21 юли 2018

За остаряването


....отслабването на физическите сили, и най-вече на силата 
[или способността] за желание.

Кутси, Дневник на една лоша година

И наистина какъв е най-емблематичният и същевременно най-автентичен белег на остаряването?
Че вече се задоволяваш да съзерцаваш онова, което преди си желаел.

[Отказал си се от комичните опити да реактивираш или да симулираш желание.]


18 юли 2018

За разумността и глупостта


Както казва Декарт, здравият разум (le bon sens) изглежда да е най-равномерно разпространеното нещо на този свят. Защото дори и онези, на които вечно не им достига по нещо, винаги претендират, че разполагат с предостатъчно количество от него (от разума).

Времената изглежда никак не са се променили в това отношение - едва ли има по-рязък контраст между претенцията за разумност и фактическото разпространение на глупостта по света, от този днес. Дотам, че този контраст си е намерил превъзходно превъплъщение в лицето на един "бизнесмен", разположил се самодоволно на едно от най-влиятелните места в световната политика.
Превъплъщение, което наред с всичко е и дотолкова гротесково, че дори онези, които го промотират и славословят, са принудени да поглеждат със снизхождение на собствената си претенция за здрав разум.

***
Впрочем въпросната персонификация на "здравия разум" или по-скоро на неговата липса, носи и твърде емблематично име: trump означава коз, а като глагол цакам. Получава се изключително поучителна метафора, както и в политически, така и в житейски смисъл: всичко се върти около това да надцакаш или просто да прецакаш другия.
Колко вопиющо бедно понятие за живот!

11 юли 2018

Два типа очаквания от философията


Има два вида крайности в подхода (и съответно два типа очаквания) при четене на философски текст: ригидния и параноичния.

Ригидният подход изхожда от увереността, че в текста следва да се търсят само аргументи, т.е. текстът не е в състояние да ми каже нищо лично, или както би се изразил един позитивист:  нищо частно.

Параноичният тип четене е на другата крайност: текстът ми говори само лично, той като че ли е написан да обговаря специално моя екзистенциален случай.

И в двете крайности име нещо нечистоплътно високомерно, макар че то (високомерието) има съвършено различен облик и мотивация. В единия случай високомерието гласи: "Колко лесно съм в състояние да се съблека от моята частна личност и да говоря само за обекти!" А в другия случай: "Та има ли в света нещо по-релевантно от моята собствена личност и възможна ли е друга тема на разговор!".


P.S. Макар че аз поради меланхоличния ми темперамент съм по-близо като предразположеност до параноичния тип, мога уверено да заявя, че разгледан отблизо той е далеч по-отблъскващ.

10 юли 2018

Относно крайния сциентизъм


Един краен позитивист и сциентист  би твърдял, че философските въпроси са или 1.  редуцируеми до научни (и в този смисъл, в качеството си на "философски", са излишни) или 2. по съществото си безсмислени (и в този смисъл са празни откъм съдържание).

Често обаче подобни крайни сциентисти се оказват далеч по-тесногръди от собствените си (философски) идоли, тъй като позиция на младия Винтгенщайн (в това число и дори на Шлик) е, че ако философията няма оправданост като теория, то тя има пълната си оправданост като дейност по логическо изясняване на нашите твърдения (пропозиции). "Философията е не учение, а дейност. [...] Резултатът от философията не са философски пропозиции, а изясняването на пропозициите" (Трактата 4.112)
Т.е. тук отново имаме идеята (макар и в специфично редуциран вид), че мета-нивото на изследването не може да бъде изчерпано на предметно ниво.

09 юли 2018

Избор и самопредателство


Човек, извършвайки избори, затваря толкова много други възможни светове за себе си.

А тази мисъл би могла да бъде далеч по-лека за понясяне, ако бях сигурен, че изборите поне са мои. Но какво означава "мои" в такъв един случай? Изборът не е мой по същия начин по-който би могла да бъде моя една вещ, или пък по който би могла да бъде моя ръката ми.

- Веднъж се заварвам един, друг път - друг. Кое мое аз е най-автентичното себе си? Кое мое аз не ме е предало в избора си?

07 юли 2018

Straniero


Все още има моменти, в които се чувствам чужденец в света си. Чудя се, колко още животи ще са ми нужни, за да може всичко да се превърне в безвъпросна рутина - да забравя себе си.

Маурицио де Агостини, Дневник

06 юли 2018

Сезоните на духа


Духът, за разлика от сезоните, няма циклична природа. И все пак може да се установи известна аналогия. На меланхолията отговаря есента, на ступора - зимата, на еуфорията - пролетта, а на негата и изнемогата - лятото.

Но лятото притежава и известен критически потенциал - като например лятната буря, извикана в Presto'то от Сезоните на Вивалди.

05 юли 2018

За науката и философията на науката


Не е възможен такъв свят, в който науката да е в състояние да направи философията на науката излишна.

За да схванем тази невъзможност би било релевантно също да се запитаме: А възможен ли е такъв свят, в който например политиката да направи философията на политиката излишна?
Или пък свят, в който изкуството да направи философията на изкуството излишна?

1. Антропологичната невъзможност
И двете (или и трите) подобни опции извикват една антиутопична визия, в която да ги привидим като възможни. Защото що за свят би бил този, в който на човек му е отказана способността да рефлектира върху онова, което бива конституирано в сферата на неговото собствено действие?

Свят, в който на човек му е невъзможно да се отстрани в метапозиция спрямо онова, който той сам прави, определено не би бил човешки свят (т.е. такъв е възможен само в една антиутопична визия).

2. Онтологическата невъзможност
Що за област или регион е онзи, която не предполага основания за собствената си възможност? Философията за разлика от науката се занимава не с предметни изследвания, а с мета-предметни такива, т.е. такава, които включват и питане относно условията на възможност на самото съществуващо под въпрос.

А ако иде реч за самата наука?
Какво би означавало самата наука в качеството ѝ на теория и практика да няма своите условия за възможност?
- Това би означавало 1. да отъждествим науката със самото съществуващо (или дори с всичко съществуващо) и 2. да обявим последното за безоснователно.

Ако ход 2. не е толкова проблематичен, то 1. със сигурност е такъв.

Позоваването на факти не е в състояние да детерминира никой философски дискурс.
И още нещо изключително важно: фактите, не са идентични със самите неща. Както отбелязва Витгенщайн, ние бихме могли да преместим в Берлин Айфеловата кула, но не и самия факт за нейното местоположение.


12 юни 2018

За ведростта


Единствено ведростта на духа (Heiterkeit des Sinnes) е звънката монета на щастието, а всичко останало - само банкнота.

Шопенхауер,
Афоризми към житейска мъдрост


Немската дума Heiterkeit носи смисъла на веселие, но също толкова - откъм прилагателното heiter - и на ведрост, яснота. Предвид асоциалния характер на това, което всеки сам е (was einer ist), върху който Шопенхауер настоява, ние следва да преведем Heiterkeit тъкмо с ведрост, ведрина (а не с веселие, тъй като то, последното, изисква винаги един социализиращ контекст). 

И наистина в горните си думи Шоменхауер е прав - всички състояния на духа са в определен смисъл вложения за едно неопределено бъдеще, единствено ведростта на духа е това, което на момента, непосредствено, се изплаща.


05 юни 2018

Ratio servus


Дали разумът е само биологична стратегия на вида homo sapiens, обслужваща генетично оцеляване или пък нагонно удовлетворение, както някои дарвинисти са склонни да мислят?

Ако това действително е така, тогава трябва да се откажем от доста задачи, които традиционно сме приписвали на разума:

1. Разумът да дава смислена и кохерентна картина на света, в който живеем.
2. Разумът да  предоставя мотиви за наши действия.
3. Разумът да е в състояние да оправдава или осъжда (дискредитира) част от нашите действия.
4. Разумът да допринася с нещо за конституирането на онова, което традиционно наричаме "смисъл на съществуването".

При подобен четирикратен отказ ще бъде ли изобщо нужно да продължим да използваме думата "разум"? А "sapientia"?


15 май 2018

Привилегирован достъп и литература


Художествената литература (и свързаните с нея изкуства - театър, опера, кино) ни предоставя достъп до чужди ментални светове в рамките на един действен публичен (и съвсем не частен) език.

Ако този достъп не е автентичен, хората отдавна биха се отказали (а вероятно и никога не биха започнали) да четат книги и да гледат филми.

Идеята, че аз имам "привилегирован достъп" единствено и само до своите ментални съдържания, които, бидейки частни, са неизразими на един публичен език, не издържа на критика, имайки предвид контрапримерите на 1. литературата и 2. емпатията.

Тук литературата има предимство, именно защото тя за разлика от емпатията представлява тъкмо общ езиков медиум.

И при все че литературата не прави моя ментален свят интуитивно прозрачен за околните хора, тя, създавайки един фиктивен свят, осигурява интимно-публичното пространство, в което нашите лични светове е възможно да се срещнат.

05 май 2018

За разликата между власт и насилие у Хана Арент


I. Властта (power) съответства на способността на хората да действат не индивидуално, а в общност или в съдружие (concert) помежду си. Ето защо властта никога не е притежание на индивид, а на група, и остава в сила докато групата е налице. Изчезне ли групата, изчезва и властта, която произхожда от нея. Ето защо латинският израз potestas in populo не е кух и празен, а препраща към онтологическия факт, че власт съществува, докато има хора (народ), които да функционират като общност и да действат в съдружие.
Гражданска война избухва тогава, когато от общността е останало само едно празно име.

II. Насилието (violence) е компенсаторният механизъм на властта, но то съвсем не е продължение на самата власт, а е нейно отрицание. Това можем да видим във факта, че нуждата от институционално насилие възниква тъкмо тогава, когато властта се намира в дефицит, т.е. тогава, когато хората собствено вече не представляват общност.  Ето защо, колкото по-голямо е политически-мотивираното насилие, толкова по-малко власт бива обладавана на една територия.
Терорът (собствено институционализираният терор) е екстремът на насилието, той е точката, в която властта е напълно колабирала или изчезнала. Терорът е инструментът, чрез който една само привидно съществуваща общност от хора е държана в подчинение.


III. Инструменталният характер на насилието в контраст спрямо полисния характер на властта

Насилието е винаги инструментално, при това в двояк смисъл.

1. То винаги действа в категориите на цел и средство, т.е. насилието е инструмент за постигане на дадена (често дългосрочна) цел на господство. Удържаното чрез насилие господство съвсем няма да представлява власт, а ще е само компенсация на нейната липса.

1'. Съгласно казаното, спонтанно-възникналата агресия не е същински случай на насилие. Агресията като резултат от гняв, негодувание, инстинкт за самосъхранение или пък моментна психическа девиация не е инструментална (не е целево-рационална) и в този смисъл не представлява насилие в политическия смисъл на думата.

2. Насилието е инструментално и във един втори смисъл: то винаги се ползва от инструменти или пособия (implements) за усилване на индивидуалната сила, или по-скоро на нейния ефект. Тези пособия са оръжията (weapons). "Властта", която ползва оръжия срещу собствените си граждани, не е собствено власт, а нейното отрицание.

Диалектически казано: Властта, ползваща се от насилие, не е власт, а симптом на безсилие.


04 май 2018

За ада, намеренията и подбора на средствата


"Пътят към ада е постлан с добри намерения."
Повечето хора интуитивно разбират смисъла на този афоризъм. Ние никога не сме в състояние напълно да предвидим последиците от собствените си постъпки. В този смисъл и най-доброто намерение би могло да доведе и до най-ужасяващия резултат.
Нещо повече: упорството в следването на "добрите" намерения, може и да е пропорционално на адския характер на техния резултат.

Обаче далеч по-естествено би било да кажем: "Пътят към ада е постлан със зли намерения". Тривиалността на тези думи обаче би ги лишила от какъвто и да е било ефект.

Ако признаем все пак взаимната оправданост (истинност) и на двете твърдения, това би ни позволило да обобщим: "Пътят към ада е постлан с намерения", без значение дали те са добри или зли.

И наистина: възможността на ада е обусловена от това, че човек живее целеносочено. Ако човек не си поставяше цели и не следваше намеренията си, а живееше само според инстинкт, тогава не би имало ад.

Но адът би се превърнал от външен също и във вътрешен, ако средствата които използваме, не са достойни за целите, които си поставяме. Т.е. никое намерение няма реверсивна оправдателна сила по отношение на инструментите, които сме подбрали за осъществяването му.

Само вътрешният ад има морално естество. Външният ад е ценностно неутрален, освен ако не е резултат от преднамерените действия на други. (Или на системата?!? Трябва ли обаче да я персонализираме?)


02 май 2018

Мислите и мненията като output?


What kind of machine are you? A machine of turning out opinions,
like pasta machine?

А що за машина си ти? Машина, която произвежда мнения, подобно на машина за макарони?

Дж. М. Кутси, 
Дневник на една лоша година


Подобен въпрос, представен пред човек, който има себе си за мислещ, го поставя в неловка, бих казал дори очарователно неловка ситуация. Той следва да може да обясни, по какво мисленето (или произвеждането на мнения, както биха искали да го схванат някои) се различава от произвеждането на паста от налични суровини при заложена технология?
Или: по какво резултатите на мисленето се различават от технологичния output на един апарат, чието действие е базирано върху естествени процеси (в това число и от технологичния output на един компютър)?

Бихме могли да кажем следното:
Машината за един външен наблюдател действа подобно на черна кутия - от едната страна влизат материалите, а от другата излиза готовият продукт. Самата машина 1. не е в състояние да обясни пред един външен наблюдател принципите, въз основа на които тя действа. 2. Още по-малко тя е състояние да обясни или да си даде сметка за целите, поради които извършва въпросните операции.

Мислещият човек, напротив, той в случай че е мислещ, 1. би трябвало да е в състояние да обясни основанията, въз основа на които той счита, че е достигнал до определена позиция. Самата дума мнение предполага заемането на позиция. За разлика от това машината (един апарат) не е в състояние да заема позиция спрямо света, тя просто е част от света.
2. Един мислещ човек би трябвало да е в състояние да експлицира проблема, който го е довел до мислене и съответно целите, които го водят в това мислене. Той трябва да е в състояние да си дава сметка за онова, което той иска да разреши в своето мислене.

P.S. Свеждайки дискусията на едно по-приземено ниво, бихме могли да кажем: една  машина за паста не си дава сметка за смисъла от правенето на паста. Една изчислителна машина (computer) не си дава сметка за смисъла от това да се правят изчисления.
Мисленето, за разлика от това, е винаги ангажирано със смисъл.

26 април 2018

R.I.P., Мартин!



Наскоро е починал вокалистът и авторът на песните на една от най-очарователните британски фолк-прог-рок групи - Spyrogyra - Мартин Кокърхам.
Прекрасен, и музикант и човек. Последното мога да твърдя, доколкото имах щастието да се запозная и за кратко да общувам с него.



Spyrogyra са емблематични с ярка мелодична линия и разгръщащи се в неочакван акцент композиции. Съчетание на лиризъм и сарказъм, искреност и възмущение, протест и въодушевление. В това отношение е невероятно въздействащ контраста между високите и чисти вокали на Барбара Гаскин и леко киселинния, на моменти обострен, по Боб Дилъновски ядовит глас на Мартин. И двата гласа, мъжки и женски, допълнително разроени от трескаво забързания зев на цигулката.

Първият албум на Spyrogyra, St. Radigunds (1971), който съм слушал вероятно поне хиляди пъти, свързвам с едни от най-щастливите дни в живота ми - период на ентусиазъм, книги, музика и много бира.

16 април 2018

Философия, епохе, безпредпоставъчност


Философията позволява да гледам на света като че ли току що съм се появил в него, като че ли се срещам с него (а и със самия себе си) за пръв път.

А това означава: неутрализирайки (обезсилвайки) всички навици, клишета и стереотипи, в които съм свикнал той да ми се представя.

Епохе'то е свързано с безпредпоставъчността и възможността рационално да симулирам новороденост.
Един, в екзистенциален, не толкова в теоретичен смисъл, непостижим идеал.

10 април 2018

Пасхално


В крайна сметка именно преживяването на страданието - или казано в един по-общ смисъл, на страстите - е това, което ни прави хора.

Специфично човешко е, живеейки, да правим история от страданието, което иначе само по себе си би могло да е толкова натурално. История, която да съдържа смисъл.

Отчаянието, впрочем, е тъкмо в това - да не си способен да откриеш смисъл.

06 април 2018

Постструктурализъм и Кръстева


Грозните черти на френския постструктурализъм:

1. Неспособност и същевременно нежелание за какъвто и да било морален ангажимент.

2. Претенция за експликация (или деконструкция) на всеки един културен феномен, съчетана същевременно с хлъзгав, амбивалентен изказ и насилен „наукообразен” жаргон.

3. Претенция за интелектуална мета-позиция (свръхпозиция) спрямо всичко, с изключение на собствения интелектуален статут.

Във връзка с 3. е твърде симптоматично следното: способността на Юлия Кръстева да направи интелектуална история от всичко, с изключение на собствената си биография.

04 април 2018

Разликата между интенционален и интендиран предмет у Хусерл


Хусерл различава интенционален от интендиран предмет. Само интенционалният предмет (с оглед на неговата ноематична структура) е иманентен за съзнанието. Интендираният предмет е трансцендентен по отношение на съзнанието, но не в смисъла на отвъден, а в смисъла на неизчерпаем. Интендираният предмет не може да бъде изчерпан в съвкупността на интенционалните актове, включително и в тоталността на неговите антиципации.

Т.е. недостъпността на трансцендентния премет може да се разбира 1. в метафизически смисъл като отвъдност, но и 2. във феноменологически смисъл като неизчерпаемост.

Ако според Хусерл изобщо е релевантно да се говори за трансцендентен предмет в смисъл, че неговата недостъпност се заключава в неговата отвъдност спрямо съзнанието, това ще е по-скоро онзи теоретично хипостазиран предмет, или онова =Х, което тетично се подпъхва под  предмета на обективиращото научно познание. Предметът на частно-научното познание в определен смисъл е изкуствено трансцендиран, бидейки изтръгнат и заедно с това отчужден от сферата на жизнения свят.

02 април 2018

Тяло и трансцендентален Аз


Нещо, което Хайдегер изобщо не тематизира в сравнение с Хусерл (да не говорим за Мерло-Понти), е как аз в крайна сметка се оказвам захвърлен в света си в тяло, как моята Befindlichkeit или разположеност, или настроеност или фактичност, се оказва определена откъм това да съм тяло.

Но тук има и нещо повече от изложеното от Мерло-Понти, което можем да видим тъкмо у Хусерл. Живото тяло не е достатъчно за перспективата от първо лице. В перспективата от първо лице винаги се при-мисля и възможността на тази от трето.
Всъщност именно трансценденталният Аз обуславя възможността аз да гледам на тялото си от трето лице, да свеждам моето живо тяло до определенията на протяжност и корпускуларност, да го мисля в категориите на свойства и техният носител (субект).

Фактът, че не само околните хора (например лекарите), но и самият аз мога да теоретично да свеждам и (дори) практически да третирам тялото си като предмет, доказва все-актуалността на перспективата на трансценденталния Аз.
В един ултимативен смисъл именно възможността на самоубийството удостоверява все-актуалността на трансценденталния Аз, наедно с не-о-предметимостта на последния. Да сложа край на живота си предполага възможността на една инстанция извън моя живот, която се гарантира именно от трансценденталния Аз.

––––
Във връзка с това, че в перспективата от първо лице винаги се при-мисля и възможността на тази от трето (дори и на едно абсолютно трето), виж следния ми предишен текст: Фикцията и солипсизма.