15 май 2018

Привилегирован достъп и литература


Художествената литература (и свързаните с нея изкуства - театър, опера, кино) ни предоставя достъп до чужди ментални светове в рамките на един действен публичен (и съвсем не частен) език.

Ако този достъп не е автентичен, хората отдавна биха се отказали (а вероятно и никога не биха започнали) да четат книги и да гледат филми.

Идеята, че аз имам "привилегирован достъп" единствено и само до своите ментални съдържания, които, бидейки частни, са неизразими на един публичен език, не издържа на критика, имайки предвид контрапримерите на 1. литературата и 2. емпатията.

Тук литературата има предимство, именно защото тя за разлика от емпатията представлява тъкмо общ езиков медиум.

И при все че литературата не прави моя ментален свят интуитивно прозрачен за околните хора, тя, създавайки един фиктивен свят, осигурява интимно-публичното пространство, в което нашите лични светове е възможно да се срещнат.

05 май 2018

За разликата между власт и насилие у Хана Арент


I. Властта (power) съответства на способността на хората да действат не индивидуално, а в общност или в съдружие (concert) помежду си. Ето защо властта никога не е притежание на индивид, а на група, и остава в сила докато групата е налице. Изчезне ли групата, изчезва и властта, която произхожда от нея. Ето защо латинският израз potestas in populo не е кух и празен, а препраща към онтологическия факт, че власт съществува, докато има хора (народ), които да функционират като общност и да действат в съдружие.
Гражданска война избухва тогава, когато от общността е останало само едно празно име.

II. Насилието (violence) е компенсаторният механизъм на властта, но то съвсем не е продължение на самата власт, а е нейно отрицание. Това можем да видим във факта, че нуждата от институционално насилие възниква тъкмо тогава, когато властта се намира в дефицит, т.е. тогава, когато хората собствено вече не представляват общност.  Ето защо, колкото по-голямо е политически-мотивираното насилие, толкова по-малко власт бива обладавана на една територия.
Терорът (собствено институционализираният терор) е екстремът на насилието, той е точката, в която властта е напълно колабирала или изчезнала. Терорът е инструментът, чрез който една само привидно съществуваща общност от хора е държана в подчинение.


III. Инструменталният характер на насилието в контраст спрямо полисния характер на властта

Насилието е винаги инструментално, при това в двояк смисъл.

1. То винаги действа в категориите на цел и средство, т.е. насилието е инструмент за постигане на дадена (често дългосрочна) цел на господство. Удържаното чрез насилие господство съвсем няма да представлява власт, а ще е само компенсация на нейната липса.

1'. Съгласно казаното, спонтанно-възникналата агресия не е същински случай на насилие. Агресията като резултат от гняв, негодувание, инстинкт за самосъхранение или пък моментна психическа девиация не е инструментална (не е целево-рационална) и в този смисъл не представлява насилие в политическия смисъл на думата.

2. Насилието е инструментално и във един втори смисъл: то винаги се ползва от инструменти или пособия (implements) за усилване на индивидуалната сила, или по-скоро на нейния ефект. Тези пособия са оръжията (weapons). "Властта", която ползва оръжия срещу собствените си граждани, не е собствено власт, а нейното отрицание.

Диалектически казано: Властта, ползваща се от насилие, не е власт, а симптом на безсилие.


04 май 2018

За ада, намеренията и подбора на средствата


"Пътят към ада е постлан с добри намерения."
Повечето хора интуитивно разбират смисъла на този афоризъм. Ние никога не сме в състояние напълно да предвидим последиците от собствените си постъпки. В този смисъл и най-доброто намерение би могло да доведе и до най-ужасяващия резултат.
Нещо повече: упорството в следването на "добрите" намерения, може и да е пропорционално на адския характер на техния резултат.

Обаче далеч по-естествено би било да кажем: "Пътят към ада е постлан със зли намерения". Тривиалността на тези думи обаче би ги лишила от какъвто и да е било ефект.

Ако признаем все пак взаимната оправданост (истинност) и на двете твърдения, това би ни позволило да обобщим: "Пътят към ада е постлан с намерения", без значение дали те са добри или зли.

И наистина: възможността на ада е обусловена от това, че човек живее целеносочено. Ако човек не си поставяше цели и не следваше намеренията си, а живееше само според инстинкт, тогава не би имало ад.

Но адът би се превърнал от външен също и във вътрешен, ако средствата които използваме, не са достойни за целите, които си поставяме. Т.е. никое намерение няма реверсивна оправдателна сила по отношение на инструментите, които сме подбрали за осъществяването му.

Само вътрешният ад има морално естество. Външният ад е ценностно неутрален, освен ако не е резултат от преднамерените действия на други. (Или на системата?!? Трябва ли обаче да я персонализираме?)


02 май 2018

Мислите и мненията като output?


What kind of machine are you? A machine of turning out opinions,
like pasta machine?

А що за машина си ти? Машина, която произвежда мнения, подобно на машина за макарони?

Дж. М. Кутси, 
Дневник на една лоша година


Подобен въпрос, представен пред човек, който има себе си за мислещ, го поставя в неловка, бих казал дори очарователна ситуация. Той следва да може да обясни, по какво мисленето (или произвеждането на мнения, както биха искали да го схванат някои) се различава от произвеждането на паста от налични суровини при заложена технология?
Или: по какво резултатите на мисленето се различават от технологичния output на един апарат, чието действие е базирано върху естествени процеси (в това число и от технологичния output на един компютър)?

Бихме могли да кажем следното:
Машината за един външен наблюдател действа подобно на черна кутия - от едната страна влизат материалите, а от другата излиза готовият продукт. Самата машина 1. не е в състояние да обясни пред един външен наблюдател принципите, въз основа на които тя действа. 2. Още по-малко тя е състояние да обясни или да си даде сметка за целите, поради които извършва въпросните операции.

Мислещият човек, напротив, той в случай че е мислещ, 1. би трябвало да е в състояние да обясни основанията, въз основа на които той счита, че е достигнал до определена позиция. Самата дума мнение предполага заемането на позиция. За разлика от това машината (един апарат) не е в състояние да заема позиция спрямо света, тя просто е част от света.
2. Един мислещ човек би трябвало да е в състояние да експлицира проблема, който го е довел до мислене и съответно целите, които го водят в това мислене. Той трябва да е в състояние да си дава сметка за онова, което той иска да разреши в своето мислене.

P.S. Свеждайки дискусията на едно по-приземено ниво, бихме могли да кажем: една  машина за паста не си дава сметка за смисъла от правенето на паста. Една изчислителна машина (computer) не си дава сметка за смисъла от това да се правят изчисления.
Мисленето, за разлика от това, е винаги ангажирано със смисъл.

26 април 2018

R.I.P., Мартин!



Наскоро е починал вокалистът и авторът на песните на една от най-очарователните британски фолк-прог-рок групи - Spyrogyra - Мартин Кокърхам.
Прекрасен, и музикант и човек. Последното мога да твърдя, доколкото имах щастието да се запозная и за кратко да общувам с него.



Spyrogyra са емблематични с ярка мелодична линия и разгръщащи се в неочакван акцент композиции. Съчетание на лиризъм и сарказъм, искреност и възмущение, протест и въодушевление. В това отношение е невероятно въздействащ контраста между високите и чисти вокали на Барбара Гаскин и леко киселинния, на моменти обострен, по Боб Дилъновски ядовит глас на Мартин. И двата гласа, мъжки и женски, допълнително разроени от трескаво забързания зев на цигулката.

Първият албум на Spyrogyra, St. Radigunds (1971), който съм слушал вероятно поне хиляди пъти, свързвам с едни от най-щастливите дни в живота ми - период на ентусиазъм, книги, музика и много бира.

16 април 2018

Философия, епохе, безпредпоставъчност


Философията позволява да гледам на света като че ли току що съм се появил в него, като че ли се срещам с него (а и със самия себе си) за пръв път.

А това означава: неутрализирайки (обезсилвайки) всички навици, клишета и стереотипи, в които съм свикнал той да ми се представя.

Епохе'то е свързано с безпредпоставъчността и възможността рационално да симулирам новороденост.
Един, в екзистенциален, не толкова в теоретичен смисъл, непостижим идеал.

10 април 2018

Пасхално


В крайна сметка именно преживяването на страданието - или казано в един по-общ смисъл, на страстите - е това, което ни прави хора.

Специфично човешко е, живеейки, да правим история от страданието, което иначе само по себе си би могло да е толкова натурално. История, която да съдържа смисъл.

Отчаянието, впрочем, е тъкмо в това - да не си способен да откриеш смисъл.

06 април 2018

Постструктурализъм и Кръстева


Грозните черти на френския постструктурализъм:

1. Неспособност и същевременно нежелание за какъвто и да било морален ангажимент.

2. Претенция за експликация (или деконструкция) на всеки един културен феномен, съчетана същевременно с хлъзгав, амбивалентен изказ и насилен „наукообразен” жаргон.

3. Претенция за интелектуална мета-позиция (свръхпозиция) спрямо всичко, с изключение на собствения интелектуален статут.

Във връзка с 3. е твърде симптоматично следното: способността на Юлия Кръстева да направи интелектуална история от всичко, с изключение на собствената си биография.

04 април 2018

Разликата между интенционален и интендиран предмет у Хусерл


Хусерл различава интенционален от интендиран предмет. Само интенционалният предмет (с оглед на неговата ноематична структура) е иманентен за съзнанието. Интендираният предмет е трансцендентен по отношение на съзнанието, но не в смисъла на отвъден, а в смисъла на неизчерпаем. Интендираният предмет не може да бъде изчерпан в съвкупността на интенционалните актове, включително и в тоталността на неговите антиципации.

Т.е. недостъпността на трансцендентния премет може да се разбира 1. в метафизически смисъл като отвъдност, но и 2. във феноменологически смисъл като неизчерпаемост.

Ако според Хусерл изобщо е релевантно да се говори за трансцендентен предмет в смисъл, че неговата недостъпност се заключава в неговата отвъдност спрямо съзнанието, това ще е по-скоро онзи теоретично хипостазиран предмет, или онова =Х, което тетично се подпъхва под  предмета на обективиращото научно познание. Предметът на частно-научното познание в определен смисъл е изкуствено трансцендиран, бидейки изтръгнат и заедно с това отчужден от сферата на жизнения свят.

02 април 2018

Тяло и трансцендентален Аз


Нещо, което Хайдегер изобщо не тематизира в сравнение с Хусерл (да не говорим за Мерло-Понти), е как аз в крайна сметка се оказвам захвърлен в света си в тяло, как моята Befindlichkeit или разположеност, или настроеност или фактичност, се оказва определена откъм това да съм тяло.

Но тук има и нещо повече от изложеното от Мерло-Понти, което можем да видим тъкмо у Хусерл. Живото тяло не е достатъчно за перспективата от първо лице. В перспективата от първо лице винаги се при-мисля и възможността на тази от трето.
Всъщност именно трансценденталният Аз обуславя възможността аз да гледам на тялото си от трето лице, да свеждам моето живо тяло до определенията на протяжност и корпускуларност, да го мисля в категориите на свойства и техният носител (субект).

Фактът, че не само околните хора (например лекарите), но и самият аз мога да теоретично да свеждам и (дори) практически да третирам тялото си като предмет, доказва все-актуалността на перспективата на трансценденталния Аз.
В един ултимативен смисъл именно възможността на самоубийството удостоверява все-актуалността на трансценденталния Аз, наедно с не-о-предметимостта на последния. Да сложа край на живота си предполага възможността на една инстанция извън моя живот, която се гарантира именно от трансценденталния Аз.

––––
Във връзка с това, че в перспективата от първо лице винаги се при-мисля и възможността на тази от трето (дори и на едно абсолютно трето), виж следния ми предишен текст: Фикцията и солипсизма.


01 април 2018

Трансценденталност и самотрансцендиране


Онова, което Хайдегер от периода на Битие и време назовава екстатичност или (само)трансцендиране на Dasein, е всъщност тематизираният от Хусерл и повдигнат още от Кант въпрос - как така трансценденталният Аз бидейки познаващ и осмислящ, е същевременно като емпиричен аз част от света, който той познава и осмисля.

Отговорът на Хайдегер, чрез който той всъщност предрешава въпроса, се състои собствено в това, че в метаприродата (или ако пожелаем - в конституцията) на Dasein е то да е същество, което прекрачва самото себе си в света си.

31 март 2018

За смъртта като елемент от живота


Възможно е да гледаме на живота и смъртта като на противоположности. Върху този възглед се основава и един от аргументите в Платоновия Федон за безсмъртието на душата. Ако живота и смъртта са противоположности, то тогава е възможен преход както от живота към смъртта, така и от смъртта към живота. В определен смисъл новородените идват при нас от царството на мъртвите.

Но бихме могли да гледаме на смъртта и като на елемент от живота. Тогава дядо ми би бил мъртъв, едва когато престана да си спомням за него.

Подобен ход на мисли почива върху идеята на Хайдегер, че е възможна смърт само от първо лице. Констатацията на нечия смърт (или на нечие отсъствие) от трето лице не представлява среща с феномена на смъртта. (Всъщност доколкото от трето лице смърт изобщо не е възможна, забравата също по никакъв начин не следва да бъде приравнявана със смъртта.)

Същинският проблем със смъртта идва от там, че в нея се мисли окончателност, която никак не се съгласува с природата на останалите неща в живота. В живота сме свикнали да можем да подновяваме.

Всъщност ценно е да има окончателност, ценно е дори само да я мислим, но ... от първо лице.

29 март 2018

Култура vs. натура


Радикално погледнато, за науката (scientia) са възможни само два предмета на изследване - natura или cultura. На първия съответстват т.нар. естествени науки, на втория - хуманитарните.

Как се отнасят помежду си обаче въпросните два предмета, не може да бъда предмет на отделните науки - това е един привилегировано философски въпрос.

Възможни отговори:
1. Културата е продължение на природата, една специфична натурална област.
2. Културата е надстройка над природата, един изкуствен градеж, който обаче трябва да е съобразен с натуралната база.
3. Културата е еманципация от природата, освобождение от оковите на нуждата и необходимостта.
4. Културата е изопачаване на природата, специфичният грях на напускането на естественото състояние.
5. Културата е подобрение на природата, футуристичното пространство на транс-натуралността.
6. Културата е отрицанието на природата, нередуцируемата до натура сфера на духа.

Човекът е особено измежду живите същества, доколкото именно той то е опитното и бойно поле на тези и на всички подобни теоретични конструкти.
Нещо повече, той е същество, което непрекъснато се чувства призвано да снема своята природност или пък културност.


Въздействието на Хайдегер и Витгенщайн като мислители изглежда почива именно върху това - и двамата изглежда да предлагат пробив отвъд тази досадна и первазивна диалектика на природа и култура.

24 март 2018

Срещу ползата от дебелокожието?!?


Предимството да имаш тънка кожа се състои в това, че винаги си в единство със света си.

И че по-бързо би го напуснал, ако се наложи да го търпиш в качеството му на нечовешки.

23 март 2018

Душа, гравитация и отказ



I'm not sure that I have a soul. I wouldn't know a soul if I saw one.

Не съм сигурна дали имам душа. Не бих разпознала душа, ако видех такава.

J. M. Coutzee, Disgrace 


Някой вероятно би казал: "Тук, в думите на Люси, има категориална грешка. Душите, подобно на електромагнитните вълни, или подобно на гравитацията, не са нещо, което бихме могли да видим."

Но не. Тук има нещо друго. Умора или отказ от търсачество.

22 март 2018

Кант и неевклидовите геометрии


Концепцията на Кант за трансценденталната идеалност на пространството съвсем не изключва възможността на неевклидовите геометрии. Това може да се подкрепи чрез обстоятелството, че Кант различава между „форма на нагледа” и „формален наглед” (виж B160).

Пространството като форма на нагледа е анонимната и онтологически вградена, интуитивна предиспозиция у всеки един от нас към външна, екстензива редоположеност или ситуираност на предметите на външните сетива; предметите, бидейки чрез нея, формата - се явяват именно външни един спрямо друг.

Формата на нагледа (в качеството си именно на негова форма) обаче не може да стане сама предмет на наглед. Нито пък тя (бидейки форма на сетивността) може да бъде директно и безостатъчно рационализирана и чрез това обективирана.

Формата на нагледа допуска различни типове рационализации и това са различните формални, или още по-точно „формализирани нагледи”. А това как аксиоматично ще бъде формализиран един наглед, това самото отваря път към различните геометрии.

И все пак не може да се отрече, че една от тях (именно т.нар. "евклидова геометрия") е в най-ниска степен символна и чрез това най-интуитивна, ако използваме латинския термин за наглед, а именно: intuitio.


* Още Лайбниц различава интуитивно и опосредствано (т.е. символно) познание. Трябва да се има впредвид, че никой наглед qua наглед не може да бъде сведен до поредица от символи. А това означава и по Кант: никой наглед не може да бъде цифровизиран. На цифровизация подлежат изображения, но не и нагледи.

20 март 2018

За естетическия човек


Болезнено е, че човек все по-трудно намира с кого да сподели ентусиазма си по отношение на музика, книги, филми.
Някак си, естетическият човек у всеки един от нас остава сам и на тъмно.

А той е крехко същество - бяга от снобския шум, но пък търси споделеност.

15 март 2018

Как се отнасят ноема и език?


Ноемата не е нищо друго освен обобщение на понятието за 
смисъл (Bedeutung) до полето на всички актове.

Хусерл, Идеи III

За Хусерл ноемата като принадлежаща към всеки акт на съзнанието е нещо фундаментално, докато понятието за лингвистичен смисъл/значение (Bedeutung) е нещо вторично и производно.

Това е така, защото за Хусерл всяко познание стъпва върху наглед (Schau, Anschaung) и съвсем не върху символно, т.е. знаково обозначение.

01 март 2018

Автокаузалността на действието



Делата (τἄργα) ми са повече изстрадани (πεπονθότ᾽), не действани.

думи на Едип
Софокъл, Едип в Колон, (стих 266)


Тук има нещо дълбинно, по философски фиксирано от Софокъл. Можем да го наречем автокаузалност на действието. Човекът действайки, винаги афицира и самия себе си чрез собственото си действие. 

Действието в човешкия свят не е еднопосочен вектор, то винаги има и възвратна сила. Или казано далеч по-синтетично: действието е едно с изтърпяването му от самия действащ.

–––––––––––
* Един от английските преводи гласи:
I suffered those deeds more than I acted them.

31 януари 2018

Първо срещу трето лице


Безпристрастният научен, чисто психологически подход, изисква да говоря за себе си от трето лице, подобно външен наблюдател.

Но дали от трето лице животът ми би ли могъл да има смисъл?
Всеки смисъл се удостоверява от първо лице, като смисъл за мен. Смисълът не би могъл да бъде ничий.
Но би могло да има интерсубективен смисъл, т.е. смисъл конституиран за общност от разумни същества. За "обективен" смисъл обаче ми се струва безсмислено да се говори, ако под това се разбира смисъл от трето лице, т.е. смисъл, сякаш от ничия перспектива, смисъл, който не притежава валидност за никого.

Проблемът на всяка обективистка психология е тъкмо този, че нейният наратив се води от трето лице, т.е. тя говори за същества изконно осмислящи съществуването си, но пък от перспектива, за която всеки смисъл е ирелевантен.
Целта на психологията не трябва да е "обективност", а интерсубективност.