02 юни 2020

Легитимност срещу легалност


Думата легитимност има две несходни и аналитично различими значения. "Легитимен" може да означава 1. съобразен с правилото, със закона (лат. lex, legis), т.е. легален, но може да означава наред с това и 2. оправдан, в смисъла, в който използваме например съчетанието "оправдано действие".

Но какво прави дадено действие оправдано? Явно това не е неговата легалност, т.е. съобразността с буквата на закона. Това, което прави едно действие оправдано е това, че въпросното действие вътрешно носи правото в самото себе си, т.е. то е справедливо. В този втори смисъл на думата, например когато кажем "легитимен протест" имаме предвид справедлив протест.

Естествено, не всички легални протести са легитимни и не всички легитимни протести са легални (т.е. не всички легитимни (оправдани) протести са съобразени с позитивното право на дадена страна).
Двете понятия не са подчинени като частно и общо, а са кръстни. Казано още веднъж: някои легални действия са легитимни, но не всички, и някои легитимни действия са легални, но не всички.


P.S. Кант би направил нещата още по-сложни, защото той, от една страна приел разликата между 1. легалност и 2. легитимност на една постъпка, от друга би поискал да въведем още едно потенциално нейно качество - 3.нейната моралност.

28 май 2020

Късност по време и априорност


Късно появила се по време [идея] не означава, че тя не е априорна.

Идеята за каузалността като ефициентна каузалност се появява в изчистен вид едва през Новото време (Декарт и сл.), но това съвсем не означава, че тя не е априорна по отношение на разбирането ни за природата.

19 май 2020

Най-новото


По отношение на схващането за време в един по-дългосрочен план има нещо твърде досадно: привилегироването на последното, на актуалното, на най-новото. По-какво то има своите свръхпретенции? По това, че то е последното или по това, че то е окончателното? Явно не по второто - ами моля Ви се, тогава по-скромно! След вас ще се изредят толкова много, дори безброй други претенции.

Както казва Рикерт:  Последното е бременно със своята пред-последност.

Възприятието за време


Възприятието за време е нещо чудно. Не просто всеки момент от възприятието следхожда един момент и предхожда друг момент, но и всеки един момент носи своята раница от минало в самия себе си. Т.е. цялата безкрайна редица на времето присъства проектирана вътрешно в един единствен момент.

11 май 2020

Има ли нужда от нещо трето?


Между две неща функцията на третото е да свързва или да разделя. Възможна ли е непосредствена връзка - без нещо трето?

Това е онтологически въпрос. Хегел отговаря утвърдително. Непосредственото е първото, но то в определен смисъл е и примитивно първото.
Означава ли това, че всяко опосредстване е развитие, надграждане? Или пък то в оптиката на Русо е поквара, упадък?

А кой казваше, че онтологията не била актуална?

30 април 2020

Идеи в полза на един карнавал на парите


Като бях малък, може би още на 10 години, бях измислил една чудесна икономическа политика. Нали именно държавата печата всичките пари? Ами защо тогава не напечата достатъчно пари, така че всички хора да бъдат богати?!? - Чудех се, как държавата може да  е толкова глупава и егоистична, че да не иска всичките ѝ граждани да са добре.

Забелязвам, че и в днешния ден у нас много хора, израснали по време на "плановото стопанство", все още не са надхвърлили тази детска мъдрост. Всъщност те са убедени, че всички капиталистически държави (с изключение на православна Русия и народно-прогресивен Китай) все пак се занимават само с печатане на пари, но накрая се получава така, и че повечето от тези напечатани безполезни хартийки влизат най-вече в джобовете на богатите.

Това е наистина един безумен механизъм - как става така, че богатите безспирно печатат едни и същи хартийки без стойност, че и отгоре на всичко ги пазят само за себе си? Те са по-глупави дори и от някои колониалисти на времето, които са раздавали на туземците с щедра ръка цветни стъклени мъниста, само и само за да спечелят благоволението им.

Защо поне веднъж в годината правителствата не направят един карнавал на парите и да пръскат тези хартийки като конфети по улиците?!? И няма да имаме нужда нито от хляб, нито от зрелища, защото с парите ще можем да си купим и двете. А и ще се повеселим малко с вида на тези подли цветни конфети - как се валят в краката ни! Това, разбира се, едва след като развенчаем една друга измама - тази за вируса.


P.S. Впрочем стойността на парите е една наистина приета на доверие (credit) стойност, но тя наред с това се определя и от търсенето и предлагането. Ако числото на паричните знаци в обръщение значително надхвърля числото на предлаганите блага, то въпросните парични знаци ще са подложени на инфлация (т.е. съгласно етимологията на думата - надуване).
Заедно с това не бива да се забравя, че ние в определен смисъл ежедневно кредитираме с доверие финансовите институции, приемайки парите като подходящ еквивалент на положения от нас труд.


22 април 2020

За статуса на трансценденталното


Трансценденталното не е нещо само по себе си "пред-положено" или "пред-поставено", а нещо, трябва да бъде установено като валидно (или важащо) за да бъде възможно нашето научно или ежедневно познание, или нашите етически и естетически оценки, или нашето социално взаимодействие.

Това означава, че трансцеденталното съставлява условията за възможност на нещо, което ние вече така или иначе извършваме или живеем.

09 април 2020

04 април 2020

Разликата между опит и съзнание


1. Съзнание е термин, който ни поставя извън света и ни противопоставя нему в качеството ни на негови наблюдатели. Опит, напротив, предполага, че ние винаги си имаме работа със света от една вътре-светова перспектива.

2. Съзнанието е действено, то е определено откъм акт и е проециращо, докато опитът е наред с това пасивен, приемащ, интериоризиращ. Терминът опит подчертава възможната активност и на света, а не само на Аза.

 3. Опитът предполага заедно с това една акумулация, процес на натрупване, който в определен смисъл е исторически. Бихме могли да кажем, че нашето взимане-даване със света е резултат и от опита на предишни поколения. Съзнанието за разлика от това е автономно, развиващо се по свои вътрешни принципи, което го прави настроено критично по отношение на културното наследство.


Именно поради това Хайдегер в Битие и време тенденциозно избягва термина съзнание (Bewusstsein), докато с охота използва термина опит (Erfahrung).

31 март 2020

Бедствие и крайност


Бедствието е парадигмален пример за това, което разколебава нашата вяра в един смислен, рационален и предвидим свят. Бедствието не дискриминира между богат и беден, вярващ и циник, висок и нисък, добър и лош, бял и мургав, близък и далечен... Или поне не дискриминира съгласно някакъв смислен екзистенциален (а още по-малко морален) критерий. Ако някой загуби най-близките си хора в резултат на бедствие, той - съзерцавайки как живота продължава наоколо - не ще може да получи отговор на въпроса: Защо това се случва точно на мен?

Бедствието не може да бъде вкарано в смислен наратив, макар че може да бъде вкарано в статистика. Затова е много силно изкушението да го отдадем на неведомото - съдбата ("така е било писано") или на конспирацията ("така е било планирано"). И двете посредством shortcut предлагат финални обяснения, без да им се налага да навлизат в тъй досадните детайли кое обуславя кое и как.

Трябва да се примирим, че бедствието не подлежи на осмисляне. На осмисляне подлежи само нашия остатъчен живот. И това е още един белег за нашата крайност. Ние сме крайни не само защото дадени органични РНК-единици (вируси) могат да използват тялото ни за своята неограничена репликация, а и защото не ни достига жизнен смисъл.

28 март 2020

За интелектуалния сърбеж


Чувствали ли сте понякога нещо подобно? - Искате да кажете и споделите толкова неща, че не знаете откъде да започнете? И резултатът винаги се оказва незадоволителен и продължава да ви сърби?

Всеки конкретен текст, който сте произвели, ви се струва немощен, ограничен, скудоумен? И от него още повече продължава да ви сърби...

26 март 2020

Благодаря


Четенията в този блог през последния месец значително са се повишили. Възможно е, това да се дължи донякъде на карантината, тъй като онова, което твърде много ни натрапва, че сме тела, е в състояние да ни напомни, че сме и духове.

Най-вероятно това се дължи също и на малко помощ от приятели.

Но така или иначе искам да благодаря на всички нови читатели в тази блог и да споделя, че е чудесно да знаеш, че мислиш с някого на обща честота.

На страната на животните


Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е.

Оруел, Животинската ферма



В такива случаи е най-добре да си на страната на животните.  
Прасето не печели от човешкото лицемерие, човекът не печели от прасешката лакомия. 

16 март 2020

Конспирациите


Бедата на съвремието е, че в един разомагьосан свят се отваря твърде много пространство за конспиративното мислене. То всъщност не е същинско мислене, а инстинкт, инстинктът, обусловен от необразоваността и на липсата на широк интелектуален хоризонт.

"Конспирациите" са новия тип магии за примитивното съзнание.

13 март 2020

Разликата между силно и ценéно и проблемът за симулацията


В принципа на Ананке е възможно обаче да има йерархия, при това амбивалентна. Нуждата да утоля глада си е може да е далеч по-силна от нуждата да чуя симфония от Хайдн, но е напълно възможно аз да ценя удовлетворяването на втората нужда далеч повече.

Т.е. тук силното не е по необходимост ценéно, и ценéното не е по необходимост силно. У Макс Шелер има подобна идея: духът е слаб, той няма своята енергия от само себе си, но заедно с това той е принципиално различен. Той съвсем не черпи своята мотивация от живота, както всичко останало.

Всъщност в първата половина на 20-ти век има нещо като склонност към апологизиране на слабостта на духа не само у Шелер, но и у други автори. Вероятно това произтича от една завоалирана интелектуална гузност поради случилото се през Първата световна война, гузност, преживявана от името на човечеството (humanitas) като цяло. Имам предвид, че посредством идеята, че духът е принципиално немощен, той бива освободен от отговорност за безумието на войната и механиката на изтреблението.

Но характерно е, че тази слабост на духовното се интерпретира същевременно като неговото достойнство. Това вероятно е остатък от романтизма.
През 21 век обаче, вече никой на е склонен да се въодушевява от една вероятно достойна, но дълбинна немощ на духовното като цяло. Защо? - Защото духовното напоследък е неразличимо от неговата симулация.

12 март 2020

'Моля прочетете това!' и принципът на Ананке


Моля, прочетете това!

Прочитайки горното, всъщност вие прочитате надпис, който гласи: Моля, прочетете това!
Прочитайки и него всъщност вие прочитате надпис, който гласи: Моля, прочетете това!

Ако предположим безусловно доброжелателство у ваша страна и отсъствието на всякакъв друг подтик, вие ще продължите да четете авторефлексивния текст до безкрай.

Но всъщност в живота нещата съвсем не стоят по този начин. И това е така, защото в живота тъкмо влечението и болката са основания за постъпки, а не просто инструкциите. А в корена на влечението и болката стои нуждата, която някои автори твърде евфемистично наричат: чувството за удоволствие или неудоволствие.

Нуждата е безпрекословен принцип, който поради това можем да назовем с античното име Ананке. Не случайно и двете думи (Нужда и Ананке) носят женски имена. Защото тук става дума за нещо като пъпната връв на живота, а пъпната връв свърза всеки един от нас с Майката.

Въпрос, който обаче е от ценностно естество, е следният: Трябва ли да възхваляваме акта на срязване на пъпната връв като най-висшия акт на еманципация?!?
Но също така: Възможен ли е изобщо подобен акт и още повече възможно ли е аз да го извърша по отношение на самия себе си?!?

11 март 2020

"Съвсем същите притежания"


Повест за два града е един от зрелите исторически романи на Дикенс от 1859. Посветен е на смутните времена около Френската революция, а двата града, за които става дума в заглавието са Париж и Лондон.

Забележително е, че още в трета глава Дикенс започва с една чудесна философска импресия относно неведомостта (непознаваемостта) на вътрешния човешки свят и за това, че "всяко човешко сърце е в някои свои идеи и въжделения тайна и за най-близкото до него сърце".

Дикенс дори асоциира тази тайна на сърцето с тайната на смъртта и задава в определен план реторичния въпрос: Дали пъплещите около мен живи хора са в някакъв смисъл повече прозрачни и достъпни за мен от онези, които вече спят в гроба?

Любопитно е обаче, че Дикенс завършва тази импресия относно нередуцируемостта на човешкия индивид до нищо външно с една концепция, която пряко черпи своя най-радикален патос от идеите на Френската революция. А именно идеята, че що се отнася до "естественото и неотчуждимо наследство" (natural and not to be alienated inheritence) на всеки човек и най-обикновеният сред хората "обладава съвсем същите притежания" (had exactly the same possessions), както и кралят, първият министър и най-богатият търговец в Лондон.

07 март 2020

За струнните квартети и съвременната музика


Струнният квартет се състои от две цигулки, виола и чело. Йозеф Хайдн се счита за бащата както на ансамбъла, така и на жанра, тъй като при него той добива установената си форма. Квартетът е може би оптималната форма за разгръщането и съчетаването на двата основни елемента на класическата музика: хармонията (синхронността) и мелодиката (диахронността). Това са респективно едновременността и последователността на тоновете във времето.

Може би музиката битува именно в неразличимото единство на двете, или всъщност на трите. Защото трябва да добавим и ритъма - той подобно на мелодиката е също диахронна форма. Музиката е тоталното единство на трите: хармония, мелодика и ритъм.

Съвременната поп-музика страда от дефицит на хармонии, в нея хармонията е сведена до прости акорди. В нея просто има или твърде много ритъм (рап и техно) или твърде много мелодия (шлагерен поп и латино).
Рокът и джазът са далеч по-пълноценни откъм хармонии и контрасти и в този смисъл те стоят по-близо да класиката. Не е случайно, че те и чисто стилово са далеч по-отворени към привличане на класически мотиви.

04 март 2020

За бързането и симфониите


В живота не бива да се бърза. Защото всяко бързане ни приближава по-бързо до смъртта. И предвид, че не сме сигурни какво трябва да очакваме от нея с оглед на потенциалната ѝ вечност, най-добре е да я предвкусваме търпеливо.

[Екзистенциално отклонение: И все пак би било тъжно, ако в нея (в смъртта) отсъстват близките хора, музиката и пшеничената бира. Друг е въпросът дали една подобна оценка 'Би било тъжно!' е възможна или дори релевантна от една свръхличностна перспектива.]

Представете си обаче да превъртите ускорено една симфония напред, за да се запознаете по-бързо с нея. Нелепо е, нали?

02 март 2020

Исторично и свръхисторично


Интересът - (от типа на този на Фуко) какви базисни мисловни структури и какви социални практики правят даден мислител възможен - е по-скоро исторически, а не философски интерес.

Защото със сигурност въпреки стеснения исторически хоризонт, от който всеки един даден мислител твори (и който хоризонт съответно го прави винаги донякъде ограничен и ирелевантен), у него също така със сигурност ще се намери и една свръхисторична значимост с оглед на човешката ситуация изобщо, която значимост е в състояние да го направи потенциален събеседник на всяка една дадена съвременна (т.е. актуална) епоха. Ние най-малкото претендираме, че от всеки достатъчно задълбочен автор има какво да научим (поне с оглед на историята, а опосредствано и с оглед на настоящето), дори и да считаме, че наученото може да важи най-вече в негативен план (в качеството му на коректива на чуждото).

Неглижирането на една подобна свръхисторичност (общо поле на диалог между епохите) ще постави под съмнение изобщо идеята за една континуалност между отделните исторически епохи и нещо повече: ще обезсмисли заниманието с история от гледна точка на едно настояще, разбирано като самодостатъчно с оглед на потопеността му в неговите собствени структурни ограничения.
Идеята ми тук е, че историчното, лишено от свръхисторичното, само́ снема себе си, лишавайки се от смисъл.