За историите, онтологиите и речниците

По-малкият ми син Антон е на 8 години и определено обича да измисля истории. Истории с особен привкус. Неговите истории провокират тривиалното разбиране за нещата и разколебават тяхната обичайната класификация, а наедно с това - също и думите, които използваме за тях. 

Небостъргач, който може да се яви като клечка за зъби или пуканка, която може да замести стъкълце!?! В определен смисъл Антон предлага в текстовете си една нова онтология; или може би един нов речник?

А ето го и блогът на Антон!

Рационалност и контекстуалност на човешкото мислене

Мисленето е абстрактен процес, който имплицитно изисква деконтекстуализация - дистанциране от конкретната жизнената ситуация. Още като студент бях достигнал до следната превъзходна дефиниция за мисленето, изхождайки от неговата обезоръжаваща рефлексивност:
Мисленето е единствената дейност, която може да се превърне в обект на самата себе си (именно в способността ни да мислим самото мислене).

И все пак, въпреки тази потенциално отиваща до безкрайност саморефлексивност и деконтектуализация на рационалното мислене по принцип, то (мисленето) при човека остава фундирано в контекстни ситуации. Например когато четем абстрактен текст, ние често не се сещаме на момента за възможни възражения и евентуални проблеми в неговата аргументация. В по-нататъшен момент обаче ситуацията (или жизнения опит като цяло или пък абсорбирането ни в друг текст) може да ни предостави специфичен контрапример, който да разколебае убедителността на първоначалния текст.

Така че самата критичност на човешкото мислене се корени в това, че то е способно да откликва на потенциално безкрайни на брой и по вид специфични контексти.

Не всички демони вървят към Рим

- Изглежда, че и аз имам вътре в себе си пет-шест демона! 
- Всички имаме, Зорбас, не се плаши. И колкото повече имаме, толкова по-добре. Стига само всичките да вървят към една и съща цел по различни пътища.

Казандзакис, Алексис Зорба

Една подобна пандемонична предустановена хармония изглежда много съмнителна.

Няма как всички демони да вървят към Рим.

Музика и белези

Музиката като че ли отминава без да белязва. Музиката започва в определен момент и след това свършва. Колко пъти си слушал нещо? - Два, три, десетки, стотици...?

И все пак музиката става нещо от теб самия, нещо, в което се разпознаваш без грешка. Сигурен белег, че си ти.

Душата ми е цялата белязана!

Политика и ценности

Древните политици говореха само за морал и добродетели, съвременните говорят само за търговия и пари.

Жан-Жак Русо

Общото дело не е просто благоденствието на всеки по отделно. Добронамереният прагматистки и утилитаристки възглед, че политиката трябва да е инструмент в полза на сумата на общото благо, резултира в достойния за съжаление ефект, че са инструментализирани съдбите на самите хора.

Политиката все пак не бива да се домогва до постигането на ценности по-висши от щастието, като например морално доброто или пък свободата в позитивен смисъл. Защото със средствата, с които тя разполага, тя ще е в състояние само да ги потъпче.

В този смисъл политиката трябва да се задоволи със скромността на самосъзнанието, че трябва да е винаги ориентирана според ценности, които самата тя не е в състояние да постига.

Колкото до онази "политика", която изобщо не е ориентирана според ценности,  тя не заслужава името си. Демагогия би било далеч по-точно наименование. Да водиш хората за носа или на повод е наистина умение, но не и политическо такова.

За повторението и скуката

Има три вида повторение из-от субекта:

1. Такова, при което визираме някаква първоначалност, спрямо която се удостоверява повторението. (В този контекст "вторите пъти" често са много трудни, предвид страха, че първоначалния път успехът е бил въпрос на шанс.)

2. Такова, при което повторението е компонент от някаква цикличност, така че то съвсем не е нещо второ, а нещо периодично дадено.

3. Повторение с изместване, при което си примисляме нещо първоначално, спрямо което да е възможно повторението, в качеството му на бягство от рутината.

Дали е прав Шопенхауер, че скуката е най-големият бич на човечеството?
Прав е, защото е трудно да си представим скучаещо животно.

За ползата и опустошението от 'историята'

Наскоро попаднах на един известен пасаж у Дилтай, в който се говори за освобождаващата роля на разбирането (Verstehen) не само при (съ)преживяването на произведения на изкуството, но също и на исторически събития.


Човек, обвързан и ограничен от реалността на живота [и от условията, в които той му е даден], бива освобождаван не само посредством изкуството - както често е било твърдяно - но също и чрез разбиране на историческото.

Вилхелм Дилтай

Да излезеш отвъд тесния хоризонт, в който ти е даден твоя собствен приватен живот и да направиш това посредством вникването в историческото, може да бъде наистина много просветляващ жизнен опит (искам да направя тук връзка и с предишния ми текст за Историята като лек от суетата). 

За жалост обаче, в противовес на това, виждаме у нас колко много хора са опустошени от "историята", защото те гледат на нея само от тясно партийната перспектива на собствения си, видян ретроспективно като ненужен живот, и съответно от тесногръдието на собственото си чисто пожелателно мислене.

Относно единната рационалност (също и в естетически контекст)

Единната рационалност е хоризонтно* условие за възможността на нашето разбиране помежду ни. Ако към дадено мое изказване или послание аз при-мисля (т.е. присъединя в мисленето си за него) също и възможен негов реципиент (нещо, което става и без друго), аз бих приписал на този потенциален реципиент рационалност, единосъща на моята.

_______________
* Хоризонтно, за разлика от "хоризонтално", не означава противоположното на вертикално, а онова, което е присъщо на неизчерпаемостта (холистичността) на даден хоризонт. В контекста на интерсубективността, хоризонтността означава неизчерпаемостта на възможните рационални субекти - например такива, които са (емпирично) минали, бъдещи, извънземни и прочие.

Един пример: Кант не го е споменал изрично, но счита, че ако при слушането на токатите на Бах при-мислим и извънземно същество като възможен техен реципиент, в случай че въпросното същество е рационално (и същевременно притежаващо сетивност), то ние бихме го признали необходимо за субект на естетическо удоволствие.

Философия vs. наивност

Някои хора са много разсъдливи или дори обиграни в определена област, но учудващо наивни и дори инфантилни в друга. При тях като че ли действа механизмът на обратната компенсация на Юнг, а именно, че колкото си по-обигран и самоуверен в едно, толкова си по-примитивен, самодоволен, безогледен и ограничен в неговото друго.

Философската нагласа би трябвало да е дотолкова универсална, че да не допуска наивност в нито една сфера. Ако нямаме достатъчни основания за съждения, то би трябвало изобщо да се въздържаме от съждения. А както би добавил Пирон: и от действия.

За мислите и думите

Когато човек остарява, той започва да губи търпението да разговаря със себе си. Вече нищо не е в състояние да го учуди. Той оставя мислите непосредствено да се изливат в думи, само и само по-бързо да се освободи от тях. Думите не оставят следи, оттичат без памет за самите себе си.

А колко хубаво е една мисъл да се завърти, да поседне, да изпие една бира на слънце. Да се покаже като искрена; и да търси бавно думите, в които би могла да се въплъти.

За блаженството на съвремието

Най-хубавото на съвременната епоха е безспорно достъпността на книгите и на музиката.
И въпреки, че универсалният достъп отмахва сакралния трепет от досега с нещо непознато и ново, това е неимоверно компенсирано от възможността за общение.

Ония, които благодарност провожда...

Не плачете, деца – че ония, които благодарност провожда до гроба, не бива да оплакваме.

Софокъл,

думи на Тезей от Едип в Колон

Днес музикално и с благодарност се сетих за Хю Хопър, басиста на Soft Machine, когото преди 12 години имах щастието да слушам на живо.
Той почина преди 10 години. 

Ето една негова композиция от третия на Soft Machine (1970) в изпълнение от 2008: Facelift.

За ограничеността на емпиричния реализъм

Какво твърди реализмът? - Че съществуването на нещата от света е независимо от нас. Нещо, напълно резонно от емпирична перспектива.

Дали обаче реализмът е оправдан също и да твърди, че съществуването на нещата като разбираеми е независимо от нас?
Не е ли въпрос на тривиалност да кажем, че разбираемостта на нещата зависи от тези, които ги разбират?

Това означава, че ако разумни същества не съществуват, тогава нещата не биха съществували нито като разбираеми, нито като неразбираеми (доколкото неразбираемостта имплицира неуспех в разбирането).

Отвъд тази тривиалност обаче се крие една загадка: смислено ли е изобщо да говорим за неща, които не са нито разбираеми, нито неразбираеми?

Тук лежи и дори една по-универсална загадка: смислено ли е изобщо да се правим, че можем да говорим само от трето лице, анахилирайки фигурата на самия говорител, онзи, за когото самото говорене е смислено?

За афективните роднини на мисленето

Кои емоции и настроения са най-близки до мисловната нагласа?

Разбира се, трябва да започнем от класиката: учудването.
По-нататък, съгласно романтиката: меланхолията, носталгията, негата, мировата болка.

Но би следвало да кажем и: ентусиазма. Разбира се, ентусиазмът не бива да се смесва с еуфорията, но следва да признаем: няма мислене без ангажимент по отношение на онова, което мислим. А ентусиазмът е най-естествената награда на подобен ангажимент. Дори негово предусловие.

Относно хобито и свободата

Човек днес разполага с неимоверно повече възможности и ресурси да открие своето хоби в света, при това съобразно своеобразието на личната си нагласа. Проблемът е, че съвременният стил на живеене не допуска бавно и безметежно отдаване на хобито. Това е така, защото посвещавайки се на нещо, хората постоянно имат чувството, че пропускат нещо друго, което е по-лесно, по-достъпно или пък по-забавно. Т.е. проблемът на съвременността съвсем не е в необходимото за хобито благосъстояние или в неговата липса, макар че разбира се има и по-скъпи хобита, които изискват солиден финансов приход.

Поради набелязаното безпокойство човек няма възможност да се отдаде на своето хоби свободно и той се люшка между две крайности - истерично търсене и пробване на различни нови опции или пък умъртвяването на хобито до лична мания или обсесия.

Емпиричен реализъм и трансцендентален идеализъм

Според Кант ние можем да заемем две възможни точки на рефлексия върху отношението си към нещата от света: емпирична и трансцендентална.

От емпирична перспектива следва да кажем, че нещата от света не зависят от нас нито в своето съществуване (че съществуват), нито в своята конституция (как съществуват).

От трансцендентална перспектива обаче следва да кажем, че нещата от света наистина не зависят от нас в своето съществуване, но зависят от нас в своята конституция (формална), при това именно доколкото те стават предмети на познание (или изобщо на всякакъв тип активност от наша страна).

___________

Пояснение:

Формална конституция = формално-онтологическото как (wie) на нещата.

'Онтичното как' ('Как нещата са?') зависи от 'онтологическото как' ('Как нещата са ни дадени в познанието?')

Въпросното "ние" или "нас", за което става дума по-горе, не изразява сингуларната самостойност на този или онзи индивид, а човечеството (humanitas) като носител на единна рационалност.

Еволюционно време vs. история

Напоследък ме безпокои темата, че от перспективата на безкрайното "обективно" или "природно" време човешката култура няма никакво значение. Културата има своето значение само ако я положим  в контекста на едно изцяло по своя характер историческо време. От своя страна обаче историческото време (в това число дори и "началото на историята") може да бъде зададено, промислено и определено само в културно-обусловени термини. Показателно за това е, че популярният автор, историк и наивен еволюционист Ювал Харари, не е в състояние да обясни "когнитивната революция", която при него функционира като начало на историческия процес, с нищо друго освен с незначителния (с оглед на причините си, макар и не с оглед на последствията си) факт на случайна генетична мутация в рамките на вида Homo sapiens. Това е така защото "естествена история" в строгия смисъл на думата не може да съществува. Homo deus обаче у Харари няма да е продукт на еволюция (т.е. на "естествена история"), а на научно-техническа и в крайна сметка културна революция. В този смъсъл той сам признава (макар и не открито) ограничеността на еволюционния модел.

Ние обаче (за разлика от наивните еволюционисти) не можем да се откажем да мислим историята. Важно тук е, че историята не се обезсмисля, когото е съотнесена с вечността (aeternitas), а само когато е съотнесена с лошата безкрайност на вулгарното обективно време.

А това повдига въпроса: Възможна ли е все пак история, очистена от всякакъв вид провиденционализъм?
С оглед на горните размишления, аз съм клонен да отговоря по-скоро:
Не.

Анти-"ницщеански" и експликативно казано

Понеже ме обвиниха, че в този блог подражавам на Ницше и целенасочено търся парадоксален изказ (вероятно за да звуча по-ефектно), аз искам да покажа, че това не е така. Просто някои от идеите, които споделям тук, са толкова накратко изказани, че те на пръв поглед звучат криптично, елиптично или енигматично. Или ако препратим към Кант, който пък препраща към абат Терасон можем да кажем: текстовете тук биха били далеч по-кратки (с оглед на тяхното осмисляне), ако не бяха толкова кратки (с оглед на тяхното написване).

Пример:
Та нека да взема пример от последния ми текст за живота и преживяванията. Как следва да се разбира следното твърдение?
Животът е хубав, защото би могъл да бъде още по-хубав.

С това искам да кажа, че очакването за нещо още по-хубаво поддържа очарованието на нашите преживявания тук и сега. При всяко преживяване на нещо хубаво ние си представяме и възможността то да е още по-хубаво, например ако го споделим с любимия човек. А това очакване (или антципация) поддържа жив ентусиазма ни да продължаваме да търсим ценните неща в живота. Ако се случи така, че подобно очакване на по-хубавото отмре и изчезне (т.е. ако "въпросната истина се износи"), ние ще изпаднем в емоционална инертност и леност и ще започнем да пренебрегваме дори актуалните си преживявания. Т.е. "целият наш живот би отишъл по дяволите".

***
С горното исках да покажа, че краткостта на изказа понякога води до непреднамерена енигматимност, която може да замъгли факта, че в текстове ми винаги има премислено аналитично ядро.

Живот и преживявания

Животът е хубав, защото би могъл да е още по-хубав.

Когато тази истина се износи, тогава целият живот (т.е. възможността от нови преживявания) отива по дяволите.

За антиутопията и ролята на двойните отрицания

Думата "антиутопия" съдържа двойно отрицание. И съгласно логическия принцип за двойното отрицание тя би трябвало да утвърждава. Ou (не) - topos (място) е буквално мястото, което го няма (ou-topia). Анти-у-топията, бидейки противопоставена на едно подобно отсъствие, би трябвало да обозначава тъкмо мястото, което го има, и по-конкретно - мястото, в което сме принудени да живеем и от чиято даденост ние не сме в състояние да избягаме.

Нещата обаче са далеч по-сложни. Защото отрицанията биха могли да имат и нормативен смисъл. Съобразно това утопия, против обичайната интуиция, би могло да означава мястото, което не би трябвало (или не би било желано) да го има. Съответно антиутопия - мястото, което не би трябвало (или не би било желано) да го няма.

Ако обаче изтълкуваме само второто отрицание нормативно - тогава "антиутопията" започва да отговаря на смисловите интуиции, които имаме за нея.
И съответно тя означава: мястото, към което не би трябвало да се стремим или мястото, което не би трябвало да приемем (независимо от това дали актуално живеем в него или не).

Калипсо или за спасителността на измамата

Името на нимфата Калипсо идва от гръцкия глагол καλύπτω, който означава скривам, прикривам, мамя.

А картината на холандския художник Корнелис ван Пуленбург изобразява точно момента, в който Калипсо спасява Одисей.

Има обаче нещо измамно в това спасение. И заедно с това: колкото е по-измамно то - толкова е по-спасително.

Обреченост

Ескапизмът се характеризира с
1. (често незъснаваното) желание за бягство от света и
2. (често несъзнаваното) практикуване на бягство от света.

Дали обаче бягството от света не е възможно само откъм една вътре-светова позиция?
Ако това е така - ние сме обречени.

Да бягаме от една част на света в друга.

Флобер за аскетиката

Изкушението на св. Антоний на Флобер изглежда построена като тезисна книга. Флобер вижда извора на аскетиката в неосъществимото желание на човек да изпробва всичко или съответно - да бъде всичко. Именно поради заложената тук невъзможност аскетът прибягва до самоотричането. Във всяко отделно той се преживява като частичен и непълен, а наред с това той не е в състояние да се задоволи с нищо половинчато. Той иска да бъде всичко или ... нищо. Тъкмо поради това според Флобер аскетът замества невъзможността на всичкостта с една актуална нищета.

Струва ми се обаче, че Флобер е подведен към една подобна теза поради чисто теоретико-философското отъждествяване на Всичкото с Единното. А подобно отъждествяване в случая се родее с един сбъркан естетически пантеизъм.

Ето как Флобер все пак по един велоколепен начин естетизира един подобен пантеизъм:

Иска ми се да летя, да плувам, да лая, да муча, да вия. Бих желал да притежавам криле, черупка, кора, да изпускам дим, да имам хобот, да се гърча, да се разпростра навред, да бъда във всичко, да се отделям с миризмите, да се разлиствам като растенията, да тека като водата, да трептя като звука, да блестя като светлината, да се гуша във всички форми, да проникна във всеки атом, да се потопя до дъното на веществото - да бъда самото вещество!

Флобер, Изкушението на св. Антоний (т. 3, с. 438) 

Относно статистиката

Статистиката от една морална гледна точка никога не може да е нещо друго освен един грозен продукт на модерността.

Статистиката заменя уважението към ценности (а и чувството за състрадание) с привиден усет за научна обективност и безпристрастност. Инструмент за удобно и хигиенично измиване на ръцете.

От сетивност към истинност?

Сетивните впечатления, които придобиваме за нещата, са едно нещо, докато думите чрез които ги описваме и изреченията, които съставяме с тях – нещо съвсем друго. Строго погледнато само твърденията, които формираме и изреченията, чрез които ги формулираме, биха могли да имат стойност истина или неистина. Но не и самите сетивни впечатления.

Да вземем един пример: причуло ми се е, че външната вратата се е отворила, макар че нищо подобно не се е случило. Не би било правилно да кажа, че това което съм чул, е неистинно, защото аз действително съм чул нещо. Твърдението обаче „Външната врата се отвори” ще бъде неистинно. Заедно с това обаче, твърдението: „Стори ми се, че външната врата се отвори” ще бъде истинно. Така разбираме, че самите сетивни впечатления не могат да имат стойност по истинност, а само твърденията, които формираме на базата на тях.

Ето защо емпиризмът, а и като цяло философията, винаги са били изправени пред сериозен проблем: те трябва да обяснят как въз основа на нещо, което не притежава в строг логически смисъл стойност по истинност, а именно сетивния опит, ние достигаме до нещо, което е истинно.

За Вителий и случайността

Вителий е бил римски император в продължение само на няколко месеца. Това през т.нар. "Година на четирите императора" (69 AD), която е последвала самоубийството на Нерон.
За разлика от съперниците си за поста (Галба, Ото), той е станал император може би не толкова поради амбиция, колкото поради случайно стечение на обстоятелствата.

Бидейки проконсул (губернатор) на Африка и в последствие на долна Германия, Вителий е бил описван от съвременниците си като политически не особено амбициозен, но пък за сметка на това любител на шумните компании, ценител на пиршествата, поръчвал екзотични ястия от всички краища на империята. Наред с това, човек с непринудени обноски, небрежен към социалните конвенции, поради което и е бил харесван от обикновените войници и от подчинените си.
Той бива провъзгласен за император след смъртта на Нерон от Рейнските легиони и решава да приеме, вероятно от една страна заради непосредственото желание да не предаде оказаното му доверие, а от друга - провокиран от подбудите на двама особено амбициозни свои офицери.

Когато нещата тръгват на зле, с легионите на бъдещия император Веспасиан вече в Италия и общественото мнение в столицата против него, Вителий веднага започва да преговаря за абдикацията си с надеждата, че ще бъде оставен мирно да се оттегли от ситуацията, в която се е забъркал. Но не би. След един погрома и насилието, осъществено от съветниците и привържениците му в Рим (които и дума не са искали да чуят за оттегляне), тълпите измъкнали Вителей от двореца и го хвърлили от Гемониевите стълби.

Витилий е като че ли пример за живот, воден по течението. И макар че краят му като че ли ретроспективно хвърля светлина върху живота му, за колко много сходни краища ние не сме склонни да кажем същото?

Опитвайки се да разберем нечия съдба, ние, хората, се лутаме между противоположните въпроси Поради какво? и Заради какво? и затъвайки все по-дълбоко  в дилемата между каузалност и телеология, в крайна сметка оставаме с впечатлението за властващата навсякъде случайност.

Дали животът му би бил друг, ако Вителий бе умрял в двореца си от естествена смърт, по време на преговорите за абдикацията си? Може би в такъв случай той би бил възхваляван подобно на съперника му Ото*, че се е стремил да спаси Рим от гражданска война? (Т.е. тук спорът не би бил само от фактическо, но и от морално естество.)

________________
* Ото (вторият император от Годината на четирите императора) се самоубива след една не съвсем решителна загуба от войските на Вителий. Той е възхваляван от по-късни автори, че е сторил това за да не допусне Рим да затъне още по-дълбоко в цикъла на гражданската война.

Интелект и тумор (още за темата AI)

В интелекта собствено няма напрежение между свое и чуждо. Всичко, което е предмет на знание, е в абсолютен смисъл негов предмет.

В тялото обаче има особена динамика на свое и чуждо. Аз не мога да контролирам пулса си или пък естествения си метаболизъм. Дори в определени случаи (дано не са хронични), аз не съм в състояние да контролирам и отделителната ми система. Моестта на тялото ми в определен смисъл ми е също толкова чужда.

А нека да вземем и един далеч по-особен пример. - Туморът.
Туморът е естествен продукт от функционирането на моето тяло и взаимодействието му с външната среда. Туморът в един натуралистичен смисъл е също толкова мой, колкото е мой и черният ми дроб. И въпреки това аз не го искам - аз собствено не искам туморът да е мой. Искам той да ми е чужд, да е вън от мен. Проблемът с лекарствата срещу рак е в това, че те не са в състояние да постигнат желаната перфектна селекция - така че да атакуват само чуждите, раковите клетки и да оставят на мира моите. Селекцията между моя и чужда клетка никога не би могла да е перфектна.
На първо място - какво е това чудо на природата, което може да накара моите клетки да ми станат чужди?


В един изкуствен интелект обаче изобщо не може да стои разликата между свое и чуждо. Всичко което той (AI) знае (дори и ако приемем, че output'ът от изчисленията му е нещо, което той знае) е всъщност нещо, което съвсем не го засяга в неговия електронен "живот". Той няма интерес да го крие или пък да лъже по отношение на него.

За консумирането и вживяването във фикции

Консумирането на фикции (книги, филми и най-вече сериали) е станало толкова естествено в нашето време, че ние вече не се замисляме как персонажите, в които за кратко се вживяваме,  се отнасят към нашия собствен живот.

Преди време четенето на книга изискваше време и вглъбяване, а също уважение, дори страхопочитание към онзи различен свят, в който се потапяш. Сега прочетените книги или изгледаните сериали често се редуват като на конвейер.
Понастоящем идентифицирането с персонажите става между другото, при това без размисляне какво би означавало за моралния ми облик да действам като онова alter ego, което виждам на екрана.

Това е тъжно - възможните други аз се оказват празни, подобно на костюми на закачалка, защото те не могат да ми кажат нищо за моя собствен живот.

Два въпроса относно AI

В предишния ми текст са преплетени два въпроса, които в едно по-задълбочено изследване е нужно внимателно да се различат:

1. Не е ли животът необходимо условие за притежаването на интелект?

2 Не е ли персоналността друго независимо необходимо условие за притежаването на интелект?

(В този втория въпрос може да уточним, че става дума за перспективистичен интелект, например такъв загрижен за бъдещото).

Отрицателният отговор на първия въпрос води до картезианство, а отрицателният отговор на втория - до авероизъм.

Живот и AI

Защо привържениците на AI са всъщност авероисти?

Сериозният проблем в корена на идеята за изкуствен интелект (AI) е, че тя допуска, че за да бъде интелигентно нещо, съвсем не е нужно то да е живо. Т.е. тук се отрича, че животът е необходимо условие за притежаването на интелект. Съответно твърдението е, че една нежива (или пък симулираща живот) машина би могла да е по-същия начин интелигентна като човека.

Това в крайна сметка е картезианската концепция за един невъплътен интелект (mens), който само случайно е свързан с някакво конкретно механично тяло. Случайността на тялото имплицира и неговата заменимост и в крайна сметка рециклируемост. Ние собствено не се нуждаем от индивидуалността на тялото, то може да бъде също толкова добре система от свързани помежду си хардуерни единици, чиято собствена индивидуалност е безразлична към функционирането на цялото.

Онази обаче, в определен смисъл аристотелианска идея, че животът (т.е. живото въплътено тяло) е необходимо условие за притежаването на индивидуализиран интелект, не може с такава лека ръка да се отхвърли. Ако се откажем от персоналността на индивидуалното живо тяло като необходимо условие за интелигентността на нещо, тогава като че не ни остава нищо друго освен да прегърнем идеята на Авероес за съществуването или за постижимостта единствено на един универсален, т.е свръх-персонален интелект. Множеството интелигентни същества са продукт на една витална илюзия. Интелектът е по своята същност над-персонален. Привържениците на AI не би трябвало да са далеч от подобна идея, ако промислят сериозно консеквенциите на собствената си концепция.

За допълнително мислене: Защо привържениците на идеята за изкуствен (синтетичен) живот да са по-големи утописти от тези на идеята на изкуствен интелект? Ако целим изкуствен интелект не би ли трябвало първо да сме постигнали синтетичен живот?

_________

Пояснение: Горе, разбира се става дума за силната идея за AI, при което интелектът се схваща като субект на съзнание. Поради това практическата идея за AI като за операционализиран и компютабилен начин на симулиране на сложни системи и за идентифициране на техния евентуален output няма необходимо отношение към казаното. При нея използваме думата "интелект" само метафорично.

Секс и илюзия

В сексуалното има едно същностно като че ли (as if), без което то, сексуалното, би било ограбено от цялото му очарование.

Бихме могли да го определим като едно търсено наужким, което целенасочено театрализира пошлата натуралност на сексуалния акт. Правейки го така по-привлекателен и желан. Но и същевременно свеждайки го до илюзия в презентацията и само-презентацията му.

Ако сексът не беше дублиран в сферата на илюзорното, той би бил едно твърде скучно занимание. Тази дупликация надхвърля неимоверно по време краткостта на самия акт, а и често е мотив за изкуственото му удължаване.

Парадоксът на суетата

Суетата има парадоксална природа. - Суетните хора търсят публично признание, но същевременно могат да консумират въпросното признание само скришно в една вътрешна camera obscura.

Ако пък решат да демонстрират колко им се услажда, във външната експозиция те олекват, което от своя страна застрашава корена на самото тяхно удовлетворение.

Тръмп е представителен пример за последното. Чувството си за олекване той се опитва да компенсира с една все по-парадираща, и съответно стигаща до все по-комични висоти самоекспозиция.

Въображение и философия

Въображението е способността да имаме пред съзнанието си предмети, които не са тук и сега, т.е. не са (или не биха могли да бъдат) актуално налични. 

И доколкото философията представлява опит в сферата на теоретичното да надхвърлим нашето тук и сега, да се трансцендираме спрямо нашата винаги партикуларна и контекстуална ситуираност в света, можем да твърдим в съзвучие с Шелинг, че именно въображението е органонът на философията.

За Марк Фурий Камил и образованието

Плутарх разказва следната история в животописа си на Марк Фурий Камил. Когато през 395 пр.н.е. римският военачалник пристигнал пред Фалерии, главния град на фалиските, той бил наясно, че ще му е нужно време за да подготви продължителна обсада. От своя страна жителите на града, убедени в сигурността на крепостните си стени, продължили своя нормален живот, при което дори общественият учител продължил да извежда малките деца на разходка извън града. Една сутрин обаче учителят завел децата право в лагера на римляните и им ги предал, разчитайки, че с това ще спечели тяхната благодарност и бъдещо благоразположение. Камил обаче, отвратен от постъпката, наредил да бичуват учителя, а децата да върнат в града на родителите им.

Тази история има, разбира се, морално-поучителен характер, който се състои в това, че трябва да се издигнем до достойнството да презираме у себе не по-малко онова, което бихме презрели у другите.

Но ние можем да подходим към историята на Плутарх също и като към добра метафора за една специфична тенденциозна злоупотреба с обучаваните. Учителят често бива изкушен да предаде питомците си на собствените си (често всъщност чужди) политически и идеологически убеждения. Ние обаче, дори да споделяме въпросните убеждения, не би трябвало да приемаме и допускаме подобно дело. Защото най-доброто обучение се състои в това не да научим някой да споделя дадени убеждения, а да го подготвим да мисли самоосъзнато (т.е. критически) и респективно да формира мнение самостоятелно. Тук няма начин да не препратя към думите на Петер Бири, който съвсем накратко фиксира една класическа хуманистична идея, казвайки: обучението е нещо, което другите правят с нас, докато образованието е нещо, което ние правим със себе си.

Историята като лек за суетата

Интересът към историята е като че ли най-добрият лек срещу невъзможността да избягаш от себе си. Понякога ти е струва, че животът ти е дотолкова е обзет от себичността на перспективата от първо лице, че единствената дистанция по отношение на конюнктурното съжителство със себе си се съдържа единствено в абстрактността на музиката (в симфоничното).
Но от своя страна историята като поле на занимания предлага едно друго недотам абстрактно пространство, където е допустима и възможна емпатията - тихото съжителство и съпреживяване на целeполагания с други невидими персонажи.

Облекчаващо е усещането да си загрижен за цели, които не са твои и които заедно с това отдавна вече не са актуални.

Gloria d'umanità!

Един поздрав от Дон Жуан на Моцарт.
Това е сцената, в която дона Елвира, на ръба на надеждата си или всъщност на отчаянието, прави последен опит да спечели дон Жуан. Тя му предлага да го освободи от предишния му живот, уповавайки се на всеотдайността на любовта си. Той ѝ отвръща с насмешка и тогава в диалога между двамата се поражда известната Дон Жуановска музикална тема възхваляваща славата на човека (Gloria d'umanita) - "Да живеят жените! Да живее хубавото вино! - Опората и славата на човечеството!".


Вярно е, че виното и жените не са съвсем в състояние да изпълнят подобна роля, но пък музиката на Моцарт може!

Gloria d'umanità!

За Дон Жуан, свободния навик и слушането на музика

Заедно с големия ми син Петър, който скоро ще стане на 11, тези дни слушаме и гледаме различни постановки на Дон Жуан на Моцарт. Това е, за да се подготвим емоционално и интелектуално - чрез формирането на свободен навик - за постановката на Дож Жуан в Софийската опера (на 19.04.2019). Хубавата музика, му казвам аз, трябва да се познава в детайли, за да е в състояние да достави още по-голямо удоволствие. Петър е не особено доверчив към ефекта на тази моя стратегия, но от друга страна се чувства по особен начин привлечен към естетиката на филмовата версия на операта на Джоузеф Лоузи от 1979. Тя наистина няма равна.

Ненаблюдаемото: намеренията и убежденията

Действията да притежават свой смисъл - това означава в основата им стои някакво намерение (intention) и респективно убеждение (belief) на самия действащ.

Намеренията и убежденията обаче никога не могат да станат предмет на пряко наблюдение. Те са частни, т.е. приватни, а не публични (следователно нищожни) от гледна точка на един бихевиорист. От гледна точна на един по-широко скроен наблюдател, за тях може да се заключава само косвено въз основа на наблюдение на поведение и на възприемане на публични речеви актове. Обаче  автентичността на съдържанието (а и публично заявената илокуция) на речевите актове винаги могат да бъдат подлагани на съмнение.

Това означава, че намеренията и убежденията представляват нещо неимоверно трудно достъпно, нещо повече - съгласно психоанализата те не са достъпни дори за самия деятел.

Обаче ако ние не приемем намеренията и убежденията напълно насериозно (като нещо принципиално дадено) - тогава цялото ни разбиране за политика и история би се сринало.

.

Действия и артефакти

По какво си приличат действията и артефактите? Че и двете, за да бъдат разбрани от външен наблюдател, предполагат вникване в някакъв смисъл (verstehen), който смисъл не подлежи на квантификативно (количествено) представяне. (Да направиш математически модели на едно действие означава да представиш възможностите на неговото как, без ни най-малко да досегнеш неговото поради какво или с оглед на какво, т.е. да го оставиш неразбираемо).

Има и друг момент - артефактите обикновено схващаме като продукт на целенасочени действия (телеологичност), но в които (що се отнася до сферата на изкуството или на културата изобщо) има и голяма доза спонтанност.

Спонтанността е принципиално онова, което не се поддава на прогнозиране, тя е непредвидимото не поради недостиг на информация, а поради собствената си същностна определеност (свобода).

Статия за свободата

Тези дни завърших една статия върху проблема за свободата или по-точно върху проблема за свободите; казвам това, тъй като в нея различавам три вида свобода и съответно три различни сфери на смисъла, в който можем да говорим, че сме свободни или пък несвободни. Но пък същевременно показвам, че въпросните смисли са модулации на една и съща комплексна същност на свободата. Така че водещата идея се оказа всъщност много музикална по своя характер.

Статията е резултат от повече от 20 години мое мислене по темата и мога да кажа, че едва сега, след толкова време, в хода на писане, идеите изкристализираха и се подредиха в строен вид. Получи се много ясен, авторски, и наред с това структуриран и аналитично прегледен - бих казал дори чист текст - по такъв иначе изумително труден и заплетен проблем.
Казаното може да се приеме като заслужена самопохвала. Наистина съм удовлетворен от себе си, дотолкова удовлетворен, че още утре съм готов да склопя очи, в случай че нямах семейство, впрочем прекрасно семейство.

В текста като идеи и подкрепа за мои идеи, най-сериозно присъства, разбира се, Кант. Но има също и съществено присъствие от страна на Хари Франкфърт, Петер Бири и Хана Арент, без да е нужно да споменавам за Лайбниц, Русо, Борхес и Сервантес. Изобщо се събрахме много симпатична компания в този дълъг процес на писане, който ни отне над 3 месеца. И ни беше много приятно заедно.

Статията ще излезе в книжка 8 на списание Български философски преглед, което впрочем прави компанията на статията ми още по пъстра. Защото броят е тематично посветен на свободата, включая в него има и една малко известна статия на Михалчев по темата още от 1933 година. А днес сме вече 2019 и темата за свободата звучи не по-малко омайно и интересно от тогава. В списанието има и една чудесна статия на Олга Симова, която прояснява темата за свободата в контекста на либералната демокрация и нейните заявени алтернативи.
 
Иначе с текста ми се върнах в детските години и едва сега осъзнах, колко много съм схващал от свободата още тогава, това, разбира се, неявно и по един деликатен начин, през темата за слънчевите зайчета, например.

Всъщност самата свобода е едно слънчево зайче, обаче трябва съвсем сериозно да заявя, че статията ми съвсем не е метафорична и еуфорична, а дълбоко теоретично промислена, аргументирана и подредена.

И накрая позволете ми да споделя най-важния извод от всичко: Свобода има!
Пуснете си една истински любима музика и ще преживеете това непосредствено, без помощта на философски статии, но трябва да подчертая, че нещата стават най-лесно винаги with a little help from my friends.

Философията като театрална постановка

Бейкън определя идолите на театъра (idola theatri) като идолите, които са "се преселили" в човешкия ум от "различните догми на философиите и от погрешните правила на умозаключение".
Той избира въпросното наименование поради това, че всички "наследени системи не са нищо друго освен сценични постановки (stage-plays) представящи светове (worlds) по свое собствено съзидание (creation)".

Тук естествено акцентът пада първо върху фалша и загубата на автентичност от страна на философиите.
Но ако вземем предвид, че театралната постановка е нещо, което извиква вживяване у зрителя, а ние същевременно естествено търсим да се вживеем в света си, ние следва да се запитаме: Възможен и дори желан ли е един не-философски, в смисъл - безучастен, неутрален поглед към света?

Философията като че едновременно отстоява дистанцията спрямо света и вживяването в света. Първото с оглед на една критичност, второто с оглед на една автентичност.

В идеологиите са жертвани и двете: и критичността, и автентичността.

Разликата между усещане и афекция, пространство и време

В крайна сметка, единственият критерий за съществуване не е дори усещането или болката (които препращат към нещо в пространството, като привилегированите локации са тези в моето тяло), а по-общо афекцията, която е нещо във времето.

Времето е единственият критерий нещо да съществува, макар и мимолетно.

Аксиоми:
Всичко, което е в пространството, е също и във времето.
Но не всичко, което е във времето, е и в пространството.

Пример: Един спомен е във времето, но не и в пространството.

Преструвка без притворство

Можеш ли да говориш така сякаш няма традиция зад гърба ти?

1. Не, традицията говори чрез теб.

2. Да, но само ако си престорен.

3. Да, но само ако не си притворен.

Обаче 2. и 3. изглеждат слаби поотделно, така че позитивният отговор на въпроса изглежда предполага преструвка без притворство.


P.S. Собствено най-ужасната "традиция" е онази, зад която стои навикът и инертността. Дистанцирането от нея изисква преструвка или по-точно - един свободен естетически жест.

Минало и памет

Ако времето не е илюзия, всеки момент нещо отмира в нас, постоянно. Дали нещо се ражда, никак не е сигурно. Минало и бъдеще не са симетрични, съвсем не.

И как тогава миналото не е зарито в шлака и отпадък?
Всичко дължим на хитростта на паметта, помни се само избирателно.

Време, илюзия ... и музика

Ако времето е илюзия, толкова неща в живота биха се оказали излишни. Планирането например. Също така не би имало последици. Последиците са невъзможни без преди и после. И все пак непостижимо е да живеем така, сякаш времето е илюзия.

Дали би имало музика? Вероятно да, илюзорна музика.
Обаче дори времето да бе илюзия, въздействието на музиката не би било илюзорно.
Защото приемането на илюзията насериозно не би добавило нищо към ефекта на музиката. Музиката е непокъртима.
Не можеш да я заговориш. И все пак тя говори. Без да е нужно да те слуша.

За задачите на една философска антропология

1. Да задава общ хоризонт за множеството локални антропологии, застрашаващи да фрагментаризират човешкото и сами застрашени от дисциплинарно разноезичие.

2. Да поддържа критическа дистанция срещу различните частно-научни и същевременно тотализиращи дискурси, претендиращи да се представят като собствено "научната" антропология.

3. Да отстоява морално-нормативния пласт в разбирането ни за човешкото в противовес на техницизиращата утопия на трансчовешкото (нечовешкото).

4. Да разгръща in concreto феноменологическото разбиране, че същественото в отговора на въпроса Що е човекът? се корени в отговора на въпросите: Какво е да живееш като човек? и Какво е да се имаш за човек?

Разликата между real и reell

Противоположното на реално (real) е идеално. (Идеалното е извън-времевото и принадлежащо към ейдетиката на даден предмет. В този смисъл психичното в неговата фактичност съвсем не е идеално, а реално).

Противоположното на реално (reell) е интенционално, т.е. имано предвид. Т.е. реалното в този втори смисъл продължава да е релеватно и при осъществена феноменологическа редукция, то собствено е принадлежащото към ноезата или хилетичните данни, а не към самия интенционален предмет).

Менталист ли е Хусерл?

Да гледаш на Хусерл като на застъпник на някаква менталистка философия и оттук на някакъв тип субективен идеализъм представлява грубо неразбиране.

У Хусерл тъкмо менталното в качеството му на нещо психически реално остава обезсилено в рамките на феноменологическата редукция.

На сън

Понякога се събуждам потен. Това ме кара да си мисля, че съм сънувал. Но нищичко не си спомням.

Колко ли много преживявания се случват без да го проумявам? А може би измежду тях е тъкмо това, което търся. Дали това не означава, че вече съм го намерил?

Светът на смислите

Ако за миг поставим в скоби света на нещата, които ни се натрапват чрез сетивата, и също динамиката на живота сред тях, тогава ще остане един не по-малко широк и богат на детайли свят и и това е светът на смислите.

Проблемът с този втория свят е, че неговата богата конкретика е далеч по-бавно постижима, изискваща безпрекословно посвещаване, и същевременно никога не гарантираща завършена гратификация (т.е. пълно удовлетворение).

Има безброй хора...

Има безброй хора във въздуха, на земята и в морето, но всичко, което наистина става, става с мен...

Борхес, Градината с разклоняващите се пътеки

Не съм попадал на по-поетично описание на Хейдегеровото понятие Jemeinigkeit (все-моевост), което от своя страна препраща към базисното за феноменологията на Хусерл положение, че всеки опит протича от първо лице.

"Държава" срещу ценности

Унизително за човешкото достойнство е да чуеш, а мерзко е да кажеш, че "Сталин строял държава". Тук, освен че има едно теоретично скудоумие - "държавата" най-вулгарно бива сбъркана с "концлагер" - има също и неразбиране на нещо по детински просто: държавата няма друго основание за съществуване освен щастието и благосъстоянието на своите граждани.

Държавата не е призвана да защитава никакви по-висши от щастието ценности, защото нито моралността, нито свободата са в нейните прерогативи. Тя по-скоро трябва перманентно да се грижи сама да не ги потъпче, какъвто е случая с всяко тиранично управление.

Хоризонт срещу йерархия

Понятието хоризонт е толкова важно във феноменологическата традиция не на последно място поради това, че то неутрализира мисловните парадигми от йерархически тип.

Да гледаш на света като на йерархия означава да си присвояваш една дистанцирана, външна, квази-божествена гледна точка към света.

Удобството да нямаш Бог

Хората изоставиха Бог не заради други богове, казват, а за да нямат бог;/и това не се бе случвало преди/ хората да отричат и богове, и служене на богове, проповядвайки първо/ Разум,/и после Пари, и Власт и това, което наричат Живот, или Раса,/ или Диалектика.

Т. С. Елиът, Скалата

Какво ти носи това да кажеш, че Мамон не е бог?
Това те освобождава да му служиш "просветено".

За някои срещи

Възможността за някои срещи дължим на вътрешни нагласи и предразположения, а не на целенасочени действия от наша страна.
Както се изразява Джойс:  

Предчувствието, което го водеше, му казваше, че [нейният] образ ще го срещне, дори и без някакво явно и открито действие от негова страна.

Нагласите и предразположенията по никакъв начин не правят въпросните срещи необходими, те просто предлагат открито поле за тяхната възможност, колкото и малко вероятна да е тя.

Съответно обаче отсъствието на определена нагласа и предразположение може да затвори бъдещето за нас.