15 септември 2018

"Тактика, другари, тактика!"


Това било хитрост от страна на другаря Наполеон, рече той. [...] Това се наричало тактика. На няколко пъти повтори: „Тактика, другари, тактика!“, подскачайки и размахвайки опашка с весел смях.

Оруел, Животинската ферма 


Етическото верую на комунистите: Врагът ни не притежава никакви морални стандарти, защо тогава ние да си позволяваме такива?!? До окончателната победа няма нито веднъж да ни се наложи да бъдем морални.

02 септември 2018

Философът като наблюдател


Прекарах девет години в странстване по света, опитвайки се да бъда по-скоро наблюдател отколкото актьор във всичките комедии (comédies), които се разиграват в него.

Декарт, Дискурс върху метода


Предимствата да си наблюдател?

Едно теоретично: безпристрастност.
И едно практично: съхраняване на достойнството.


* Следва да се има предвид, че френският термин comédie освен комедия, може да има и по-широкото значение на драма.

01 септември 2018

Морал и права


Моралната философия на Кант не представлява политическа философия, но е в състояние да предостави сигурната основа за една политическа философия. Теория на справедливостта на Джон Ролс е блестящ пример в това отношение.

Нещо повече, голяма част от класически настроените либерални мислители днес вече твърдят, че уважението към свободата на другия следва да се изведе тъкмо от моралния императив на Кант да зачитаме достойнството другия в качеството му на цел сама по себе си. Това означава, че те търсят да дадат също и ценностно обосноваване на либерализма, наред с консеквенционалиския аргумент на Мил, че свободните общества, състоящи се от свободни граждани, водят просто до далеч по-добри следствия в социално-икономически план в сравнение с авторитарните общества.

Една тенденция в съвременния либерализъм обаче, либертарианството, ограничава Кантовия морален императив до дълг единствено към самия себе си. Либертарианството клони към това да твърди, че аз следва да се отнасям единствено към самия себе си като към цел сама по себе си и да не допускам да бъда превърнат в инструмент на чужди интереси. По този начин то се опитва да предостави морални аргументи в полза за един самоосъзнат егоизъм, водейки до морален солипсизъм. Така то действа срещу моралния универсализъм на Кант, че всяко разумно същество притежава иманентно достойнството да бъде цел сама по себе си. Тази универсално-персонална идея изразена у Кант има, разбира се, християнски корени. Можем да я открием и в Дневник на писателя на Достоевски, където той размишлява, че не би имало никаква полза от спасението, ако дори и само една душа погине несправедливо.

Изискването за неотменимите права на всяко човешко същество не може да бъде оставено просто на "човешката природа", която от една страна се мисли биологически, а от друга страна се търси чрез нея да бъде гарантиран един нормативен (правен) универсализъм. Това, че въпросното изискване има морални корени, съвсем не може да бъде изличено посредством авторитарния тон на политическата коректност.

23 август 2018

Make me feel like I am what I am


You make me feel like I am what I am...
Караш ме да се чувствам като че съм това, което съм...


Тази вечер, на бутилка чешка бира слушах Humble Pie - първия албум - чух горната фраза и тя ми прозвуча като откровение.

Колко малко хора, ако оставим настрана самата музика, могат да ни карат да се чувстваме като че сме това, което сме!

Тук има два много важни детайла:
1. Условността и същевременно взаимността, изказани в думата като че (like): няма начин да знам какво съм, докато няма някой да ме накара да се почувствам така.
2. Което съм вместо който съм. Което съм придава самооткриване, субстанциалност. Кой съм е често въпрос на моя поза. 

P.S.
Humble Pie са превъзходни!

12 август 2018

Действия и дизайн


Човешкият свят е резултат от човешките действия, но не и от човешки дизайн.

Това е парадоксът, културата като наше дело, бидейки телеологична по характер, се еманципира от собствените ни ръце.

31 юли 2018

За отворените въпроси


Философските въпроси са въпроси, на които не може да се отговори емпирически или математически, посредством наблюдения или изчисления. Те са отворени въпроси, т.е. такива въпроси, които остават по принцип отворени за едно иформирано, рационално и честно несъгласие; дори и в случай когато всички релевантни наблюдения и изчисления са направени достъпни и [възможните] отговори са вече формулирани.

Л. Флориди


В тази много точна формулировка на Лучано Флориди е изразено на един достъпен и същевременно съвременен език, защо съгласно Кант философските въпроси не са нито емпирични, нито аналитични по своя характер. И собствено защо те са априорно синтетични.

Какво е важното в тройното определение на несъгласието (disagreement)?
1. Защо точно информирано несъгласие? - Защото с колкото и информационен ресурс да разполагаш по отношение на един философски въпрос, този ресурс никога не ще е достатъчен за да те детерминира към определен отговор.
2. Защо точно рационално несъгласие? - Защото дори всички спорещи страни да използват ангажирано способността си за разум и да се вслушват в аргументите на другите, това не би ги довело необходимо до съгласие относно това, кой е верният отговор.
3. Защо точно честно несъгласие? - Защото дори и страните да са свободни от всякакъв конюнктурен или егоистичен интерес, който би могъл да им повлияе в посока на един от възможните отговори, потенцията за несъгласие остава насъщна.

Отвореният характер на философските въпроси обаче съвсем не ги дискредитира. Философските въпроси не са единствените отворени въпроси на този свят.
Напротив, най-важните въпроси, които занимават човека, са винаги отворени.
Например: Дали да се оженя? Дали да имам деца? Дали да започна работа в голяма корпоративна фирма? Дали да не се оттегля и да заживея сред природата? Дали мога да прекарам живота си без истинско приятелство? Дали шумът на голямата компания е нещо по-ценно от моментите на уединение? Старостта проклятие ли е или шанс?

25 юли 2018

Следживот (Afterlife)


Може би идеята за живот отвъд смъртта е илюзия, но тя почива върху действителен феномен. Това е усетът или по-точно казано опитът, в който ние схващаме себе си като наблюдатели на собственото си тяло и на това, което се случва около нас.

Четири примера:
1. Когато се събуждаме и не бързаме да станем. Тогава тялото е като че ли оставено на самото себе си, а съзнанието ни вече изследва белезите от нощния сън и странността в това, че сме живи.
2. Когато караме ски и оставяме тялото ни да извършва самостойно онова, в което то се чувства умело и уверено. Тогава умът ни се оттегля в позицията на неангажиран, но донякъде доверчив наблюдател на случващото се.
3. Когато слушаме музика и осъзнаем, че красотата на музиката се намира на известно разстояние, отвъд това, което сетивно сме възприели.
4. Когато пием бира и възприемаме играта на вятъра със светлината и сенките от листата на дърветата. Тогава усещаме себе си изтеглени в едно пространство, свободно от обичайната времева редица, в която иначе сме потопени.

Предметът на тези опити може и да е илюзия, но не и самите тези опити. Тази отстраненост от живота тук и сега може и да е просто страничен ефект от това, че сме живи и притежаваме съзнание. Но дори и в такъв случай - тя ще е най-необичайният и очарователен страничен ефект от живота, който (ефект) поради самата си непосредствено-осезаема текстура заслужава доверие и интелектуална снизходителност. [Тук всъщност езикът ми изневери. Ефектите не притежават текстура. Може би поради това подвъпросният опит изобщо не е ефект?!?]

21 юли 2018

За остаряването


....отслабването на физическите сили, и най-вече на силата 
[или способността] за желание.

Кутси, Дневник на една лоша година


И наистина какъв е най-емблематичният и същевременно най-автентичен белег на остаряването?
Че вече се задоволяваш да съзерцаваш онова, което преди си желаел.

[Отказал си се от комичните опити да реактивираш или пък да симулираш желание.]


18 юли 2018

За разумността и глупостта


Както казва Декарт, здравият разум (le bon sens) изглежда да е най-равномерно разпространеното нещо на този свят. Защото дори и онези, на които вечно не им достига по нещо, винаги претендират, че разполагат с предостатъчно количество от него (от разума).

Времената изглежда никак не са се променили в това отношение - едва ли има по-рязък контраст между претенцията за разумност и фактическото разпространение на глупостта по света, от този в днешния ден. Дотам, че този контраст си е намерил превъзходно превъплъщение в лицето на един "бизнесмен", разположил се самодоволно на едно от най-влиятелните места в световната политика.
Превъплъщение, което наред с всичко е и дотолкова гротесково, че дори онези, които го промотират и славословят, са принудени да поглеждат със снизхождение на собствената си претенция за здрав разум.

***
Впрочем въпросната персонификация на "здравия разум" или по-скоро на неговата липса, носи и твърде емблематично име: trump означава коз, а като глагол цакам. Получава се изключително поучителна метафора, както и в политически, така и в житейски смисъл: всичко се върти около това да надцакаш или просто да прецакаш другия.


11 юли 2018

Два типа очаквания от философията


Има два вида крайности в подхода (и съответно два типа очаквания) при четене на философски текст: ригидния и параноичния.

Ригидният подход изхожда от увереността, че в текста следва да се търсят само аргументи, т.е. текстът не е в състояние да ми каже нищо лично, или както би се изразил един позитивист:  нищо частно.

Параноичният тип четене е на другата крайност: текстът ми говори само лично, той като че ли е написан да обговаря специално моя екзистенциален случай.

И в двете крайности име нещо нечистоплътно високомерно, макар че то (високомерието) има съвършено различен облик и мотивация. В единия случай високомерието гласи: "Колко лесно съм в състояние да се съблека от моята частна личност и да говоря само за обекти!" А в другия случай: "Та има ли в света нещо по-релевантно от моята собствена личност и възможна ли е друга тема на разговор!".


P.S. Макар че аз поради меланхоличния ми темперамент съм по-близо като предразположеност до параноичния тип, мога уверено да заявя, че разгледан отблизо той е далеч по-отблъскващ.

10 юли 2018

Относно крайния сциентизъм


Един краен позитивист и сциентист  би твърдял, че философските въпроси са или 1. редуцируеми до научни (и в този смисъл, в качеството си на "философски", са излишни) или 2. по съществото си безсмислени (и съответно празни откъм съдържание).

Често обаче подобни крайни сциентисти се оказват далеч по-тесногръди от собствените си (философски) идоли, тъй като позиция на младия Винтгенщайн (в това число и дори на Шлик) е, че ако философията няма оправданост като теория, то тя има пълната си оправданост като дейност по логическо изясняване на нашите твърдения (пропозиции). "Философията е не учение, а дейност. [...] Резултатът от философията не са философски пропозиции, а изясняването на пропозициите" (Трактата 4.112)
Т.е. тук отново имаме идеята (макар и в специфично редуциран вид), че мета-нивото на изследването не може да бъде изчерпано на предметно ниво.

09 юли 2018

Избор и самопредателство


Човек, извършвайки избори, затваря толкова много други възможни светове за себе си.

А тази мисъл би могла да бъде далеч по-лека за понясяне, ако бях сигурен, че изборите поне са мои. Но какво означава "мои" в такъв един случай? Изборът не е мой по същия начин по-който би могла да бъде моя една вещ, или пък по който би могла да бъде моя ръката ми.

- Веднъж се заварвам един, друг път - друг. Кое мое аз е най-автентичното себе си? Кое мое аз не ме е предало в избора си?

07 юли 2018

Straniero


Все още има моменти, в които се чувствам чужденец в света си. Чудя се, колко още животи ще са ми нужни, за да може всичко да се превърне в безвъпросна рутина - да забравя себе си.

Маурицио де Агостини, Дневник

06 юли 2018

Сезоните на духа


Духът, за разлика от сезоните, няма циклична природа. И все пак може да се установи известна аналогия. На меланхолията отговаря есента, на ступора - зимата, на еуфорията - пролетта, а на негата и изнемогата - лятото.

Но лятото притежава и известен критически потенциал - като например лятната буря, извикана в Presto'то от Сезоните на Вивалди.

05 юли 2018

За науката и философията на науката


Не е възможен такъв свят, в който науката да е в състояние да направи философията на науката излишна.

За да схванем тази невъзможност би било релевантно също да се запитаме: А възможен ли е такъв свят, в който например политиката да направи философията на политиката излишна?
Или пък свят, в който изкуството да направи философията на изкуството излишна?

1. Антропологичната невъзможност
И двете (или и трите) подобни опции извикват една антиутопична визия, в която да ги привидим като възможни. Защото що за свят би бил този, в който на човек му е отказана способността да рефлектира върху онова, което бива конституирано в сферата на неговото собствено действие?

Свят, в който на човек му е невъзможно да се отстрани в метапозиция спрямо онова, който той сам прави, определено не би бил човешки свят (т.е. такъв е възможен само в една антиутопична визия).

2. Онтологическата невъзможност
Що за област или регион е онзи, която не предполага основания за собствената си възможност? Философията за разлика от науката се занимава не с предметни изследвания, а с мета-предметни такива, т.е. такава, които включват и питане относно условията на възможност на самото съществуващо под въпрос.

А ако иде реч за самата наука?
Какво би означавало самата наука в качеството ѝ на теория и практика да няма своите условия за възможност?
- Това би означавало 1. да отъждествим науката със самото съществуващо (или дори с всичко съществуващо) и 2. да обявим последното за безоснователно.

Ако ход 2. не е толкова проблематичен, то 1. със сигурност е такъв.

Позоваването на факти не е в състояние да детерминира никой философски дискурс.
И още нещо изключително важно: фактите, не са идентични със самите неща. Както отбелязва Витгенщайн, ние бихме могли да преместим в Берлин Айфеловата кула, но не и самия факт за нейното местоположение.


12 юни 2018

За ведростта


Единствено ведростта на духа (Heiterkeit des Sinnes) е звънката монета на щастието, а всичко останало - само банкнота.

Шопенхауер,
Афоризми към житейска мъдрост


Немската дума Heiterkeit носи смисъла на веселие, но също толкова - откъм прилагателното heiter - и на ведрост, яснота. Предвид асоциалния характер на това, което всеки сам е (was einer ist), върху който Шопенхауер настоява, ние следва да преведем Heiterkeit тъкмо с ведрост, ведрина (а не с веселие, тъй като то, последното, изисква винаги един социализиращ контекст). 

И наистина в горните си думи Шоменхауер е прав - всички състояния на духа са в определен смисъл вложения за едно неопределено бъдеще, единствено ведростта на духа е това, което на момента, непосредствено, се изплаща.


05 юни 2018

Ratio servus


Дали разумът е само биологична стратегия на вида homo sapiens, обслужваща генетично оцеляване или пък нагонно удовлетворение, както някои дарвинисти са склонни да мислят?

Ако това действително е така, тогава трябва да се откажем от доста задачи, които традиционно сме приписвали на разума:

1. Разумът да дава смислена и кохерентна картина на света, в който живеем.
2. Разумът да  предоставя мотиви за наши действия.
3. Разумът да е в състояние да оправдава или осъжда (дискредитира) част от нашите действия.
4. Разумът да допринася с нещо за конституирането на онова, което традиционно наричаме "смисъл на съществуването".

При подобен четирикратен отказ ще бъде ли изобщо нужно да продължим да използваме думата "разум"? А "sapientia"?


15 май 2018

Привилегирован достъп и литература


Художествената литература (и свързаните с нея изкуства - театър, опера, кино) ни предоставя достъп до чужди ментални светове в рамките на един действен публичен (и съвсем не частен) език.

Ако този достъп не е автентичен, хората отдавна биха се отказали (а вероятно и никога не биха започнали) да четат книги и да гледат филми.

Идеята, че аз имам "привилегирован достъп" единствено и само до своите ментални съдържания, които, бидейки частни, са неизразими на един публичен език, не издържа на критика, имайки предвид контрапримерите на 1. литературата и 2. емпатията.

Тук литературата има предимство, именно защото тя за разлика от емпатията представлява тъкмо общ езиков медиум.

И при все че литературата не прави моя ментален свят интуитивно прозрачен за околните хора, тя, създавайки един фиктивен свят, осигурява интимно-публичното пространство, в което нашите лични светове е възможно да се срещнат.

05 май 2018

За разликата между власт и насилие у Хана Арент


I. Властта (power) съответства на способността на хората да действат не индивидуално, а в общност или в съдружие (concert) помежду си. Ето защо властта никога не е притежание на индивид, а на група, и остава в сила докато групата е налице. Изчезне ли групата, изчезва и властта, която произхожда от нея. Ето защо латинският израз potestas in populo не е кух и празен, а препраща към онтологическия факт, че власт съществува, докато има хора (народ), които да функционират като общност и да действат в съдружие.
Гражданска война избухва тогава, когато от общността е останало само едно празно име.

II. Насилието (violence) е компенсаторният механизъм на властта, но то съвсем не е продължение на самата власт, а е нейно отрицание. Това можем да видим във факта, че нуждата от институционално насилие възниква тъкмо тогава, когато властта се намира в дефицит, т.е. тогава, когато хората собствено вече не представляват общност.  Ето защо, колкото по-голямо е политически-мотивираното насилие, толкова по-малко власт бива обладавана на една територия.
Терорът (собствено институционализираният терор) е екстремът на насилието, той е точката, в която властта е напълно колабирала или изчезнала. Терорът е инструментът, чрез който една само привидно съществуваща общност от хора е държана в подчинение.


III. Инструменталният характер на насилието в контраст спрямо полисния характер на властта

Насилието е винаги инструментално, при това в двояк смисъл.

1. То винаги действа в категориите на цел и средство, т.е. насилието е инструмент за постигане на дадена (често дългосрочна) цел на господство. Удържаното чрез насилие господство съвсем няма да представлява власт, а ще е само компенсация на нейната липса.

1'. Съгласно казаното, спонтанно-възникналата агресия не е същински случай на насилие. Агресията като резултат от гняв, негодувание, инстинкт за самосъхранение или пък моментна психическа девиация не е инструментална (не е целево-рационална) и в този смисъл не представлява насилие в политическия смисъл на думата.

2. Насилието е инструментално и във един втори смисъл: то винаги се ползва от инструменти или пособия (implements) за усилване на индивидуалната сила, или по-скоро на нейния ефект. Тези пособия са оръжията (weapons). "Властта", която ползва оръжия срещу собствените си граждани, не е собствено власт, а нейното отрицание.

Диалектически казано: Властта, ползваща се от насилие, не е власт, а симптом на безсилие.


04 май 2018

За ада, намеренията и подбора на средствата


"Пътят към ада е постлан с добри намерения."
Повечето хора интуитивно разбират смисъла на този афоризъм. Ние никога не сме в състояние напълно да предвидим последиците от собствените си постъпки. В този смисъл и най-доброто намерение би могло да доведе и до най-ужасяващия резултат.
Нещо повече: упорството в следването на "добрите" намерения, може и да е пропорционално на адския характер на техния резултат.

Обаче далеч по-естествено би било да кажем: "Пътят към ада е постлан със зли намерения". Тривиалността на тези думи обаче би ги лишила от какъвто и да е било ефект.

Ако признаем все пак взаимната оправданост (истинност) и на двете твърдения, това би ни позволило да обобщим: "Пътят към ада е постлан с намерения", без значение дали те са добри или зли.

И наистина: възможността на ада е обусловена от това, че човек живее целеносочено. Ако човек не си поставяше цели и не следваше намеренията си, а живееше само според инстинкт, тогава не би имало ад.

Но адът би се превърнал от външен също и във вътрешен, ако средствата които използваме, не са достойни за целите, които си поставяме. Т.е. никое намерение няма реверсивна оправдателна сила по отношение на инструментите, които сме подбрали за осъществяването му.

Само вътрешният ад има морално естество. Външният ад е ценностно неутрален, освен ако не е резултат от преднамерените действия на други. (Или на системата?!? Трябва ли обаче да я персонализираме?)