„Сто години самота” на Маркес е сякаш човешката история разказана от позицията на рода. Всички образи в книгата, всички индивиди в дистанцията си спрямо рода изглеждат замаяни, налудни, объркани – най-общо казано зашеметени в принудата да живеят вън от родово-природното, вън от влажната утроба на живота (и смъртта). Всеки индивид като че ли със самата си злощастна индивидуалност въстава срещу родовото начало и точно в това той търпи възмездие. Изключение от това като че ли прави единствено Урсула, която олицетворява тъкмо генетичното, континуалността на рода през различните поколения, докато най-накрая и тя бъде погълната от всепоглъщащата мощ на природния цикъл. Цикъл, който накрая се самоизяжда, изражда и загнива в акта на кръвосмешението.
Тъкмо в казаното става ясно и понятието за самота. Всеки индивид е самотник на фона на рода, всеки индивид измъкнал се със самото си раждане от природния цикъл, е издънка, обречена на лутане в един чужд и несвойски свят.
Самотата е conditio sine qua non* на индивидуалността.
'Природен свят' е contradictio in adjecto**. Светът, който може да бъде само човешки свят, е невъзможен като природа.
________________
* Необходимо условие, букв. "условие, без което не [може]"
** Противоречие в определението.
