14 ноември 2019

За повторението


Има три вида субектно повторение:

1. Такова, при което визираме някаква първоначалност, спрямо която се удостоверява повторението. (В този контекст "вторите пъти" често са много трудни, предвид страха, че първоначалния път успехът е бил въпрос на шанс.)

2. Такова, при което повторението е компонент от някаква цикличност, така че то съвсем не е нещо второ, а нещо периодично дадено.

3. Повторение с изместване, при което конструираме нещо първоначално, спрямо което да е възможно повторението, в качеството му на бягство от рутината.

09 ноември 2019

За ползата и опустошението от 'историята'


Наскоро попаднах на един известен пасаж у Дилтай, в който се говори за освобождаващата роля на разбирането (Verstehen) не само при (съ)преживяването на произведения на изкуството, но също и на исторически събития.


Човек, обвързан и ограничен от реалността на живота [и от условията, в които той му е даден], бива освобождаван не само посредством изкуството - както често е било твърдяно - но също и чрез разбиране на историческото.

Вилхелм Дилтай


Да излезеш отвъд тесния хоризонт, в който ти е даден твоя собствен приватен живот и да направиш това посредством вникването в историческото, може да бъде наистина много просветляващ жизнен опит (искам да направя тук връзка и с предишния ми текст за Историята като лек от суетата). 

За жалост обаче, в противовес на това, виждаме у нас колко много хора са опустошени от "историята", защото те гледат на нея само от тясно партийната перспектива на собствения си, видян ретроспективно като ненужен живот, и съответно от тесногръдието на собственото си чисто пожелателно мислене.

05 ноември 2019

Относно единната рационалност (също и в естетически контекст)


Единната рационалност е хоризонтно* условие за възможността на нашето разбиране помежду ни. Ако към дадено мое изказване или послание аз при-мисля (т.е. присъединя в мисленето си за него) също и възможен негов реципиент (нещо, което става и без друго), аз бих приписал на този потенциален реципиент рационалност, единосъща на моята.

_______________
* Хоризонтно, за разлика от "хоризонтално", не означава противоположното на вертикално, а онова, което е присъщо на неизчерпаемостта (холистичността) на даден хоризонт. В контекста на интерсубективността, хоризонтността означава неизчерпаемостта на възможните рационални субекти - например такива, които са (емпирично) минали, бъдещи, извънземни и прочие.

Един пример: Кант не го е споменал изрично, но счита, че ако при слушането на токатите на Бах при-мислим и извънземно същество като възможен техен реципиент, в случай че въпросното същество е рационално (и същевременно притежаващо сетивност), то ние бихме го признали необходимо за субект на естетическо удоволствие.

24 октомври 2019

Философия vs. наивност


Някои хора са много разсъдливи или дори обиграни в определена област, но учудващо наивни и дори инфантилни в друга. При тях като че ли действа механизмът на обратната компенсация на Юнг, а именно, че колкото си по-обигран и самоуверен в едно, толкова си по-примитивен, самодоволен, безогледен и ограничен в неговото друго.

Философската нагласа би трябвало да е дотолкова универсална, че да не допуска наивност в нито една сфера. Ако нямаме достатъчни основания за съждения, то би трябвало изобщо да се въздържаме от съждения. А както би добавил Пирон: и от действия.

22 октомври 2019

За мислите и думите


Когато човек остарява, той започва да губи търпението да разговаря със себе си. Вече нищо не е в състояние да го учуди. Той оставя мислите непосредствено да се изливат в думи, само и само по-бързо да се освободи от тях. Думите не оставят следи, оттичат без памет за самите себе си.

А колко хубаво е една мисъл да се завърти, да поседне, да изпие една бира на слънце. Да се покаже като искрена; и да търси бавно думите, в които би могла да се въплъти.

15 октомври 2019

За блаженството на съвремието


Най-хубавото на съвременната епоха е безспорно достъпността на книгите и на музиката.
И въпреки, че универсалният достъп отмахва сакралния трепет от досега с нещо непознато и ново, това е неимоверно компенсирано от възможността за общение.

14 октомври 2019

Ония, които благодарност провожда...


Не плачете, деца – че ония, които благодарност провожда до гроба, не бива да оплакваме.

Софокъл,
думи на Тезей от Едип в Колон


Днес музикално и с благодарност се сетих за Хю Хопър, басиста на Soft Machine, когото преди 12 години имах щастието да слушам на живо.
Той почина преди 10 години. 

Ето една негова композиция от третия на Soft Machine (1970) в изпълнение от 2008: Facelift.

11 октомври 2019

За ограничеността на емпиричния реализъм


Какво твърди реализмът? - Че съществуването на нещата от света е независимо от нас. Нещо, напълно резонно от емпирична перспектива.

Дали обаче реализмът е оправдан също и да твърди, че съществуването на нещата като разбираеми е независимо от нас?
Не е ли въпрос на тривиалност да кажем, че разбираемостта на нещата зависи от тези, които ги разбират?

Това означава, че ако разумни същества не съществуват, тогава нещата не биха съществували нито като разбираеми, нито като неразбираеми (доколкото неразбираемостта имплицира неуспех в разбирането).

Отвъд тази тривиалност обаче се крие една загадка: смислено ли е изобщо да говорим за неща, които не са нито разбираеми, нито неразбираеми?

Тук лежи и дори една по-универсална загадка: смислено ли е изобщо да се правим, че можем да говорим само от трето лице, анахилирайки фигурата на самия говорител, онзи, за когото самото говорене е смислено?

10 октомври 2019

За афективните роднини на мисленето


Кои емоции и настроения са най-близки до мисловната нагласа?

Разбира се, трябва да започнем от класиката: учудването.
По-нататък, съгласно романтиката: меланхолията, носталгията, негата, мировата болка.

Но би следвало да кажем и: ентусиазма. Разбира се, ентусиазмът не бива да се смесва с еуфорията, но следва да признаем: няма мислене без ангажимент по отношение на онова, което мислим. А ентусиазмът е най-естествената награда на подобен ангажимент. Дори негово предусловие.

09 октомври 2019

Относно хобито и свободата


Човек днес разполага с неимоверно повече възможности и ресурси да открие своето хоби в света, при това съобразно своеобразието на личната си нагласа. Проблемът е, че съвременният стил на живеене не допуска бавно и безметежно отдаване на хобито. Това е така, защото посвещавайки се на нещо, хората постоянно имат чувството, че пропускат нещо друго, което е по-лесно, по-достъпно или пък по-забавно. Т.е. проблемът на съвременността съвсем не е в необходимото за хобито благосъстояние или в неговата липса, макар че разбира се има и по-скъпи хобита, които изискват солиден финансов приход.

Поради набелязаното безпокойство човек няма възможност да се отдаде на своето хоби свободно и той се люшка между две крайности - истерично търсене и пробване на различни нови опции или пък умъртвяването на хобито до лична мания или обсесия.

07 октомври 2019

Емпиричен реализъм и трансцендентален идеализъм


Според Кант ние можем да заемем две възможни точки на рефлексия върху отношението си към нещата от света: емпирична и трансцендентална.

От емпирична перспектива следва да кажем, че нещата от света не зависят от нас нито в своето съществуване (че съществуват), нито в своята конституция (как съществуват).

От трансцендентална перспектива обаче следва да кажем, че нещата от света зависят от нас в своята конституция (формална), при това именно доколкото те стават предмети на познание (или изобщо на всякакъв тип активност от наша страна).

___________
Пояснение:
Формална конституция = формално-онтологическото как (wie) на нещата.

'Онтичното как' ('Как нещата са?') зависи от 'онтологическото как' ('Как нещата са ни дадени в познанието?')

Въпросното "ние" или "нас", за което става дума по-горе, не изразява сингуларната самостойност на този или онзи индивид, а човечеството като носител на единна рационалност.

26 септември 2019

Еволюционно време vs. история


Напоследък ме безпокои темата, че от перспективата на безкрайното "обективно" или "природно" време човешката култура няма никакво значение. Културата има своето значение само ако я положим  в контекста на едно изцяло по своя характер историческо време. От своя страна обаче историческото време (в това число дори и "началото на историята") може да бъде зададено, промислено и определено само в културно-обусловени термини. Показателно за това е, че популярният автор, историк и наивен еволюционист Ювал Харари, не е в състояние да обясни "когнитивната революция", която при него функционира като начало на историческия процес, с нищо друго освен с незначителния (с оглед на причините си, макар и не с оглед на последствията си) факт на случайна генетична мутация в рамките на вида Homo sapiens. Това е така защото "естествена история" в строгия смисъл на думата не може да съществува. Homo deus обаче у Харари няма да е продукт на еволюция (т.е. на "естествена история"), а на научно-техническа и в крайна сметка културна революция. В този смъсъл той сам признава (макар и не открито) ограничеността на еволюционния модел.

Ние обаче (за разлика от наивните еволюционисти) не можем да се откажем да мислим историята. Важно тук е, че историята не се обезсмисля, когото е съотнесена с вечността (aeternitas), а само когато е съотнесена с лошата безкрайност на вулгарното обективно време.

А това повдига въпроса: Възможна ли е все пак история, очистена от всякакъв вид провиденционализъм?
С оглед на горните размишления, аз съм клонен да отговоря по-скоро:
Не.

24 септември 2019

Анти-"ницщеански" и експликативно казано


Понеже ме обвиниха, че в този блог подражавам на Ницше и целенасочено търся парадоксален изказ (вероятно за да звуча по-ефектно), аз искам да покажа, че това не е така. Просто някои от идеите, които споделям тук, са толкова накратко изказани, че те на пръв поглед звучат криптично, елиптично или енигматично. Или ако препратим към Кант, който пък препраща към абат Терасон можем да кажем: текстовете тук биха били далеч по-кратки (с оглед на тяхното осмисляне), ако не бяха толкова кратки (с оглед на тяхното написване).

Пример:
Та нека да взема пример от последния ми текст за живота и преживяванията. Как следва да се разбира следното твърдение:
Животът е хубав, защото би могъл да бъде още по-хубав?

С това искам да кажа, че очакването за нещо още по-хубаво поддържа очарованието на нашите преживявания тук и сега. При всяко преживяване на нещо хубаво ние си представяме и възможността то да е още по-хубаво, например ако го споделим с любимия човек. А това очакване (или антципация) поддържа жив ентусиазма ни да продължаваме да търсим ценните неща в живота. Ако се случи така, че подобно очакване на по-хубавото отмре и изчезне (т.е. ако "въпросната истина се износи"), ние ще изпаднем в емоционална инертност и леност и ще започнем да пренебрегваме дори актуалните си преживявания. Т.е. "целият наш живот би отишъл по дяволите".

***
С горното исках да покажа, че краткостта на изказа понякога води до непреднамерена енигматимност, която може да замъгли факта, че в текстове ми винаги има премислено аналитично ядро.


Живот и преживявания


Животът е хубав, защото би могъл да е още по-хубав.

Когато тази истина се износи, тогава целият живот (т.е. възможността от нови преживявания) отива по дяволите.

За антиутопията и ролята на двойните отрицания


Думата "антиутопия" съдържа двойно отрицание. И съгласно логическия принцип за двойното отрицание тя би трябвало да утвърждава. Ou (не) - topos (място) е буквално мястото, което го няма (ou-topia). Анти-у-топията, бидейки противопоставена на едно подобно отсъствие, би трябвало да обозначава тъкмо мястото, което го има, и по-конкретно - мястото, в което сме принудени да живеем и от чиято даденост ние не сме в състояние да избягаме.

Нещата обаче са далеч по-сложни. Защото отрицанията биха могли да имат и нормативен смисъл. Съобразно това утопия, против обичайната интуиция, би могло да означава мястото, което не би трябвало (или не би било желано) да го има. Съответно антиутопия - мястото, което не би трябвало (или не би било желано) да го няма.

Ако обаче изтълкуваме само второто отрицание нормативно - тогава "антиутопията" започва да отговаря на смисловите интуиции, които имаме за нея.
И съответно тя означава: мястото, към което не би трябвало да се стремим или мястото, което не би трябвало да приемем (независимо от това дали актуално живеем в него или не).


20 септември 2019

Калипсо или за спасителността на измамата



Името на нимфата Калипсо идва от гръцкия глагол καλύπτω, който означава скривам, прикривам, мамя.

А картината на холандския художник Корнелис ван Пуленбург изобразява точно момента, в който Калипсо спасява Одисей.

Има обаче нещо измамно в това спасение. И заедно с това: колкото е по-измамно то - толкова е по-спасително.

16 септември 2019

Обреченост


Ескапизмът се характеризира с
1. (често незъснаваното) желание за бягство от света и
2. (често несъзнаваното) практикуване на бягство от света.

Дали обаче бягството от света не е възможно само откъм една вътре-светова позиция?
Ако това е така - ние сме обречени.

Да бягаме от една част на света в друга.

12 септември 2019

Флобер за аскетиката


Изкушението на св. Антоний на Флобер изглежда построена като тезисна книга. Флобер вижда извора на аскетиката в неосъществимото желание на човек да изпробва всичко или съответно - да бъде всичко. Именно поради заложената тук невъзможност аскетът прибягва до самоотричането. Във всяко отделно той се преживява като частичен и непълен, а наред с това той не е в състояние да се задоволи с нищо половинчато. Той иска да бъде всичко или ... нищо. Тъкмо поради това според Флобер аскетът замества невъзможността на всичкостта с една актуална нищета.

Струва ми се обаче, че Флобер е подведен към една подобна теза поради чисто теоретико-философското отъждествяване на Всичкото с Единното. А подобно отъждествяване в случая се родее с един сбъркан естетически пантеизъм.

Ето как Флобер все пак по един велоколепен начин естетизира един подобен пантеизъм:

Иска ми се да летя, да плувам, да лая, да муча, да вия. Бих желал да притежавам криле, черупка, кора, да изпускам дим, да имам хобот, да се гърча, да се разпростра навред, да бъда във всичко, да се отделям с миризмите, да се разлиствам като растенията, да тека като водата, да трептя като звука, да блестя като светлината, да се гуша във всички форми, да проникна във всеки атом, да се потопя до дъното на веществото - да бъда самото вещество!

Флобер, Изкушението на св. Антоний (т. 3, с. 438) 

09 септември 2019

Относно статистиката


Статистиката от една морална гледна точка никога не може да е нещо друго освен един грозен продукт на модерността.

Статистиката заменя уважението към ценности (а и чувството за състрадание) с привиден усет за научна обективност и безпристрастност. Инструмент за удобно и хигиенично измиване на ръцете.

26 август 2019

От сетивност към истинност?


Сетивните впечатления, които придобиваме за нещата, са едно нещо, докато думите чрез които ги описваме и изреченията, които съставяме с тях – нещо съвсем друго. Строго погледнато само твърденията, които формираме и изреченията, чрез които ги формулираме, биха могли да имат стойност истина или неистина. Но не и самите сетивни впечатления.

Да вземем един пример: причуло ми се е, че външната вратата се е отворила, макар че нищо подобно не се е случило. Не би било правилно да кажа, че това което съм чул, е неистинно, защото аз действително съм чул нещо. Твърдението обаче „Външната врата се отвори” ще бъде неистинно. Заедно с това обаче, твърдението: „Стори ми се, че външната врата се отвори” ще бъде истинно. Така разбираме, че самите сетивни впечатления не могат да имат стойност по истинност, а само твърденията, които формираме на базата на тях.

Ето защо емпиризмът, а и като цяло философията, винаги са били изправени пред сериозен проблем: те трябва да обяснят как въз основа на нещо, което не притежава в строг логически смисъл стойност по истинност, а именно сетивния опит, ние достигаме до нещо, което е истинно.