Има три твърде често употребявани думи, присъстващи във всички европейски езици, формирани с помощта на различни представки от иначе скромния латински глагол iacio (ieci, iectus). И това са именно думите суб-ект, об-ект и про-ект. А скромното iacio означава на латински просто хвърлям, нахвърлям, (за)мятам.
Можем да разберем трите думи, или по-точно да разберем техните понятия, едва във връзката помежду им. Чрез думите субект и обект се бележат онези две полюсни единства (несиметрични), свързани помежду си именно чрез проекта. Казано простичко: субектът е проектиращият (замятащият, нахвърлящият), докато обектът е проектираното (заметнатото, нахвърленото). Казано другояче, субектът е стоящият в основата на (sub) проекта, докато обектът е стоящото пред (ob) проекта, първоначално в качеството си на задача, впоследствие в качеството си на резултат.
Проектът представлява понятийна мрежа, заметната върху предмета, който едва чрез последното добива статуса на обект. Схванато пейоративно проектът е насилие над предмета, субектът е насилник, а обектът е трупът, резултат от въпросното насилие. А това обяснява и защо реализираните проекти досущ приличат на трупове.
Ето как светът на субекта и обекта представлява насилнически свят, та затова и голяма част от енергията на постмодернизма отива в посока деструкцията на въпросните две понятия. За да разрушим обаче субекта и обекта, първоначално трябва да сме разрушили проекта. Разрушим ли обаче проекта, с това понятия като цел, целесъобразност, полза стават проблематични в човешкия свят. Хубав свят се ражда оттук - свят свободен от целесъобразности и ползи и това може да е само светът на играта.
Играта обаче не е нашия свят.
