието и болката биха могли да имат смисъл. Тук не става дума за такъв смисъл, който да се изчерпва в ретроспективното и самоутешително обръщане назад и казване: щом преживях всичко това, значи вероятно вече съм по-силен от преди. Не, тук се питам за проективен смисъл, чрез който да съм готов да понеса всяка бъдеща болка и страдание.

Възможен ли е Йов в един свят без Бог?

30 май 2010

Nature morte


'What have we become? What have we chosen to be?'

Peter Hammill
, Still life

"В какво се превърнахме? Какво избрахме да бъдем?"

Питър Хамил
, Натюрморт*

В напрежението между тези два въпроса е положено човешкото съществуване.
Между това, което се случва да бъдем и това, което избираме да бъдем.

Демаркационната линия обаче съвсем не винаги е очевидна. Избирайки себе си, ние често се заварваме същите, при което завареното е гротеска на избора. Станали някакви, ние в последствие се избираме същите, за да се залъжем, че съдбата се е разкрила в избора.

При това въпросът дали това, в което сме се превърнали, е онова, което сме избрали да бъдем, винаги остава.

____________________________
* Still life може да се преведе двояко: като 'застинал живот' (натюрморт в изобразителното изкуство) или като полу-утешителното 'все още живот'.

20 май 2010

Суетата, няколко дефиниции


1. Суетата е отчаяние. Отчаяно бягство от себе си чрез привнесена идентичност.

2. Суетата е пустош – пустотата на вътрешното за сметка на външното.

3. Суетата е самотност, в която присъствието на другия е инструмент за себелюбуване.

4. Суетата е суета на суетите – тя тавтологично се храни от себе си и загива от себе си.

5. Суетата е панаир – пространство, в което се акумулират само частни присъствия и частни интереси.

6. Суетата е мизерия (нещастие), в която ласкан и ласкател, оплакван и оплаквачки само формално се различават.

7. Суетата е мед, що звънти или кимвал, що звека*.

________________________________________
* Виж Първо послание до Коринтяни, 13:1

17 май 2010

Анонимността на разума


"Истините на разума важат анонимно: тук въпросът не е 'Кой е казал?', а 'Какво е казал?'. [...] Почитта към личността служи за да поласкае собствената ни суетност по един косвен начин."

Кант
, Лекции по логика

Разумът е анонимен, доколкото е надперсонален, той обаче винаги формира лично отношение към истината, доколкото се схваща отговорен за нея. И в тази отговорност няма и следа от личната /персонално-индивидуална/ суета.

14 май 2010

За вкуса и навиците


За човек навикнал с вкуса на заместителя (ерзаца), автентичният вкус ще се окаже твърде силен, съответно неприятен.


Маурицио де Агостини, из Естетически фрагменти

13 май 2010

За конфликта мислене и език


Всеки пишещ човек би трябвало да е изпитал това, че в хода на опита му да изрази езиково мислите си, те постепенно започват да се проясняват и прецизират. Това е така, не защото езикът е помощник на мисленето, а точно обратното - защото му е враг. Всеки конкретен езиков изказ изопачава интенцията на мисълта, която е била вложена в него. Именно поради този външен езиков натиск, на който е подложено, мисленето започва да отстоява себе си. Всяка дума и израз се явява за него криво огледало и то се намира призвано да изправи това изкривяване търсейки нови все по-адекватни думи и изрази.
Имено в опита си да минимализира изопачаването, което го е постигнало чрез обстоятелството, че е придобило езикова плът, мисленето детайлизира себе си и добива опит за собствената си безкрайност от определения в противовес на крайния набор от средства на езика.

Самият този процес е, разбира се, безкраен, защото мисленето никога не ще е в състояние да постигне тъждество със себе си в своята словесна плът. Този процес е и единствено възможният за себеразгръщането на мисленето, защото то не притежава друг външен критерий за своето богатство освен нищетата на тялото, в което е извършило своето самоотчуждение.

11 май 2010

Идентификация и идентичност


1. Човек обикновено бързо и лесно се идентифицира в група - това е просто идентификация като част. За да удостовери себе си като част той често се нуждае от един само външен знак или белег за принадлежност, като при това не се изисква някаква особена реципрочност - групата не е лице.

2. Човек обаче бавно и трудно се идентифицира в заедност с някой друг, защото за това винаги се изисква реципрочност, при това такава, която да се яви лична - собствено взаимност. Такава идентификация често остава недовършена именно поради същинския проблем на взаимността - рефлектираната (осъзнатата) взаимност никога не се припокрива с преживяваната.
Тези недовършени идентификации винаги остават травмиращи - хората се опитват да ги репродуцират постоянно (дори и с нови персонажи), опитвайки се да умиротворят миналото в едно постоянно отлагано настояще.

3. Идентификацията е търсене на себе си извън себе си, постоянен опит за преодоляване на идентичността (непосредственото отношение със себе си). Проблемът тук е, че идентичността също е отношение (макар и непосредствено), а не даденост. Така установяването в идентичност не може да стане чрез отказ от идентификации.

24 април 2010

За "химията" на любовта


"Какво мислите за любовта? Нали нищо повече от закона за привличането?"
Хайнрих Хайне, Пътни картини

Дали съвременното говорене за "любовта като химия" е по-дълбокомислено от говоренето за "любовта като физика"?

18 април 2010

Съкровеност


Един приятел - Methodius - предлага едно по-точно обозначение на онова, което по-долу бе наречено "интимно". А именно - съкровено. Тази автентична славянска дума отмахва всякакви привнесени соматични конотации, които биха могли да се причуят в латинския термин "интимност".

Защото съ-кров-ено е онова, което сме изписали върху личната си история с кръв.

Обозначението на "публичното" като съборно, също би било удачно, доколкото то удържа жива тъкмо връзката със съкровеността.


20 март 2010

Публично, частно, интимно


Проблемът на днешната масова култура не е разрастване и хипертрофия на публичната сфера и чрез това задушаването на сферата на интимността. Напротив, проблемът е разрастване и хипертрофия на частната сфера, която поглъща в себе си публичността, чрез което е застрашена и интимността.

Същинският враг на интимно-личното винаги е било частното и партикуларното. Чрез смъртта на същинската публичност (чийто принцип е личностното действие и достойнство) интимността губи своя единствен защитник.

12 март 2010

Causa


Causa e на латински причина. При това изключително - целева причина. А това означава - цел, която в качеството си на причина определя действията ни. Всяка цел обаче преди да е реализирана представлява идеал. Идеал, който е мяра за самия себе си.
В този смисъл каузата представлява начина, по който едно желано и неосъществимо (т.е. идеално) бъдеще определя нашето настоящо. Бъдещето се случва като актуално едва в своята неосъществимост. И точно това означава да имаш кауза.

25 февруари 2010

Отегчен от фактите статистик


Забележително е колко лесно човек гледа на самия себе си като на предмет. Докато в един момент той може да влага целия жизнен смисъл в осъществяването на една своя страст, в по-късен етап той ще е в състояние да гледа на онова страстно себе си като на нещо чуждо до безразличие и дори досадно нему. Онова негово старо "аз" ще е сякаш само един самонатрапил се в спомена образ.

По този начин човек допуска да се превърне в поредица от независими едно спрямо друго определения, редица от бегли идентичности, която не съдържа своя собствена история и смисъл. И онзи негов свръх-аз, наблюдаващ като в калейдоскоп тези промени, няма да е по-ангажиран със ставащото от един отегчен от фактите статистик.


19 февруари 2010

За наглостта и арогантността


Наглият и арогантен* човек е подвластен на убеждението, че всички хора са му потенциални врагове или - традиционно казано - homo homini lupus (Човек за човека е вълк). Тъкмо поради това, той се старае винаги чрез поведението си отнапред да си спечели определено предимство спрямо околните.
Зад това му убеждение обаче се таи всъщност един изначален страх - страхът от света и страхът от другия.

Ето защо зад остъкления поглед на наглия човек твърде често може да се провиди едно наплашено животно, очакващо атака отвсякъде и не познаващо човешко отношение отникъде.

__________________________________________
* Арогантен в частност е онзи нагъл и високомерен 'човек', който болезнено желае и заедно с това се съмнява в своето превъзходство спрямо околните. Поради което и той винаги се опитва да го утвърждава.

11 февруари 2010

За страстта да бъдеш "актуален"


Винаги съм се ужасявал от страстта у голяма част от хората да консумират боклуци (под формата на книги, музика, филми), само защото въпросните субпродукти представляват последното появило се на пазара. Това да подчиниш себе си на случайната конюнктура на пазара, не само защото така е по-лесно (спестява ти избор), но най-вече заради фетишизирания етикет "НОВО!" (който само след седмица ще бележи нещо безвъзвратно остаряло), демонстрира наред с липсата на дух, липса и на елементарен вкус.

28 януари 2010

Утвърждаването като отрицание


Утвърждаването първоначално е полагането на дадено ново определение и съвсем не препотвърждаването на нещо налично. За да се утвърди нещо обаче, с това трябва да се отрече всичко чуждо нему. Поради това отрицанието се явява елемент на всяко утвърждаване.

Любимата дума на сина ми Петър е безусловно думата 'не'. Чрез нея той не просто дава отрицателен отговор, а утвърждава дадено свое желание чрез отрицание на наличното.

_____________________________________________
Петър наскоро ще стане на година и девет месеца.