31 януари 2018

Първо срещу трето лице


Безпристрастният научен, чисто психологически подход, изисква да говоря за себе си от трето лице, подобно външен наблюдател.

Но дали от трето лице животът ми би ли могъл да има смисъл?
Всеки смисъл се удостоверява от първо лице, като смисъл за мен. Смисълът не би могъл да бъде ничий.
Но би могло да има интерсубективен смисъл, т.е. смисъл конституиран за общност от разумни същества. За "обективен" смисъл обаче ми се струва безсмислено да се говори, ако под това се разбира смисъл от трето лице, т.е. смисъл, сякаш от ничия перспектива, смисъл, който не притежава валидност за никого.

Проблемът на всяка обективистка психология е тъкмо този, че нейният наратив се води от трето лице, т.е. тя говори за същества изконно осмислящи съществуването си, но пък от перспектива, за която всеки смисъл е ирелевантен.
Целта на психологията не трябва да е "обективност", а интерсубективност.

28 януари 2018

Една музикална илюстрация на gender


Ето една превъзходна музикална илюстрация на gender-стереотип, в който виждаме жената - в случая, този на вещицата.

Това е може би едно от най-агресивните и ефектни изпълнения на Симоне Кермес.
Арията е от операта Олимпиада на Преголези, композиторът, предизвикал в началото на 18 в. "спора на буфоните" в Париж, в който спор е взел дейно участие и Жан-Жак Русо.
(Впрочем възможна е асоциация и с един далеч по-буфонен спор в "съвременна" България).

___________
Преголези е също така автор и на възвишеното Stabat Mater. Една моя предишна бележка върху Перголези - (тук).

24 януари 2018

Sex или gender!?!


Напоследък в публичния дискурс (във връзка с параноичните страхове от една международна конвенция) се наблюдава едно фетишизиране на биологичния пол или другояче казано - на животинско-определения пол (англоезичният термин тук е sex). Това се случва до такава степен, че да се отрича тривиалният факт, че полът при човеците, освен животински, е също така и културно определен. В полето на хуманитарните науки въпросната културна определеност на пола е вече до голяма степен установено и стандартизирано да се обозначава като gender.

Един лесен пример. Това, че при хората е прието за благоприлично в една публична среда да се прикриват атрибутите на биологичния пол (т.е. гениталиите), е въпрос съвсем не на биологична необходимост, а на културно изискване. При всички висши бозайници е налице биологически определеният пол (sex). Само при човека обаче е налице културният феномен на облеклото, една от основните функциите на което е, или да прикрива или да обозначава по един общоприет за дадена културна среда начин половата разлика между мъже и жени. Следователно културните стериотипи, да речем относно това, в какъв цвят следва да се облича една мъжка рожба, в синьо или в розово, и дали тя трябва да носи панделка или не, спада към определенията на gender (към културно-определеният пол), а не към тези на sex. Това е тривиално.

Сега: определенията на gender не засягат единствено и само онова, което се счита за общоприето облекло на един мъж или на една жена, а също и онова, което се счита за общоприет техен начин на говорене, поведение, себе-изразяване, адресиране на представителите на противоположния пол, за общоприета професионална или социална тяхна роля.

Накрая: какво е мястото на термина gender (т.е. на културно-определения пол) в една конвенция за защита от домашното насилие?
- Ами много просто: оказва се, че определени стереотипи в нашето културно съзнание (или пък в неговата липса) относно това, какво е мъжко (мъжкарско или мачовско) и онова, какво е женско (женствено или женкарско) са склонни да оправдават или да приемат като социално приемливи определени форми на насилие от мъж към жена.
Подобни стереотипи (доколкото те принадлежат към определението gender) си струва да бъдат ясно идентифицирани и критикувани, а техните последици - изкоренявани в едно свободно общество.

Допълнение: Следва да се подчертае, че gender не е "идеология", а напълно резонен термин, който обозначава културните и социални различия между това какво е да си мъж и какво е да си жена. Самият термин не може да носи отговорност за евентуалните злоупотреби, които биха могли да се извършват с него. По същия начин напълно резонният термин раса не може да носи отговорност за възможните идеологии на расизма.

22 януари 2018

Вреда и консеквенции


Бихме могли да издигнем като етически принцип това, че човек не бива до посяга на нещо, което той самият не е в състояние пълноценно да възстанови или да регенерира. Най-радикалният случай засяга живота.Съгласно този принцип човек не бива да посяга на живот (на кое да е живо същество, включително и на своя собствен), защото той самият не е в състояние сам да го върне; нито да вдъхне нов живот.

Но подобно изискване въвлича човека в парадоксална ситуация. Човек никога не е в състояние да предвиди напълно всички резултати от собствените си действия, в това число и възможните вреди, които той би причинил (включвайки тук и чисто словесните). С оглед на това той би следвало да се откаже от действията си изобщо, именно поради възможността неволно да причини вреда, която той не е в състояние да поправи.

Един подобен принцип би въвел човек в състояние на пълно външно бездействие. Тъкмо е и случаят с радикалните привърженици на джайнизма в Индия, които стигат до там да разчитат на светски хора за приготвянето на храната им, поради опасността от погубването на някакво малко животинче в процеса на обработването ѝ.

Но проблемът тук е далеч по-сериозен: що за етически принцип би имал за консеквенция оставянето на другите в собствената им мизерия?

04 януари 2018

Противоестествен подбор


Човекът за разлика от природата не подбира и не избира естествено.

Всички най-хубави неща в културата, и в частност изкуството, са резултат от противоестествен подбор.

27 декември 2017

За лъкатушенето


Топосите Горе и Долу в съвременния свят определено са се загубили (Виж за Пространството на големия град).

Но за сметка на това е налице едно обсебване и фиксиране върху флуктуацията на нагоре-то и надолу-то, която е въплътена в страстта  на съвременния деен човек към графиките. Движението нагоре в графиката услужливо представя прогреса, а движението надолу - регреса; досущ както в едно професионално CV, в което текстът е вече излишен и може да бъде заменен тъкмо от графика.

Подобна фиксация върху вечно флуктуиращия междинен статус на човешкия живот между успехи и провали, възходи и падения, обаче пренебрегва един екзистенциално твърде важен модус на движението - а именно лъкатушенето или серпентината.

Да лъкатушиш - означава да не бързаш, да си заскобил краткосрочните цели, да си се върнал при себе си в света.


***
Впрочем нека припомня един стих от Дългият и лъкатушещ път (The long and winding road) на The Beatles:

Anyway you've ever known the many ways I've tried
And still they lead me back to the long winding road
[That leads to your door].

26 декември 2017

Закон vs. събитие


Законът и събитието остават да съществуват редоположени като последните несъизмерими величини на нашето 
разбиране за света.

Вилхелм Винделбанд, История и естествознание


Откъде идва несъизмеримостта на закон и събитие? - Ако се позовем на Кант - от трагическата съдба на човешкия разум - да бъде разум, т.е. универсален по претенции и същевременно човешки, т.е. краен по възможности.

Уникалността на събитието се удостоверява в неговата значимост и същевременно неговата концептуална (а и легална) непроницаемост.
Събитието не може да бъде експлицирано посредством закони (природни или легални), то остава по принцип не-експлицируемо.

Събитието не се случва, то се сбъдва, натоварено със смисъл, изпреварвайки бъдното.

09 декември 2017

Наука и common sense


Науката не е заместител на здравия разсъдък/усет 
(common sense), а негово разширение.

Уилард ван Орман Куайн


Тези думи на Куайн, написани през 1957, по-скоро трябва да се взимат като нормативно изискване към науката, отколкото като дескрипция на някакво нейно актуално състояние, тогавашно или още по-малко настоящо.
Още повече ако се вземе предвид  развитието в теоретичната физика през целия 20-ти век (а и след него), която като че скъсва все по-радикално с всеки един интуитивен усет (sense) за връзка с реалността.

Впрочем едва ли има исторически период на по-голяма разнопосочност между следните три критерия за досег с реалното: 1) интелектуалната убедителност на научните теории, 2) тяхната техническа успешност и ефикасност и 3) здравата увереност, че всичките ни съображения и практики са вкоренени в крайна сметка в един общ за всички ни свят.

01 декември 2017

За голямата беда на глобализма


Най-голямата беда на глобализма ми се струва ясно определена.

Покрай световните новини хората са масирано и тенденциозно заливани с лицемерно хроникьорски и екзистенциално незагрижени репортажи* за природни бедствия, военни конфликти и терористични атаки.  Подложени на подобен контра-емоционален терор те постепенно започват да стават безучастни или дори индиферентни към страданията на другите.

На фона на формиращото се по този начин морално дебелокожие, идеята за един по-добър свят започва да изглежда по детински наивна, невъзможна или дори излишна.
А това е най-важната идея, която ние с оглед на нашето човешко общежитие бихме могли да имаме.

_____________
* Да изработиш репортаж (т.е. дистанцирано и дистанциращо сведение) за нечие страдание е  твърде фина задача, която предполага най-малкото литературна чувствителност към нюансите на възможното многообразие на речевите актове.

25 ноември 2017

За опасността от разума


Deux excès: exclure la raison, n'admettre que la raison. 
Две крайности: да изключваш разума, да не допускаш друго освен него.

Паскал, Мисли [L 183, B 253]


Паскал начева една линия в разбирането на разума, която води през Русо право към Кант.

У Кант разумът удостоверява самия себе си като спекулативен екцес. Теоретическият интерес на разума следва да бъде ограничен през практическия - "моралната вяра".

21 ноември 2017

Усетливост за една разлика


Бих могъл да живея тук завинаги - помисли си той - 
или поне докато умра.

Дж. М. Кутси,  
Животът и времената на Майкъл К


Това е най-безхитростното различаване, на което съм попадал, между живота с неговия естествен край и едно потенциално - отново мое - завинаги. Безхитростно, защото не задава метафизически въпроси, нито предлага такива отговори.

И все пак феноменологически - разликата присъства, тя е тук, насъщна, без да бъде изрично тематизирана. 
Насъщна, най-малко за въображението или по-точно за една особена усетливост, съобразно която бих могъл да се нарека душа.
 

11 ноември 2017

По повод техниката


Тя [културата на гръмоотвода] (Blitzableiterkultur) означава облекчаване, ограничаване на страха, минимализиране на риска. С помощта на техниката си изграждаме протези, брони, черупки и защитни пространства.

Рюдигер Сафрански


Така техниката се схваща като самокомпенсаторен механизъм на човешкото, като естествен инструментален продължител на човешкото, обслужващ инстинкта за самосъхранение. Дали обаче тъкмо това не пренебрегва самостойността на техниката? Според Хайдегер техниката се отличава от света на инструментите тъкмо по това, че тя винаги вече е еманципирана от човешкото и то по такъв начин, че го засяга в неговия корен.

Техниката не е просто защитна механична ръка, продължител и интензификатор на уменията на самата ръка, тя по същността си е епистемен начин на отнасяне към самите природни неща, операционализирайки ги. Техниката е начин на превръщане на природата в безрода.

06 ноември 2017

За разликата между произволността и свободата на избора


Произволността се заключава в това да вършим това, което искаме или това, което просто, незнайно откъде, сме решили.

Но в свободата се крие и нещо далеч повече - това ние да сме свободни да решим така или другояче.
Т.е. според идеята за свободата (напук на компатибилистите) не само нашите действия би следвало да са в наша власт, но и самите решения, въз основа на които извършваме тези си действия.

05 ноември 2017

За Thanatos и смъртта


Какво щастие, че Thanatos е митична фигура. И най-мощната природа е безсилна срещу митологията.

***
И все пак какво би поразило Tanathos при срещата му със смъртта? Вероятно не толкова натуралността на последната, колкото упоритата ѝ несловоохотливост, самопогълнатото
ѝ ограничаване до едносричия.

***
Thanatos никога не би се явил в ролята на екзекутор, той би предпочел тази на изкусител.


* Фрагментът е от картината Триумфът на смъртта на Питер Брьогел Стари.

04 ноември 2017

За "интелектуалците" и липсата на жизнен опит


Някои хора, смятайки се сами за "интелектуалци", обичат да се шегуват с призванието на интелектуалеца. Вероятно считат това за проява на висша степен на самоирония. С вулгарно-присмехулен тон реферират към това, че в крайна сметка и интелектуалецът търчи към банкомата за да подсигури съществуването си.

Това обаче, което със сигурност липсва на тези хора, е усетът за насъщност на света на идеите, с който се занимават. Определено въглищарят няма нужда да се уверява в насъщността на въглищата, които копае. По същия начин и специалистът по Омир няма нужда се уверява в насъщността на Омировия текст. Той е, което го обсебва, той е, което го поглъща.

Ето защо, онова, което в крайна сметка различава интелектуалеца от "интелектуалеца" (в кавички) е отсъствието у последния на базисен тип опит и връзка със света (или поне с онова, което той претендира да е негов свят).
Което си е за окайване.

02 ноември 2017

Завръщането


Поетико-митологичната мощ на темата за завръщането всъщност се корени в диалектическата му природа - в това, че е възможно завръщане към място, на което всъщност никога не си бил. В определен смисъл всяко едно завръщане е такова.

Одисей, след избиването на женихите, дали би могъл да си легне със същото сърце до Пенелопа, както отпреди солната нива?

Завръщането става толкова по-притегателно насъщно, колкото по-невъзможно е то.

28 октомври 2017

Силюза


Когато беше по-малък, синът ми Петър беше затруднен да изрече "илюзия" и казваше: силюза.

От силюза би могло да се получи много хубава дума - аз бих си избрал да я разбирам така: илюзия, дотолкова пряма и безхитростна, че вече е отвъд самозалъгването.

25 октомври 2017

Човешко, твърде ... нечовешко


Предан, той все още пазеше формата на крака на господарката си; този жалък пантоф, по-състрадателен от душите на хората, не беше все още забравил любимия си многострадален крак.

Казадзакис, Зорбас


Човек би могъл да се засрами не само пред животните, но и пред вещите.
Но само когато съзре през тях едно изискване, което сам е издигнал към себе си.

24 октомври 2017

Ordo amoris


Историко-литературно погледнато, най-експлоатираните като метафори органи на тялото са: сърцето, жлъчката и мозъкът.

От трите, единствено сърцето носи в себе си изключително позитивни конотации.
Сравнен с него, дори мозъкът е твърде пихтиест орган.